О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
гр.Кюстендил,
20.04.2021
г.
Кюстендилският окръжен съд, гражданска колегия, в закрито
заседание, проведено на двадесети април две хиляди и двадесет и първа година, в
състав:
Председател: Росица Савова
Членове:Татяна Костадинова Калин Василев
след като разгледа докладваното от съдия
Савова в.ч.гр.д. № 102/2021 г. и за да
се произнесе, взе предвид:
Производството е образувано по частна
жалба с вх. № 260738/21.01.2021 г., депозирана от „****, ответник в
първоинстанционното производство по гр.дело №1116/2020г. на ДнРС , чрез
пълномощника ***, , срещу определение, постановено в проведено на
14.01.2021 г. открито съдебно заседание по посоченото дело.
С обжалваното определение Дупнишкият районен съд не е уважил искането на
ответника по делото „***, направено с
отговора на исковата молба, за прекратяване на производството по делото поради
неподведомственост.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното
определение е неправилно, необосновано и не е в съответствие с материалния
закон и задължителната съдебна практика на ВКС. Твърди, че предявеният от ищеца
осъдителен иск е неподведомствен на РС – Дупница поради наличие на валидна
арбитражна клауза, обективирана в чл. 23 от Договор № 15 за извършване на
дейности с отпадъци по прилагане на Закона за управление на отпадъците от
01.02.2018 г., сключен между „**- праводателя на
ищеца в първоинстанционното производство „****,
и ответника, с която се урежда изключителна компетентност на Софийски
арбитражен съд при Сдружение „МАПА“ относно спорове във връзка с договора.
Сочи, че активната процесуална легитимация на ищеца се обосновава със сключен
между него и „*** Договор за цесия на парични вземания от 01.06.2020
г. Подчертава, че с отговора на исковата молба ответникът е възразил изрично
срещу допустимостта на предявения иск, който се явявал ненадлежно предявен
поради наличие на валидно арбитражно споразумение, дерогиращо
подведомствеността на спора от български държавни съдилища.
В подкрепа на становището си се позовава
на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗМТА, вр. чл. 19 от ГПК, както и на чл. 99,
ал. 2 от ЗЗД, твърдейки, че арбитражната клауза е принадлежност към
прехвърленото вземане и годен обект на договора за цесия, сочи практика на ВКС
в този смисъл (решение № 51 от 23.09.2013г по т.д. 610/2012г., ІІ т.о., решение
№ 203 от 20.01.2015 г. по т.д. № 1300/2014г. на ВКС, ІІ т.о.). Подчертава, че с
позоваването в отговора на арбитражната клауза, е налице изричното му съгласие
с прехвърлянето на същата клауза върху новия кредитор /цесионер и ищец по
делото/. Цитира и съдебна практика на
ВКС в подкрепа на становището, че отношението на длъжника е определящо за
запазване на действието на арбитражната клауза при цесия на вземането (решение
№ 127 от 30.07.2018 г. на ВКС по т.д. № 1103/2017 г., ІІ т.о, ТК и решение № 195
от 28.05.2019 г. на ВКС по т.д. № 2393/2017 г. І т.о ТК), в която е мотивирано
становището, че с извършването на цесията длъжникът не се лишава от правата,
които има към цедента, като това касае и процесуалните средства за защита. Съхраняването
на възраженията, които може да направи по аргумент от чл. 103, ал. 3 ЗЗД е
определено като едно от най – важните средства за правна защита на ответника. Да
се приеме, че цедентът и цесионерът сключвайки помежду си договор за цесия,
могат да дерогират валидно арбитражно споразумение, договорено по рано между
кредитор и длъжник, би означавало да се предостави на кредитора възможност,
чрез съдействие на едно трето спрямо кредитора и длъжника лице, за заобикаляне
на закона и злоупотреба с процесуални права, тъй като със сключване на договора
кредиторът би могъл да промени едностранно спрямо длъжника, без да отчита
неговата воля, договорената с длъжника подведомственост на евентуален спор, а
длъжникът да бъде принуден да търпи в правната си сфера последствията от едно
такова поведение и договаряне между две лица.
С частната жалба се иска отмяна на
обжалваното определение и прекратяване на производството по делото. Прави се
възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна. Претендират се
разноските в първоинстанционното производство.
Препис от частната жалба е връчен на
ответника „***. В срок е подаден отговор, в който се изразява
становище за неоснователност на депозираната жалба.
