Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 218

 

                                         гр. Пловдив, 10 ноември 2017 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на тридесети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    МАРИАНА ХИТЕВА

 

 ЧЛЕНОВЕ:        ДОЧКА ВЪРБЕВА

 

                   ГАЛИНА АРНАУДОВА

                                                                           

                      

с участието на секретаря Стефка Тошева, като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 411/2017 г. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.                                                   

Постъпила е въззивна жалба от П. С. против решение  № 12/11.01.2017 г., постановено по гр.д. № 82/2016 г. по описа на Старозагорския окръжен съд – ІІІ г.о. Жалбоподателят твърди, че  решението е неправилно и незаконосъобразно поради съществено нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост по изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени изцяло и вместо това да постанови друго, с което да обяви за относително недействително спрямо него действието, наименовано от ответниците договор за дарение, с което на 16.02.2016 г. И.Д. го е увредила като неин кредитор, като е прехвърлила на племенницата си Р. Ш.сумата 49 900 лв. чрез вътрешнобанков превод в системата на „У....., извършен от сметка на първата по сметка на втората ответница, до размер от 26 400 лв. Претендира разноски за двете инстанции.

Постъпила е и частна жалба от П. С. против определение № 342/21.04.2017 г., постановено по гр.д. № 82/2016 г. по описа на Старозагорския окръжен съд – ІІІ г.о. Жалбоподателят счита, че то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, тъй като ответниците не са доказали по надлежния начин извършването на разноски в производството и такива не им се дължат, поради което моли съда да го отмени и да постанови друго, с което да остави без уважение искането на ответниците за присъждане на разноски в първоинстанционното производство.

Въззиваемата И.Д. оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, като потвърди обжалваното решение. Не е взела становище по подадената частна жалба на С.. Претендира разноски за въззивното производство. 

Въззиваемата Р. Ш.моли да бъде отхвърлена изцяло въззивната жалба на С. като неоснователна и недоказана, а първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Не е взела становище по подадената частна жалба.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбите са подадени в срок, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на тях и същите като ДОПУСТИМИ следва да бъдат разгледани по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от П.П.С. против И. Е. Д. и Р.А.Ш. иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът твърди, че упражнява дейност като адвокат, вписан в регистъра на С. адвокатска колегия, и в това си качество на 21.09.2014 г. сключил с първата ответница договор за поръчка, по силата на който тя му възложила да й окаже правна помощ и да извърши всички необходими правни и фактически действия за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, дължими й за репариране на претърпените от нея болки и страдания в резултат на ПТП в П. на 15.09.2014 г., при което починала дъщеря й С. Д., а Д. се задължила да му заплати възнаграждение в размер на 33 % от полученото общо обезщетение, ведно с присъдените лихви и разноските по воденето на делата, които той трябвало да осигури. След като било проведено наказателно и гражданско производство, първата ответница постигнала спогодба със „З.“ АД и получила обезщетение от 80 000 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди, но не му заплати дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 26 400 лв., за присъждането на което той предявил иск срещу нея, по който било образувано гр.д. № 930/2016 г. по описа на Казанлъшкия районен съд. Преди да образува исково производство за заплащане на адвокатско възнаграждение, С. поискал и било допуснато обезпечение на бъдещия му иск и бил наложен запор върху вземанията на Д. от „У.....до размер от     9 000 лв. Докато ищецът се опитвал да уреди доброволно отношенията си с първата ответница, на 16.02.2016 г. тя прехвърлила сумата, получена като обезщетение от смъртта на дъщеря си от застрахователя, останала незапорирана, в размер на 49 900 лв. на Р.Ш. по банкова сметка ***, открита в „У.....по силата на сключен между двете договор за дарение. Доколкото с извършеното от първата ответница действие, представляващо направен от нея вътрешнобанков превод на сумата 49 900 лв. по сметка на втората ответница вследствие на сключения между тях договор за дарение, И.Д. го е увредила като неин кредитор, а предявеният от него иск за присъждане на дължимото му адвокатско възнаграждение е необезпечен за сумата над наложения в „У.....запор върху банковата сметка на първата ответница до размер от 9 000 лв., а самата тя няма разкрити други банкови сметки в страната или налични авоари по тях, С. моли съда да постанови решение, с което да обяви за относително недействително спрямо него действието, извършено на 16.02.2016 г. от И.Д., представляващо дарение на Р.Ш. на сумата 49 900 лв. чрез вътрешнобанков превод в системата на „У....., извършен от сметка на първата по сметка на втората, до размер от 26 400 лв. Претендира разноски.

