РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 29.12.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Вероника Д.,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 16558 по описа за
2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена
от ищеца „Т.С.” ЕАД срещу Решение № 234590/04.10.2019 г., постановено по гр.д.
№ 5880 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 28-ми състав, с което са отхвърлени
предявените обективно кумулативно съединените искове срещу ответника Е.Т.М. на
основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за
признаване за установено, че ответникът дължи сумата в размер на 2667,72 лева,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г.
до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата в размер на 667,49 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 15.09.2014 г. до 12.09.2017 г., сумата в размер на 42,60
лева, представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от
01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., и сумата в размер на 11,10 лева, представляваща
обезщетение за забава за плащането на задължението за дялово разпределение за
периода от 15.09.2014 г. до 12.09.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 25.09.2017 г. по ч.гр.д. №
65254/2017 г. по описа на СРС, ГО, 28-ми състав. С постановеното решение ищецът
е осъден на основание чл.78, ал. 3 от ГПК да заплати в полза на ответника
сумата в размер на 720,00 лева, представляваща сторени по делото разноски.
В депозираната въззивна жалба се оспорва
решението на СРС като неправилно и постановено при нарушение на материалния
закон. Посочва се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът
не е титуляр на вещни права върху процесния имот. Поддържа се, че ответникът е
потребител на топлинна енергия, а в отговора на исковата молба не е бил оспорен
фактът на съществуване на облигационна връзка между страните по делото. Моли се
за отмяна на решението на СРС. Търсят се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното
производство. В открито съдебно заседание процесуалният представител на
въззиваемата страна оспорва въззивната жалба, като посочва, че в исковата молба
не става ясно за кой имот е претенцията.
В двуседмичния срок не е постъпило
становище по въззивната жалба от третото лице – помагач „Н.И.”ООД.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа страна следното:
Със заявление с вх. № 3072347/15.09.2017
г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Т.К.М. за процесните суми. На 25.09.2017 г. по ч.гр.д. № 65254
по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 28-ми състав е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК за посочените в заявлението суми. На основание чл.
415, ал. 1, т. 2 от ГПК е указана на заявителя възможността за предявяване на
установителен иск в едномесечен срок, съобщението за което е връчено на
15.01.2018 г. Исковата молба е подадена на 26.01.2018 г. (в срока по чл.
415, ал. 4 от ГПК).
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно
кумулативно съединените искове с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо,
че ответникът Т.К.М. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 2667,72 лева,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г.
до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 15.09.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането; 667,49 лева, представляваща лихва за забава за периода
от 15.09.2014 г. до 12.09.2017 г.; 42,60 лева, представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г.; 11,10 лева,
представляваща обезщетение за забава за плащането на задължението за дялово
разпределение за периода от 15.09.2014 г. до 12.09.2017 г., за топлоснабден
недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „*********, аб. № *****. Твърди, че
ответникът е клиент на топлинна енергия. Посочва
се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за
битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, като ответникът не е упражнил правата
си по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ и спрямо него са влезли в сила общи
условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение №
ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник” от 14.01.2008
г., в сила от 13.02.2008 г. и общите условия, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа” и вестник „19
минути” в сила от 14.03.2014 г. Релевирани са съображения, че в раздел VII от
ОУ – „Заплащане на ТЕ” - чл. 32, ал. 1 (33, ал. 1 от ОУ от 2014 г.), са
определени редът и срокът, по които купувачите на топлинна енергия са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. След
изтичането на последния ден от 30-дневния срок от публикуването на общата
фактура за съответния отоплителен сезон, ответникът изпадна в забава за тази
сума и започва да се начислява лихва.
С определение от 26.06.2018 г.
първоинстанцонният съд е прекратил производството по отношение на ответника Т.К.М.
поради настъпила смърт и е конституирал като ответник по делото наследника му –
Е.Т.М..
