РЕШЕНИЕ
№ 1238
гр. Пловдив, 21.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Деян Ст. Вътов
при участието на секретаря Таня Г. Ангелова
като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело №
20225330113319 по описа за 2022 година
Предявен е иск на Н. Р. Ч., ЕГН ********** против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК
*********, за признаване за установено, че сключеният между страните договор за
потребителски кредит **** № *****г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а в
условията на евентуалност, че клаузите на чл. 1, ал. 3 и в чл. 4 ал. 2 от договора са
неравноправни.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски
заем/кредит от **** № *** - **** г., който е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй
като не са спазени изискванията на чл. чл. 11, ал.1, т.9 и т. 10, чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 от ЗПК.
В условията на евентуалност се поддържа, че отделни негови клаузи са неравноправни. Иска
се присъждане на разноски.
Ответникът „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, в писмен отговор, възразява за отхвърляне на
предявения иск с подробни съображения. Иска присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи,
възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
предявените искове за процесуално допустими, като основателен е главният иск, по
следните съображения:
Установява се приетите по делото доказателства, че на ****г. между страните е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който са предоставени в
собственост заемни средства в размер на 400 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по
заема 40, 32 %, годишен процент на разходите - 49, 44 %, със срок за погасяване на заема 28
седмици. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора е предвидено, че при експресно разглеждане на
искането за отпускане на кредит, кредитополучателят дължи заплащането на сумата от
158,06 лв., която е прибавена към месечна погасителна вноска. Съгласно чл. 4 от договора,
заемателят следва да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключване на
процесния договор, едно от двете предвидени обезпечения: физическо лице, отговарящо на
1
условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като при неизпълнение
дължи неустойка в размер на 105,28 лева която следва да заплаща разсрочено към месечната
погасителна вноска, която нараства с месечния добавък за неустойка на 50,82 лв.
Съдът приема за основателни доводите на ищеца, че с договорените по този начин
допълнителни вземания, които представляват по същество скрито възнаграждение за
кредитора, са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК,
поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, предвижда, че договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване
е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В разглежданата хипотеза потребителят е поел задължение за заплащане на
допълнителни такси и неустойки, които съществено са оскъпили ползвания от него паричен
ресурс. Същите по своето естество представляват скрита възнаградителна лихва, водеща до
неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в
неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него такси и неустойки заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел
е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.
Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически
по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето
защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че
разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще
надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне,
че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, което е достатъчно само по себе си за прогласяване
недействителността на договора. Следва да се подчертае, че при договор за кредит в размер
на 400 лева, е недопустимо договарянето на допълнителни задължения, извън
възнаградителната лихва, в общ размер, по-висок от половината от дадената в заем сума.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размера на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума, тъй като потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение.
С оглед изложеното исковата претенция по главния иск е основателна, поради което
евентуалните искове не подлежат на разглеждане.
С оглед изхода на правния спор разноските следва да се понесат от ответника.
Ищецът е освободен от държавни такси и разноски, поради което ответникът следва да бъде
осъден да заплати сумата от 50 лева – държавна такса, както и сумата от 400 лева по чл. 38
2
ЗА на процесуалния представител на ищеца. В случая не са предявени два, а три иска,
които са в условията на евентуалност. Ето защо обстоятелството, че ищецът е надвнесъл
разноски за държавна такса не обуславя тяхното присъждане.
Така мотивиран, РС-Пловдив
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че сключеният между Н. Р. Ч., ЕГН ********** и
„Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
Люлин, ж.к. Люлин № 7, бул. „Джавахарлал Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър център”, ет. 2,
офис 73 Г, договор за потребителски заем/кредит *** № *****г. е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на
основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Вива Кредит” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Люлин, ж.к. Люлин № 7, бул. „Джавахарлал
Перу” № 28, бл. АТЦ „Силвър център”, ет. 2, офис 73 Г да заплати на Н. Р. Ч., ЕГН
********** сумата от 50 (петдесет) лева – държавна такса, както и да заплати на основание
чл. 38 ЗА на адвокат Г. Л. М. от АК-Пловдив сумата от 400 (четиристотин) лева –
възнаграждение за осъществената правна защита и съдействие на ищеца.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-
Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п./________________
3