Ответницата И.Д. счита, че искът е неоснователен и недоказан и като такъв моли съда да го отхвърли. Претендира разноски.

Ответницата Р.Ш. твърди, че искът е неоснователен и моли съда да го отхвърли. Претендира разноски.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният иск и П.С. е осъден да заплати на И.Д. и на Р. Ш. - П.по 2 030 лв. разноски по делото.

На 27.01.2017 г. П.С. е подал молба за изменение на постановеното решение по реда на чл. 248 от ГПК в частта за разноските, тъй като липсват документи ответниците да са направили разноски по делото, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалните им представители, като е поискал то бъде отменено изцяло в частта, в която той е осъден да заплати на всяка от ответниците по 2 030 лв. разноски.

С определение от 21.04.2017 г. е оставена без уважение молбата за изменение на решението в частта му за разноските.

Не се спори между страните, а това се установява и от договор за дарение от 16.02.2011 г. и банкови извлечения за движението по сметките на И.Д. и Р.Ш., че на посочената дата ответниците са се споразумели първата от тях да отстъпи безвъзмездно на втората всички парични средства по посочената банкова сметка *** „У.....в размер на 49 900 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изплатено от З „.....““ на И.Д., като на 16.02.2016 г. от сметката на Д. в „У.....са били преведени 49 900 лв., получени по сметката на Ш. в същата банка.

Правото на кредитора да обяви по реда на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника възниква по силата на закона при наличие на установените от законодателя елементи: действително вземане, независимо от това дали то е парично или непарично, като не е задължително то да е било ликвидно или изискуемо, вземането на кредитора да е възникнало преди извършване на действието, чието обявяване за недействително се иска, извършване на действие, което да уврежда кредитора, и знание за увреждането.

Наличието на първата посочена предпоставка се установява от договор за поръчка от 21.09.2014 г., по силата на който И.Д. е възложила на П.С. като адвокат в Софийска адвокатска колегия да й окаже правна помощ, изразяваща се в извършване на всички необходими правни и фактически действия за получаване от Д. на обезщетение за неимуществени и/или имуществени вреди, настъпили от смъртта на дъщеря й С. Д., причинена при пътно-транспортно произшествие на 15.09.2014 г., като Д. се е задължила да заплати на довереника възнаграждение в размер на 33 % от размера на присъденото или доброволно платеното общо обезщетение по всички претенции, ведно с присъдените лихви, както и пълния размер на присъдените в полза на доверителя разноски по производството пред всички съдебни инстанции, а посочената сума е изискуема незабавно след влизане в сила на решението по делото или след доброволното плащане на задълженото лице.

По делото е установено, че И.Д. чрез процесуалния си представител адвокат П.С. е предявила против „„.....“я иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ и чл. 223, ал. 2 от КЗ във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 200 000 лв. като частичен иск от пълния размер от 400 000 лв., съставляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дъщеря й С. Д. в резултат на ПТП на 15.09.2014 г. в гр. П., ведно със законната лихва за забава, считано от 15.09.2014 г. до окончателното й изплащане, като впоследствие е направила отказ от иска и производството по делото е било прекратено с влязло в сила определение от 22.12.2015 г. по гр.д.   № 979/2015 г. по описа на Софийски градски съд – ГО-І-15 състав.

