№ 83
гр. Бургас, 30.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тридесети
септември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Светла М. Цолова
Членове:Благой Г. Потеров
Мая П. Величкова
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова Нотева
в присъствието на прокурора Емил Златев Христов (АП-Бургас)
като разгледа докладваното от Светла М. Цолова Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20212000600132 по описа за 2021 година
С присъда №260007 от 02.04.2021г. по НОХД №392/2020г. Ямболският
окръжен съд признал подс. П. АТ. ЯНК. за виновен в това, че на 27.01.2019г.,
на път ІІІ – 7007, между гр. Стралджа и с. Зимница, община Тунджа, обл.
Ямбол, при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил,
марка и модел „Пежо Ранч“, с ДК№ * **** **, с посока на движение от гр.
Стралджа към с. Зимница, е нарушил правилата за движение по пътищата –
чл.20, ал.2 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на В. Х. И.,
починал на 02.02.2019г., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б .“в“, вр.
чл. 342, ал. 1, във вр.с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му наложил наказание лишаване
от свобода за срок от една година.
На основание чл.66, ал.1 от НК отложил изтърпяването на наложеното
наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от три години, считано от
влизане на присъдата в сила.
На основание чл.343г от НК лишил подс. П. АТ. ЯНК. от право да
управлява МПС за срок от една година.
Осъдил подс. П. АТ. ЯНК. да заплати сумата 4 956, 98 лева,
представляваща направени разноски по делото, от които 2 825,68 лева по
1
сметка на ОД на МВР – Ямбол, 2 031,30 лева по сметка на Окръжна
прокуратура – Ямбол и 100 лева по сметка на Окръжен съд – Ямбол.
Постановената присъда е обжалвана от повереника на частните
обвинители СТ. М. ИВ., М. СТ. Т., М. В. ХР., ХР. В. ХР., Й. ХР. ИВ., ИВ. ХР.
ИВ., П. ХР. ИВ. и М. ХР. ИВ. с оплаквания за явна несправедливост на
наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода за срок от една
година, като счита същото за занижено. Заявява, че наложеното наказание
лишаване от свобода не е съобразено с обществената опасност на деянието и
неговите противоправни последици, както и с целите на специалната и
генералната превенция. Намира за неправилно решението на първата
инстанция за определяне на посоченото наказание при условията на чл.55 от
НК, доколкото по делото не са установени нито многобройни, нито
изключителни смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства. Акцентира
на несъответност на наложеното наказание от една година лишаване от
свобода с целите на генералната превенция – да се въздейства възпиращо и
предупредително върху другите членове на обществото. Изтъква
общоизвестния факт на увеличения в последните години брой на
пътнотранспортните произшествия с тежък резултат, като подчертава, че за
да се постигнат целите на генералната превенция е оправдано налагане на по-
високи по размер наказания за престъпленията по транспорта. Подчертава, че
наложеното с първоинстанционната присъда наказание създава у
пострадалите и обществото чувство за безнаказаност, за липса на
справедливост, за липса на адекватно правораздаване и наказуемост на
деянието, довело до този трагичен резултат – отнемане на човешки живот.
Счита, че при налагане на наказание за престъпление по транспорта с тежък
резултат, както е в случая, следва да се държи сметка както за специалната,
така и за генералната превенция на наказанието. С оглед на това и при
отчитане увеличения брой транспортни престъпления с тежък резултат,
апелира наказателното правораздаване да бъде насочено към постигане
релевантност на размерите на наказанията спрямо тежките инциденти на
пътя. Моли въззивният съд да измени присъдата, като увеличи размера на
наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода.
Присъдата е обжалвана и от упълномощения защитник на подс. П. АТ.
