№ 24
гр. Русе , 12.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ТРЕТИ СЪСТАВ в публично заседание на
деветнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Галина Магардичиян
Боян Войков
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20214500500012 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Р. Г. К. от гр.Русе против решение
№260447 от 20.11.2020 г., постановено по гр.д.№ 7758/2019 г. на Русенския
районен съд, с което е осъдена да заплати на В. М. Ш. сумата в размер на
556.95 лв.- обезщетение на основание чл.403 от ГПК. Твърди се, че решението
е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения,
неправилно приложение на материалния закон и необоснованост по
съображенията, изложени в жалбата. Претендира отмяна на решението и
постановяване на ново, с което искът се отхвърли, евентуално да се обезсили
поради недопустимост на иска. Претендира и разноските за производството.
Ответницата В. М. Ш. от ***** счита жалбата за неоснователна, а
решението за правилно по съображенията, изложени в отговора по чл.263 от
ГПК. Иска решението да бъде потвърдено, както и да й се присъдят
направените разноски за въззивното производство.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
1
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството по делото е образувано по предявен от В. М. Ш. против
жалбоподателката иск с правно основание чл.403 от ГПК- за заплащане на
обезщетение за причинени вреди от обезпечение.
Съгласно разпоредбата на чл.403 от ГПК ако искът, по който е допуснато
обезпечението, бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца
срок, или ако делото бъде прекратено, ответникът може да иска от ищеца да
му заплати причинените вследствие на обезпечението вреди.
Цитираната правна норма сочи, че в чл.403 от ГПК са регламентирани
три самостоятелни хипотези, при които, допуснатото обезпечение на иска,
представлява неоснователно засягане на правната сфера на ответника по иска,
а именно, когато: искът е отхвърлен като неоснователен; делото е
прекратено; бъдещият иск не е предявен в дадения на ищеца срок.
Отговорността по чл. 403, ал. 1 от ГПК е специфична безвиновна
деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението,
при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали
вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. Тази отговорност се
основава на принципа за общата гражданска отговорност за вреди, причинени
от непозволено увреждане по чл.45 от ЗЗД, поради което доколкото в
посочената норма липсва изрична регламентация относно вредите, съответно
приложими по отношение на тях следва да се считат разпоредбите на ЗЗД.
За да се претендират вреди от неизпълнение на парично задължение в
размер на законната лихва, трябва да е налице забава на изпълнението, която
от своя страна е предпоставена от настъпване на изискуемостта на вземането.
Следователно, когато обезпечителната мярка е запор върху вземане, а
2
претендираната вреда - законна лихва върху запорираното вземане, е
необходимо запорираното вземане да съществува и да е изискуемо, като на
основание чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца по иска по чл. 403, ал. 1 ГПК е да
докаже тези обстоятелства като ползващи го.
В настоящият случай ответницата по жалбата е основала иска си на
първата хипотеза, регламентирана в чл.403 от ГПК и е претендирала
обезщетение за вреди от наложен запор върху вземането й в размер на 5000
лв., изразяващи се в законната лихва върху запорираното вземане за периода
от налагане на запора до неговата отмяна. В процеса в нейна доазателствена
тежест е да установи елементите от фактическия състав на чл.403 от ГПК,
вкл. и съществуването и изискуемостта на вземането.
По делото е установено, че жалбоподателката е предявила против
ответницата по жалбата иск- предмет на гр.дело № 924/2018 г. по описа на
Районен съд – гр.Бяла, което било изпратено по подсъдност на Районен съд –
гр.Варна и образувано под № 5452/2019 г. По искане на жалбоподателката по
чл.389 от ГПК на 07.11.2018 г. в нейна полза била допуснато обезпечение на
иска чрез запор на вземанията на В.Ш. по изп.дело № 303/2018 г. по описа на
ЧСИ с рег.№ 808 на КЧСИ до размер на 5 000.00 лв., а със съобщение изх.№
8626/15.11.2018 г. на ЧСИ с рег.№ 914 и район на действие РОС, Ш. била
уведомена за наложения запор. С решение № 4303/16.10.2019 г., постановено
по гр.дело № 5452/2019г. по описа на Районен съд – гр.Варна, предявеният от
жалбоподателката против В.Ш. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД бил
отхвърлен. Решението е влязло в сила на 12.11.2019 г.
След влизане в сила на решението с определение № 15618/28.11.2019 г.
на Районен съд – гр.Варна, допуснатото обезпечение – запор върху
вземанията на Ш. по изп.дело № 303/201 8г. по описа на ЧСИ с рег.№ 808 и
район на действие Окръжен съд – гр.Варна, било отменено и запорът бил
вдигнат на 20.12.2019 г. от съдебния изпълнител.
Установено е също, че законната лихва върху главницата от 5 000.00 лева
за периода 15.11.2018г. до 20.12.2019 г. е в размер на 556.95 лева.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявеният
иск по съображения, че са налице предпоставките на чл.403 от ГПК. Прието е,
3
че предявеният от жалбоподателката против ответницата по жалбата иск за
обезщетение за вреди от непозволено увреждане, обезпечен чрез налагане на
запор върху вземането на Ш. по изпълнително дело в размер на 5000 лв. е
отхвърлен с влязло в сила решение, че допуснатото обезпечение е отмено и
наложеният запор е вдигнат.