В отговора се твърди, че доколкото
ответника „Балканфарма-Дупница“ АД не е страна по договора за цесия, с който ** се легитимира като ищец в първоинстанционното
производство, а договорът, във връзка с който съществува арбитражна клауза, е
сключен между праводателя на ищеца ** и, то между „***“
АД арбитражна клауза липсва. Твърди че, между „**
няма писмено съглашение, по силата на което същите да са приели, че
арбитражната клауза ще важи и за третото лице по договора, и поддържа
становище, че с договора за цесия относно вземанията арбитражната клауза не се
прехвърля. Позовава се на нормата на чл.7, ал.2 ЗМТА, според която
споразумението трябва да е писмено и да е подписано от страните, т.е арбитражното
споразумение има самостоятелен характер, то се подчинява на отделен режим и
тази негова относителна самостоятелност определя, че то не е принадлежност към
договора респ. към вземането. Излага и други доводи – правата и задълженията на
страните по договора са различни от правата и задълженията по арбитражното
споразумение, с прехвърляне на вземането не може да се прехвърли арбитражна
клауза, задължаваща насрещната страна за отнасяне на спора пред арбитража, арбитражната клауза не е принадлежност, не
следва прехвърляне на правата по договора.
Позовава се на съдебна практика, според
която цесията на вземане по материалноправен договор не прави цесионера страна
по включената в материалноправния договор арбитражна клауза, освен ако
цесионерът със съгласието на цедента и длъжника встъпи в арбитражната клауза
(решение №70/15.06.2012г. по т.д.№112/12г. на ВКС, І т.о и решение
№122/18.06.2013г. по т.д.№920/12г. на ВКС ІІ т.о, определение №289/01.07.2016г.
по ч.т.д.№1252/2016г. на ВКС, ТК, І т.о). Изтъква, че уведомяването на длъжника
за цесията е ирелевантно, тъй като само с уведомяване и без изрично изразено
писмено съгласие, не може да се приеме, че има съгласие за постигане на
арбитражно споразумение и прехвърляне на арбитражна клауза (определение
№204/30.04.2018г. на І ТО на ВКС, постановено по ч.т.д.№389/2018г.). Искането е частната жалба да бъде
оставена без уважение. Претендират се сторените в производството разноски.
Съдът
след като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните
по отделно и в тяхната съвкупност прие за установено следното:
Производството пред ДнРС е образувано по
искова молба, подадена от „***, със седалище и
адрес на управление **, представлявано
от *, срещу „** АД, **.
Заявена е претенция за заплащане на
суми, както следва: ** с ДДС по
фактура №00000011360/31.01.2020г.; 6 249,60 лева с ДДС по фактура
№**********/31.01.2020 г* лева с ДДС по фактура
№ **********/31.01.2020 г. и сума в размер на **
с
ДДС по фактура № **********/31.01.2020г., както и мораторните лихви върху тези суми в размер на * лева, *** и законната
лихва върху тях, претендират се и направените по делото разноски.
Претенцията се основава на договор № 15/
01.02.2018г., сключен между „*** с предмет
събиране, предаване и третиране на
отпадъци и договор за цесия от 01.06.2020 г., според който цедентът „** прехвърля на
цесионера „** вземането си от **,
придобито на основание договор от 01.02.2018г. по издадени фактури (подробно
описани в договора за цесия) в размер на ***,
за което е отразено, че преминава в патримониума на цесионера, ведно с
принадлежностите му, срещу сумата от **ева. Съгласно
чл. 6 от Договора за цесия споровете между страните по този договор се уреждат
по взаимно съгласие, а при липса на такова – пред Българския съд.
По делото е представено уведомление за
цесията, отправено от **
Съгласно чл. 23 от Договора за събиране,
предаване и третиране на отпадъци всички спорове, отнасящи се до този договор,
вкл. тълкуването му, ще бъдат решени по взаимно съгласие между страните, а
когато не се постигне такова – съобразно българското законодателство от
Софийския арбитражен съд при сдружение „МАПА“ съобразно неговия правилник.
След получаване на преписи от исковата молба и
доказателствата в представения писмен отговор вх. № 262953/12.11.2020 г. „** прави изрично възражение за неподведомственост на
спора на общия съд поради наличие на арбитражно споразумение.