От писмо на „„.....“– С. от 23.02.2016 г. е видно, че по посочена в него банкова сметка *** И.Д. в „У.....е преведено застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в размер на 80 000 лв., заплатено във връзка с постигнато споразумение, уреждащо отношенията между „„.....“– С. в качество на застраховател по посочената застраховка и Д. по повод търпени от последната неимуществени вреди вследствие смъртта на дъщеря й С. Д., настъпила на 15.09.2014 г. в П., като фактът на плащане на посоченото обезщетение се признава и от страните в настоящето производство.  

Въз основа на посочените доказателства съдът приема за установено, че П.С. има действително парично вземане от И.Д., което е възникнало преди сключване на атакувания договор за дарение и извършения банков превод.

Тук следва да се посочи, че съдът по Павловия иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение, като той изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, а длъжникът в това производство не може да се брани с възражения, основаващи се на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор, които възражения може да използва само по иска за вземането. Основната идея в случая е, че увреждащата сделка се счита несъществуваща само по отношение на увредения кредитор, при това само с оглед това му качество, а ако впоследствие то отпадне с влизане в сила на решение, с което е отречено вземането му, непротивопоставимостта губи смисъла си, като на практика решението по чл. 135 от ЗЗД в тази хипотеза не би се отразила на интересите на длъжника, а в същото време би улеснила осъществяване на принудително изпълнение в полза на кредитора при установяване на вземането му с влязло в сила решение.    

За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че с решение № 236/24.10.2017 г. по гр.д. № 576/2017 г. по описа на Върховния касационен съд – ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е отменено решение от 25.11.2016 г. по гр.д. № 1319/2016 г. на Окръжен съд - Стара Загора и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В това решение е прието, че клаузата, с която е уговорено резултативно възнаграждение в договора за поръчка от 21.09.2014 г., е нищожна, но при констатираната частична нищожност тя трябва да се замести от повелителната разпоредба на Закона за адвокатурата, която прогласява принципа за възмездност на адвокатския труд - чл. 36, ал. 1 от ЗА и определя начина на формиране на адвокатското възнаграждение при липса на договореност между страните - чл. 36, ал. 3 от ЗА, поради което при новото разглеждане на делото съдът, след като съобрази факта, че между страните е сключен валиден договор за правна помощ, следва да изиска от Адвокатския съвет да определи размера на възнаграждението по реда на чл. 36, ал. 3 от ЗА.

Доколкото указанията по прилагането и тълкуването на закона, дадени в това решение на Върховния касационен съд, са задължителни за съда, на когото е върнато делото /чл. 294, ал. 1 от ГПК/, следва да се приеме, че договорът за поръчка е действителен, а нищожната клауза, с която е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 33 % от обезщетението, което Д. ще получи, ще бъде заместена от повелителната норма на чл. 36 от ЗА, поради което съдът приема, че ищецът има действително вземане от първата ответница, макар и неустановено към момента по размер, но липсата на точен размер на същото не се отразява на факта, че С. има качество на кредитор на Д..

Що се отнася до това доколко извършеното действие уврежда кредитора, съдът приема, че такова е налице, тъй като със сключения договор се намалява имуществото на длъжника и следователно се ограничава възможността на кредитора да се удовлетвори от него.

По делото не е установено И.Д. да притежава недвижими или движими вещи или парични вземания, върху които ищецът би могъл да насочи принудително изпълнение за събиране на вземането си, но дори да има такива, това не би могло да обоснове обратен извод.

Съгласно разпоредбата на чл. 133 от ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за обезпечение вземането на кредитора, като последният разполага с възможност да избира от кое имущество да се удовлетвори, а ограничаване на тази му възможност поради отчуждаване на някое имущество от длъжника само по себе си има увреждащ ефект.

