РЕШЕНИЕ
№ 2029
гр. София, 15.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:А.Е.Х.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от А.Е.Х. Гражданско дело № 20211110130088 по
описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК и е образувано по подадена от
/фирма/ искова молба срещу М.М., с която са предявени установителни претенции с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД, чл. 92
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумите както следва: 549.89лв. – главница по договор за кредит „Бяла
карта“ сключен на 06.06.2014г. между ответника и /фирма/, ведно със законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 16.11.2017г. до окончателно
изплащане на сумата, 233.62лв. – договорна лихва за периода 23.06.2014г. –
07.03.2017г., 132.67лв. – „такса револвинг“ за периода 06.07.2014г. – 07.03.2017г.,
100.00лв. – „такса разходи за събиране на сумите“ по кредита и 32.58лв. – лихва за
забава за периода 08.03.2017г. – 31.10.2017г.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че на
06.06.2014г. е сключен договор за кредит „Бяла карта“ № 408591 между ответника и
/фирма/, по силата на който кредиторът се е задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 550.00лв. под формата
на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта
EasyCredit/iCard/Visa. Твърди се, че по силата на договора на кредитополучателя е
предоставен платежен инструмент – кредитна карта № 408591, издаден от /фирма/,
ведно със запечатан плик, съдържащ ПИН код за ползване на картата. Сочи се, че
страните са подписали и Приложение № 1 към договора, в което са индивидуализирани
дължимите се такси за ползване на кредитната карта. Твърди се, че кредитът бил
предоставен при индивидуализираните в исковата молба условия за размер на месечна
погасителна вноска, срок на договора, дата на плащане, ГПР и общо дължима сума.
Сочи се, че съгласно клаузите от договора е начислена договорна лихва в размер на
233.62лв. за процесния период. Сочи се, че е начислена и „такса револвинг“ в размер
на 132.67лв. за индивидуализирания период, уговорена и дължима се в случай, че
кредитополучателят не погаси усвоената главница и начислената за периода лихва и
1
продължава да ползва кредита след 5-то число на съответния месец. Твърди се, че
доколкото ответникът не е заплатил пет последователни вноски задълженията по
кредита били обявени за предсрочно изискуеми на 07.03.2017г. Релевират се
съображения, че по силата на договора ответникът се е задължил при настъпване на
предсрочна изискуемост да заплати такса в размер на 100.00лв., включваща разходи на
кредитополучателя по извънсъдебно събиране на сумите. Навеждат се доводи, че е
налице основание и за претендираната акцесорна претенция за мораторна лихва в
размер на 32.58лв., от деня следващ датата, на която кредитът е обявен за предсрочно
изискуем, до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Сочи се, че но
01.07.2014г. с Договор за цесия вземането произтичащо от процесния договор за
кредит „Бяла карта“ № 408591/06.06.2014г. било прехвърлено от /фирма/ на /фирма/
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително всички
дължими се лихви. Навеждат се доводи, че от своя страна /фирма/ с Договор за цесия
от 11.11.2016г. и подписано към същия приложение № 1/12.09.2017г., прехвърля
вземанията по процесния договор на /фирма/. На следващо място се твърди, че с
Договор за цесия от 03.05.2019г. /фирма/ е прехвърлило процесните вземания, за които
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. №81299/2017г. по
описа на СРС, IIIГО, 180-ти състав, в полза на ищеца. В заключение се прави искане да
се постанови решение, с което заявените искови претенции да бъдат уважени.
В срока по чл.131, ал 1 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника, чрез
процесуалния му представител, с който се навеждат доводи за неоснователност на
заявените претенции, като същите се оспорват по основание и размер. На първо място
се оспорва твърдението, че ответникът е уведомен надлежно за извършените цесии,
като се излагат подробни съображения в тази насока. На следващо място се оспорват
твърденията за валидно облигационно правоотношение, породено от процесния
договор за кредит „Бяла карта“, като се оспорва издаването и предаването на кредитна
карта на кредитополучателя. Оспорват се и твърденията, че кредитът е обявен за
предсрочно изискуем, като се твърди, че ответникът не е уведомен за това
обстоятелство. Навеждат се доводи за нищожност на процесния договор в частта,
регламентираща вземанията за лихви поради противоречие с добрите нрави. Сочи се,
че начисленият лихвен процент е завишен. На следващо място се сочи, че процесният
договор е сключен в нарушение на индивидуализираните в отговора норми от ЗПК.
