№ 40
гр. Бургас, 30.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на девети март
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Десислава Д. Щерева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно гражданско дело
№ 20222000500437 по описа за 2022 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 128 от 25.05.2022 г., постановено по гр.д. 369/ 2021 г.,
Окръжен съд Сливен е осъдил „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б,
представлявано от К. Х. Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният
изпълнителен директор заедно с всеки един от изпълнителните директори, да
заплати на М. Б. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Р., община Н. З., с
адрес за връчване: гр. С., ул. „Хр. Б.“ № 2, четвърти полуетаж, офис 4 - адв. Г.
Р., по сметка BG 41STSA930000*******, сумата от 150 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат
от претърпяно пътно-транспортно произшествие (ПТП) на 18.11.2020 г., при
което е причинена смъртта на Б. Й. Б. ЕГН ********** на 18.11.2020г., ведно
със законната лихва за забава, считано от 25.11.2020 г. до окончателното
изплащане на сумата, като е отхвърлена исковата претенция за обезщетение
за неимуществени вреди до пълния размер от 200 000 лв., частичен от 250 000
лв., както и иска за законна лихва върху присъдените лихви, считано от
17.12.2020 г. до окончателното им заплащане.
Със същото решение (допълнено с Решение № 197 от 21.07.2022 г.) е
1
осъдено „Д. О. З.“ ЕАД да заплати на С. Й. Б., ЕГН **********, с постоянен
адрес: с. Р., община Н. З., с адрес за връчване: гр. С., ул. „Хр. Б.“ № 2,
четвърти полуетаж, офис 4 - адв. Г. Р., по сметка BG49UBBS800*********,
сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат от претърпяно ПТП на 18.11.2020 г., при
което е причинена смъртта на Б. Й. Б., ЕГН **********, на 18.11.2020 г.,
ведно със законната лихва за забава, считано от 25.11.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлена исковата претенция за
обезщетение за неимуществени вреди до пълния размер от 100 000 лв.,
частичен от 250 000 лв., както и иска за законна лихва върху присъдените
лихви, считано от 17.12.2020 г. до окончателното им заплащане.
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от М. Б. И. и С. Й. Б. срещу
постановеното решение, в частта, с която претенциите им за неимуществени
вреди са отхвърлени до пълния претендиран размер съответно от 200 000 лв.
за М. Б. И. и от 100 000 лв. за С. Й. Б., като частични искове от 250 000 лв.,
ведно със законната лихва върху сумите, считано от 25.11.2020 г., както и в
частта, в която е оставено без уважение искането за присъждане на законна
лихва върху присъдената лихва, на основание чл.497, ал.1, т.1 КЗ, считано от
17.12.2020 г. до окончателното изплащане.
Сочи се, че решението е неправилно, поради нарушение на
материалния закон, постановено при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се претендира
отмяната му, в обжалваната част, и постановяване на ново решение, с което
исковите претенции бъдат уважени в пълния претендиран размер.
Изразява се несъгласие с определения от съда от първа инстанция
размер на присъдените обезщетения, като се въвеждат оплаквания, че той е
необосновано нисък и в отклонение от обичайно присъжданите от съда
обезщетения в аналогични случаи. Навеждат се доводи, че не са отчетени в
конкретния случай всички специфични обстоятелства, относими към
определяне на обезщетението, не са били обсъдени, в своята цялост и
значение, сериозните психологически и емоционални проявления и
последици при въззивниците от загубата на починалия. Акцентира се на
обстоятелството, че пострадалият е живял през целия си живот в един дом с
2
въззивниците, той е бил не само единствен син и брат, но се явявал и като
баща за втората ищца, а интензивните болки и страдания от смъртта му няма
да намалеят в бъдеще. Пренебрегнати са останали от първостепенния съд,
според въззивниците - ищци, доказателствата по делото, че починалият е бил
основният източник на финансови доходи за близките си, бил е опората и
центърът на семейството. Относно високия интензитет на търпените болки и
страдания е налице позоваване на заключението на съдебно - психиатричната
експертиза, което, по мнение на въззивниците - ищци, не е обсъдено с
достатъчна задълбоченост.
