Р Е
Ш Е Н
И Е № 159
гр.
Пловдив, 14 октомври 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на тридесети
септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ПЕТРОВА
РУМЯНА ПАНАЙОТОВА
с участието на секретаря Стефка
Тошева, като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 345/2019 г.
по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от А.д.
„Т.и п.“*** против решение № 354/21.03.2019 г., постановено по
гр.д. № 1183/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ХХІІ гр.с.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, необосновано, с противоречиви
и неясни мотиви, което води до неговата незаконосъобразност с нормите на
материалния и процесуалния закон по изложените в жалбата съображения, като моли
съда да го отмени и да постанови друго, с което да уважи в цялост предявените
от него искове като основателни и доказани. Претендира направените по делото
пред двете инстанции разноски.
Въззиваемият В.К. оспорва въззивната
жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение и да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и обосновано. Претендира разноски.
Съдът, след като взе предвид
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с предявените от А.д. „Т.и п.“*** против В.Б.К. обективно съединени искове по чл. 422 от ГПК във
вр. с чл. 286 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД. Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за правна защита и съдействие № AD-2017-0050/20.04.2017 г. по повод обжалване на решението,
постановено по гр.д. № 1054/2015 г. по описа на Софийски градски съд,
възнаграждението по което трябвало да бъде платено на 30.04.2017 г., но К. не
го платил, а в полза на дружеството била издадена заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК по ч.гр.д. № 18494/2017 г. по описа на Пловдивския районен съд –
ХХІІ гр.с. за уговореното възнаграждение и лихвата за забава върху него, но
постъпило възражение от страна на длъжника против издадената заповед, което
мотивира правния интерес на ищеца да предяви иск за признаване за установено по
отношение на К. съществуването на вземането по посочения запис на заповед в размер на 45 108 лв. с ДДС,
представляващо уговорено адвокатско възнаграждение по горецитирания договор, и
на 2 511,01 лв. лихва за забава върху главницата за периода 01.05.2017 г.
– 16.11.2017 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение/. Претендира разноските за настоящето производство и тези в
заповедното такова.
Ответникът В.К. оспорва
исковете като неоснователни и недоказани и моли съда да ги отхвърли. Твърди, че
не дължи претендираните суми, тъй като не е подписвал договора за правна защита
и съдействие, както и че уговореното възнаграждение е резултативно, т.е. за
постигнат резултат, а такъв не е бил налице, доколкото въззивната жалба е била
отхвърлена. Претендира разноски.
С обжалваното решение
са отхвърлени исковете по чл. 422 от ГПК, предявени от А.д. „Т.и п.“ против В.К.
за признаване съществуването на вземането на ищеца по заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 18494/2017 г. на Пловдивския районен съд за сумата от 45 108 лв.
уговорено адвокатско възнаграждение с включен ДДС, по договор за правна защита
и съдействие № AD-2017-0050/20.04.2017 г. и за
сумата 2 511,01 лв. законна лихва върху главницата за периода 01.05.2017
г. - 16.11.2017 г., оставено е без разглеждане искането на ищеца да му бъдат
присъдени разноските, направени в заповедното производство, в размер на 952,38
лв., съставляващи заплатена държавна такса, и А.д. „Т.и п.“ е осъдено да
заплати на В.К. 2 210 лв. разноски в производството.
Решението е обжалвано
от ищеца и в неговата цялост е предмет на въззивното производство.
По делото е представен
договор за правна защита и съдействие
№ AD-2017-0050/20.04.2017 г., по
силата на който А.д. „Т.и п.“*** се е задължило да окаже на В.К. правна защита,
съдействие и процесуално представителство във въззивно производство пред
Софийския апелативен съд във връзка с обжалване на решение, постановено по гр.д.
№ 1054/2015 г. по описа на Софийски градски съд, а клиентът се е задължил да
заплати възнаграждение в размер на 37 590 лв. без включен ДДС по
посочената в договора банкова сметка ***.04.2017 г., както и направените от
адвоката при изпълнение на предмета на договора разноски, доказани с надлежен
документ.
