О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
…………../………01.2019 г.
Гр. Варна
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание проведено на двадесет и
трети януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ТЕРЗИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНА МАРКОВА
ТОНИ КРЪСТЕВ
като разгледа докладваното от съдия Маркова,
ч. т. д. № 43/2019 г., по описа на ВОС,
ТО,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК и е образувано по частна жалба вх. №
80341/05.12.2018 г. на „ЛОББИ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, НПЗ
„Искър-Север“, ул. „5001-ва“, № 1, представлявано от А.К.Й.срещу
Разпореждане № 45153/16.11.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 17182/2018 г. на
Варненски районен съд, XXXV с., в частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу длъжника „АГЕНА 13“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр. Варна, ул. „Тодор Влайков“, № 80, представлявано от А.М.,
за сумата 452.00 лв., разноски в
заповедното производство за адвокатско възнаграждение.
По същество оплакванията в жалбата са за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното разпореждане като се твърди,
че не е налице законово регламентирано изискване за представяне на
доказателства относно претендираното за заплащане адвокатско възнаграждение.
Прави анализ на препращането на чл. 410, ал. 2 ГПК, към разпоредбата на чл.
128, т. 2 ГПК като счита, че формулировката на последната норма има предвид
единствено разноските дължими по реда на Закона и приравнени на държавната
такса, но не и разноските по искане на някоя от страните. По същество отправя
искане за отмяна на разпореждането в
атакуваната му част. Представя доказателства за заплатено адвокатско
възнаграждение.
Ответник по частната жалба срещу отказ за
включване в заповед на разноски не се конституира, предвид разпоредбата на чл.
413, ал. 2 ГПК.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
След
запознаване с писмените доказателства по делото и като съобрази приложимия
закон, настоящият състав на Варненски окръжен съд намира частната жалба за неоснователна,
по следните съображения:
Производството по ч.гр.д. № 17182/2018 г. на
ВРС, ХXXV с., е образувано по заявление за издаване на
заповед по чл. 410 ГПК от „Лобби България” ЕООД, ЕИК ********* срещу длъжника „Агена
13“ ЕООД, ЕИК *********, за осъждането му да заплати сумата 6358.20 лв.,
представляваща общ размер на дължима главница за доставени стоки по неформален
Договор за продажба и доставка на стоки, обективирана във фактури №№
30054/05.09.2017 г., 30933/11.10.2017 г. и 31842/15.11.2017 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
изплащането. Претендират се и разноските в производството, които възлизат на
127.16 лв., държавна такса и 452.00 лв., адвокатско възнаграждeние.
Компетентният районен съд е сезиран с
надлежен формуляр по чл. 410 ГПК.
След като е разгледал заявлението,
първоинстанционният ВРС е постановил атакуваното разпореждане №
45153/16.11.2018 г., с което е уважил искането за издаване на заповед, основана
на изложените обстоятелства и е уважил искането за присъждане на разноски в
размер на 127.16 лв., държавна такса. Искането за присъждане на сумата 452.00
лв., адвокатско възнаграждение е отхвърлено по причина липса на доказателства
за извършване на такъв разход от страна на заявителя.
Наведените в жалбата доводи от страна на
частния въззивник са принципно правилни, но направените възоснова на тях
изводи, не могат да бъдат споделени.
При произнасянето си по подаденото заявление,
съдът извършва преценка, както на наличието на положителните предпоставки, закрепени
в разпоредбата на чл. 410, ал. 1 ГПК , така и следи за липсата на отрицателните,
съобразно разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 410, ал. 2 ГПК предвижда, че заявлението следва да съответства на изискванията на чл. 127,
ал. 1 ГПК, т.е. следва да е налице пълна и ясна индивидуализация на вземането,
което се претендира, както и изложение на фактите, от които то произтича, така щото длъжника да прецени дали да
възрази срещу заповедта за изпълнение или не. Тази преценка съдът следва да
извърши преди преценката по съществото на всяко едно вземане.
Задължение на заявителя е да индивидуализира
надлежно претенцията си по основание и размер, още повече, че в производството
по чл. 410 ГПК съдът не събира доказателства, нито може да прави изводи въз
основа на представени такива (така ТР № 4/18.06.2014
г., т.д. № 4/2013 г. на ВКС). След като закона
не изисква към заявлението да са представени доказателства за вземането, то
именно в заявлението, което очертава и предмета на спора, следва да е изложена надлежна
конкретизация на претенциите, както по основание, така и по размер, което в
случая не е сторено. Ако ответникът не е наясно, кои са фактите, които пораждат
вземането по заповедта за изпълнение, в т.ч. и размера на претенцията към него,
то той бива поставен в невъзможност да упражни адекватно правата си.
Посочените по-горе изисквания и
компетентност на заповедния съд, касаят само обективираното в заявлението за
издаване на заповед вземане на заявителя спрямо длъжника. Определянето на
разноските е самостоятелно производство, съпътстващо разглеждането на
заявлението и се урежда от общите правила. Именно поради това не се изисква
удостоверяването на това вземане в документа по чл. 417 ГПК (когато заповедното производство е по този ред). Вземането за разноски възниква едва с
произнасянето на съда за наличие на поведение на длъжника станало причина за
иницииране на процеса по основателното заявление. Поради това, произнасянето на
заповедния съд е обусловено и от представянето на доказателства за реално
направените разходи за защитата на заявителя, а не само от твърденията му,
изложени в заявлението по чл. 410 ГПК. В подкрепа на този извод са и
постановките на ТР № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, предвиждащи, че разпоредбите на
чл. 248 ГПК и чл. 250 ГПК са приложими и в границите на заповедното
производство. Ноторно е, че при произнасянето си за изменение на издадената
Заповед в частта за разноските или за допълването й с произнасяне по разноските
за заповедното производство, съдът не събира доказателства, а се произнася
възоснова на наличните такива, а не само по твърдения.
Видно от материалите, съдържащи се в гр.д. №
17182/2018 г., на ВРС, XXXV с. и настоящото
частно въззивно производство, доказателствата за извършени разходи за заплащане
на адвокатско възнаграждение, не са били представени със заявлението по чл. 410 ГПК, а са представени с допълнителна молба след депозиране на частната жалба,
поради което и не следва да бъдат зачетени при произнасянето на въззивния съд.
Следователно при липсата на надлежни
доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания
за присъждане със заявлението размер, то такива не се дължат на заявителя.
Като е достигнал до идентичен краен извод
при определянето на разноските, подлежащи на присъждане, ВРС е постановил
правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден в атакуваната му
част.
Предвид изхода от спора, разноски в
настоящото производство не се следват.
Мотивиран от изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №
45153/16.11.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 17182/2018 г. на Варненски
районен съд, XXXV с., в частта, с която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК на „ЛОББИ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, НПЗ „Искър-Север“, ул. „5001-ва“, № 1, представлявано от А.К.Й.срещу
длъжника „АГЕНА 13“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр. Варна, ул. „Тодор Влайков“, № 80, представлявано от А.М., за сумата 452.00 лв., разноски в
заповедното производство за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.