В жалбата се инвокират доводи, че при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчете инфлацията, тъй
като обезщетението трябва да е справедливо към момента, в който бива
определено. Сочи се, че определянето размера на застрахователното
обезщетение следва да се извърши при съобразяване на актуалната за
страната икономическа обстановка.
Развити са оплаквания, че съдът не е преценил действащите
застрахователни лимити към настъпване на процесното ПТП – 18.11.2020 г.,
както и нормата на чл.492, т.1 КЗ, според която за неимуществени и
имуществени вреди, вследствие на телесно увреждане или смърт,
минималната застрахователна сума се равнява на 10 420 000 лв. за всяко
събитие, независимо от броя на пострадалите лица.
Изразява се несъгласие с извода на съда, че в случая лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди ще се дължи от 25.11.2020 г., но само
една лихва върху присъденото обезщетение. Във въззивната жалба се
поддържа, че двете задължения за лихви – по чл.429 КЗ и чл.497 КЗ са с
различни правни основания и могат да съществуват паралелно, като подлежат
на доказване в процеса по общия ред, каквато аргументация въззивниците
считат, че са направили подробно и пълно.
Претендират се разноски.
Заявява се възражение за прекомерност на заплатеното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.263 ГПК отговор на тази въззивна жалба не е
постъпил.
Постъпила е въззивна жалба от „Д. О. З.“ ЕАД срещу постановеното
3
решение, като се моли за неговата отмяна изцяло и отхвърляне на
предявените искове като неоснователни и недоказани. Решението се
квалифицира като незаконосъобразно, необосновано, неправилно и
постановено в противоречие със събраните по делото доказателства.
В жалбата се твърди, че в производството пред първоинстанционния
съд, при условията на пълно и главно доказване, не са били ангажирани
доказателства относно наличието на виновно и противоправно поведение
единствено на водача М. Е. К.. Застъпва се позиция, че причина за процесното
ПТП е единствено противоправното поведение на пострадалия велосипедист
Б. Б., който се е движел в средата на пътното платно, с незакопчана
светлоотразителна жилетка, като същият не е представлявал предвидимо
препятствие за водача К. и сам е поставил живота си в опасност.
Изтъква се, че при постановяване на атакуваното решение съдът е
нарушил принципа на справедливостта.
В жалбата се поддържа също, че ищцата С. Б. не е носител на
спорното материално право да търси изплащане на обезщетение за
неимуществени вреди, следствие от смъртта на нейния брат Б. Б.. Изразява се
несъгласие с извода на Окръжен съд Сливен, че починалият и сестра му са
били изключително близки, като противоречащ на събрания по делото
доказателствен материал. Не са доказани, изтъква се в жалбата, извънредни
житейски обстоятелства, налагащи присъждането на обезщетение по
изключение.
В аспект на определеното обезщетение на ищцата М. Б. И., се
заявява, че същото е прекомерно завишено, като не е постигнат справедлив
баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от
обезвреда, като не е съобразен и принципът за забрана на неоснователното
обогатяване. Присъденото обезщетение представлява отклонение от обичайно
присъжданите от съдилищата обезщетения за аналогични случаи, сочи
въззивникът – ответник.
Поддържа се възражение за принос на пострадалия към
настъпването на вредоносния резултат.
Претендират се разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
М. Б. И. и С. Й. Б., в който се застъпва позиция за нейната неоснователност.
