№ 263
гр. София, 21.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело
№ 20251800500336 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 16 от 04.02.2025 г. по гр. д. № 476/2024 г. по описа на РС –
Сливница е признато за незаконно и е отменено прекратяването на основание
чл. 326, ал. 1 КТ /с писмено предизвестие от работника/служителя/ на
трудовото правоотношение между „Биошилд“ ООД и А. П. Д., удостоверено
със заповед № 54/10.06.2024 г. на управителя на „Биошилд“ ООД, и е
възстановена А. П. Д. на заеманата преди прекратяването на трудовото
правоотношение длъжност технически сътрудник при „Биошилд“ ООД. С
решението е отхвърлен предявеният от А. П. Д. срещу „Биошилд“ ООД иск за
плащане на обезщетение в размер на 9282 лв. за оставане без работа за
периода 10.06.2024 г. до 10.12.2024 г. поради прекратяването на трудовото
правоотношение и са присъдени в полза на съда и на страните разноски по
делото с оглед изхода му.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното
производство в частта, в която са уважени исковете за признаване за незаконно
и отмяна на прекратяването на трудовото правоотношение и за
възстановяване на ищцата на заеманата преди прекратяването длъжност с
оплаквания за неправилност в тази част, като се иска отмяната му в същата
част и постановяване вместо него на решение, с което и тези искове бъдат
отхвърлени.
От ищцата в първоинстанционното производство е постъпил отговор на
1
въззивната жалба, в който същата е оспорена. Изложени са доводи за
правилност на решението в обжалваната част и се иска потвърждаването му в
същата част.
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните
настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество –
неоснователна, по следните съображения:
За да уважи исковете за признаване за незаконно и отмяна на
прекратяването на трудовото правоотношение и за възстановяване на ищцата
на заеманата преди прекратяването длъжност, първоинстанционният съд е
приел, че по делото не е безспорно доказано, че молбата за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие, евентуално - чрез
предизвестие от служителя, действително изхожда от ищцата.
Този извод е правилен и се споделя изцяло от настоящия въззивен състав,
както се споделят изцяло и всички изложени в първоинстанционното решение
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд
препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Следва да се добави
следното с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания:
Въз основа на съвкупната и надлежна преценка на доказателствата по
делото първоинстанционният съд е достигнал до правилния извод, че не се
установява категорично по делото молбата от 02.05.2024 г. за прекратяване на
трудовото правоотношение да изхожда от ищцата. Дали някой би имал
интерес от злоупотреба с данните на ищцата и защо би имал такъв интерес е
напълно ирелевантно и не може да даде отражение на необходимостта от
пълно доказване на факта, че прекратяването на трудовото правоотношение е
инициирано от ищцата като предпоставка за законността на това
прекратяване, което доказване е в тежест на ответника. Погледнато от
обратната гледна точка – житейски неправдоподобно изглежда и ищцата,
бидейки бременна, да инициира прекратяване на трудовото си
правоотношение без да си е осигурила по-добра работа /доколкото по делото е
установено, че същата не е встъпила в ново трудово правоотношение след
прекратяване на процесното такова/. Към 02.05.2024 г. ищцата вече е знаела за
бременността си /което се установява от показанията на свид. П., които
конкретно в тази част няма основание да не бъдат кредитирани/, при което,
както се посочи, е напълно житейски нелогично в такъв момент тя да
инициира прекратяване на трудовото си правоотношение предвид
финансовите последици от такова решение.
Липсата на доказателства относно недобросъвестността на работодателя
не променя горните изводи, тъй като незаконното уволнение принципно не е
задължително да е свързано с недобросъвестност на работодателя, а доколкото
в първоинстанционното решение е прието, че поради обстоятелството, че
молбата от 02.05.2024 г. е изпратена чрез общата електронна поща на
работодателя, до която достъп имат всички служители, поради което
недобросъвестното реализиране на такъв достъп от трето лице от името на
ищцата не е обективно изключено, това безспорно е така, но то не сочи
2
първоинстанционният съд да е направил извод за недобросъвестност на самия
работодателя и то като основа на извода за незаконност на прекратяването на
трудовото правоотношение.
