РЕШЕНИЕ
гр. София, 31.01.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI „Г” въззивен състав, в закрито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
като
разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов ч. гр. дело № 15956 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435
– чл. 438 ГПК.
Образувано
е по жалба на длъжника В.М.В., чрез адв. А.Т.срещу отказ на ЧСИ А.Д., рег. №
853 в КЧСИ, да прекрати принудителното изпълнение по изп. д. № 20198530400495
по описа за 2019 г., обективиран в протокол от 07.11.2019 г.
В
жалбата се твърди, че обжалваният акт е неправилен и незаконосъобразен, тъй
като преди своето произнасяне частният съдебен изпълнител не извършил проверка
на факта, дали намереното в имота трето лице П.П.има качеството на владелец и
от кой момент. Отказът на съдебния изпълнител за прекратяване на принудителното
изпълнение бил и вътрешно противоречив. Въпреки че приемал П.П.за държател,
съдебният изпълнител не извършил въвода на първата насрочена за това дата
/04.11.2019 г./, а го отложил за 27.11.2019 г., като отлагането било на
основание чл. 523, ал. 2 ГПК. Ако владението на третото лице било установено
преди датата на завеждане на делото, решението по което се изпълнявало,
съдебният изпълнител не можел да извърши въвода. При въвода във владение
законът задължавал съдебния изпълнител на място в имота да събере доказателства
за упражняването на фактическата власт и за служенето с имота, което в
настоящия случай не било направено. Наличието на пълномощно от В.В. към П.П., в
което процесният имот изрично не бил посочен, не можело да бъде доказателство
за качеството на „държател“ на П.. Ето защо се иска от съда да отмени
обжалвания акт.
В
срока по чл. 436, ал. 3 ГПК не е постъпило възражение по жалбата от страна на
взискателите.
В
мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител заявява, че
жалбата е неоснователна, тъй като в нотариалния акт, с който П.Г. П. продала
процесния имот на длъжника имало изрична клауза, според която „владението на
продавания недвижим имот се предава от продавачите на купувача днес, в деня на
подписване на настоящия нотариален акт“. Другите навеждани в жалбата доводи –
за започнало държане, трансформирано по-късно във владение, не можело да бъдат
изследвани нито в рамките на изпълнителното производство, нито в производството
по обжалване действията на съдебния изпълнител.
Софийският градски
съд, след като взе предвид доводите на жалбоподателя, мотивите на частния съдебен
изпълнител и прецени данните по делото, съгласно чл. 437, ал. 3 ГПК, приема за
установено следното от фактическа страна:
Въз
основа на молба от 16.10.2019
г., подадена от Лиляна Ц.-М., В.Х.-Д., В.Д., Б.Д., А.А., В.Т., Р..Ц., К..Ц., Б.Ц.,
В.Ц., Б.Н.и Г.Ц., било образувано изпълнително дело № 20198530400495 по описа
за 2019 г. на ЧСИ А.Д., рег. № 853 в КЧСИ, с район на действие СГС. С
посочената молба взискателите поискали от частния съдебен изпълнител да
образува изпълнително дело срещу длъжника В.М.В. за предаване на владението на
недвижим имот по приложен към молбата изпълнителен лист от 10.07.2019 г.
На
18.10.2019 г. на длъжника, чрез адв. Т., била връчена покана за доброволно
изпълнение, като в същата бил насрочен за 04.11.2019 г. въвод във владение на
процесния недвижим имот.
На
01.11.2019 г. от длъжника и трето лице, чрез адв. Т. било депозирано становище
до частният съдебен изпълнител, в което било посочено, че от 1959 г. имотът се
владеел от трето лице – П.П., която заедно с покойния й съпруг продали същия
имот на длъжника В., но владението не било предадено на новия собственик нито
към датата на нотариалната сделка, нито в последващ момент.
На
04.11.2019 г. имотът бил посетен от частния съдебен изпълнител, но въвод във
владение не бил извършен, като по искане на завареното в имота лице П.П., на
същата бил определен срок по чл. 523, ал. 2 ГПК да поиска от районния съд
спиране на изпълнението и въводът бил отложен за 27.11.2019 г.
На
07.11.2019 г. била депозирана молба от длъжника В., чрез адв. Т., до частния
съдебен изпълнител, с искане за прекратяване на изпълнителното производство,
тъй като завареното в имота лице П.П.владеела имота отпреди завеждане на
делото.
С
разпореждане, обективирано в протокол от 07.11.2019 г., частният съдебен изпълнител
А.Д. оставил без уважение искането на длъжника за прекратяване на
изпълнителното производство.
За
издаденото разпореждане от 07.11.2019 г. било изпратено съобщение до длъжника,
чрез адв. Т., което било получено на 11.11.2019 г.
Анализът на така
установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Жалбата
е подадена в едноседмичния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител,
поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана
по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В
разпоредбата на чл. 433, ал. 1 от ГПК са посочени изчерпателно основанията, на
които изпълнителното производство се прекратява, а именно, когато:
1/
длъжникът
представи разписка от взискателя, надлежно заверена, или квитанция от
пощенската станция, или писмо от банка, от които се вижда, че сумата по
изпълнителния лист е платена или внесена за взискателя преди образуване на
изпълнителното производство; ако длъжникът представи разписка с незаверен
подпис на взискателя, последният при спор е длъжен да декларира писмено, че
разписката не е издадена от него, в противен случай тя се приема за истинска;
2/
взискателят е
поискал това писмено;
3/
изпълнителният лист бъде обезсилен;
4/
с влязъл в сила съдебен акт бъде отменен актът, въз основа на който е издаден
изпълнителният лист, или този акт се признае за подправен;
5/
посоченото от взискателя имущество не може да бъде продадено и не може да бъде
намерено друго секвестируемо имущество;
6/
не са заплатени дължимите авансово такси и разноски по изпълнението, освен в
случаите на чл. 83;
7/
бъде представено влязло в сила решение, с което е уважен искът по чл. 439 или
440;
8/
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, с изключение на делата за издръжка.
В
разглеждания случай, в подадената жалба длъжникът не се позовава и не
обосновава нито едно от горецитираните основания за прекратяване на
изпълнителното производство. Същият се позовава единствено на права на трето за
изпълнението лице, като твърди, че същото владеело имота преди датата на
завеждане на делото, решението по което се изпълнява. В тази връзка следва да
се посочи, че длъжникът нито е представил доказателства за това да е
пълномощник на третото лице – П.П./напротив, представено е пълномощно, с което
длъжникът е упълномощил третото лице да го представлява пред различни държавни
органи/, нито се установява да има качеството на процесуален субституент.
Отделно от това, в описаната от жалбата фактическа обстановка, третото лице по
изпълнението притежава друг ред за защита срещу въвода във владение на
процесния недвижим имот, а именно по реда на чл. 435, ал. 5 ГПК.
Предвид
гореизложеното и доколкото не е налице нито едно от основанията по чл. 433, ал.
1 ГПК, частната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Така
мотивиран и на основание чл. 437 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на длъжника В.М.В.
срещу отказ на ЧСИ А.Д., рег. № 853 в КЧСИ, да прекрати принудителното
изпълнение по изп. д. № 20198530400495 по описа за 2019 г., обективиран в
протокол от 07.11.2019 г.
Решението,
на основание чл. 437, ал. 4 ГПК, е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.