4
Навеждат се аргументи, че виновното и противоправно поведение на
делинквента М. К. се обосновава с влязлата в законна сила Присъда № 2/
21.01.2022 г. по НОХД № 464/ 2021 г. по описа на Окръжен съд Сливен, с
която същият е признат за виновен в това, че на 18.11.2020 г. по път II – 55
км. 93+080 м. в землището на гр. Н. З., при управление на лек автомобил
марка и модел „Рено Меган Сценик“ рег. № *********, нарушил правилата за
движение по пътищата, а именно чл.20, ал.2, изр.първо ЗДвП и чл.15, ал.1
ЗДвП, като в резултат на това предизвикал ПТП и по непредпазливост
причинил смъртта на Б. Й. Б. и му е наложено наказание.
По отношение наведените от въззивното дружество оплаквания за
прекомерност на присъдения размер на обезщетение, в отговора се реферира
към доводите, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и
представената въззивна жалба, относно характера, силата, интензитета и
продължителността на търпените от ищците след смъртта на пострадалото
лице болки и страдания. Цитира се съдебна практика относно необходимостта
от установяване на действителните лични отношения, отчуждение или
взаимна привързаност между пострадалия и близките му и формалната
неотносимост на възрастта на всеки един от тях, като критерий за
съдържанието на връзката между тях.
В отговора се навеждат оплаквания за необосновано забавяне на
плащането по изцяло основателна щета и се изтъква ръстът на инфлацията в
момента, водещ до обезценяване на застрахователното обезщетение.
По наведените във въззивната жалба възражения за липса на
материалноправна легитимация на С. Б. – сестра на пострадалия, по
предявения иск по чл.432, ал.1 КЗ, се инвокират доводи, че в настоящия
случай в семейството на ищците е липсвала естествената фигура на баща, тъй
като същият е напуснал семейството още в ранна детска възраст на децата,
като точно пострадалото лице – Б. Й. – е изпълнявал ролята на бащинската
фигура за ищцата С. Б..
Оспорва се възражението за съпричиняване на вредоносния
резултат, като несвоевременно отправено, извън преклузивния срок по чл.131
ГПК.
Въззивните жалби са подадени в преклузивния срок, от
легитимирани да обжалват страни, срещу акт, подлежащ на обжалване и
5
отговарят на изискванията на правната норма за редовност. Следователно,
същите са допустими за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбите съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на разглеждане пред настоящата инстанция са претенции за
неимуществени вреди, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД,
претендирани от въззивниците - ищци, като следствие от пътен инцидент,
при който е починал техният син – за М. И., и брат – за С. Б., против
застрахователя на прекия причинител на увреждането. Претендира се и
лихвата за забава.
Съгласно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи
вредите, които виновно е причинил другиму, като нормата на чл.51, ал.1 ЗЗД
постановява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Основанието за ангажиране на
имуществената отговорност на делинквента е налице при такова негово
действие, което стои в причинна връзка и е довело до намаляване /или
пропуск да се увеличи/ имуществото на увредения, или е причинило вреди от
морално естество, при вина, която се предполага.
При определяне естеството и характера на страданията, които следва
да бъдат възмездени, както и размера на обезщетението за произлезлите от
увреждането неимуществени вреди, съдът следва да се ръководи от общите
схващания за справедливост – чл.52 от ЗЗД.
Не се оспорва наличието на застрахователно правоотношение,
покриващо фактическия състав на договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с дружеството –
въззивник - ответник, като застраховател, по повод автомобила, управляван
от прекия причинител на увреждането – М. Е. К..
Разпоредбата на чл.432, ал.1 КЗ предоставя на разположение на
увреденото лице от пътно-транспортно произшествие – чл.478, ал.2,
вр.чл.477, ал.1 КЗ, възможността да търси репариране на претърпените вреди
6
директно от застрахователя на причинителя на увреждането, като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от
отговорността на делинквента за престъпване на забраната да се вреди
другиму.
Установено е в производството, че въззивниците - ищци са
отправили на 25.11.2020 г. до застрахователното дружество писмена
застрахователна претенция по чл.498, ал.1, вр. чл.380 КЗ за изплащане на
застрахователно обезщетение, по повод настъпилото застрахователно събитие
и, поради отказ на застрахователя за изплащане на обезщетение, са
инициирали настоящото исково производство – чл.498, ал.3 КЗ, и исковете им
са допустими за разглеждане по същество.