Първоинстанционният съд е провел първо
по делото открито съдебно заседание на 14.01.2021 г., в което в присъствието на
процесуални представители на страните, е постановил обжалваното определение, с
което е оставил без уважение искането за прекратяване на производството,
обосновавайки се, че арбитражната клауза не касае ищеца.
Въззивният
съд намира следното от правна страна:
Съгласно
чл.19 ал.1 ГПК страните по имуществен
спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът
има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права
по трудово правоотношение или е спор, по който една от страните е потребител по
смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на
потребителите.
Съгласно чл. 7 от ЗМТА арбитражно
споразумение е съгласието на страните да възложат на арбитраж да реши всички
или някои спорове, които могат да възникнат или са възникнали между тях относно
определено договорно или извъндоговорно правоотношение. То може да бъде
арбитражна клауза в друг договор или отделно споразумение. Арбитражното
споразумение трябва да бъде писмено. Смята се, че споразумението е писмено, ако
се съдържа в документ, подписан от страните, или в размяна на писма, телекси,
телеграми или други средства за съобщения.
С разпоредбата на чл. 19, ал.2 от ЗМТА арбитражното споразумение, включено в
договор, е определено като независимо от другите негови уговорки, както и, че
нищожността на договора не означава сама по себе си недействителност и на
съдържащото се в него арбитражно споразумение.
Съгласно чл. 8 от ЗМТА съдът, пред който
е предявен иск по спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да
прекрати делото, ако страната се позове на него в срока за отговор на исковата
молба. Ако съдът намери, че арбитражното споразумение е нищожно, изгубило
силата си или не може да бъде изпълнено, делото не се прекратява.
Видно от изложеното е, че - за да се
приеме, че е налице пречка за
разглеждане на спора от съда, то следва да е налице изрично съгласие между
спорещите за разглеждане на спора от арбитражен съд – арбитражно споразумение,
като това споразумение трябва да е обективирано в писмена форма и е отделно от
сключения между тях договор. Ясно е, че споразумение може да се сключи за бъдещ
спор, както и за вече възникнал спор.
Правната теория и в съдебната практика
еднозначно приема, че договорът за прехвърляне на вземане /цесия/ се извършва
между първоначалния и новия кредитор и има за цел да измени титуляра на вземането в отношенията с длъжника, без
цесионерът да става страна в договорното правоотношение .
Макар цесията да е договор между цедента
и цесионера, с извършването й длъжникът не се лишава от правата , които има към
цедента. Едно от най-важните средства за неговата правна защита е съхраняване
на възраженията му, които може да противопостави – арг. от чл. 103, ал. 3 ЗЗД,
като например да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането,
поради порок на волята, чрез възражение във връзка с иск за изпълнение,
предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да
противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента.
Това са обаче все материалноправни възражения, т.е. възражения срещу самото
вземане, което е предмет на цесията, каквото възражението за неподведомственост
не е.
Настоящият съдебен състав споделя
становището, че цесията на вземане по материалноправен договор не прави
цесионера страна по включената в материалноправния договор арбитражна клауза,
освен ако цесионерът със съгласието на цедента и длъжника встъпи в арбитражната
клауза или е налице универсално правоприемство на една от страните, какъвто не
е настоящия случай. Аргумент в подкрепа на това становище е не само
самостоятелния характер на арбитражната клауза, действието й само спрямо
страните по договора, но и обстоятелството, че арбитражната клауза поражда не
само права, а и задължения за сключилите този процесуален договор страни във
връзка с разрешаването на спора.
Липсва норма в ГПК, ЗМТА или друг
нормативен акт, от която да се направи извод, че при сключване на договор за
прехвърляне на вземане, сключеното между цедента и длъжника арбитражно
споразумение запазва своето действие. Съгласно чл. 99, ал.2 от ЗЗД
прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с неговите привилегии,
обезпечения и други принадлежности. Ясно е какво представляват привилегиите и
обезпеченията на едно вземане. По въпроса дали арбитражното споразумение е
принадлежност към вземането, следва да се даде отрицателен отговор – предвид
употребения от законодателя израз – други принадлежности, следва, че като
принадлежности към вземането той разглежда привилегиите, обезпеченията, лихви,
т.е все права, които са във връзка с дължимата престация, реалното изпълнение
на задълженията по договора и насочени към реално удовлетворяване на
правоимащия, т.е с осъществяването на преследваната с договора цел – реално
задоволяване на определен интерес.