Следва обаче да се отбележи, че от показанията на свид. В. е установено,
че обичайна практика е в дружеството тя да получава по електронна поща
всякакви молби от служителите – за отпуски, за прекратяване на трудово
правоотношение и за всякакви други обстоятелства, свързани с трудовите
досиета на служителите, след което тези молби й се изпращали в оригинал.
Молбата на ищцата от 02.05.2024 г. обаче свидетелката не получила в
оригинал, въпреки което същата е била заведена в изходящия и входящ
дневник на работодателя. В тази връзка свидетелката установява, че е
задължение на техническия сътрудник, т. е на ищцата, да изпрати оригинала
на молбата на свидетелката. Ако разсъждаваме в контекста на изложеното от
работодателя, че е възможно поведението на ищцата да бъде житейски
обяснено с факта, че на 02.05.2024 г. тя е решила да прекрати трудовото си
правоотношение и е подала предизвестието, но впоследствие е разбрала, че е
бременна и е решила, че не е разумно да го прави, както и е решила да оттегли
предизвестието си /за което по делото няма данни, а противопоставянето от
нейна страна на прекратяването, отразено в заповедта, удостоверяваща
прекратяването, не е в такъв смисъл, противно на изложеното от въззивника,
отделен въпрос е защо ищцата би чакала толкова време, вместо незабавно да
направи опит да оттегли предизвестието си/, би се наложил извод, че ако към
момента на подаване на молбата от 02.05.2024 г. ищцата наистина е имала
намерение да прекрати трудовото си правоотношение, то тя, бидейки
запозната с установената практика относно подаването на документи в
дружеството и със своите задължения в тази връзка, би изпратила на свид. В.
оригинала на молбата вместо да й се обажда по телефона /най-малкото поради
очакването, че в резултат на демонстриране на изпълнителност и отговорност
към задълженията й ще бъде прието предложението й за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие/. А да се приеме, че
умишлено ищцата е задържала оригинала на молбата с оглед бъдещите си
планове да оттегли предизвестието би наложило извод, че тя предварително е
планирала цялата процедура – първо да подаде предизвестие, а после да го
оттегли, което е абсурдно и лишено от всякакъв смисъл. Отделен въпрос е, че
е и неправдоподобно, съпоставено с факта, че първото желание на ищцата е
било прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и то
считано от датата на подаване на молбата. В тази връзка следва да се
отбележи, че е напълно необяснимо защо работодателят не е приел
предложението на ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие. Безспорно той не е длъжен да го стори, но при наведени
твърдения /във въззивната жалба/ за недобросъвестно поведение от страна на
ищцата при прекратяване на трудовото правоотношение и за наличие на
редица основания за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение
от страна на работодателя, логичното поведение е работодателят да прекрати
трудовото правоотношение с такъв служител възможно най-бързо и лесно.
Вместо да направи това, той избира прекратяването на трудовото
3
правоотношение с предизвестие, при което запазва правоотношението още
един месец.
Факт е, че в случай, че ищцата предварително е планирала
гореописаната процедура или пък впоследствие се е отказала от желанието си
за прекратяване на трудовото правоотношение, тя няма интерес да представи
оригинала на молбата както на работодателя, така и по делото. Работодателят
обаче дори не твърди да е поискал от ищцата представянето на молбата в
оригинал след постъпването й по ел. поща, въпреки установеното, че
практиката в дружеството е била след постъпване на документ по ел. поща
впоследствие оригиналът също да се изпраща на съответния служител /свид.
В./. В тежест на ответника е да докаже, че е надлежно сезиран с искане за
прекратяване на трудовото правоотношение от ищцата, а той не доказва дори
да се е уверил надлежно в наличието на това обстоятелство преди да прекрати
правоотношението.