Видно от данните по делото, на 18.11.2020 г. около 17.25 ч. по път II
– 55 км. 93+080 м. в землището на гр. Н. З., е настъпило пътно-транспортно
произшествие между лек автомобил марка и модел „Рено Меган Сценик“ рег.
№ *********, управляван от М. Е. К., и велосипед, управляван от
родственика на въззивниците – ищци – Б. Й. Б., при което на последния са
причинени телесни увреждания, довели до неговата смърт.
С Присъда № 2/ 31.01.2022 г. по НОХД № 464/ 2021 г. по описа на
Окръжен съд Сливен, влязла в законна сила на 16.02.2022 г., прекият
причинител на увреждането – М. Е. К., по повод гореописаното деяние, е
признат за виновен за извършено нарушение на правилата за движение по
пътищата, регламентирани в чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП и чл.15, ал.1 от ЗДвП,
съставляващо престъпление по чл.343, ал.1, б.в, вр.чл.342, ал.1, вр. чл.58а,
ал.1, вр.чл.54 НК, за което му е наложено наказание.
Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна, по
смисъла на чл.300 ГПК, за гражданския съд, занимаващ се с гражданските
последици от деянието, в аспект на това извършено ли е деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца.
Следва да се заключи, че са осъществени в пълнота и кумулативна
даденост реквизитите от фактическия състав на деликта, като основа за
ангажиране гаранционно – обезпечителната отговорност на застрахователя.
От ангажираните в производството писмени доказателства се
установява, че М. И. е майка, а С. Б. е сестра на починалия при пътния
инцидент Б. Б..
7
Съобразно доводите във въззивните жалби, спорни между страните
са дължимостта и размерът на обезвредата, която се следва на правоимащите
лица; правото на сестрата да получи обезщетение за причинените й
неимуществени вреди; дължимостта на лихва за забава върху обезщетението;
наличието на принос на пострадалия към настъпването на собственото му
увреждане.
Не може да бъде зачетено за основателно повдигнатото в жалбата на
дружеството - застраховател възражение, че единствената причина за
настъпилото увреждане се корени в противоправното поведение на
пострадалия велосипедист, поради задължителната сила на постановената от
наказателен съд присъда относно виновността на дееца.
Към датата на деликта, загиналият е бил на възраст 38 г., а
въззивниците - ищци – съответно на 58 г. – М., и на 36 г. – С..
Претърпените от майката на починалия морални страдания следва
да се възмездят по справедливост, доколкото тя без съмнение попада в кръга
на лицата, относно които тълкувателната практика приема, че са правоимащи
да получат обезвреда при непозволено увреждане, изразяващо се в смърт на
близък родственик.
Съгласно разбирането, утвърдено с Тълкувателно Решение № 1/
2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Дадени са
разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между
починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Когато са налице
конкретни житейски обстоятелства, поради които привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
8
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи, за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо,
вследствие смъртта на близкия човек, преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен създават основание да
се направи изключение от разрешението, залегнало в цитираните
постановления на Пленума на ВС, предвиждащи право на обезщетение само
за най-близките на починалия. Съгласно Решение № 92 от 17.11.2020 г. на
ВКС по т.д. № 1275/2019 г., от посочените в мотивите на тълкувателния акт
разяснения следва категоричният извод, че обезщетение за неимуществени
вреди, от причинена смърт на техни близки, на лица, извън кръга на лицата,
очертан в двете постановления на пленума на ВС, се присъжда само по
изключение. Предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1.
създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия
обезщетението и 2. действително претърпени неимуществени вреди, които
надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за
съответната връзка. Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е
налице, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността
между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително
силна, т. е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между
починалия и най-близките му, активно легитимирани да претендират
обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановление № 4 от
25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния
съд. Посочените предпоставки следва да са осъществени за всички лица,
претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, извън кръга на лицата в
двете постановления, следователно – и за братята и сестрите,
бабите/дядовците и внуците. При преценката за наличието им в тази хипотеза
следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за българския бит
отношенията между посочените роднини се характеризират с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Поради това, за да се
приеме, че между изброените роднини е налице особено близка връзка е
необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост
между лицата, също така и да са се проявили конкретни житейски
обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от считаната за
нормална за съответната родствена връзка.
9
В производството пред съда от първа инстанция са депозирани
свидетелски показания, които въвеждат в делото информация относно
отношенията между починалия и неговата сестра преди инцидента, като
свидетелите Р. Н., Р. С. и Г. Т. последователно акцентират на топлите,
изпълнени с обич, взаимопомощ и сплотеност фамилни отношения,
привързаността на членовете на семейството един към друг, ежедневните
грижа и съпричастност, които са демонстрирали. Свидетелката Н.осочва, че
от 1986 г., или от четиригодишната възраст на ищцата С., тя, майка и брат й
живеят сами, в едно домакинство, без бащата, който е напуснал семейството.
Нито братът, нито сестрата са създали собствени семейства, става ясно от
разпита. Свидетелката подчертава, че починалият е бил закрилник на сестра
си, бил е поел основната тежест по финансовата издръжка на семейството,
както и поддържане на къщата, в която живеят.
Свидетелят Т. – съсед на семейството, споделя, че тримата са
живеели съвместно за времето, откакто С. и Б. са били деца, като последният
е подпомагал близките си, през периода, през който не са работили,
включително е правил подобрения по дома. Свидетелят подчертава, че
починалият, като мъжът в къщата, е бил основаният стожер на семейството си
– майка му и сестра му са разчитали на него не само за осигуряване на
финансови средства, но и за вършене на по-тежка работа.
В подобна насока са и показанията на свидетелката С., в чиято къща
ищцата С. е живеела на квартира, когато, във връзка с работата й, се е
налагало да нощува извън обичайното си местоживеене. Тази свидетелка
споделя, че братът Б. е подпомагал финансово семейството си, което, по
преценка на свидетелката, през последните години, благодарение на заплатата
на Б., си е „стъпило на краката“.
Разпитаните свидетели убедително проследяват и разкриват пред
съда значимата промяна на душевния интегритет на въззивниците - ищци,
провокирана от загубата, намерила израз в първоначално състояние на шок,
отчаяние от загубата на житейска опора, скръб и душевна болка; ангажиране
в послесмъртни ритуали; отдръпване от социални контакти. От заключението
на вещото лице по съдебно – психологичната експертиза, приета от първата
инстанция, става ясно, че в резултат на смъртта на брат си, въззивницата е
претърпяла разстройство в адаптацията – протрахирана реакция на скръб,
10
преминаваща в хронично смесено тревожно – депресивно разстройство.
Експертът е посочил, че тежестта на състоянието на ищцата С. е била
значителна в първите седмици след инцидента, с постепенно настъпване на
подобрение, без да е достигнато до пълно отшумяване на симптомите, като
при подходяща терапия е възможно пълно оздравяване, но е вероятно
персистиране на оплакванията за дълги години.
В настоящия случай съдът взема предвид малката разлика от само
две години във възрастта на брата и сестрата, обосноваваща житейската
презумпция за изградени близки отношения от съвместното детство, които не
са били накърнени към датата на деликта. На следващо място се съобразява
установената от свидетелите близост, запазена и в зрелите години от живота
на родствениците, хармоничните и топли отношения помежду им, взаимната
им привързаност и подкрепа, като тези отношения са стабилни и с голяма
продължителност – 36 години. Следва да се отчете, че майката и сестрата са
били единствените близки на починалия, като сестрата и братът не са имали
свои семейства, съвместното им съжителство е почивало на взаимна обич,
материална и морална подкрепа, сочещи, според формираната съдебна
практика, на силна привързаност, надхвърляща по интензитет и времетраене
нормално присъщите за родствената връзка болки и страдания – Решение №
310 от 6.02.2019 г. на ВКС по т.д. № 2429/2017 г.