Макар изборът на съд, пред който да бъде
разгледан възникнал спор във връзка с изпълнение на задълженията по договора,
да е насочен към постигането на целта на договора, то постигнатото споразумение
за избор на съд не може да се разглежда
като принадлежност към вземането.Това следва и от изричната разпоредба на
чл.19, ал.2 от ЗМТА, съгласно която
арбитражното споразумение е независимо от останалите уговорки в договора. След
като изборът на арбитражен съд за разрешаване на имуществен спор следва от
изрично изразена воля от страните по спора, по силата на изрична законова
норма, то следва, че при промяна на страните по спора, в резултат на
прехвърляне на вземане, за което не се изисква съгласието на длъжника по
определение от закона, не може да се
счита, че сключеното по – рано арбитражно споразумение запазва своето действие
и по отношение на новия кредитор, при липса на изрична разпоредба. За да стане
трето лице страна по арбитражната клауза е нужно самото то със съгласието на
двете страни по него да замести една от тях - данни за каквото съгласие в
случая липсват.
Предвид изложеното съдът намира
обжалваното определение за правилно. Липсва арбитражно споразумение между
страните по спора, поради което не е налице основание за прекратяване на
производството по делото, съгласно чл. 8 от ЗМТА. Обжалваното определение е законосъобразно
и следва да се потвърди, а делото да бъде върнато на районния съд за
продължаване на съдопроизводствените действия.
С оглед изхода на производството и
отхвърляне жалбата на жалбоподателя, на насрещната страна в производството се
дължат сторени в производството разноски – в случая -за заплатено адвокатско
възнаграждение.Същото е посочено като платено в брой в размер на
300лв./срвн.приложен към отговора договор за правна услуга от 12.0.2021г./.
Наред с това, в производството по частни
жалби се прилагат правилата на чл. 78 ГПК,
уреждащи отговорността на страните за разноски, и всяка страна има право на
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано
като разноски от насрещната страна.
При направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът се произнася по размера на дължимото възнаграждение като
съобразява минималните размери, предвидени в приетата от Висшия адвокатски
съвет Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Според чл. 11 от
Наредбата (в приложимата редакция), за изготвяне на частни жалби,
съответно и на отговор, възнаграждението е 200 лв., а когато жалбата се
разглежда в открито заседание - 300 лв.В случая
частната жалба е разгледана в закрито заседание и доколкото от адвоката
на ответната страна е изготвен единствено отговор на частната жалба, то
дължимите от частния жалбоподател разноски следва да бъдат присъдени в размер
на 200лв./ срвн.в тази насока - Определение № 318 от 13.08.2020 г. на ВКС по ч.
т. д. № 1249/2020 г., II т. о., ТК/.
Съгласно чл. 15, ал. 2
от ГПК определението по въпроса за подведомствеността на спора
подлежи на инстанционен контрол. При прекратяване на делото поради неподведомственост
на спора този контрол може да бъде триинстанционен, но когато две инстанции не
уважат възражението и приемат този спор за разглеждане, контролът е
двуинстанционен. Тогава определението на въззивния съд не попада в хипотезите
на чл. 274, ал.
3, т. 1 и т. 2 от ГПК,
тъй като не прегражда развитието на делото, нито дава разрешение по същество на
друго производство. В този смисъл е трайната и непротиворечива практика на ВКС,
отразена в определения:
№ 249 от 6.4.2011 г. по ч. т. д. № 122/2011 г. на I ТО, № 258 от 11.4.2011 г. по
ч. т. д. 182/2011 г. на II ТО, № 555 от 9.8.2012 г. по
ч. гр. д. № 304/2012 г. на III ГО, № 327 от 3.5.2011 г. по
ч. т. д. № 318/2011 г. на I ТО на ВКС, № 579 от 24.09.2013 г. по ч. гр. д. №
5341/2013 г., III г. о. на ВКС.
Воден от горното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение, постановено в
открито съдебно заседание на 14.01.2021 г.
по гр.д. № 1116/2020 г. на Дупнишкия районен съд, с което съдът не е
уважил искането на ответника по делото „***,
направено с отговора на исковата молба, за прекратяване на производството по
делото поради неподведомственост и
ВРЪЩА делото на Районен съд – Дупница за
продължаване на съдопроизводствените действия по посоченото дело на ДнРС.
ОСЪЖДА **,
със седалище и адрес на управление ** , да заплати *** със седалище и адрес на управление **, разноски за настоящото производство в размер на ***
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:1.
2.