По подадено на
22.11.2017 г. от А.д. „Т.и п.“ заявление за издаване на заповед за изпълнение
по реда на чл. 410 от ГПК е образувано
ч.гр.д. № 18494/2017 г. по описа на Пловдивския районен съд – ХХІІ гр.с.,
завършило с издаване на заповед №
12055/18.12.2017 г., с която е разпоредено В.К. да заплати на А.д. „Т.и п.“
45 108 лв. главница с ДДС, представляваща незаплатена сума за оказване на
правна защита и съдействие съгласно цитирания договор, и лихва за забава върху
главницата за периода 01.05.2017 г. - 16.11.2017 г.
По делото на
19.02.2018 г. е постъпило възражение от В.К. за недължимост на вземането по
издадената заповед, като с разпореждане от 19.02.2018 г. съдът е указал на
заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен
срок от съобщението, в изпълнение на което е образувано настоящето производство.
В отговора на исковата
молба К. е оспорил автентичността на процесния договор за правна защита и
съдействие с твърдение, че той не го е сключвал и не го е подписвал, като
вземането не съществува поради липса на договорни отношения между страните.
С определение от
съдебно заседание на 13.11.2018 г. окръжният съд е открил производство по
оспорване автентичността на подписа на клиент в договора за правна защита и
съдействие като положен от В.К..
От заключението на
съдебно-почерковата експертиза с вещо лице М. С., прието в първоинстанционното
производство, се установява, че подписът, положен за клиент в процесния
договор, не е изпълнен от В.К..
Посоченият извод се
потвърждава и от заключението на тройната съдебно-почеркова експертиза в
състав: Н.Б., И.Ч.и Е. Ч., прието в първоинстанционното производство, според
което текстът, представляващ имената В.К. под графа „Клиент“ в оспорения
договор, не е изпълнен от В.К., и подписът за клиент от името на К. в същия
договор не е изпълнен от ответника.
Съдът намира за
неоснователно възражението на жалбоподателя за извършено процесуално нарушение
при приемане заключението на тройната съдебно-почеркова експертиза поради
неподписване на заключението от тримата експерти в срок преди съдебното
заседание, тъй като в подкрепа на това становище не са ангажирани никакви
доказателства и такова възражение не е било направено в производството пред
окръжния съд.
Доколкото
всички вещи лица са категорични в изразеното експертно мнение и заключение,
разполагайки с изискуемите специални знания в тази област на науката и
извършвайки подробен анализ въз основа на тях и използваните научни методи,
съдът възприема
заключенията на двете посочени експертизи, като второто дори не е било оспорено
от ищеца.
За установяване на
спорното обстоятелство дали ответникът е подписал процесния договор и на
основание чл. 194, ал. 1 от ГПК във въззивното производство са разпитани двама
свидетели.
Според свидетеля Б.К.,
син на ответника, В.К. имал отношения с А.д. „Т.и п.“, тъй като в началото на
2015 г. подписал с тях договор за правна защита и съдействие по дело, което
водил на първа инстанция с фирма „К.“, впоследствие между страните възникнали
проблеми, а друг договор не е бил подписван, в т.ч. процесния, който беше
показан на свидетеля от съда и той заяви, че подписът в него не е на ответника.
Свидетелката А. П.,
дългогодишен сътрудник в ищцовото дружество, твърди, че В.К. бил клиент на
дружеството по повече от едно дело, за които тя е изготвяла договори и
пълномощни, в т.ч. процесният договор за правна защита и съдействие и
пълномощно към него, лично изготвени от нея и подписани от ответника, въпреки
че в този момент той не бил платил адвокатското възнаграждение по договора за
правна защита пред първата инстанция и това наложило образуване на изпълнително
производство, а процесният договор бил подписан от ответника на бюрото на
свидетелката, макар тя да не може да си спомни никакви подробности досежно
времето на подписването му /дата, месец или време от деня, когато е станало
това/.