Оспорва се дължимостта на претендираните „такса револвинг“ и „такса разходи за
събиране“. Навеждат се доводи за изтекла погасителна давност. В заключение се прави
искане да се постанови решение, с което заявените искови претенции да бъдат
отхвърлени, като неоснователни.
Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството е по реда на чл. 422 и сл. ГПК и е образувано по подадена от
/фирма/ искова молба срещу М.М., с която са предявени установителни претенции с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД, чл. 92
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищцовото
дружество сумите както следва: 549.89лв. – главница по договор за кредит „Бяла
карта“ сключен на 06.06.2014г. между ответника и /фирма/, ведно със законна лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 16.11.2017г. до окончателно
изплащане на сумата, 233.62лв. – договорна лихва за периода 23.06.2014г. –
07.03.2017г., 132.67лв. – „такса револвинг“ за периода 06.07.2014г. – 07.03.2017г.,
100.00лв. – „такса разходи за събиране на сумите“ по кредита и 32.58лв. – лихва за
забава за периода 08.03.2017г. – 31.10.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 81299/2017г., по описа
на СРС, IIIГО, 180-ти състав.
По исковите претенции с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 79,
2
ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД
За основателността на заявените претенции в тежест на ищеца е да докаже по
делото пълно и главно сключването на договор за кредит между ответника и трето
лице, че кредиторът е изправна страна по договора за кредит, че е предоставил на
ответника револвиращ кредит под формата на кредитен лимит в размер на 550.00лв., че
на ответника е предоставен платежен инструмент – кредитна карта № 408591, издаден
от /фирма/, изискуемостта на претендираната част от кредитните задължения и
изпадането в забава за тяхното заплащане, както и валидното прехвърляне на
кредитните задължения в негова полза и уведомяването на ответника за това
прехвърляне, възникнало по силата на договора задължение за кредитополучателя да
заплаща възнаградителна лихва в размера, посочен от ищеца за процесния период,
изискуемост на вземането, наличието на валидна писмена уговорка за заплащане на
такса „револвиращ кредит“ и „такса разходи за събиране“, размера и изискуемостта на
същите, възникването на главен дълг, изпадането на длъжника в забава и размера на
обезщетението за забава.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащане на
дължимите се суми по договора за кредит, както и правоизключващите и
правопогасяващите възражения, от които черпи благоприятни за себе си правни
последици, в т.ч., че оспорените клаузи на договора са неравноправни.
По възражението за давност, в тежест на ищеца е да докаже, че от момента на
настъпване на изискуемостта на процесните вземани са налице обстоятелства, водещи
до спиране или прекъсване на давността.
От представеното на л. 13 по делото копие на договор, оригиналът на който е
приложен на л. 94 по делото, се установява, че на 06.06.2014г., е сключен Договор за
кредит „Бяла карта“ между /фирма/ – Кредитодател и ответникът М.М., в качеството й
на Кредитополучател. По силата на договора кредитодателят се е задължил да
предостави на ответника револвиращ кредит в максимален размер на 100.00лв., под
формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна
карта EasyCredit/iCard/Visa, а кредотополучателят се е задължил да ползва кредита и да
го върне съгласно условията на договора. Процесният договор носи подписи,
положени от ответника и представител на кредитодателя, респективно по аргумент от
процесуалноправната разпоредба на чл. 180 ГПК, доколкото същият има характер на
частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, обвързва същите с
формулираните в него волеизявления.
От заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира изцяло като пълно, мотивирано и изготвено от лице, притежаващо нужния
опит и професионална квалификация се установява, че М.М. е усвоила сумата по
кредита, чрез теглене на суми в периода 23.06.2014г. – 12.09.2017г.
Ищцовото дружество се легитимира като носител на вземанията, предмет на
настоящото производство, като излага съображения, че същите са прехвърлени с три
договора за цесии, а именно сключен на 01.07.2014г. договор за цесия между
Кредитора /фирма/ и /фирма/, сключен на 11.11.2016г., между /фирма/ и /фирма/,
рамков договор за прехвърляне на парични задължения и сключен между /фирма/ и
ищеца договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 03.05.2019г., като се
твърди, че на основание процесните договори вземанията, предмет на настоящото
производство, са прехвърлени на ищеца.