ЯНК. с оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост, както и за явна
2
несправедливост на наложените наказания. Жалбата е бланкетна и не съдържа
аргументи в подкрепа на релевираните доводи. Претендира въззивната
инстанция да измени присъдата, като намали размерите на наложените
наказания.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на
Апелативна прокуратура – Бургас заяви, че както въззивната жалба на
повереника на частните обвинители, така и тази на упълномощения защитник
на подсъдимия са неоснователни. Смята, че в хода на съдебното
производство, проведено по общия ред, не са били допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, включително досежно приетото от
съда нарушение на правилото за движение – чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДП,
въпреки че с диспозитивната част на обвинителния акт наблюдаващият
прокурор е повдигнал обвинение за допуснато нарушение на правилото за
движение по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП. Намира за правилно и съответстващо
на задължителната съдебна практика, установена в т.7 на Тълкувателно
решение №2/22.12.2016г. по т. д. №2/2016г. на ОСНК на ВКС, решението на
първоинстанционния съд да приеме за нарушено от подсъдимия като водач на
МПС на друго правило за движение, различно от посоченото в
заключителната част на обвинителния акт, тъй като в обстоятелствената част
на прокурорския акт са изложени факти и обстоятелства, сочещи на
управление на процесния автомобил от подсъдимия със скорост, която не е
била съобразена с конкретната видимост при нощни условия. Подчертава, че
при съблюдаване задължителните указания от цитираното тълкувателно
решение на ВКС, съдът правилно е определил нарушеното от подсъдимия,
като водач на МПС, правило за движение, което се намира в причинна връзка
с настъпилото ПТП и последвалия съставомерен резултат – смъртта на
пострадалия. Категорично отрича лансираната от защитника пред първата
инстанция теза за наличие на случайно деяние по чл.15 от НК, като изтъква,
че подсъдимият не се е съобразил с всички фактори, значими за
безопасността на движението и сам се е поставил в невъзможност да реагира
на появилото се предвидимо препятствие на пътя – процесната каруца,
управлявана от пострадалия, тъй като е управлявал товарния автомобил през
нощта, при условията на намалена видимост, със скорост от 87 км/ч, която е
била несъобразена с конкретната далечина на видимост. Като се позовава на
заключението на тройната автотехническа експертиза, обръща внимание, че
3
ако процесният автомобил се беше движил със скорост от 70 км/ч,
подсъдимият е могъл да спре и да предотврати ПТП. Приема, че механизмът
на разгледаното ПТП е напълно и в детайли изяснен, а вината на подсъдимия
за неговото настъпване е безспорно доказана, тъй като същият е проявил
непредпазливост под формата на небрежност, което налага извод за
субективна съставомерност на деянието. Солидаризира се с решението на
първата инстанция за наличието на многобройни и изключителни смекчаващи
отговорността обстоятелства, изискващи определяне на наказанието съгласно
регламентите на чл.55 от НК, а именно налагане на наказание лишаване от
свобода под предвидения в приложимата разпоредба на чл.343, ал.1, б.“в“ от
НК минимален размер от две години лишаване от свобода. По тези
съображения намира за правилно индивидуализирано и справедливо
наложеното наказание от една година лишаване от свобода. Счита, че същото
е съответно както на тежестта на извършеното престъпление и на личната
опасност на подсъдимия, така и на приноса на пострадалия за настъпилото
ПТП. Аргументира този принос с допуснатите от пострадалия, като водач на
процесната каруца, нарушения на правилата за движение по пътищата,
предписани с нормите на чл.5, ал.3, т.1, чл.71, ал.1, чл.106, ал.2 и чл.15, ал.1,
от ЗДП и чл.144, ал.1, т.1 от ППЗДП, които обстойно мотивира, въз основа на
категорично установените по делото фактически обстоятелства. Споделя
изцяло становището на първата инстанция за наличието на конкретните
смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, които са многобройни,
както и за отсъствието на отегчаващи обстоятелства. Намира за правилно
решението на съда за игнориране на предходните нарушения по ЗДП,
допуснати от подсъдимия, доколкото това решение е съобразено с
Постановление №1/2015г. на ОСНК на ВКС и ВАС, което повелява
петгодишна давност досежно административната отговорност за
административни нарушения, включително за такива по ЗДП. Счита, че
институтът на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК е правилно приложен
и ще допринесе за постигане целите на генералната и най-вече на специалната
превенция, тъй като ще спомогне за поправянето и превъзпитанието на
подсъдимия. Противопоставя се на исканията на частните обвинители за
увеличаване размера на наложеното наказание лишаване от свобода. Смята,
че подобно по-високо по размер наказание лишаване от свобода ще
представлява безполезно строга санкция за подсъдимия и няма да съответства
4
на целите на наказанието, предвидени в чл.36 от НК. Като не открива
основания за изменение или отмяна на първоинстанционната присъда,
предлага въззивният съд, на основание чл.338 от НПК, да я потвърди изцяло.
