Р Е
Ш Е Н
И Е № ….
гр. София, 20.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение,
ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 21.12.2022г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ: И. Георгиев
Лилия Руневска
при
секретаря Цветанка Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 394 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс.
В него се разглежда повторно
делото, образувано по въззивна жалба на Б.Р.Б. срещу Решение № 60/17.05.2018г.,
постановено по гр.д. № 591 по описа РС- гр. С. за 2015 г., с което е признато за установено по
отношение на жалбоподателя, че В.М.Г. е собственик на поземлен имот № 022055 с
площ от 1500 кв.м., находящ се в землището на село В. Т., община С., С.област,
трета категория, начин на трайно ползване: пасище, мера, в местността „К.”, при
граници и съседи: имот № 022054-полски път на община С., имот № 022044-пасище,
мера на земи по чл.19 от ЗСПЗЗ, имот № 022017-полски път на община С., имот №
022042-пасище, мера на земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, имот № 022050-полски път на
община С. и имот № 022045-пасище, мера на земи по чл.19 от ЗСПЗЗ, като ответникът
Б.Р.Б. е осъден да предаде на ищеца В.М.Г. владението върху този недвижим имот.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение
е недопустимо като постановено по непредявен иск и нередовна искова молба,
както и че е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано, а
при постановяването му са допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Сочи, че първоначално бил предявен иск за
ревандикация на шест имота, а едва впоследствие като предмет на иска бил
посочен поземлен имот № 022055 по КВС на с. В. Т. с площ 1500 кв.м. Счита, че
това изменение е било недопустимо. Навежда доводи за пороци при изготвянето на
доклад на делото. Намира, че ищецът не бил провел пълно главно доказване на
собствеността си като елемент от фактическия състав на чл. 108 от ЗС. Оспорва
извода на районния съд за идентичност между процесния имот и имота, посочен в
титула за собственост на ищеца. Прави изводи въз основа на приетите по делото
заключения по единична и тройна СТЕ. Счита, че имотът е попадал под режима на
чл. 12 от ЗСГ, което изключвало запазване на правото на собственост върху него
от страна на наследодателката на ищеца. Моли съда да отмени обжалваното решение
и да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който въззиваемият
изразява становище за нейната неоснователност и моли съда да я отхвърли, като потвърди обжалваното решение. Изразява
несъгласие с довода, че решението било постановено по непредявен иск, като
изяснява техническата непрецизност при индивидуализацията на процесния имот, и
подчертава, че същата е била отстранена. Счита, че е доказана идентичността на
имота. Намира, че е доказал
претендираното от него право. Проследява статута на имота в хронологичен ред.
Позовава се на представената по делото схема на застъпване, както и на заключенията
по единичната и тройната СТЕ. Оспорва претендираните от насрещната страна
права. Оспорва доводите на жалбоподателя във връзка с приложението на чл. 12 от
ЗСГ (отм.). Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
По тази жалба е било образувано в.гр.д. № 432/2018г. на
Софийския окръжен съд, приключило с постановяване на Решение № 95/18.03.2019г.,
с което първоинстанционното решение е било потвърдено.
По подадена касационна жалба от Б.Б. срещу това решение, то
е било отменено с Решение № 54/03.07.2020г. на ВКС по гр.д. № 2674/2019г., а
делото е било върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния
съд. В мотивната част на отменителното решение на ВКС се съдържат указания за
назначаване на експертиза за наличие или липса на идентичност на процесния имот
с този, описан в констативния нотариален акт на наследодателката на ищеца,
респ. с този, описан в съдебната спогодба от 1977г., с която е поставен в дял
на праводателите на ответника.
В открито съдебно заседание при повторното разглеждане на делото
пред въззивната инстанция жалбоподателят Б. не се явява. Представлява се от
адв. Н., която моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да
постанови друго, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и
недоказан. Счита, че решението на районния съд е постановено в нарушение на
материалния закон и при нарушение на съдопроизводствените правила, както и
е необосновано. Претендира разноски за
всички инстанции. Прави възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение. Представя писмена защита, в която
възпроизвежда мотивите и указанията от отменителното решения на ВКС. Описва
извършените процесуални действия в хронологичен ред. Анализира заключенията по
единичната и тройната съдебно- техническа експертиза, като въз основа на тях
прави извод, че не се установява идентичност на процесния имот с имота по
нотариален акт № 40/1971г. на С.нски народен съдия. Цитира съдебна практика.
Възпроизвежда част от доводите, изложени във въззивната жалба.
