РАЗПОРЕЖДАНЕ
Номер 51809.10.2020 г.Град Сливница
Районен съд – СливницаV-ти граждански състав
На 09.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Мариана М. Маркова
като разгледа докладваното от Мариана М. Маркова Частно гражданско дело
№ 20201890100388 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК.
Образувано е по подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, с което се иска съдът да
издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника В. Г. М. за сумите в
размер на 606,76 лв., представляваща главница по договор за кредит № 3384551 от
29.11.2018 г., в размер на 45,38 лв., представляваща договорна лихва, начислена за периода
от 07.12.2018 г. до 26.04.2019 г., в размер на 295,59 лв., сумата от 66,59 лв., представляваща
законна лихва за периода от 27.04.2019 г. до 27.08.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението в съда – 31.08.2020 г., до окончателното й изплащане.
В т. 12 от заявлението е посочено, че вземането произтича от сключен между
длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД (праводател на заявителя по силата на договор за
цесия от 30.01.2017г. и приложение № 1 към него от 02.01.2020 г.) договор за паричен заем
№ 3384551 от 29.11.2018 г., по силата на който длъжникът е получил в заем сумата в размер
на 700 лв., която сума се е задължил да върне, ведно с начислената върху нея договорна
лихва в размер на 60,83 лв., на 21 седмични погасителни вноски.
Като обстоятелства, от които произтича задължението за неустойка, се сочи
неизпълнение от заемателя на задължението му в 3-дневен срок да предостави на
заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно - две физически лица -
поръчители, отговарящи на посочените в заявлението изисквания, които да подпишат
договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер заемодателя, която е издадена
след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора.
Предвид неизпълнението на това задължение на заемателя е била еднократно начислена и
неустойка в размер на 345,24 лв. Сочи се, че съгласно договора и/или Тарифа на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, в случай че заемателят забави изплащането на падеж на погасителна
вноска с повече от 30 календарни дни, дължи на заемодателя заплащането на такси и
1
разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на
телефонни обаждания, лични посещения и др.) за събиране на просрочените вземания в
размер на 9,00 лв. Доколкото посочената забава в плащанията е била налице, на длъжника е
била начислена и такса за разходи за извънсъдебно събиране на вземането в максималния
размер от 45 лв.
По договора за заем длъжникът е извършвал плащания в общ размер на 203,34 лева,
които след като са съотнесени към съответните вземания, остава дължима сума в общ размер
на 1014,32 лева.
Претендират се и съдебни разноски в размер на 25лв. - държавна такса и 200,00 лв.-
възнаграждение за процесуално представителство на основание чл. 78, ал. 8 ГПК,
представляващо сбора от сумата в размер на 50,00 лв.- по чл. 13, ал. 2 НЗПП за подготовка
на документи за завеждане на дело и сумата в размер на 150 лв. по чл. 26 НЗПП за защита
по заповедното производство.
Съгласно т. 2б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на
ВКС в производството по чл. 410 ГПК съдът не събира доказателства, нито може да прави
изводи относно представени такива. Преценката на съда относно основателността на
искането е ограничена до проверка на твърденията изложени в заявлението – доколко в
същото се съдържа надлежно конкретизирано по основание и размер вземане, но съгласно
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, съдът е задължен служебно да извърши проверка
дали искането е в противоречие със закона или с добрите нрави.
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде частично
отхвърлено, тъй като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, тоест същото
противоречи на закона и добрите нрави, като съображенията за това са следните:
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя
от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца
при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните
отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест
първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на
договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а
когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи
по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално
уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
2
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5
Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва. Следователно допълнително възникващите
вземания на кредитора като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по
вид, така и по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична
нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от
императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се
дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци на формата,
не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК, а само за
частична такава, като следва да се посочи, че при нищожността наличието на индивидуално
договаряне е без значение.
Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума, която се дължи
автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея кредиторът да дължи
никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай тя цели да покрие
евентуално допълнително положени от него усилия по събирането на кредита.
Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва). При така
наведените твърдения и при липса на доказателства за противното изглежда, че клаузата
противоречи на горепосочените специални норми, които изключват правилата на чл. 309а
ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл.
Според твърденията на заявителя при сключване на договора, съобразно клаузата му,
длъжника – потребител е поел допълнително задължение да обезпечи изпълнението му,
респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез един поръчител, отговарящи на
определени условия. Очевидно е, че това допълнително задължение има за цел да се
възстанови основният дълг (главница и възнаградителна лихва) от трето платежоспособно
лице по един относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му може да доведе до,
първо, липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска
дейност, и по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения,
поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от
другаде); второ, необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на
секвестируемо имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или трудно
могат да бъдат възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка,
независимо от номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да
се окаже несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно
поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до самостоятелни
неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира възможен механизъм
за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално несигурен –
кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит.
Съгласно твърденията на заявителя в договора е предвидена неустойка при
3
неизпълнение на обсъжданото задължение за предоставяне на обезпечение. Ако се приеме,
че неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на вредите,
които всъщност са типичните вреди при забава на длъжника за плащане на основния дълг,
то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху основния
дълг, води до превишаване на законовия максимум на вземанията при просрочие. Извън
него кредиторът би имал само правата по чл. 71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира
самия основен дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до
размера на главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба и то спрямо същия
длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно
обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за неоснователно
обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на горепосочените разпоредби на
ЗПК.
Следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение
обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на алтернативен
финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на кредит. Българското
законодателство предвижда лихва за забава, която значително (в сравнителноправен план)
надвишава ОЛП. На следващо място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, е от
естество значително да надхвърли размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в
осигуряването на обезпечение. Тоест, по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите
на неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции – така т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поради
което последната е нищожна.
Вземането за разходи и такса се обосновава като възникнало в резултат на уговорена
допълнителна услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени като
съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация изключва
квалификацията им като допълнително благо, за което е обосновано насрещно
възнаграждение. Дейността, описана като предоставяна услуга, не съпътства и не обслужва
ползването на изцяло вече получения кредит като допълнително благо за клиента. Напротив,
тази дейност изцяло обслужва интереса на кредитора. Изпращането на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждането на телефонни обаждания, лични посещения и др. са
типични действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет
на договора разход, а не допълнителен такъв. Този вид дейност на кредитора се компенсира
с основното възнаграждение като цена на самото рисково (без предварително обезпечаване)
кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването
на разходите за тази дейност от основната цена на кредита (формираща лихвен процент и
ГПР) би означавало да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй
като не включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително
уговорени задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19, ал. 3 и чл. 33 ЗПК
налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
4
потребителски кредит, на условия, при които, освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни
такси и фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходите по събиране на дълга
от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР именно защото размерът им зависи от
конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски, направено
поради неизпълнението.
Нещо повече, както беше изложено, срещу тази такса не се дължи никакво
поведение, а точно обратно – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента
на изпадане на длъжника в забава. Следователно безспорно е, че това не е никаква такса,
защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование прикрива истинската
цел на клаузата- да служи за обезщетение за вреди от забавата. В действителност таксата
нараства с всеки 30-дневен период на забава, като нейното начисляване не е свързано с
извършване на каквото и да е действия или разноски. Тоест в случая е налице клауза за
неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК, при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в договора и
това е лихвата за забава, за която съдът вече е издал заповед за изпълнение.
По изложените съображения процесната клауза, респ. вземане преследва забранена от
закона цел- да се присъди още едно обезщетение за забава. По тази причина тя влиза в пряко
противоречие с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и също следва да се
приеме за нищожна. Тази „наказателна“ клауза е и в пряко противоречие на забраната за
неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън
присъщите й от закона функции, поради което се явява нищожна.