Повереникът на частните обвинители СТ. М. ИВ., М. СТ. Т., М. В. ХР.,
ХР. В. ХР., Й. ХР. ИВ., ИВ. ХР. ИВ., П. ХР. ИВ. и М. ХР. ИВ. заяви, че
поддържа подадената въззивна жалба. Оспорва основателността на доводите
на защитника, включително тези относно наличието на случайно деяние по
чл.15 от НК. Признава, че пострадалият има принос за настъпилото ПТП и
поради това частните обвинители не претендират за ефективно изтърпяване
на наказанието лишаване от свобода. Изразява обаче несъгласие с решението
на съда за индивидуализиране на наложеното на подсъдимия наказание
лишаване от свобода при условията на чл.55 от НК, който изисква наличието
на „многобройни или изключителни смекчаващи вината обстоятелства“, за да
бъде приложен. Категоричен е, че в случая липсват изключително или
изключителни смекчаващи обстоятелства, поради което и съдът се е
ограничил да приеме, че има само многобройни смекчаващи обстоятелства, за
да приложи чл.55 от НК. Повереникът се противопоставя на това заключение
и изтъква, че единственото смекчаващо вината на подсъдимия обстоятелство
е приносът на пострадалия за настъпването на ПТП. Намира, че посочените
от съда като смекчаващи обстоятелства – оказване помощ на пострадалия и
оказване съдействие на разследването, всъщност не са налице, защото
подсъдимият е бил принуден да спре поради влизането на коня в купето на
автомобила, а пострадалият не е бил открит веднага след катастрофата, за да
се приеме, че подсъдимият му е помогнал. Оспорва и оказаното съдействие на
разследването, защото изявлението на подсъдимия на местопроизшествието,
че той е управлявал автомобила в посока от Стралджа към Зимница, е било
направено пред пристигналия на място полицай, а не пред разследващ орган.
Възразява срещу становището на съда, че конкретното деяние не се отличава
с висока степен на обществена опасност, като мотивира противното.
Обосновава висока степен на обществена опасност на разгледаното
престъпление по транспорта с конкретната несъобразена скорост от 87 км/ч, с
която подсъдимият е управлявал автомобила през нощта на къси светлини
между Стралджа и Зимница, въпреки че при осветеност от 45 метра на левия
фар съобразената скорост, позволяваща му да спре в зоната на видимост, е
била двукратно по-ниска - 39,6 км/ч. В противовес на прокурора, който
5
приема возенето в процесния автомобил на бременната приятелка на
подсъдимия и на двамата му възрастни родители за смекчаващо
обстоятелство, счита този факт за повишаващ степента на обществена
опасност на деянието и обуславящ по-високо по размер наказание лишаване
от свобода и в никакъв случай наказание под минималния предписан от две
години лишаване от свобода. Смята, че застрашеният живот и на други лица,
макар и да не са пострадали при пътния инцидент, следва да се цени като
отегчаващо, а не като смекчаващо обстоятелство и в тази връзка задава
риторичния въпрос какво е щяло да се случи, ако в процесната каруца е имало
и други хора, освен пострадалия. Като не открива убедителни аргументи,
които да обосноват определяне на наказание според регламентите на чл.55 от
НК, пледира въззивният съд да измени присъдата и увеличи размера на
наложеното наказание лишаване от свобода.
Лично явилите се пред въззивната инстанция частни обвинители СТ. М.
ИВ., М. В. ХР., ХР. В. ХР. и П. ХР. ИВ. заявиха, че се присъединяват към
пледоарията и исканията на своя повереник за завишаване на наложеното на
подсъдимия наказание лишаване от свобода.
Упълномощеният защитник на подс. П. АТ. ЯНК. поддържа подадената
въззивна жалба и моли въззивния съд да приеме, че е налице случайно деяние
по смисъла на чл.15 от НК и на това основание да отмени осъдителната
присъда и да постанови нова, с която да признае подсъдимия за невиновен по
повдигнатото му обвинение. Смята, че първоинстанционният съд е допуснал
нарушения на процесуалните правила, като се е позовал на негодни
доказателствени източници при изграждане на фактическата обстановка по
спора и това е довело до неправилно приложение на материалния закон.