Неоснователно е оплакването, че първоинстанционният съд не е
разпредели надлежно доказателствената тежест и неправилно е направил
преценка на показанията на свид. В., приемайки, че от тях не се установява, че
телефонното обаждане е именно от ищцата, не се установява и дали
свидетелката познава ищцата, дали е общувала с нея, дали познава гласа й,
отчитайки и заявеното от свидетелката, че обаждането е от служебен телефон,
а не от личния телефон на ищцата, който служебен телефон се ползва и от
други технически лица, работещи при ответника. Разпределението на
доказателствената тежест се извършва от съда с цел яснота на страните
относно това кои са правнорелевантните факти, кои от тях са безспорни, кои
не подлежат на доказване и как се разпределя тежестта на доказване относно
съответните правнорелевантни факти. Правнорелевантните факти обаче
следва да се отличават от доказателствените факти. Един факт става
доказателствен поради връзката си с правнорелевантния факт. Правилата
относно разпределението на доказателствената тежест за правнорелевантните
факти важат и за доказателствените факти, т. е. страната, която носи
доказателствената тежест за даден правнорелевантен факт, носи
доказатествената тежест и за всички доказателствени факти, с помощта на
които иска да удостовери осъществяването на този факт. От съда обаче не
може да се очаква да разпредели доказателствената тежест относно
доказателствените факти, тъй като той не може да знае с какви конкретни
доказателствени факти страната ще иска да доказва правнорелевантните
факти. Поради това съдът има задължение да разпредели тежестта на
доказване само относно правнорелевантните факти, а страната, в чиято тежест
е доказването на съответните правнорелевантни факти, по подразбиране носи
доказателствената тежест и за доказателствените факти, установяващи
настъпването на правнорелевантия факт. В случая доказателствената тежест
относно правнорелевантните факти е надлежно разпределена от
първоинстанционния съд, а всяка от страните е следвало да направи преценка
относно това с какви конкретни доказателствени факти ще ги установява.
Поради това нито решението страда от твърдения порок – ненадлежно
разпределена доказателствена тежест и неправилна преценка на
4
доказателствата, нито първоинстанционният съд е имал задължението да
събира доказателства вместо страната, задавайки нужните въпроси на
свидетеля /нещо повече – това би довело до нарушаване на принципа на
състезателното начало в процеса/.
Недоказаният чрез изискване на справка от мобилен оператор факт дали
от телефона на ищцата е проведено на 02.05.2024 г. телефонно обаждане до
работодателя също не може да обоснове извод за неправилност на решението,
тъй като този факт е в тежест на доказване на ответника и оплакването му в
насока, че ищцата не била направила такова доказателствено искане е
неоснователно.
Съобразно гореизложеното решението следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
С оглед изхода на делото на въззивника не следва да се присъждат
разноски за въззивното производство.
На въззиваемата с оглед изхода на делото следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Възражението за
прекомерност на възнаграждението, наведено от въззивника, е неоснователно,
тъй като въззивният съд намира, че възнаграждение в този размер не е
прекомерно за извършената по делото от адв. Г. работа по осъществяване на
защитата на въззиваемата.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 16 от 04.02.2025 г. по гр. д. № 476/2024 г.
по описа на РС – Сливница в обжалваната част, в която е признато за
незаконно и е отменено прекратяването на основание чл. 326, ал. 1 КТ /с
писмено предизвестие от работника/служителя/ на трудовото правоотношение
между „Биошилд“ ООД с ЕИК ********* и А. П. Д. с ЕГН **********,
удостоверено със заповед № 54/10.06.2024 г. на управителя на „Биошилд“
ООД, и е възстановена А. П. Д. на заеманата преди прекратяването на
трудовото правоотношение длъжност технически сътрудник при „Биошилд“
ООД.
В останалата част решение № 16 от 04.02.2025 г. по гр. д. № 476/2024 г.
по описа на РС – Сливница е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА „Биошилд“ ООД с ЕИК ********* да плати на А. П. Д. с
ЕГН ********** сумата от 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/,
представляваща направени във въззивното производство по делото разноски
за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок,
считано от 21.05.2025 г. - датата, посочена в проведеното на 07.05.2025 г. о. с.
з. по делото като дата за постановяване на решението.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6