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е
оспорил изцяло по основание и размер предявените искове и е направил възражение
за погасяване по давност на всички търсени суми за задължения, възникнали преди
периода от 15.09.2014 г. Ответникът е посочил, че след смъртта на наследодателя
му е заплатил всички негови задължения на каса на „Т.С.” ЕАД.
С договор от 06.11.2007 г. ищецът
възлага на „Н.И.” ООД, което от своя страна приема, извършването на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия.
От представеното по делото копие от
протокол от общо събрание на етажните собственици е видно, че на 03.09.2002 г. общото
събрание на етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ул. „************е
взело решение за сключване на споразумителен протокол с „Т.С.” ЕАД и договор с
„Н.И.” ООД за извършване на топлинно счетоводство (дялово разпределение). На
23.09.2002 г. е бил сключен такъв договор между етажната собственост и „Н.И.”
ООД.
В представеното копие от удостоверение с
изх. № 68-00-910(3)/21.07.2014 г. от ГИС-София се удостоверява, че адресът „ул.************се
отнася за жилищна сграда, нанесена с планоснимачен номер 212 в кадастрален лист
405 по плана на гр. София, попадаща в кв. 17, м. „ ж.к. Крива река”, намираща
се на ъгъла на ул. „Константин Иречек” и ул. „Даскал Манол”, район Красно село
– Столична община
По делото е представено копие на списък
за разпределение по кубатура в жилищна сграда на адрес: гр. София, ул. „************датиращ
от 1972 г., като под номер 11 в списъка е вписан Т.К.М. срещу данните за ап. *******.
По делото са представени съобщения към
фактури и документи за въвеждане в експлоатация на АС, 2 бр. талони за отчет на
уреди за дялово разпределение за сезон 2013 г. - 2014 г.и сезон 2014 г. - 2015 г.
с титуляр Т.К.М., с аб. № 90982.
Съдът не кредитира представените по
делото фактури с титуляр Х.Г.Б.с аб. № ****** и изравнителни сметки с титуляр Ж.Д.Д.-С.
с аб. № 90982, доколкото същите обективират данни за трети лица за процеса и се
явяват неотносими към спора. Съдът не кредитира и представените копия на протоколи
и свидетелства за метрологична проверка на топломери, тъй като от съдържанието
на същите не може еднозначно и непротиворечиво да се направи изводът, че същите
отразяват информация досежно измервателните уреди в процесния апартамент.
Представено е и копие от общите условия на ищеца за продажба на топлинна
енергия за битови нужди, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност. Съдът счита, че с оглед обстоятелствената част на
исковата молба и представените писмени доказателства може да се установи кой
точно е топлоснабденият имот, за който е предявена исковата претенция (а именно
– апартамент, находящ се в гр. София, ул. „*********, аб. № *****), поради което е налице основание за ревизиране на
протоколното определение на съда от 14.07.2020 г. и не следва да прилагат
последиците, указани в същото.
При така предявените искове в
тежест на ищцовото дружество е да докаже, че за процесния период между страните
е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил
да доставя на ответника топлинна енергия срещу задължение на ответника да
заплаща стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил точно своите
задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за
същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби, поради което и
за ответника е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на
стойността на същото, като е изпаднал и в забава за изпълнението му, следва да
докаже и че периодично е извършвал действия за събиране на процесните вземания.
Отношенията между доставчиците и
клиентите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ.
Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба
на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството клиент на топлинна енергия за битови
нужди.
Според действалата нормата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ към процесния период „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, като са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.
140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Следователно посочените от законодателя в чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди са собствениците и
титулярите на вещно право на ползване върху имота. В това си качество те са
клиенти на топлинна енергия и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди, тоест дължат заплащане на цената на доставената топлинна енергия.
Предвид изложеното следва, че е необходимо
да бъде установено, че лицето е собственик или носител на вещно право на
ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, за да се приеме, че то е клиент на топлинна енергия.
В депозирания в срока по чл. 131 от ГПК
отговор на исковата молба ответникът изрично е оспорил исковете по основание,
т.е. същият е оспорил наличието на съществуващо облигационно правоотношение
между него и ищеца, каквото правоотношение възниква между доставчика на
топлинна енергия и клиента на същата.
Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1
от ГПК и разпределената доказателствената тежест по спора ищецът „Т.С.” ЕАД е
следвало да проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че е налице
облигационна връзка между страните, а оттам – че ответникът е клиент на
топлинна енергия и в този смисъл е или титуляр на правото на собственост, или носител
на вещно право на ползване върху процесния имот.
По делото не са ангажирани доказателства
в насока Е.Т.М. или наследодателят му - Т.К.М., да е бил титуляр на правото на
собственост или на вещно право на ползване върху недвижимия имот през процесния
период. Видно от копието на протокола от общото събрание на етажните собственици
процесният имот се намира в топлоснабдена сграда. От представените копия на талони
за отчет на уреди за дялово разпределение за сезон 2013 г. – 2014 г. и сезон
2014 г. – 2015 г. е видно, че като титуляр на процесната партида се води наследодателят
на ответника – Т.К.М., но това не го прави клиент на топлинна енергия. От
представеното копие на списък за разпределение на кубатурата в жилищна сграда
на ул. „******става ясно, че под номер 11 в него фигурира името на Т.К.М., а
срещу името му са вписани данните за ап. 11, намиращ се на ет. 6. Видно от
датировката на списъка, същият обективира актуални към 1972 г. данни и то за
блок № 3, каквото означение не е налице в адреса на процесния апартамент. Дори
и да не беше така обаче, ищецът не е представил доказателства, от които да се
заключи, че Т.К.М. е запазил впоследствие правото на собственост върху
апартамента, като е бил негов титуляр включително и към процесния период, за да
може да се приеме, че след смъртта му по силата на наследственото
правоприемство ответникът Е.Т.М. е придобил същия.
С оглед изложеното настоящият състав
приема, че въззиваемата страна – ответник няма качеството на клиент на топлинна
енергия по смисъла на закона за процесния период, че същият не е бил в
договорни отношения за продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия с ищцовото дружество в исковия период и относно процесния имот, и че в
неговия патримониум не е възникнало задължение за заплащане на цената на
топлинната енергия, доставяна до имота през това време.
Предвид липсата на пасивна
материалноправна легитимация на ответника да отговаря за задължения по ЗЕ,
предявените искове за заплащане на главница за доставена и незаплатена топлинна
енергия за периода от м.05.2013 г. – м.04.2015 г. и главница за услугата дялово
разпределение за периода от м.05.2013 г.- м.04.2015 г. се явяват неоснователни
и като такива същите подлежат на отхвърляне. В качеството си на акцесорни вземания,
претенциите с правно основание чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
лихвите за забава върху главницата за топлинна енергия и върху главницата за
дялово разпределение също следва да бъдат отхвърлени, тъй като дължимостта на
тези акцесорни задължения се обуславя от съществуването на валидно, ликвидно и
изискуемо главно вземане на кредитора, по отношение на чието изпълнение
длъжникът да е изпаднал в забава, каквото в настоящата хипотеза не е налице.
Поради съвпадение на крайните изводи
на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението на
СРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото на въззиваемата
страна се полагат разноски – представен е списък по чл. 80 от ГПК и
доказателства за платен адвокатски хонорар в размер на 600,00 лева. Въззивникът
е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което
съдът счита за основателно с оглед на фактическата и правна сложност на делото,
материалния интерес и процесуалната активност на страната в производството.
Предвид това, претенцията за разноски за адвокатско възнаграждение следва да
бъде уважена до размер от 467,22 лева, предвид действащата към момента на
сключване на договора за правна защита и съдействие редакция на чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 234590 от 04.10.2019
г., постановено по гр.д. № 5880 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 28-ми състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
„Т.С.” ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати
на Е.Т.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата в размер на 467,22 лева
(четиристотин шестдесет и седем лева и двадесет и две стотинки), представляваща
сторени във въззивното производство разноски.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач „Н.И.” ООД, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.