Районният съд е съобразил трайната съдебната практика – решение № 29
от 04.02.1998г. по гр.д.№ 449/1997г. на петчленен състав на ВКС, решение №
156 от 18.12.2017г. на ВКС по т.д.№ 449/2017г., 2-ро т.о., ТК и други,,
съгласно която търсената по реда на чл.403, ал.1 от ГПК отговорност е
безвиновна, обезпечителна, но специфична деликтна отговорност, поради
което при липса на специална регламентация по отношение на вредите, които
подлежат на обезщетяване и по размера на обезщетението приложение
намира общото правило на чл.51, ал.1 от ЗЗД – причинителят отговаря за
всички преки и непосредствени вреди, които са в причинно следствена връзка
с неоснователно допуснато обезпечение. Вредата в хипотезата на чл.403, ал.1,
пр.1 от ГПК е съизмерима, като минимален размер, със законната лихва върху
учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и
непосредствена последица от същото това обезпечение. Това обезщетение е
за имуществени вреди, като пропуснати ползи от законната лихва върху
запорираната парична сума по допуснатото обезпечение. В случая
запорираната на ищцата парична сума по допуснатото обезпечение е в размер
на 5 000.00 лева и запорът е бил наложен за периода 15.11.2018г. до
20.12.2019г. Върху тази парична сума и за този период жалбоподателката
дължи на ищцата обезщетение за причинени имуществени вреди, като
пропуснати ползи в размер на законната лихва, като това са и преките вреди
от неоснователно допуснато обезпечение. Аргумент в подкрепа на това е
въведената с нормата на чл.86, ал.1 от ЗЗД необорима презумпция, че при
парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната
подлежаща на обезщетяване вреда за ищцата, размерът на която е освободена
да доказва, е винаги законната лихва, поради което е прието за неоснователно
възражението на жалбоподателката, че вредите не били доказани. На
доказване биха били вреди претендирани над размера на лихвата за забава,
каквито в случая не са заявени. По делото липсва спор, че лихвата за забава
върху главницата от 5 000.00 лева за периода 15.11.2018г. до 20.12.2019г.
4
възлиза в размер на 556.95 лева, който размер съвпада и с претендирания от
ищцата.
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Правилно първоинстанционният съд след като е извърши самостоятелна
преценка на данните по приложеното гр.д.№5452/2019 г. по описа на РС-
Варна е приел, че решението, с което е отхвърлен обезпеченият иск на
жалбоподателката е влязло в сила на 12.11.2019 г. и законосъобразно се е
произнесъл по съществото на спора. С оглед на това доводите на
жалбоподателката за недопустимост на иска са изцяло неоснователни.
Неоснователни са и наведените доводи за неправилност на обжалвания
съдебен акт.
При разглеждане на спора не са допуснати процесуални нарушения,
правилно са установени релевантните за спора факти въз основа на анализ на
събраните по делото доказателства и правилно е приложен материалния закон
при съобразяване на трайно установената съдебна практика.
Изложените от първоинстанционният съд мотиви относно
основателността на иска се възприемат изцяло от настоящата инстанция,
поради което и на основание чл.272 от ГПК съдът препраща към тях.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че са налице елементите от
фактическия състав на чл.403 от ГПК, което обуславя ангажиране на
обезщетителната отговорност на жалбоподателката.
По делото е установено, че жалбоподателката е предявила против
ответницата по жалбата иск- предмет на гр.д.№ 5452/2019 г. по описа на РС-
Варна, който по нейно искане е бил обезпечен чрез налагане на запор върху
вземането на Ш. по изпълнително дело до размер на 5000 лв. Това вземане на
Ш. съществува и е изискуемо с оглед обстоятелството, че представлява
припадащата й се част от продажната цена на изнесен на публична продан
недвижим имот, както и предвид превеждане на друга част от сумата. За
периода на действие на обезпечението- от налагането на запора до неговото
вдигане, В.Ш. е била лишена от възможността да ползва тази сума, поради
5
което от налагането на запора същата е претърпяла вреди, чийто размер
съгласно горепосочената съдебна практика се съизмерява с размера на
законната лихва върху тази сума за периода на действие на запора. Предвид
на това доводите на жалбоподателката за недоказаност на вредите са изцяло
несъстоятелни.Други вреди над законната лихва не са претендиран, поради
което не е необходимо такива да бъдат установявани по делото.
Претендираната законна лихва върху запорираното вземане има характер
на пряка вреда, която следва да бъде обезщетена, както правилно е приел
първоинстанцинния съд.
Обжалваното решение не страда от наведените в жалбата пороци, същото
като правилно следва да бъде потвърдено.
Разноските за въззивното производство съгласно чл.78 от ГПК са в
тежест на жалбоподателката. Ответницата по жалбата е направила разноски
за платено адв. възнаграждение в размер на 400 лв. Размерът на
възнаграждението е оспорен като прекомерен по реда на чл.78, ал.5 от ГПК. С
оглед фактическата и правна сложност на спора, съдът намира възражението
за основателно, Платеното одв. Възнаграждение се явява прекомерно и
следва да се редуцира до размер на 300 лв.
Съгласно чл.280, ал.3 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационо обжалване.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖАВА решение №260447 от 20.11.2020 г., постановено по гр.д.
№ 7758/2019 г. на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА Р. Г. К. от гр.Русе да заплати на В. М. Ш. сумата в размер на
300 лв. разноски за въззивното производство.
6
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7