При преценка на доказателствената
стойност на тези гласни доказателства съдът приема, че и двамата свидетели са в
някаква степен заинтересувани по смисъла на чл. 172 от ГПК от изхода на делото,
доколкото първият от тях е в близки родствени връзки с ответника /негов син/, а
втората дълги години е била в служебни отношения с ищеца /като адвокатски
сътрудник, макар и в момента да ги е прекъснала/, като в същото време при
евентуална нейна грешка във връзка с изготвянето и подписването на този договор
би могло да й бъде търсена отговорност.
Следва да се отбележи също,
че показанията на свидетелката П. са както вътрешно противоречиви /по отношение
на факта дали тя е изготвяла документи по дела на този клиент, като в началото
тя твърди, че й се е налагало да изготвя договори и пълномощни, а в края, че по
други дела не е правила такива, както и по отношение на твърдението й, че в
същия момент и по същото второинстанционно дело е изготвила освен договора и
пълномощно, чието съществуване не се твърди дори от ищеца, в т.ч. в писмената
му защита пред настоящата инстанция/, така и тези показания противоречат на
двете посочени съдебно-почеркови експертизи, установяващи липса на авторство на
подписа и изписване на текста с имената на ответника в договора.
В същото време
показанията на свидетеля Б.К. са конкретни, непротиворечиви и отразяват негови
преки впечатления от отношенията между страните, поради което съдът ги
кредитира.
Противен извод не може
да бъде изведен на база представените в първоинстанционното производство две разписки
/от 19.04.2017 г. и от 05.09.2017 г./, удостоверяващи предаване от В.К. на
представител на ищцовото дружество на суми за заплащане на държавна такса за
въззивното обжалване на решението по гр.д. № 1054/2015 г. на Софийски градски
съд.
Първата от тях
отразява извършено плащане на парична сума преди сключване на процесния договор
и по никакъв начин не може да потвърди или опровергае неговото евентуално
последващо подписване.
От друга страна и
двата документа удостоверяват изпълнение на задължение спрямо Държавата
опосредено чрез А.д. „Т.и п.“, но то не е в конекситетна връзка с евентуалното
задължение по договор за правна защита и съдействие, тъй като е възможно ищецът
да е поел задължение само да заплати държавната такса от името на ответника, но
не и да му оказва правна помощ и да го представлява по делото.
Предвид това, че нямат
пряка връзка със спорните по делото фактически обстоятелства не следва да се
обсъждат наведените и от двете страни твърдения за подписан между тях предходен
договор за правна защита и съдействие от 12.01.2015 г. за пред първата
инстанция, неуредените имуществени спорове по него и начините за защита на
правата на някоя от съдоговарящите, както и представените доказателства в тази
връзка.
На база на съвкупната
преценка на всички събрани по делото доказателства съдът приема, че В.К. не е
подписал процесния договор за правна защита и съдействие и не е поел задължение
по него, поради което исковете за установяване съществуване на вземанията по
заповед за изпълнение № 12055/18.12.2017 г., издадена въз основа на този
договор, са неоснователни и недоказани и като такива следва да бъдат
отхвърлени.
Законосъобразно
окръжният съд не е присъдил на ищеца разноските, направените в заповедното
производство в размер на 952,38 лв.,
представляващи заплатена държавна такса, които той не е поискал при издаване на
заповедта.
Решението е правилно и по отношение на присъдените
на ответника разноски за първоинстанционното производство в размер на
2 210 лв., от които 2 000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение на
процесуалния му представител адвокат Д.Д. и 210 лв. заплатени разноски за вещи
лица.
Доколкото първоинстанционният съд е стигнал до
същите правни изводи, решението му е законосъобразно и като такова следва да
бъде потвърдено.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
следва да бъде осъден жалбоподателят да заплати на въззиваемия направените от
него разноски във въззивното производство в размер на 2 000 лв.,
представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Д.Д..
Ето защо съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 354/21.03.2019 г., постановено по гр.д. № 1183/2018 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд – ХХІІ гр.с.
ОСЪЖДА А.д. „Т.и п.“***, партер,
ЕИК …… да заплати на В.Б.К. ***, ЕГН **********,***, офис … /чрез адвокат Д.Д./
сумата 2 000,00 лв. /две хиляди лева/ разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.