В открито съдебно заседание при повторното разглеждане на делото
пред въззивната инстанция въззиваемият Г. не се явява. Представлява се от адв. Т.,
който моли съда да остави без уважение депозираната въззивна жалба като неоснователна,
и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски пред въззивната и касационна инстанции. Прави възражение за
прекомерност на разноските на насрещната страна. Представя писмена защита, в
която описва и анализира събраните по делото доказателства – както в
първоинстанционното, така и във въззивното производство. Позовава се на
изявления на в.л. Н., както и на показанията на св. Н.. Подчертава, че не
всички земеделски земи подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, какъвто е и
настоящият случай, тъй като земеделската земя в с. В. Т. не е била кооперирана.
Счита за установено, че наследодателката на ищеца - В.И.С. - е била призната за
собственик по давностно владение на процесния имот с нотариален акт № 40, том
1, дело № 65 от 10.02.1971 г., като ищецът е неин наследник по закон. Развива
съображения, че в случая става въпрос за земеделски имот, за който няма данни
да е бил одържавен по чл. 12 ЗСГ (отм.), не е отнеман фактически, а е запазил
статута си на частна собственост и е владян в реални граници от физически лица
от около 1965 г. Поддържа, че имотът бил оставен на наследодателката на ищеца
при условията на чл. 2, ал. 1 от ПМС № 25/1975 г., поради което не е подлежал
на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Обосновава извод, че ищецът е собственик на
процесния по делото недвижим имот на основание наследство по закон от В.И.,
като се установява и неговата идентичност. При условията на евентуалност
поддържа, че ищецът В.Г. е станал
собственик на процесния имот на основание давност.
Въз основа на
доказателствата, събрани пред С.нския районен съд, е установена фактическа
обстановка, която е описана в обжалваното първоинстанционно решение, поради
което не е необходимо да се преповтаря в настоящия съдебен акт.
В хода на първото разглеждане на делото от
въззивния съд, като писмено доказателство е прието удостоверение №
7/04.04.2016г., съгласно което за територията на общ. С., вкл. с. В. Т., няма одобрена
кадастрална карта и имотен регистър по ЗКИР; за махала „К.“, с. В. Т. има
одобрен кадастрален план през 1982г. заедно с ПУП – ЗРП, които са в сила и към
момента на издаване на удостоверението; съставен е АДС № 2229 от м. май 1989г.
за застроен имот, находящ се в м. „Ш.“, с. В. Т., с площ 424 кв.м., за който
като бивш собственик е записана В.Ц..
Разпитани са и свидетелите Н. и Р..
Св. Н. е заявила, че живее в с. В. Т., махала
„К.”, от 1965 г. и не е напускала мястото. Познава В.С., която е нейна леля.
Твърди, че последната има четири имота в м. „К.“, като процесният имот е неин.
Според свидетелката, имотът е наследствена ливада с площ над 4 дка и не е влизал
в ТКЗС. Описва границите му като сочи, че около имота минава път, а наблизо е
река Искър и има изворче. Приживе леля й се занимавала само със земеделие, като
на времето обработвала този и другите имоти, вкл. за добив на сено за
животните. След смъртта на близките й, тя също спряла да работи имота. След
смъртта й имотът бил наследен от внука й В.М. Ц., който го коси и чисти
периодично. Имотът не бил одържавяван, нито оставян безстопанствен, въпреки че
не е ограден.
Св. Р. твърди, че е от с. Р. и винаги е живял
там, като добре познава процесния имот. Има спомени, че имотът бил обработван.
До него имало дере и кладенец, а покрай него минавал път за с. Л.. Свидетелят
бил чувал от дядо си, че този имот е на С.. Не е бил ограждан, и се ползвал
предимно като ливада или пасище. Не може да посочи границите на имота и не
знае, колко е голям. През последните години бил изоставен и не се ползвал. ТКЗС
там не било образувано.
При повторното разглеждане на делото от въззивния съд е допусната
експертиза в съответствие с указанията на ВКС. Заключение по нея е изготвено от
в.л. П., който е установил, че до 2013 г. територията е представлявала земи по
чл. 19, т.е. земи, стопанисвани от община С., а първият графичен материал, от
който може да се черпят данни за граници и права върху имотите, е КВС от 1997
г. Експертът заявява, че няма данни, по които да
бъде идентифициран ПИ с идентификатор 11510.22.55 по КККР одобрени със Заповед
РД-18- 579/27.02.2018г., с който и да е от имотите, описани в документите за
собственост на страните - констативен нотариален акт от 1971 и делбен протокол
от 1977 г. В писмения текст на заключението е посочено, че и двата имота по
документите за собственост от 1971 г. и 1977 г. са идентифицирани на място от
наследниците на лицата по актовете за собственост, но в нито един от тези
документи не е посочен път, който да минава през имота (какъвто е налице към
настоящия момент - имот 022020 - полски път). Направен е обобщаващ извод, че няма
еднозначна възможност за намиране на поне две граници, по който и да е от
документите.