Настоящият съдебен състав намира, че от страна на ищеца остана недоказано
твърдението, че вземането е прехвърлено от Кредитодателя, в качеството му на цедент
на /фирма/.
Видно от представеното на л. 24 по делото копие на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между /фирма/ и /фирма/ на 01.07.2014г.,
продавачът прехвърля на купувача всички ликвидни и изискуеми вземания и съответно
3
бъдещи вземания с ненастъпил падеж, произхождащи от договори за кредит „Бяла
карта“, описани в Приложение № 1, което е неразделна част от договора.
Към исковата молба процесното Приложение № 1 не е приложено, като след
формулирано от ищеца доказателствено искане, съдът на основание чл. 192 ГПК е
задължил Кредитора /фирма/, да представи документи относими към процесния
договор, част от които е и Приложение № 1 към договора за цесия от 01.07.2014г.
С молба вх. № 99054/01.12.2021г. /л.82/ /фирма/, представи по делото изисканите
документи, ведно с препис от Приложение № 1 /л.88/
Настоящият съдебен състав намира, че от процесното приложение № 1 не може
да се направи категоричен извод, че предмет на сключения между /фирма/ и /фирма/ на
01.07.2014г. договор за цесия е и вземането, произтичащо от сключения Договор за
кредит „Бяла карта“ от 06.06.2014г. Представеното на л. 88 копие на приложение на
първо място не може да се обвърже с процесния договор за цесия, доколкото има
съвпадение единствено на цедента и цесионера, но не и индивидуализация на
договора, неразделна част от който е същото. На следващо място съдът намира, че
същото няма необходимата доказателствена стойност да установи идентичността на
претендираните вземания доколкото очевидно не съвпадат с претенцията на ищеца. От
така представеното приложение не може да се направи извод, че предмет на цесията са
били и вземанията по процесния договор за кредит „Бяла карта“, доколкото липсват
данни за страните по договора и датата на сключване на същия. Налице е съвпадение
единствено досежно номера на договора „408591“ /стр. 89/, но срещу този номер е
изписана сумата от 103.40лв., различаваща се съществено от размера на претенциите,
предмет на настоящото производство. Процесното приложение има характер на частен
свидетелства документ, който се ползва с формална доказателствена сила, но същият
не съдържа никаква доказателствена информация. Доказателствената стойност на
частните свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с
оглед на всички обстоятелства по делото – така Решение № 136 от 14.05.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 6554/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 88 от 23.04.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 4766/2013 г., III г. о., ГК. Когато по делото не са сочени, респ. не са събрани други
доказателствени средства и вземанията са оспорени, то това е достатъчно, за да съдът
да направи извод, че твърденият факт не се е осъществил пълно и главно в обективната
действителност. В случая е налице оспорване от ответника, че вземането е
прехвърлено с процесния договор за цесия, което съдът, по гореизложената
аргументация намира за основателно. На следващо място за пълнота съдът намира за
необходимо да акцентира и върху факта, че видно от номерацията на страниците на
представеното копие на Приложение № 1, същото не е в цялост. Представени са
единствено страница 1, страница 32 и страница 42, което е индикация за евентуално
скриване на неизгодна за страната информация с оглед избирателно представени части
от процесния частен документ.
По гореизложената аргументация съдът намира, че ищецът при условията на
пълно и главно доказване, не доказа по делото, че вземането му е прехвърлено с
поредица от сключени договори за цесия.
Този извод не се променя и от заключението на вещото лице по ССчЕ,
доколкото експертът е имал поставена задача да посочи дали има и какъв е размерът на
непогасените задължения, а не да индивидуализира носителя на вземането, каквото
правомощия същият и няма доколкото това е правен извод от компетенциите на съда.
За пълнота следва да се посочи, че претенцията за сумата от 100.00лв. – „такса
разходи за събиране на сумите“ по кредита противоречи на забраната, въведена с чл.
10а, ал. 2 ЗПК, като разширява отговорността на потребителя при допусната забава.
Извънсъдебното събиране на кредита е дейност по неговото управление и не може да с
квалифицира като допълнителна услуга. Претенцията за такси за извънсъдебно
събиране на дълга се основава на нищожна договорна клауза, според която длъжникът
следва да заплати на кредитора второ обезщетение за забава, различно от
4
претендираното със заявлението обезщетението за забава, което е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, според която при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а
изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В
този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради
извършени разходи, а по същество служи като обезщетение за вреди от забавата.
Съдът намира, че и клаузата от договора, регламентирана вземането за 132.67лв.
– „такса револвинг“ е нищожна. Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 33,
ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая наред с лихвата за забава се
претендира и процесната „такса револвинг“, уговорена в чл. 9, ал. 3 от договора,
съгласно която в случай че до пето число на календарния месец, следващ месеца на
усвояване на кредита, Кредитополучателят не погаси усвоената главница, начислена за
периода лихва, съответно продължи да ползва кредита след пето число на предходния
месец дължи „такса револвинг“ в размер на 8% от цената на кредита. С така
уговорената клауза се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се
въвеждат допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на
забава на длъжника. С оглед изложеното съдът приема, че подобна клауза противоречи
на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно
обезщетение за забава, респективно по аргумент от чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата от
договора, регламентираща претендираната „такса револвинг“ е нищожна.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1, вр. чл. 99 от ЗЗД:
За основателността на предявения иск е необходимо да се установи наличие на
главен дълг и забава в погасяването му.
Доколкото съдът не достигна до извод за наличие на главен дълг, то акцесорната
претенция за лихви се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищцовото дружество
следва да заплати на адв. Н.И. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ в исковото производство, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., което съгласно
чл. 7 от Наредба № 1 от 2009г., е в размер на 303.41лв.
По отношение претендираните от процесуалния представител на ответника
разноски за оказана безплатна правна помощ в заповедното производство, в частност
подаване на възражения по чл. 414 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното.
Ответникът е депозирал възражение по чл. 414 ГПК чрез адв. К.Б., като се
претендира адвокатско възнаграждение в размер на 360.00лв. за оказана безплатна
правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата.
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о.,
ТК, е пояснено, че заповедното производство е уредено като едностранно, затова в чл.
7, ал. 7 НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства –
производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на
изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се
осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за
иницииране на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне,
а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен
5
характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита
на длъжника, в този смисъл – определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т.
д. № 3074/2018 г., споделяно от настоящия съдебен състав.
По аргумент от изложеното следва извода, че при подадено възражение от
длъжника, чрез процесуален представител, осъществил безплатна правна помощ по
смисъла на чл. 38 ЗА на адвоката се дължи възнаграждение по реда на чл. 6, т. 5 от
Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, което е в размер на 50.00лв.
На следващо място за пълнота следва да се отбележи, че съгласно практиката на
СЕС, обективирана в решения постановени по дела С-427/16 и С-428/16, съдът, след
като съобрази фактическата и правна сложност на делото, може да присъди
възнаграждение под определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните
адвокатски възнаграждения. С оглед изложеното ищцовото дружество следва да
заплати на адв. Б., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ в размер на 50.00лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от /фирма/, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: *********************, против М.
М. М., ЕГН **********, с адрес: **************, установителни искови претенции
с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД,
чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи
сумите както следва: 549.89лв. – главница по договор за кредит „Бяла карта“
№408591, сключен на 06.06.2014г. между ответника и /фирма/, ведно със законна лихва
от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 16.11.2017г. до окончателно
изплащане на сумата, 233.62лв. – договорна лихва за периода 23.06.2014г. –
07.03.2017г., 132.67лв. – „такса револвинг“ за периода 06.07.2014г. – 07.03.2017г.,
100.00лв. – „такса разходи за събиране на суми по кредита“ и 32.58лв. – лихва за
забава за периода 08.03.2017г. – 31.10.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №81299/2017г., по описа
на СРС, IIIГО, 180-ти състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., да
заплати на адв. Н. И. И. сумата от 303.41лв. – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ в исковото производство.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК *********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., да
заплати на адв. К. И. Б. сумата от 50.00лв. – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ в заповедното производство.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6