Това означава, че длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество, тъй като той няма право на избор срещу кои от притежаваните от него недвижими и движими вещи или други права да се насочи принудителното изпълнение, а в случай на негова добросъвестност би могъл да изпълни доброволно дълга си, използвайки притежаваното от него друго имущество, в който случай обявяването по реда на чл. 135 от ЗЗД относителна недействителност на сделката би загубило правното си значение.

Противното би означавало лишаване на кредитора от даденото му законово обезпечение, което в определени случаи би довело до пълна невъзможност за удовлетворение поради липса на имущество, спрямо което да бъде проведено принудително изпълнение – например, когато към момента на сключване на атакувания по реда на чл. 135 от ЗЗД договор длъжникът разполага с имущество на значителна стойност, което дава основание за отхвърляне на предявения иск, и отчуждаването му изцяло след това, така че към момента на принудителното изпълнение настъпилите промени не позволяват да кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника.

Съдът приема, че е налице и третата предпоставка – знание на длъжника за увреждането на кредитора си.

Доколкото към момента на сключване на атакуваната сделка първата ответница вече е имала качество на длъжник, т.е. вече е съществувало кредиторовото вземане, макар и неопределено по размер, тя е знаела, че има задължение към кредитора, произтичащо от посочения юридически факт, както и че действието го уврежда.

Атакуваното действие е безвъзмездно, основаващо се на сключен между ответниците договор за дарение, поради което не е необходимо да се установи знание за увреждането на ищеца у надарения, чиито интереси не могат да бъдат предпочетени пред тези на кредитора.

Предвид изложената фактическа обстановка и изведените въз основа на нея правни изводи съдът намира, че са налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД, поради което той е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен в размера, посочен от ищеца при спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес.

Доколкото първоинстанционният съд е стигнал до противни правни изводи, решението му е неправилно и като такова следва да бъде отменено.

Поради отмяната на обжалваното решение и недължимостта на разноски в полза на ответниците, следва да бъде отменено и определението от 21.04.2017 г. по чл. 248 от ГПК, като по въпроса за дължимостта и размера на разноските съдът се произнася с настоящето решение.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат разноски пред двете инстанции в общ размер на 15 171 лв., от които 1 996 лв. държавна такса за първоинстанционното производство, 998 лв. държавна такса за въззивното такова, 15 лв. държавна такса по частната жалба и по 6 081 лв. адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител адвокат В. С.за всяка от двете инстанции, като в размера на дължимите разноски не следва да се включват тези, направени по повод обезпечението на бъдещия иск, които следва да се претендират в производството по присъждане на възнаграждението по договора за поръчка.

Предвид гореизложените мотиви съдът

 

                                    Р       Е       Ш       И   :

 

ОТМЕНЯ решение № 12/11.01.2017 г., постановено по гр.д. № 82/ 2016 г. по описа на Старозагорския окръжен съд – ІІІ г.о., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНО по отношение на П.П.С. ***, офис № …, ЕГН ********** действието, извършено на 16.02.2016 г. от И. Е. Д. от с. ..........., ЕГН **********, представляващо дарение на Р.А.Ш. от с. ..........., ЕГН **********, на сумата 49 900 лв. /четиридесет и девет хиляди и деветстотин лева/ чрез вътрешнобанков превод в системата на „У....., извършен на 16.02.2016 г. от сметка на И. Е. Д. по сметка на Р.А.Ш., до размер от 26 400 лв. /двадесет и шест хиляди и четиристотин лева/.

ОТМЕНЯ определение № 342/21.04.2017 г., постановено по гр.д. № 82/2016 г. по описа на Старозагорския окръжен съд – ІІІ г.о.

ОСЪЖДА И. Е. Д. от с. ..........., ЕГН ********** и Р.А.Ш. от с. ..........., ЕГН ********** да заплатят на П.П.С. ***, офис № …, ЕГН ********** общо сумата 15 171 лв. /петнадесет хиляди сто седемдесет и един лева/ разноски в производството по делото.

 

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

                                                  ЧЛЕНОВЕ:   1.         

 

 

 

                                                                        2.