В допълнение следва да се отбележи, че съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от Договора
за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) решенията на Съда на ЕС имат
задължителен характер относно тълкуването на нормите на общностното право. С Решение
на Съда от 14.06.2012 г. по дело C- 618/10 е дадено задължително тълкуване на
реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО, според което
същата не допуска правна уредба на държава – членка, която не дава възможност на съда, в
който и да е етап на производството, макар да е установил всички необходими за това
правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на
клауза в договор, ако потребителят не е подал възражение – в този смисъл са и решенията
по дела С- 473/00, С- 137/08 и С- 415/11.
В същия смисъл е и наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на
страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила,
независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита
(Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС, Решение № 124 от
11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015 г. на ВКС, I г. о) като израз на вложения смисъл в
5
общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен и в практиката на СЕС
(решения по дела С- 618/10, С- 243/08, С- 472/11, С- 397/11 и С-473/00). В тези случаи, за да
бъде безспорен фактическият състав, породил задължението на потребителя, съдът следва
да му укаже възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на
клаузи, които не са били индивидуално договорени и, само ако потребителят изрично се
откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта
да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния процес по
установяване на параметрите на правоотношението между неравнопоставените страни.
Естеството на потребителската закрила (независимо дали общата по ЗЗП или предвидена в
специални закони) налага тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични
указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна, тази
цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на акт, останал неоспорен само поради по-
слабата информираност на потребител, който се е договарял без да познава правата си или се
въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно
производство.
С оглед гореизложеното съдията докладчик, съдът намира, че следва да отхвърли
заявлението в частта относно вземането за неустойка за неизпълнение за задължението за
предоставяне на обезпечение по договора в размер на 295,59 лева. Частично следва
да бъде отхвърлено и заявлението в частта за разноските както пропорционално на
отхвърлената част от заявлението, така и с оглед неоснователността на искането за
горницата над 150 лв. до 200 лв., претендирани като юрисконсултско възнаграждение по чл.
78, ал. 8 ГПК.
В заявлението е посочено, че се претендира длъжникът да бъде осъден да заплати и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., от които 50 лв. по чл. 13, т. 2 НЗПП за
подготовка на документи за завеждане на дело и 150 лв. по чл. 26 НЗПП за защита по
заповедното производство.
Разпоредбата на чл. 21 ЗПП регламентира четири вида правна помощ, сред които и
подготовка на документи за завеждане на дело и процесуално представителство. Съгласно
чл. 37, ал. 1 ЗЗП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на
извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на
НБПП.
Съгласно чл. 13, т. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, приета с ПМС №
4 от 06.01.2006 г. за подготовка на документи за завеждане на дело възнаграждението за
предоставената правна помощ възлиза в размер от 15 до 50 лв. Касае се за т.нар. „първична
правна помощ“. Съгласно чл. 26 от Наредбата за защита по бързи производства, заповедно
производство и производства за обезпечение на бъдещ иск възнаграждението е от 50 до 150
лв. Доколкото заповедното производство се развива и приключва единствено въз основа на
подготвеното заявление за издаване на заповед за изпълнение, съдът намира, че няма
6
основания да се приеме, че в рамките на това производство процесуалният представител на
дружеството заявител е извършил както подготовка на документи за завеждане на дело, така
и процесуално представителство, а е осъществил единствено защита по заповедното
производство, като възнаграждението за това следва да бъде определено в размер на 150 лв.
С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК съдът присъди на заявителя съответна
на уважената част от заявлението част от сторените от него разноски, възлизащи в общ
размер на 124 лв., от които държавна такса съответна на уважената част от заявлението в
размер на 17,71 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 106,29 лв., като за
горницата до 225 лв. заявлението следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, Районен съд - гр. Сливница
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
подадено от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, срещу Венета Григорова Методиева, ЕГН **********, вземането за неустойка за
неизпълнение за задължението за предоставяне на обезпечение по договора в размер на
295,59 лева, а също и в частта за разноските за горницата над сумата в размер 124 лв. до
претендираните 225 лв.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - София с частна
жалба по реда на Глава Двадесет и първа ГПК в едноседмичен срок, считано от получаване
на препис от същото от заявителя.
ПРЕПИС от настоящото разпореждане да се връчи на заявителя.
Съдия при Районен съд – Сливница: _______________________
7