Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 24.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа докладваното от съдия
Сантиров гр. д. № 16514/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
Образувано е по подадена
въззивна жалба от ответника „Т.“ ООД, чрез пълномощника си - адв. В.Д., с
надлежно учредена представителна власт по делото, против Решение № 459821 от
27.07.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК и допълненено по реда на чл. 250 ГПК с Решение № 510851 от 19.10.2018 г., постановени по гр.д. №
41723/2016 г. по описа на СРС, 26 състав, с което „Т.“ ООД е осъден да заплати на „М.Б.“ сумата от 900,00 евро, представляваща
дължимо възнаграждение по договор за предоставяне на посреднически услуги от
26.03.2015 г., ведно със законната лихва от 14.10.2015 г. до окончателното
изплащане на сумата. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и направените от ищеца разноски в размер на
485,18 лв.
Във въззивната жалба са
направени оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът се
е произнесъл по непредявен иск, сочейки че с оглед характера на производството
и формулирания петитум СРС е следвало да се произнесе с установителен, а не с
осъдителен диспозитив. При евентуалност на оплаквания излага и подробни
съображения за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост, излагайки подробни. Моли съда да обезсили обжалваното
решение, а при условията на евентуалност да отмени същото и отхвърли предявения иск,
както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият – ищец М.Б.“ ООД, чрез пълномощникът си – адв. Е.Г.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е
подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно
изложените доводи. Моли съда да остави без уважение жалбата и потвърди
обжалваното решение, като присъди направените по делото разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно, тъй
като е постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела, но е недопустимо, тъй като не е постановено в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
В тази връзка следва да
се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята
предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал. 4 ГПК. Имайки предвид, че в конкретния случай исковото
производство пред СРС е било образувано след подадено от длъжника в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК възражение, както и че исковата молба е подадена в
деловодството на СРС в едносемесечния срок по чл. 415 ГПК, след дадени от съда
указания за предявяване на установителен
иск, и в исковата молба ищецът е формулирал искане за установяване на вземането по издадената Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.10.2015 г., то в нарушение
както на принципа на диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 ГПК, така и на
процесуалния закон, който определя характера на иска – чл. 422, ал. 1 ГПК,
съдът се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран. Ето защо решението е
недопустимо и следва да се обезсили по арг. чл.
270, ал. 3, изр.3 ГПК. (в този смисъл е и споделяната от настоящия състав
практика на ВКС, обективирана в Решение № 66 от 08.07.2014 г. по т. д. №
1766/2013 г., Т. К., ІІ Г. О. на ВКС).
В обобщение следва да се
посочи, че осъдителен иск за вземане, предмет на издадена заповед по чл. 410 ГПК, респективно чл. 417 ГПК, е допустим единствено след обезсилване на заповедта по предвидения в
закона процесуален ред, тъй като при наличие в правния мир на заповед за
изпълнение защитата на вземането е възможна единствено чрез уредения в чл.
422, ал. 1 ГПК специален установителен
иск, с какъвто първоинстанционния съд е и сезиран.
С оглед цената на иска и дадените задължителни за
съдилищата указания в т. 8 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 459821 от 27.07.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК и допълненено по реда на
чл. 250 ГПК с Решение № 510851 от
19.10.2018 г.,
постановени по гр.д. № 41723/2016 г. по описа на СРС, 26 състав.
ВРЪЩА делото на СРС за ново разглеждане от друг състав на
първоинстанционния съд, съобразно дадените в мотивите указания.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: