Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 30.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-А въззивен състав в открито
съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА
КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от мл. съдия Стоянов
в.гр.д. № 16122/2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. и чл. 294, ал. 1 ГПК.
Образувано е, след като с Решение
№ 120 от 17.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 376/2017 г., II г. о. е отменено решение
№ 4963 от 14.06.2016 г. по гр. д. № 5263/2015 г. на Софийски градски съд, III-в
състав, с което е потвърдено Решение от 13.10.2016 г. по гр. д. № 58703/2014 г.
на СРС, с което е обезсилено Решение от 19.10.2015 г. по гр. д. № 63818/2010 г.
на СРС и е прекратено производството по предявения от „Е.“ АД срещу А.Б., И.Б.
и В. И. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване собствеността на основание апортна вноска върху 44,6 % от 10880/14400 ид. ч. от реална част с площ около 2000 кв. м от поземлен
имот в гр. София, район „Слатина“, ул. ********, с площ 14 400 кв. м,
съставляващ УПИ I-31 в кв. 8 по плана на гр. София, местност „СПЗ - Слатина - юг“,
а по плана на местността от 2001 г. съставляващ парцели I и ХIХ в кв. 8, при
граници на имота, описани в диспозитива на решението
на СРС.
В. гр. д. № 5263/2015 г. на
СГС е образувано по въззивна жалба от 11.02.2015г. на
„Е.“ АД чрез адв. Е.Д. срещу Решение от 13.10.2016 г.
по гр. д. № 58703/2014 г. на СРС. С искане за отмяна на обжалвания акт и
уважаване на иска с присъждане на разноски твърди, че:
- в нарушение на чл. 298, ал. 4 ГПК съдът приел, че Решение
№ 237 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 578/2009 г., с което „Т.“ ООД е
осъдено да предаде владението върху определена реална част от имот на ответниците по настоящото дело, обвързва и ищеца по делото
- „Е.“ АД. В същото решение липсва установителен диспозитив за правото на собственост на ответниците;
- неправилно е прието, че е налице идентитет
между предмета, страните и основанието, на което е претендирано
правото на собственост. В отговора на исковата молба не е посочено такова
основание, а само са оспорени правата на ищеца с позоваване на решение по гр.д.
№ 2734/1993 г. на СРС, постановено по иск по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, и е представено
Решение на Поземлена комисия (ПК) № 335 от 25.05.1999 г., издадено по реда на
чл. 18ж ППЗСПЗЗ;
- неправилно е прието, че регулационният план (РП) за
местността от 1961 г. не е приложен, имайки предвид, че към момента е в сила
РП, одобрен с Решение № 20 по протокол № 23 от 19.03.2001 г., а не 1961 г. Във
връзка с този план са представени молби, цитирани и в обжалваното решение, за
уреждане на сметки по регулация, подадени от „Т.“ ООД, а не от ищцовото дружество, както е посочено в същото решение;
- неправилно е прието, че имотите, описани в Решение №
237 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 578/2009 г., и процесната
част, описана в Нотариален акт № 32/2002 г., са идентични, като съдът се е
позовал на заключението на вещото лице П.П., но не е
взел предвид основната и допълнителната експертиза на вещото лице Р.П.;
- не е обсъдено правоизключващото
възражение, че процесният имот не подлежи на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, тъй като е налице хипотезата на § 6, ал. 6 от
ПЗР на ЗППДОП (отм.). Не са взети предвид доказателствата, че имотът е включен
в капитала на „Т.“ ООД преди извършената продажба от 2001 г. и преди апортирането му в капитала на „Е.“ АД. Към момента на
произнасянето от ПК с решение е налице започнала процедура по приватизация,
тоест правоимащите по ЗСПЗЗ имат право само на
обезщетение за внесени земи, но не и на реално възстановяване на право на
собственост върху имота.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е подаден отговор на жалбата от А.Б., И.Б. и В. И., в който я оспорват като
неоснователна по изложени съображения. Претендират разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е валидно
и допустимо (чл. 269 ГПК).
Предявен е установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.
С обжалваното решение е прието,
че имотите, описани в Решение № 237 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 578/2009
г., и процесната част, описана в Нотариален акт №
32/2002 г., са идентични. С позоваване на мотивите на горното решение съдът
счел, че липсват доказателства с оглед и на заключението на вещото лице Попов
от 22.12.2012 г. за уреждане на сметки по регулация, която поради това не е
приложена и така е отпаднало отчуждителното действие
на плана за имота, а ответниците са собственици на
имота на основание реституция, както е прието в решението на ВКС. Въпреки че са
изискани от областната управа, по делото не са постъпили актове за държавна
собственост, въз основа на които процесният имот е
предоставен на праводателя на ищеца. С решението на
ВКС е отхвърлено и възражението на „Т.“ ООД за придобиване на имота по давност,
каквото не е направено и съответно не е разгледано от районния съд.
Съдът цени като компетентни и обективно
изготвени следните приети по делото заключения: заключение на съдебно
техническа експертиза (СТЕ) от 24.09.2012 г., допълнително заключение на СТЕ от
22.11.2012 г. и неоспорените от страните (I - 215г) заключение
на СТЕ от 12.04.2013 г. и допълнително заключение на СТЕ от 03.04.2013 г. (I - 88; м/у 115 и
116; 211; 213). Заключението на СТЕ от 24.09.2012 г. изследва идентичност между
реална част от имот пл. № 509 (стар пл. № 4964), който е с актуален
идентификатор на имота, уточнен във въззивното
производство съгласно Комбинирана скица от м. 11.2020 г. и Кадастрална карта от
2017 г. - 68.134.706.509 (II - 74г, 75), с площ около 2 000 кв., посочена в окончателно
Решение № 237 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 578/2009 г, и реална част от
УПИ I-31 и УПИ XIX-31 в кв. 8 по плана на гр. София, м. „СПЗ
Слатина-юг“, целият с площ от 14 400 км. м. Допълнителното заключение на
СТЕ от 22.12.2012 г. и заключението на СТЕ от 12.04.2013 г. проследяват
регулационния и кадастралния статут на горепосочените имоти според
регулационните планове съответно от 1939 г., 1961 г., 1972 г., 1999 г. и 2001
г. Допълнително заключение на СТЕ от 03.04.2013 г. изследва прилагането на регулационните
планове от 1972 г., 1999 г. и 2001 г. и уреждането на сметки по регулация за пар. I, кв. 8 по
плана на гр. София, м. „СПЗ Слатина юг“.
От Нотариален акт от
20.04.1966 г. се установява, че ТПК „Т.“
е придобила по регулация имот, находящ се в гр.
София, местност - подстанция „Изток-Слатина“, представляващ парцел V от кв. 3 по плана на същата местност с площ от 10 880 кв. м (I - 84). Според допълнително
заключение на СТЕ от 22.11.2012 г. площта на имота е в същия размер, а границите
на имота са съгласно РП, одобрен със Заповед № 112/21.02.1961 г. и изменен със
Заповед № 319/24.11.1965 г., и са отбелязани по контура АБВГДА съгласно Скица-копие
от РП, която съдът не открива в кориците на делото (I - м/у 115 и 116). Според т. 2 от заключението
на СТЕ от 12.04.2013 г. имотът е с площ от 11 071 кв. м, а границите на
имота са изчертани със сини линии в комбинираната
скица към заключението (I - 211г, 212). Разликата в площта на имота според
горните две заключения е в допустимо отклонение, което не оказва влияние върху
извода, че имотът на ТПК „Т.“ е около 10 880 кв. м. В случая се касае за различен
начин на изчисление на площите, както е констатирано в предпоследния абзац на
допълнително заключение на СТЕ от 22.11.2012 г. Принципна постановка е, че
площта не е решаващ индивидуализиращ белег на един имот, а определящи за
индивидуализацията на имота са неговите граници, като площта е производна от
тях, а не обратното. (Решение № 262 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1519/2017 г., I г. о.; Определение № 163 от 14.04.2020 г. на ВКС по гр. д. №
4177/2019 г., II г. о.; Определение № 515 от 18.10.2018 г. на ВКС по гр. д. №
375/2018 г., II г. о.). Границите на имота са посочени в допълнително
заключение на СТЕ от 22.11.2012 г. и са изчертани със
сини линии в комбинираната скица към заключението на СТЕ от 12.04.2013 г.
С Решение № 237 от 15.06.2010
г. на ВКС по гр.д. № 578/2009 г. е отменено Решение № 387 от 27.01.2009 г. по
в.гр.д. № 1689/2008 г. на СГС и е постановено друго, с което „Т.“ ООД е осъдено
на основание чл. 108 ЗС да предаде владението на А.Б., И.Б. и В. И. (ответници в първоинстанционното
производство) владението на около 2 000
кв. м, представляващи част от имот
пл. № 509 (стар пл. № 4964), попадащи в парцели №№ I и ХIХ от кв. 8 по
плана на гр. София, кв. Слатина, и заключени между буквите АБСДА от
комбинираната скица № 4, приложена към основното заключение на вещото лице Т.Д.(I - 19). Имот с пл. № 509 с площ от 2 997 кв. м и
граници, посочени в т. 1 от заключение на СТЕ от 12.04.2013 г., е част от по-големия
имот със стар пл. № 4964 по кадастралния план (КП) от 1939 г., който е с площ
от 5 356 кв. м, означен по буквите АБВГДЕЖА съгласно Комбинирана скица към
заключение на СТЕ от 12.04.2013 г. (I - 211г, 212).
Ищецът твърди, че по силата
на Нотариален акт от 21.12.2001 г. е придобил от „Т.“ ООД 44,60 % ид.ч. от 10 880/14 400 ид.ч. от
УПИ, представляващ парцел I-31 от кв. 8 по
плана на гр. София, м. „СПЗ Слатина юг“ с площ от 14 400 кв. м. с граници
на имота, посочени в същия нотариален акт (I - 7). С РП на м. „Продължението на трамвай № 4 - гара
Искър“ от 1972 г., одобрен със Заповед № 172/19.05.1972 г., за ТПК „Т.“ е
отреден терен с обща площ около 13 000 кв. м, който е попадал в кв. 3а, с
граници по контура АБВДЕЖЗИЙА съгласно Комбинирана скица (скица
№ 7) към допълнително заключение на СТЕ от 22.11.2012 г., а според т. 3 от
заключение на СТЕ от 12.04.2013 г. е 13 199 кв. м. При действието на същия
РП от бившия парцел V в кв. 3 по плана на м. „Подстанция-изток“ са отнети площи в южната част
на имота по контура ЛБАЙКЛ и са придадени площи в северната част на имота по
контура ВГДЕЖЗИВ съгласно Комбинирана скица (Скица № 7) към допълнително
заключение на СТЕ от 22.11.2012 г. Така се установява, че част от част от имот
пл. № 509, който съставлява част от стар имот с пл. № 4964 по КП от 1939 г. е
придаден към бившия парцел V от кв. 3 по
плана на м. „Подстанция-изток“ заедно с части от други имоти, като общата придаваема част е с площ от около 2 980 кв. м.,
какъвто приблизителен размер (2 128 кв. м) се получава и при сравнение на
площите на имота на ищеца съгласно РП от 1961/1965 г. и РП от 1972 г. по т. 2 и
т. 3 от заключение на СТЕ от 12.04.2013 г. С РП на м. „СПЗ Слатина-юг“ от 1999
г., одобрен със Заповед № РД-09-50-497/09.08.1999 г., парцел I-31 от кв. 8 по
същия РП е с площ от 14 400 кв. м, а процесният
имот с пл. № 509 с площ от 1 588 кв. м попада в рамките на горепосочения
парцел съгласно Скица № 5 към допълнително заключение на СТЕ от 22.11.2012 г.
Придаването на части в съответни размери от процесния
имот с пл. № 509 към парцел I-31 от кв. 8 се установява и от констатациите в т.
6 и т. 7 от заключение на СТЕ от 12.04.2013 г., в което имотът е с площ от 1649
кв. м по РП от 1999 г. Според допълнително заключение на СТЕ от 22.11.2012 г. и
т. 8 от заключение на СТЕ от 12.04.2013 г. с РП на м. „СПЗ Слатина-юг“ от 2001 г.,
одобрен с Решение № 20 по Протокол № 23/19.03.2001 г. на СОС, парцел I-31 от
кв. 8 по същия РП е разделен на парцел I и
парцел XIX, в които парцели попадат съответни части от процесния имот с пл. № 509 съгласно Скица № 6 към
допълнително заключение на СТЕ от 22.11.2012 г. и Комбинирана скица към заключение
на СТЕ от 12.04.2013 г. и съответно е налице придаване по регулация на части от
процесния имот с пл. № 509. Този регулационен статут на имот с пл. № 509 е
отразен и при постановяването на Решение № 237 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр.д.
№ 578/2009 г. (вж. Скица от 24.09.2012 г., издадена въз основа на РП от 2001 г.
(I -
90)).
Както са изяснили вещите лица
в горепосочените заключения на СТЕ (I - 211г; м/у 115 и 116) съгласно приложени
скици (I - 212; скица № 7 преди 116), има разминаване между границите на
имотите и на парцелите. Следователно в случая има придаваема
по регулация част между имота на ищеца и на ответниците,
което поражда въпроса за прилагане на гореизброените планове в тяхната
хронологична последователност (Решение № 167 от 3.07.2014 г. на ВКС по гр. д. №
1366/2014 г., I г. о.).
Заявеното от ищеца придобивно основание е учредителен апорт
(при учредяване на ищцовото дружество) на право на
собственост върху имот по чл. 73, ал. 4 ТЗ. Апортът
или непаричната вноска в капиталово дружество е деривативно
придобивно основание, особен вид отчуждаване на вещ с
прехвърлителен ефект за правото на собственост по
отношение на дружеството, който настъпва, доколкото съдружникът или акционерът
е техен титуляр (Решение № 20 от 4.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1084/2010 г., I
т. о.;К., А. Търговски дружества. Персонални дружества. Дружества с ограничена
отговорност. С.: Сиби, 2014, с. 89-90).
С отговора на исковата молба
са оспорени правата както на ищеца, така и на праводателите
на ищеца (Р.Г.- праводател на ищеца и „Т.“ ООД - праводател на Р.Г.) с твърдението, че нотариалните актове,
от които ищецът черпи права и които са за придадени по регулация части, не са
произвели отчуждително действие (I - 57). Поради това
с доклада по чл. 146 ГПК, неоспорен от страните в първото заседание по делото
(I - 97), в тежест на ищеца е разпределено да докаже вещния ефект на
регулационните процедури (I - 70), в която насока са и доводите на ищеца във въззивната жалба относно това кой е РП в сила за процесната местност (II - 5, 6). Поради това съдът изследва
дали е приложена регулацията по съответните РП.
Наличието на приложена
регулация се изследва в следната последователност с оглед на регулационния
статут на процесния имот по:
1. РП от 1972 г. при спазване на ЗПИНМ (отм.), действал в периода 01.01.1950 г. - 31.05.1973 г. при съобразяване на изменението
на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ в сила от 10.07.1956 г.;
2. РП от 1999 г. при спазване на ЗТСУ (отм.), действал в периода
01.06.1973 г. - 30.03.2001 г.;
3. РП от 2001 г. при спазване на ЗТСУ (отм.), действал в периода
01.06.1973 г. - 30.03.2001 г. и § 6, ал. 1 от ПР на действащия ЗУТ (обн., ДВ, бр. 1 от 2.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 г.).
1. РП от 1972 г. представлява уличнорегулационен план, тъй като с него
имот на частни лица е отреден за мероприятие на стопанското предприятие „Т.“ съгласно
чл. 35, ал. 1 вр. чл. 42, т. 3 ЗПИНМ (отм.), както е
прието и в т. 1 от допълнително заключение на СТЕ от 03.04.2013 г. (I - 213) (относно правния
статут на „Т.“ ООД вж. т. 2.3 „Историческо развитие“ от Информационен
меморандум за „Т.“ ЕООД - гр. София от 1995 г. (I -
238), както и I - 111, 153). В
становище от 17.01.2013 г. ищецът също твърди, че РП от 1972 г. е
уличнорегулационен план (I - 184). Този уличнорегулационен план няма пряко отчуждително действие, което настъпва от деня на
обезщетяването поради изменението на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ с ДВ, бр. 54 от
06.07.1956 г. (отм.) считано от 10.07.1956 г. (Решение № 169 от 2.02.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 946/2016 г.; Решение № 254 от 31.10.2014 г. на ВКС по гр. д. №
1576/2014 г., I г. о.; Решение № 300 от 28.06.2011 г. на ВКС по гр. д. №
3248/2008 г., IV г. о.; Решение № 671 от 11.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1717/2009 г., I г. о.). При липса на доказателства за заплащане на обезщетение
на съответните правоимащи лица РП от 1972 г. не е
породил отчуждително действие. Този извод се потвърждава
и от Опис на ДМА в Информационен
меморандум за „Т.“ ЕООД - гр. София от 1995 г., в който е отразено, че
дружеството притежава имот с площ от 10 880 кв. м, какъвто размер на
парцел I-31 от кв. 8 е посочен в гореизложените мотиви при
обсъждане на НА от 1966 г. и съответните заключения на СТЕ (I - 261).
2. РП от 1999 г. представлява застроителен и
регулационен план за обществено мероприятие, тъй като с него е предвидено
мероприятие на юридическо лице, каквото към 1999 г. е „Т.“ ООД (вж. I - 121, 112; арг. чл. 64, ал. 1, т. 3 вр. чл.
63, ал. 3 ТЗ), съгласно чл. 22, т. 2 ЗТСУ (отм.), както е прието и в т. 2 от
допълнително заключение на СТЕ от 03.04.2013 г. В становище от 17.01.2013 г.
ищецът сам твърди, че РП от 1999 г. не е дворищнорегулационен
план.
РП от 1999 г. няма пряко отчуждително
действие, като собствеността на имотите, отредени за обществено мероприятие, се
запазва до приключване на отчуждителното производство
(Решение № 17 от 4.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2145/2020 г., I г. о.; Решение
№ 52 от 19.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2551/2020 г., I г. о.; Решение № 6 от
18.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4034/2014 г., II г. о.; Решение № 221 от
23.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 843/2014 г., I г. о.; Решение № 250 от
13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2955/2008 г., IV г. о.) с влязла в сила
заповед по чл. 95 ЗТСУ (отм.) (Решение № 17 от 4.06.2021 г. на ВКС по гр. д. №
2145/2020 г., I г. о.; Решение № 221 от 23.10.2014 г. на ВКС по гр. д. №
843/2014 г., I г. о.). Поради несъответствие с основни принципи на действащата
Конституция на Република България и въз основа на чл. 17, ал. 5 КРБ с ДВ, бр.
124 от 1998 г. е отменена гл. V, раздел I „Отчуждения и обезщетения за
мероприятия на общините и държавата“ от ЗТСУ (отм.), но за отчуждителните
производства във връзка с планове за обществени мероприятия по ЗТСУ (отм.),
които не са започнали до горепосочената отмяна, следва да се прилагат
разпоредбите на гл. III „Принудително отчуждаване на имоти - частна
собственост, за държавни нужди“ от ЗДС и на гл. III „Принудително отчуждаване
на имоти - частна собственост, за общински нужди“ от ЗОС (арг.
§ 2 и § 3 от ПЗР на ЗИД на ЗТСУ, а след отмяната на ЗТСУ - § 9 от ПР на ЗУТ, в
които преходни разпоредби се уреждат въпроси на отчуждителни
производства, започнали при действието на ЗТСУ (отм.) (Решение № 17 от
4.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2145/2020 г., I г. о.)). При липса на
доказателства за проведено отчуждително производство
по отношение на съответните правоимащи лица РП от 1999
г. не е породил отчуждително действие.
3. Относно РП от 2001 г., за
който в становище от 17.01.2013 г. ищецът сам твърди, че не е дворищнорегулационен план.
С Решение № 20 по Протокол №
23/19.03.2001 г. на СОС е одобрен РП на м. „СПЗ Слатина-юг“ от 2001 г., като парцел
I-31 от кв. 8 по същия РП е разделен на парцел I и парцел XIX, в които парцели
попадат съответни части от процесния имот с пл. № 509.
С Решение № 13202 от 17.10.2011 г. по адм.д. №
6569/2011 г. на ВАС, II о. е оставено
в сила Решение от 11.12.2010 г. по адм.д. № 1049/2007
г. на СГС, АО, III-„б“ състав, с което е
отхвърлена жалбата на ответниците в първоинстанционното производство А.Б., И.Б. и В. И. срещу
горепосоченото Решение № 20 по Протокол № 23/19.03.2001 г. на СОС в частта относно регулацията на парцел II-509 и парцел XIX, кв.
8 (I - 40, 12).
Решение № 20 по Протокол №
23/19.03.2001 г. на СОС в частта относно
регулацията на парцел I, кв. 8 е влязло в сила считано от 19.03.2001 г.
като необжалвано при липса на доказателства в противоположен смисъл. Решение №
20 по Протокол № 23/19.03.2001 г. на СОС в
частта относно регулацията на парцел II-509 и парцел XIX, кв. 8 е влязло в
сила считано от 17.10.2011 г., когато е постановено Решение № 13202 от
17.10.2011 г. по адм.д. № 6569/2011 г. на ВАС, II о.
(арг. чл. 90, ал. 1 АПК и Решение № 955 от 23.01.2014
г. на ВАС по адм. д. № 13424/2013 г., VI о.).
РП от 2001 г. не е дворищнорегулационен,
а застроителен, както е посочено в Решение № 13202 от
17.10.2011 г. по адм.д. № 6569/2011 г. на ВАС, II о.
Планът от 2001 г. представлява застроителен и
регулационен план за обществени мероприятия по смисъла на чл. 22, т. 2 ЗТСУ
(отм.), като за този РП се прилагат нормите на ЗТСУ, при чието действие е
одобрен (Решение № 314 от 28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1061/2010 г., I г.
о.). По гореизложените съображения относно РП от 1999 г. планът от 2001 г. няма
пряко отчуждително действие, като собствеността на
имотите, отредени за обществено мероприятие, се запазва до приключване на отчуждителното производство. При липса на доказателства за
проведено отчуждително производство по отношение на
съответните правоимащи лица РП от 2001 г. не е
породил отчуждително действие и не се счита за
действащ план към деня на влизане в сила на ЗУТ на 31.03.2001 г. по смисъла на
§ 6, ал. 1 от ПР на ЗУТ (Решение № 82 от 15.07.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2699/2018 г., I г. о.; Решение № 6 от 18.02.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4034/2014 г., II г. о.; Решение № 132 от 20.05.2013 г. на ВКС по гр. д. №
942/2012 г., I г. о.; Решение № 227 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
735/2009 г., I г. о.).
Представеното заявление от 10.04.2012 г. на „Т.“ ООД
до кмета на район „Слатина“, гр. София за уреждане на сметки по регулация по
реда на § 6, ал. 4 от ПР на ЗУТ (I - 93)
само потвърждава горните изводи за липса на проведено отчуждително
производство във връзка с РП от 1972 г., РП от
1999 г. и РП от 2001 г. в частта относно парцел I, кв. 8 и съответно за липса на придаване по регулация
на части от имот с пл. № 509 към парцел I-31 от кв. 8, което изключва настъпването на прехвърлителния ефект на процесния
апорт.
Районният съд не е приел, че
Решение № 237 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 578/2009 г., постановено между
праводателя на ищеца „Т.“ ООД и ответниците,
обвързва ищеца по отношение на ответниците, а е възпроизвел
мотиви от решението относно прилагането на регулацията. Както е прието и в
Решение № 120 от 17.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 376/2017 г., II г. о., с
което е отменено решение № 4963 от 14.06.2016 г. по гр. д. № 5263/2015 г. на
Софийски градски съд, III-в състав, ищецът не е обвързан от решението, тъй като
е станал частен правоприемник на „Т.“ ООД преди образуването на съдебното
производство срещу него, по което е постановено Решение № 237 от 15.06.2010 г.
на ВКС по гр.д. № 578/2009 г. (чл. 226, ал. 3 ГПК). Не е необходимо ответниците да заявят собствено придобивно
основание в отговора на исковата молба, а е достатъчно да оспорят основанието,
заявено от ищеца. При неоснователност на единственото предявено от ищеца основание
съдът не изследва оспорванията на въззивника
на придобивното основание, твърдяно от ответниците, в случая относно упражняване на косвен съдебен
контрол върху решението на Поземлената комисия от 25.05.1999 г. във връзка с §
6, ал. 6 ПЗР на ЗППДОП (отм.), освен ако наличието на придобивното
основание, заявено от ответника, би довело до изключване на придобивното
основание, заявено от ищеца. Напротив, независимо от това кой е собственик на
имота приложената регулация като безусловно придобивно
основание изключва всички придобивни основания и се
осъществява независимо от обстоятелството кой е притежавал придаваемата
част преди прилагането на регулацията (арг. т. 1 от
ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/93 г., ОСГК; Решение № 243 от 18.10.2011
г. на ВКС по гр. д. № 1146/2010 г., II г. о.).
В срока за въззивно обжалване въззивникът не
се е позовал на процесуални нарушения, допуснати от районния съд във връзка с придобивна давност, която въззивникът
твърди, че е предявил като придобивно основание в първоинстанционното производство. Поради това и с
протоколно определение на въззивния съд е оставено
без уважение искането за допускане до разпит на свидетели, свързано с горепосочените
твърдения на ищеца (II - 74г). С протоколно определение от 22.10.2012 г. по гр.д.
№ 63818/2010 г. на СРС е отменено определението, с което на ищеца са били
допуснати двама поискани от него свидетели, тъй като придобивна
давност не е предявена като евентуално основание на иска чрез неговото
изменение в първото открито заседание по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, а като
възражение, което процесуалният представител на ищеца е потвърдил два пъти в
същото заседание (вж. I - 97; т. 2Г от ТР
№ 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на
ВКС).
Съгласно чл. 537, ал. 2, изр.
3 ГПК съдът е длъжен служебно да отмени, респ. измени порочен охранителен акт
като последица от разрешен по исков ред спор за материално право, при което се
касае не до предявен самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, а до уредена от
закона правна последица от уважаването на иска за материалното право, засегнато
от охранителния акт (ТР 11 от 21.03.2013 г. по тълк.
д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС; ТР № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 150/1985
г., ОСГК на ВС; Решение № 138 от 21.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 799/2012 г.,
II г. о.). При отхвърляне на ревандикационен иск,
както и при отхвърляне на положителен установителен
иск, какъвто е предявеният от ищеца иск (по arg. a minori и с
оглед на т. 2А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д.
№ 4/2014 г., ОСГК на ВКС относно съдържанието на иска по чл. 108 ЗС), издаденият
в полза на ищеца такъв акт не следва да се отменя, тъй като в този случай
съдебното решение отрича със сила на пресъдено нещо претендираното от ищеца абсолютно вещно право на
собственост на предявеното основание, който може да предяви нов иск за същото
право на друго основание, но с него не се разрешава въпросът за принадлежността
на правото на собственост върху имота, предмет на делото, нито със сила на пресъдено нещо се признават права на ответника по делото по
отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр (Решение № 49 от
18.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1957/2017 г., II г. о.). Поради това не следва
да се отменя Нотариален акт от 28.12.2002 г., издаден на основание чл. 483, ал.
1 ГПК (отм.), по силата на който ищецът твърди, че е придобил съответни идеални
части от процесния имот (I - 9).
С оглед на гореизложеното и
при съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва
да бъде потвърдено като правилно.
По разноските
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК съответните въззиваеми А.Б.,
И.Б. и В. И. имат право на разноски за следните производства, посочени в
хронологичен ред:
- по в.гр.д. №
5263/2015 г. на СГС, III-В въззивен състав -
адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. съгласно Договор за правна
защита и съдействие (ДПЗС) от 07.04.2015 г. (II - 24), дължимо на всички въззиваеми;
- по гр.д. № 376/2017
г. на ВКС, II г.о. - адвокатско възнаграждение в размер на 1 200
лв. съгласно ДПЗС от 04.01.2017 г. и списък на разноските (III - 25г, 26), дължимо
само на А.Б. като ответница по касация при наличие само на нейния подпис върху
договора, като разноските за касационното производство се определят с оглед
изхода на делото в настоящото въззивно производство
(чл. 294, ал. 2 ГПК и Определение № 254 от 21.11.2018 г. на ВКС по гр. д. №
1702/2017 г., I г. о.; Определение № 2 от 2.01.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
2824/2017 г., II т. о.; Определение № 2939 от 1.09.2019 г. на САС по т. д. №
1621/2017 г.). Не се взема предвид списък на разноските за дадено производство,
представен в последващи производства (арг. чл. 80 ГПК). Тоест съдът не е обвързан от искането в
списъка, представен в настоящото производство, за присъждане на сума в размер
на 2 000 лв. за касационното производство, който дори и не е доказан в
пълен размер;
- по в.гр.д. №
16122/2017 г. на СГС, IV-А въззивен състав -
адвокатско възнаграждение в размер на 1 333,32 лв. за И.Б. и В. И. съгласно
ДПЗС от 05.02.2018 г. (II - 7г) и в размер на 1 220 лв. за А.Б. съгласно ДПЗС
(II -
65) поради следните съображения.
А.Б. е сключила ДПЗС от 05.02.2018 г. с адв. А.М., но и ДПЗС с адв. Мария
К., но има право на възнаграждение само за един адвокат (чл. 78, ал. 1 ГПК и
Определение № 314 от 26.07.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2048/2016 г., III г.
о.), поради което от сумата от 2 000 лв., поискана за тримата въззиваеми съгласно списък на разноските (II - 13) следва да се приспадне частта, дължима за А.Б.. След
като страната представя втори договор, сключен само между нея и друг адвокат за
едно и също производство, тя демонстрира, че обособява защитата си от тази на
останалите двама въззиваеми видно и от списъка на разноските,
представен в последното съдебно заседание в настоящото производство, който касае
само направени от нея разноски в съответните производства. Относно разноските
по списъка, поискани за първоинстанционното
производство, въззивният съд няма правомощия да се
произнесе, без да е сезиран с частна жалба срещу определение по чл. 248 ГПК за
тези разноски.
Възражението за прекомерност на въззивника,
направено в срок, е неоснователно по отношение на адвокатското възнаграждение
за И.Б. и В. И., тъй като припадащото се на всеки от двамата въззиваеми дължимо възнаграждение за един адвокат е в размер
на 666,66 лв., който е под минималния размер по чл. 7, ал. 2 , т. 4 НМРАВ. Дори
и при липса на такава разбивка на адвокатското възнаграждение поотделно за
двамата въззиваеми, сума в размер на 1 333,32 лв. е
съответна на обема на извършените процесуални действия от адв.
К. (процесуално представителство в две съдебни заседания с даден ход на делото
в настоящото производство и представяне на писмена защита от 16.04.2018 г.) с
оглед на относително високата фактическа и правна сложност на делото и обжалваемия материален интерес по делото (Определение № 81
от 10.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 77/2020 г., III г. о.; Определение № 101 от
13.06.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4286/2018 г., I г. о.; Определение № 50 от
27.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3222/2016 г., II г. о.). Същият интерес се
равнява на цената на иска (Определение № 90 от 9.03.2011 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 303/2010 г., I г. о.), чийто размер от 23 000 лв. е стабилизиран в първото
заседание за разглеждане на делото пред СРС по реда на чл. 70, ал. 1 ГПК (I -
6, 20, 96).
Възражението за прекомерност на въззивника,
направено в срок, е основателно по отношение на адвокатското възнаграждение за А.Б.
въпреки относително високата фактическа и правна сложност на делото с оглед обема
на извършените процесуални действия от адв. К.
(процесуално представителство в едно съдебно заседание и представяне на писмена
защита от 26.11.2020 г.) и обжалваемия материален интерес
по делото. Поради това на А.Б. следва да й бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 1 220 лв. за настоящото производство само по
договора с адв. К. (чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 7, ал. 2 , т. 4 НМРАВ).
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 19.10.2015 г. по гр. д. № 63818/2010 г. на
СРС.
ОСЪЖДА „Е.“
АД, ЕИК: ********да заплати на А.К.Б., ЕГН: **********, И.К.Б., ЕГН: **********
и В.К. И., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 1
200 лв. - разноски за производството по в.гр.д. № 5263/2015 г. на СГС, III-В въззивен състав.
ОСЪЖДА „Е.“
АД, ЕИК: ********да заплати на А.К.Б., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата в размер на 1 200 лв. - разноски за производството по гр.д. №
376/2017 г. на ВКС, II г.о.
ОСЪЖДА „Е.“
АД, ЕИК: ********да заплати на И.К.Б., ЕГН: ********** и В.К. И., ЕГН: **********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 1 333,32 лв. - разноски
за настоящото производство по в.гр.д. № 16122/2017 г. на СГС, IV-А въззивен състав.
ОСЪЖДА „Е.“
АД, ЕИК: ********да заплати на А.К.Б., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал.
3 ГПК сумата в размер на 1 220 лв. - разноски за настоящото производство по в.гр.д.
№ 16122/2017 г. на СГС, IV-А въззивен състав.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.