В открито съдебно заседание в.л. П. е пояснил, че сравняването
по местности на имоти е невъзможно за установяване на пълна идентификация, а на място няма нито един ситуационен елемент. Няма яснота, кой от трите пътя се
има предвид, както и
няма нито един съсед, който да е заявил и възстановил имот в същата местност. Посочил е, че границите не са получени
по какъвто и да е технически метод, вкл. не са взети от графичен материал, поради което от техническа гледна
точка няма как да бъде изведено
местоположението на имота в рамките на местността „К.“. Допълнително акцентира, че на това
място реката прави сериозен завой, като за период 30-50 години руслото на реката е променено поради
ерозия, сила на течението и т.н. В резултат, реката не може да се ползва за ориентир. Конкретизира, че
от приемането на КВС до настоящия момент отклонението е с повече от 3-4 м., а 50 години назад е
възможно този завой изобщо да не е съществувал. Заявява, че няма изходни данни (вкл. и свидетелските показания),
които да обосноват заключение,
къде са се намирали имотите.
Твърди, че имотите са някъде в тази територия,
но без да се ангажира с
извод за конкретното им местоположение, въпреки че е работил с възможно
най- точния инструмент. На въпрос за
разстоянието между река Искър и процесния имот, вещото лице отговаря, че е над 100 м. (160 м.). Сочи, че няма нито един съсед от описаните, освен
път. Взел е
предвид и свидетелките показания, но заявява, че те не могат да дадат графични данни, въз основа на които да се построи
какъвто и да е графичен модел.
Тъй като заключението е било оспорено, е
допусната тройна СТЕ, която да даде отговор на същите въпроси. Съгласно
заключението по нея, от проследяване на границите по КВС и по кадастрална карта
не е установено съответствие на нито един от съседите, описани в документите за
собственост на ищеца и ответника по делото, а свидетелските показания не
спомагат за индивидуализацията и точното определяне местоположението имотите,
описани в документите за собственост на страните по делото. Крайният извод на
вещите лица е, че няма аргументи да заключи, че процесният имот 022055 е
идентичен с имота, описан в документа за собственост на ответника, както и че
заснетия през 2015 г. имот с площ 4026 кв.м. е идентичен с имота, описан в
документа за собственост на ищеца. Установени са съседите на ливадата с площ
5750 кв.м., от която бил обособен имот с площ 1500 кв.м. – предмет на дял III от делбения протокол от 1977г. Констатирано е
съвпадение на двама от посочените съседи.
В открито съдебно заседание вещите лица
са заявили, че са изследвали, дали съседите по нотариален акт са си
възстановили имот в м. „К.“, и са констатирали двама такива - наследници на С. Т.
и Г.М.. Правят извод, че имотите на страните по делото са били не съседни, но
много близки (през един или през два имота), тъй като имат две общи граници. Подчертават,
че приложената към заключението скица отразява само една хипотеза (спекулация),
но няма нито една опорна точка, за да се достигне до устойчив извод, вкл. за това,
че наследниците на С. Т. и на Г.М. са заснели правилно имотите си на място. Повтарят,
че дори при пълно изследване, не може да се формира устойчив извод за
идентичност. Сочат, че въз основа на свидетелски показания това е теоретично
възможно, но в случая тези показания не сочат устойчиви репери, въз основа на
които да се правят изводи. Солидаризират се и със съмнението на в.л. П., че няма гаранция, че р. Искър не си е
изместила коритото за 30 години. Изрично подчертават, че по червения и зеления
контур на скицата са очертани имотите по начина, по който са заявени от
страните, но не и по документи за собственост.
На въпроси, поставени от процесуалните
представители на страните, вещите лица заявяват, че на наследници на Г.А.М. са
възстановени имоти с идентификатори, завършващи на 46.5 и 46.6, които се
намират в източната част на скицата, очертани с черни контури и обозначени с
цифри съответно 5 и 6, а по отношение на П.В. няма възстановяване, докато на наследниците
на С. Т. е възстановен имот 25, който се намира от южната страна на имота,
очертан със син контур на скицата, като разположението му е хипотетично. Във
връзка това сочат, че пътищата са несигурен ориентир, а единственото, което
може да се каже, е, че пътят, който минава през имотите, е унищожен, но всички
отразени пътища са съществували като черни пътища към момента на изготвяне на
КВС.