От установеното по делото може да се заключи, че въззивницата –
ищца С. Б. понася болезнено загубата на брат си и страданията от морално
естество, намерили израз в съществени психични и психиатрични нарушения,
според експерта, не са преодолени.
Всичко гореизложеното позволява формиране на становище, че са
доказани и двете кумулативно изискуеми предпоставки за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди, предвидени в задължителната съдебна
практика.
По отношение размера на дължимите обезщетения, с оглед
приложимия обществен критерий за справедливост, настоящият състав
отбелязва, че съгласно дадените с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на
Пленума на ВС указания, относно критериите, относими към определянето на
обезщетение за морални вреди, при настъпили в резултат на деликт телесни
увреждания или смърт, определянето на обезщетението по справедливост е
11
свързано с преценката на конкретно съществуващите и намерили проявление
в случая обстоятелства, измежду които, при причиняването на смърт,
възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между
пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди,
посочени неизчерпателно. Преценката следва да е индивидуална във всеки
конкретен случай, но не абстрактна, а почиваща на установените в
производството обстоятелства, имащи значение за постигане на пълна
обезвреда на настъпилите, вследствие увреждането, отрицателни въздействия.
Трайно формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика
утвърждава това разбиране. В допълнение, прибавено е и изискването при
определяне на обезщетението, като проявление на общественото разбиране за
справедливост – чл.52 ЗЗД, да се държи сметка и за обществено-
икономическата конюнктура в страната, към момента на увреждането,
ориентир за която са нивата на застрахователно покритие по задължителната
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ – Решение № 95
от 24.10.2012 г. на ВКС по т.д. № 916/ 2011 г., І т.о.
Следва да се съобразят всички релевантни гореизложени
обстоятелства – възрастта на въззивниците и тяхната починала родственица;
естеството на техните отношения и интензитета на претърпените от загубата
вреди, както и общественото схващане за справедлива обезвреда, към датата
на увреждането. Ето защо, настоящият състав намира, че справедлив
стойностен адекват на претърпените вреди се явява сумата от 150 000 лв. за
М. И. и 6000 лв. за С. Б..
Въведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на пострадалия, поддържано и пред
настоящата апелативна инстанция, не следва да се разглежда, като
преклудирано, поради неподаване от страна на застрахователя на отговор на
исковата молба в преклузивния срок, регламентиран в чл.131, ал.1 ГПК. По
силата на изричната разпоредба на чл. 133, вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с
изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да
противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към
този момент факти. Горното е израз на концентрационното начало в процеса и
страната не може да поправи този пропуск пред въззивната инстанция.
Следователно, претенциите са основателни до горепосочените
12
размери.
Претенцията за присъждане на лихвата за забавено изпълнение на
паричното задължение е основателна, като същата е дължима, съобразно
правилата на чл.493, ал.1, т.5, вр. чл.429, ал.2, т.2, вр. ал.3 КЗ, считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на
уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице, която от датите е най-ранна, в настоящия случай – 25.11.2020 г. – датата
на предявяване на застрахователната претенция от въззивниците- ищци.
Неоснователно се претендира от тях във въззивната им жалба присъждане на
лихва за забава за определянето и изплащането на общия размер на
дължимото обезщетение от застрахователя, в това число и върху дължимата
лихва от подаване на писмената претенция. Подобно искане не намира
законова опора.