По отношение на съседите на цялата ливада
от преди делбата, от която праводателите на ответника извеждат своето право на
собственост, както и тяхното възпроизвеждане в съседи само върху дял III от делбения протокол, вещите лица са заявили, че и
това е хипотетично (т.е. дали тези двама съседи граничат с този дял), но
подчертават, че това е направено с цел да се докаже, че дори в такъв случай не
може да се докаже идентичност.
Относно имота на Г.А.М., вещите лица
сочат, че, дори да се приеме, че на това лице имотът е възстановен точно,
имотът, който е показан от ищеца, не граничи с него.
Поддържат и писмено формулираното
заключение, че не може да се каже със сигурност, дали има или няма идентичност
между имота на ищеца по документи за собственост и посоченото на място и отразено
с червен контур на скицата.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта - в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
Обжалваното
в настоящото производство решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението
е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на
отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а
първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв. Неоснователно
във въззивната жалба се поддържа, че районният съд се бил произнесъл по
непредявен иск, тъй като, видно от сравнението между обстоятелствена и
петитумна част на исковата молба, както и от уточнението в открито съдебно
заседание на 22.11.2016г., в случая не става въпрос за различни имоти, а само
за различна индивидуализация на процесния поземлен имот – чрез посочване на номер
по КВС и чрез посочване на съседи.
ІІІ. По същество
Предмет на иска с правна квалификация чл.
108 от ЗС е правото на собственост на ищеца и твърдяното от него нарушение на
последното от страна на ответника. Следователно, за уважаване на ревандикационен иск е кумулативно необходимо да се
установи, че ищецът е (съ)собственик на процесната вещ, както и че ответникът я
владее или държи. В случай, че ищецът докаже наличието на тези две
предпоставки, искът му би бил основателен, ако ответникът не докаже годно
правно основание за упражняваното от него владение или държане, респ. би бил
неоснователен – ако ответникът докаже такова основание.
Тази базова конфигурация на разпределянето на
доказателствената тежест може да бъде усложнена в зависимост от оспорванията на
страните и представените от тях доказателства. Така, например, ако ответникът
оспорва правото на праводателя на ищеца, в тежест на последния е да го докаже.
Също така, ако и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове
правото си на собственост върху спорния имот (независимо дали същите са констативни
или такива за правна сделка), разпределението на доказателствената тежест при
оспорването се подчинява на общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК, като всяка
страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното
удостоверено от нотариуса придобивно основание (арг. от Тълкувателно решение №
11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК).
В настоящия случай са налице тези две усложнения, тъй
като ответникът е оспорил правото на собственост на праводателката на ищеца, а
и двете страни се легитимират като собственици на процесния имот с нотариални
актове.
Надлежни указания във връзка с първата част от
подлежащите на доказване обстоятелства, както и тежестта на доказването им, са
дадени от районния съд в открито съдебно заседание на 05.04.2016г. (л. 154 от
първоинстанционното дело). Тези указания валидно изчерпват и последната част от
предмета на доказване във връзка с конкуриращите се нотариални актове, а именно
- необходимостта, всяка от страните да докаже своето придобивно основание.
Наистина, районният съд не е разпределил
доказателствената тежест във връзка с оспореното право на собственост на
праводателката на ищеца, но това процесуално нарушение е било преодоляно по
реда на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г.
на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, като
при първото разглеждане на делото от Софийския окръжен съд, с определение от
07.11.2018г. (л. 25 от в.гр.д. № 432/2018г.) са дадени надлежни указания, че
ищецът следва да докаже периода, през който наследодателката му е владяла имота
несмущавано и непрекъснато, и му е предоставена възможност да ангажира
доказателства за това.
При така очертаните принципни съображения и въз основа
на събраните по делото доказателства, съдът достигна до следните изводи:
В случая като единствено основание за претендираното
право на собственост върху процесния имот (първата предпоставка за уважаване на
иска), ищецът изтъква наследствено правоприемство от В.С. (Ц.а). За доказване
на това обстоятелство е представил нотариален акт № 40/10.02.1971г. и
удостоверение за наследници, от което е видно, че той се явява единствен
наследник на С.. Тези доказателства, безспорно, легитимират ищеца като
собственик на недвижим имот. За изясняване, дали този имот е идентичен с
процесния имот (или с част от него), делото е било върнато от ВКС за повторно
разглеждане от окръжния съд със задължителни указания за назначаване на
експертиза. По делото са били изготвени заключения по единична и тройна
съдебно- техническа експертиза, но те не установяват тази релевантна
предпоставка за уважаване на иска, тъй като, според вещите лица няма основание
за идентифициране на процесния имот 022055 нито с имота, описан в титула за
собственост на ищеца, нито с имота, описан в титула за собственост на
ответника, т.е. и двете страни не доказват претендираните от тях права върху
имота. Дори пълното изследване на хипотетични варианти от страна на тройната
СТЕ не установява идентичност между процесния имот и някой от имотите, описани
в документите за собственост на страните. Видно от писмения текст на
заключението, както и от разясненията, дадени от вещите лица в открито съдебно
заседание, не може да се установят съвпадащи граници (съседи) между процесния
имот и някой от тези два имота.
Както се посочи по- горе, обаче, предмет на изследване
в производството по чл. 108 от ЗС е само претендираното от ищеца право на
собственост, и от неговото доказване или недоказване зависи, дали искът ще бъде
уважен или отхвърлен. От друга страна, правото на собственост на ответника се
изследва само дотолкова, доколкото неговото наличие е в състояние да изключи
правото на собственост на ищеца, но самото то не е предмет на иска и по него
съдът не дължи произнасяне с диспозитива на съдебното решение. Поради това, щом
нито една от страните не доказва претендираното от нея право на собственост
върху процесния имот, релевантно за изхода на спора е недоказването от страна
на ищеца, а предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Наистина, съгласно чл. 202 от ГПК, съдът не е длъжен
да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите
доказателства по делото. В случая, обаче, самостоятелната преценка на
заключенията от страна на съда също не
обуславя различен извод по този решаващ въпрос за изхода на правния спор,
поради следните съображения. Като съседи на имота, описан в представения от
ищеца нотариален акт, са посочени наследници на Г.А.М., път, П.В. и Д.К., но
имоти на последните две лица (или на техни наследници) не са констатирани към
настоящия момент. Също така, от изявленията на вещите лица в открито съдебно
заседание се установява, че дори в хипотеза, при която имотът на Г.А.М. е
възстановен точно, показаният от ищеца имот не граничи с него. Така,
единствената съвпадаща граница между посочения от ищеца имот от около 4 дка (обхващащ
процесния имот от 1,5 дка) и имота по представения от самия него нотариален акт
остава пътят, но, доколкото в случая става въпрос за черен почвен път с
непостоянно разположение, вещите лица са заявили, че този ориентир също е
несигурен. Следователно, няма нито една съвпадаща граница между процесния имот
и имота, за който ищецът разполага с титул за собственост. Няма такава и между
посочения на място от ищеца имот и имота, за който ищецът разполага с титул за
собственост. Поради това не може да се направи извод за идентичност между тях,
което означава, че правото на собственост на ищеца върху процесния имот е
останало недоказано.
Не обосновава обратен извод изложеното в
писмената защита на въззиваемия (ищец в първоинстанционното производство), че според
в.л. Н., „местоположението на имота е реално за ищците“. Видно от протокола от
откритото съдебно заседание на 21.12.2022г., това изявление е уточнено в
смисъл, че „по червен и зелен контур са очертани имотите по начина, по който са
заявени от страните, но не и по документи за собственост“. Поради това съдът
намира, че използваният от вещото лице термин „реален“ касае имота според
представите на ищеца, но не и неговото действително разположение върху земната
повърхност съгласно ищцовия титул за собственост. Съответно, не може да се
приеме, че така направеното уточнение фиксира реалните координати на процесния
имот, нито че обуславя негова идентичност с имота по представения от ищеца
нотариален акт.
Извод в желания от ищеца смисъл не обосновават и
показанията на св. Н., тъй като от тях се установява единствено, че имотът се
намира в м. „К.“, което не е достатъчно за несъмнената му индивидуализация.
Яснота по този въпрос не внасят и използваните от свидетелката теренни
ориентири (път, река Искър, изворче), тъй като тя не ги сочи като
непосредствени граници на имота, а описва разположението на имота спрямо тях с
пространствено неконкретни изрази като „наблизо“ и „около“. Поради това съдът
намира, че тези репери са недостатъчно специфични, за да индивидуализират
несъмнено един конкретен имот, а може да се отнасят за практически всеки имот в
местността.