При уредбата на отговорността за неточно във времето изпълнение
на задължението да се заплати застрахователно обезщетение, законодателят в
действащия КЗ е възприел подхода да разграничи отговорността на
застрахователя от тази на причинителя на деликта. Макар последният да е
задължен от датата на увреждането – чл.84, ал.3 ЗЗД, застрахователят е
отговорен за лихвите за забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните
правила на КЗ, като чл.493, ал.1, т.5, вр.чл.429, ал.2, т.2, вр.ал.3 КЗ
предвижда, че застрахователят покрива отговорността за лихвите за забава,
когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице;
тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и се плащат от
застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност –
застрахователната сума. По силата на чл.497 КЗ, застрахователят отговаря за
последиците от собствената си забава в изплащане на застрахователното
обезщетение, след изтичане на срока, регламентиран в чл.496, ал.1 КЗ, като в
този случай дължимата лихва може да надхвърля застрахователната сума по
чл.492 КЗ, съгласно изричния текст на чл.497, ал.2 КЗ. Но и в тази хипотеза
не става дума за дължимост на лихва върху лихва, както се претендира от
въззивниците – ищци, а единствено за възможност, при неизправност на
застрахователя, той да понесе и обезщетение за забавено изпълнение,
надхвърлящо застрахователната сума – Решение № 50001 от 3.02.2023 г. на
ВКС по т.д. № 2530/2021 г. и цитираните в същото актове на ВКС.
13
В този аспект, произнасянето на първостепенния съд относно началната
дата на забавата следва да се подкрепи.
Поради частично несъвпадане на изводите на настоящата апелативна
инстанция с тези на първоинстанционния съд, постановеното от същия
решение следва да бъде частично отменено, като бъде присъдено
обезщетение в горепосочения размер, ведно с лихвата за забава. Решението
следва да се отмени и в частта за разноските.
При този изход от делото и отправеното искане, на процесуалния
представител на въззивниците - ищци следва да се присъди възнаграждение,
на основание чл.38, ал.2, вр. чл.36, ал.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2,
ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, в размер на 5436 лв. за защитата на М. И. и
756 лв. за защитата на С. Б. пред първата инстанция; както и в размер на
12 780 лв. за защитата на М. И. и 1080 лв. за защитата на С. Б. пред
апелативната инстанция, с ДДС, тъй като, когато адвокатът, предоставил
безплатната правна помощ, е регистриран по ЗДДС, върху дължимото
възнаграждение следва да се начисли данъкът върху добавената стойност,
съгласно § 2а от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Поради освобождаването на ищците от задължението да заплатят
държавна такса в производството, на основание чл.78, ал.6 ГПК, същата
следва да се поеме от дружеството – ответник, съразмерно на уважената част
от претенциите в обем на 6240 лв. – държавна такса за първоинстанционното
производство и 3120 лв. – за въззивното производство. Въззивникът – ищец
следва да понесе и сторените пред първата инстанция разноски за съдебни
експертиза, съразмерно на уважената част на претенцията на освободената от
такива разноски страна – М. И., в размер на 262, 50 лв.
На дружеството – застраховател се следва юрисконсултско
възнаграждение, пропорционално на отхвърлената част от претенциите, на
основание чл.78, ал.8 ГПК, вр.чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ,
вр.чл.25 от Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 500 лв. за
защита против претенцията на М. И. и 300 лв. за защита против претенцията
на С. Б., за всяка инстанция.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
14
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 128 от 25.05.2022 г., постановено по гр.д.
369/ 2021 г. на Окръжен съд Сливен, в частта, с която е уважен предявеният
от С. Й. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Р., община Н. З., с адрес за
връчване: гр. С., ул. „Хр. Б.“ № 2, четвърти полуетаж, офис 4 - адв. Г. Р.,
против „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б, представлявано от К. Х.
Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният изпълнителен директор заедно с
всеки един от изпълнителните директори, иск за осъждане на „Д. - О. З.“
ЕАД да й заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
резултат от претърпяно ПТП на 18.11.2020 г., при което е причинена смъртта
на Б. Й. Б., ЕГН **********, на 18.11.2020 г., над размера на 6000 лв., като
частичен иск от 100 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от
25.11.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за
разноските, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Й. Б., ЕГН **********, с постоянен
адрес: с. Р., община Н. З., с адрес за връчване: гр. С., ул. „Хр. Б.“ № 2,
четвърти полуетаж, офис 4 - адв. Г. Р., против „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1436, район Т., бул.
„В.“ № 89Б, представлявано от К. Х. Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният
изпълнителен директор заедно с всеки един от изпълнителните директори,
иск за осъждане на „Д. - О. З.“ ЕАД да й заплати обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат от претърпяно ПТП на 18.11.2020 г., при
което е причинена смъртта на Б. Й. Б., ЕГН **********, на 18.11.2020 г., над
размера на 6000 лв., като частичен иск от 100 000 лв., ведно със законната
лихва за забава, считано от 25.11.2020 г. до окончателното изплащане на
сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б, представлявано от К. Х.
Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният изпълнителен директор заедно с
всеки един от изпълнителните директори, да заплати на адв. Г. Г. Р., с адрес:
гр. С., ул. „Хр. Б.“ № 2, четвърти полуетаж, офис 4, сумата от 5436 лв.,
15
представляваща адвокатско възнаграждение с ДДС за първата инстанция, и
сумата от 12 780 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с ДДС за
втората инстанция, за защитата на М. Б. И..
ОСЪЖДА „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б, представлявано от К. Х.
Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният изпълнителен директор заедно с
всеки един от изпълнителните директори, да заплати на адв. Г. Г. Р., с адрес:
гр. С., ул. „Хр. Б.“ № 2, четвърти полуетаж, офис 4, сумата от 756 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение с ДДС за първата инстанция, и
сумата от 1080 лв., представляваща адвокатско възнаграждение с ДДС за
втората инстанция, за защитата на С. Й. Б..
ОСЪЖДА „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б, представлявано от К. Х.
Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният изпълнителен директор заедно с
всеки един от изпълнителните директори, да заплати по сметката на Окръжен
съд Сливен сумата от 262,50 лв., представляваща съдебно-деловодни
разноски за първата инстанция.
ОСЪЖДА М. Б. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Р.,
община Н. З., с адрес за връчване: гр. С., ул. „Хр. Б.“ № 2, четвърти полуетаж,
офис 4 - адв. Г. Р., да заплати на „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б,
представлявано от К. Х. Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният
изпълнителен директор заедно с всеки един от изпълнителните директори,
сумата от 500 лв.- съдебно-деловодни разноски пред първата инстанция и
сумата от 500 лв.- съдебно-деловодни разноски пред втората инстанция.
ОСЪЖДА С. Й. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес: с. Р.,
община Н. З., с адрес за връчване: гр. С., ул. „Хр. Б.“ № 2, четвърти полуетаж,
офис 4 - адв. Г. Р., да заплати на „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б,
представлявано от К. Х. Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният
изпълнителен директор заедно с всеки един от изпълнителните директори,
сумата от 300 лв.- съдебно-деловодни разноски пред първата инстанция и
сумата от 300 лв.- съдебно-деловодни разноски пред втората инстанция.
ОСЪЖДА „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
16
на управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б, представлявано от К. Х.
Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният изпълнителен директор заедно с
всеки един от изпълнителните директори, да заплати държавна такса за
първоинстанционното производство в размер на 6240 лв., по сметката на
Окръжен съд Сливен.
ОСЪЖДА „Д. - О. З.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С. 1436, район Т., бул. „В.“ № 89Б, представлявано от К. Х.
Ч., Б. А. В. Е. Й. Б. и И. Д. Г. – главният изпълнителен директор заедно с
всеки един от изпълнителните директори, да заплати държавна такса за
въззивното производство в размер на 3120 лв., по сметката на Апелативен съд
Бургас.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17