По така изложените съображения, не се доказва първата
от кумулативно необходимите предпоставки за уважаване на иска, поради което е
безпредметно изследването на останалите такива и коментирането по същество на
свързаните с тях аргументи на страните. Единствено от процесуална гледна точка
съдът отбелязва, че не следва да се обсъжда наведения в писмената защита на
въззиваемата страна (ищец в първоинстанционното производство) довод за
придобиване на процесния имот по давност, тъй като такова придобивно основание
не е изтъкнато от нея в исковата молба и не е било въведено като предмет на
делото. Съответно, то не е отразено в доклада на делото, във връзка с него не е
била разпределяна доказателствена тежест и не са събирани доказателства, а
позоваването на него в писмена защита едва при повторното разглеждане на делото
от въззивния съд е несвоевременно.
С
оглед гореизложеното, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Тъй
като този извод не съвпада с извода, направен от районния съд, обжалваното
решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което
искът се отхвърля.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото, и направено в този
смисъл искане, въззиваемият следва да заплати на жалбоподателя направените от
последния разноски във въззивното производство, каквито се установяват в размер
на 25 лв. – държавна такса, 400 лв. – депозит за вещо лице, и 700 лв. –
адвокатско възнаграждение, съгласно договора за правна защита и съдействие на
л. 42 от в.гр.д. № 432/22018г. на СОС. Неоснователно е възражението на
насрещната страна за прекомерност на адвокатския хонорар, тъй като, съгласно
разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от НМРАВ, минималното адвокатско възнаграждение за
защита по иск по чл. 108 от ЗС е 600 лв., а съгласно ал. 8, по дела с повече
от две съдебни заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по
100 лв. Дори да се приеме, че заплатеното възнаграждение надхвърля минималното
такова по НМРАВ, следва да се има предвид, че всяка
страна има право да избере такъв адвокат, за когото счита, че по най- добър
начин би защитил интересите й, като не може да се очаква, той задължително да
оценява труда си по минималните цени от НМРАВ. Възможно и нормално е, с оглед
предоставяното качество на услугата, адвокатът да изисква по- високо
възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според настоящия съдебен
състав, с оглед актуалния стандарт на живот в страната и определените минимални
възнаграждения, такава граница е 50% над размера, определен с цитираната по-
горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго специфични казуси, респ. за
уникална квалификация на адвоката. В случая тази граница е по- висока от реално
заплатеното възнаграждение, поради което няма основание за неговото редуциране.
Отмяната на обжалваното решение налага
преизчисляване на разноските в първоинстанционното производство, като ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника направените от последния разноски
в това производство, каквито се установяват в размер на 550 лв. – адвокатски
хонорар и 300 лв. – депозит за вещо лице, т.е. общо 850 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 2
от ГПК, при повторното разглеждане на делото съдът се произнася и по разноските
за водене на делото във Върховния касационен съд. Такива се установяват в
размер на 55 лв. – държавни такси, и 800 лв. – адвокатско възнаграждение, т.е.
общо 855лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 60/17.05.2018г.,
постановено по гр.д. № 591 по описа РС- С. за 2015 г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска за признаване за
установено по отношение на Б.Р.Б., че В.М.Г. е собственик на поземлен имот №
022055 с площ от 1500 кв.м., находящ се в землището на село В. Т., община С., С.област,
трета категория, начин на трайно ползване: пасище, мера, в местността „К.”, при
граници и съседи: имот № 022054-полски път на община С., имот № 022044-пасище,
мера на земи по чл.19 от ЗСПЗЗ, имот № 022017-полски път на община С., имот №
022042-пасище, мера на земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, имот № 022050-полски път на
община С. и имот № 022045-пасище, мера на земи по чл.19 от ЗСПЗЗ, както и за
осъждане на ответника Б.Р.Б. да предаде
на ищеца В.М.Г. владението върху този недвижим имот.
ОСЪЖДА В.М.Г. с ЕГН ********** да
заплати на Б.Р.Б. с ЕГН ********** разноски в първоинстанционното производство
в размер на 850 лв.
ОСЪЖДА В.М.Г. с ЕГН ********** да
заплати на Б.Р.Б. с ЕГН ********** разноски във въззивното производство в
размер на 1125 лв.
ОСЪЖДА В.М.Г. с ЕГН ********** да
заплати на Б.Р.Б. с ЕГН ********** разноски в касационното производство в
размер на 855 лв.
Решението може да се обжалва
с касационна жалба пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчване на препис от
него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.