Изразява позиция за липса на гласни доказателства, обосноваващи
обвинителната теза, като в тази връзка изтъква, че пострадалият е починал и
не е депозирал показания като свидетел, подсъдимият се е възползвал от
правото си да не дава обяснения, близките му, возили се в процесния
автомобил, са упражнили правото си да не дават показания. Възразява срещу
становището на съда да приеме за валидни и достоверни показанията на
свидетеля А. Т. – полицейски служител, озовал се на местопроизшествието по
повод подаден сигнал за ПТП и провел оперативна беседа с подсъдимия. В
тази връзка се позовава на изрично цитирано решение на ВКС и претендира
показанията на свид. А. Т., който възпроизвежда казаното пред него от
6
подсъдимия по време на проведената оперативна беседа, да се изключат от
доказателствената съвкупност като негодно гласно доказателство. Обръща
внимание, че показанията на свид. С.И. не могат да бъдат надеждно
доказателствено средство, тъй като същата случайно, по повод откарването на
близък в спешния център в гр. Ямбол, се е намирала по време на докарването
на пострадалия в същия център, но тя не е била очевидец на ПТП и не може
да го възпроизведе, при това е съпруга на пострадалия и поради това е
изключително заинтересована от изхода на делото. Заявявайки, че липсват
годни и достоверни гласни доказателствени средства, обосноваващи приетата
за установена в първоинстанционните мотиви фактическа обстановка,
отправя упрек към решаващия съд за неправилна оценка на заключенията
/първоначално и допълнително/ на тройната автотехническа експертиза като
доказателствено средство. Подчертава, че вещите лица от тази експертиза са
представили математически модел на изследваното ПТП, като са използвали
за тази цел теоретичните си познания, но не са дали обосновани и верни
отговори на поставените им въпроси, защото не са разполагали с обективни
данни за това. Изразява категорично несъгласие с разбирането на прокурора и
първоинстанционния съд, че процесната каруца в случая е представлявала
предвидимо препятствие на пътя, защото тя се е движила през нощта без
светлоотразители и безконтролно по пътното платно, като го е пресякла косо
отляво надясно и без ясни намерения на водача й защо и колко време се е
движила в лентата за насрещно движение. Излага становище за неизяснен
механизъм на разгледаното ПТП, като се позовава на изявления на вещите
лица – автотехници, че са работили „отзад напред“, т. е. от констатираните
повреди по каруцата са направили предполагаеми изводи за механизма на
ПТП. По тази причина отстоява тезата, че се касае за случайно деяние по
смисъла на чл.15 от НК и на това основание претендира оправдаване на
подсъдимия. Оспорва експертния извод на вещите лица, че процесният
автомобил е следвало да се движи със скорост от 40 – 50 км/ч, за да се
предотврати ПТП. В тази връзка изтъква, че в процесния пътен участък
законоустановената максимална скорост е 90 км/ч, а подсъдимият е
управлявал автомобила си със скорост от 87 км/ч, която е позволена и за
водача не е съществувала причина, заради която да допусне неправомерното
движение на каруцата и настъпването на сблъсък с нея. По тези съображения
моли въззивния съд да отмени първоинстанционната осъдителна присъда и
7
приемайки, че се касае за случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, да
постанови нова присъда, с която да признае подсъдимия за невиновен по
повдигнатото му обвинение. В хипотеза, че въззивната инстанция не приеме
наличието на случайно деяние по чл.15 от НК, алтернативно претендира
намаляване размерите на наложените наказания – лишаване от свобода и
лишаване от право да се управлява МПС.
Подс. П. АТ. ЯНК. заяви, че се присъединява към становището на своя
упълномощен защитник и към направените от него искания - за цялостно
оправдаване по обвинението или за намаляване размерите на наложените
наказания.
Въззивните жалби като подадени в петнадесетдневния преклузивен срок
по чл.319, ал.1 от НПК съответно от повереника на частните обвинители и от
защитника на подсъдимия, които имат право да оспорват постановената
присъда, съгласно чл.318, ал.6 от НПК, са допустими.
Бургаският апелативен съд, след като се запозна с всички материали по настоящото
наказателно производство, обсъди доказателствата, събрани на досъдебното производство и
в хода на съдебното следствие в първата и въззивната инстанция и провери атакуваната
присъда по оплакванията на жалбоподателите и служебно изцяло, съгласно чл.314, ал.1 от
НПК, направи извода, че както въззивната жалба на повереника на частните обвинители,
така и тази на защитника на подсъдимия са неоснователни.
Въззивният съд, съобразявайки направените от жалбоподателите
оплаквания срещу присъдата и изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1
от НПК за цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт,
счете за необходимо на първо място да осъществи контрол за спазването на
процесуалните правила, за да установи дали в хода на проведеното досъдебно
производство, както и в хода на първо-инстанционната съдебна фаза са били
допуснати нарушения на процесуалния закон и ако е така - дали те са
съществени по своя характер и дали са отстраними във въззивното
производство или в предходен процесуален стадий. В случай на липса на
такива нарушения или на възможно тяхно отстраняване във въззивното
производство, въззивната инстанция следва да разгледа спора по същество,
докато в противен случай следва да отмени присъдата и да върне делото за
ново разглеждане на първостепенния съд, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от
НПК, който правен резултат не изисква разглеждане на спора по същество и
не налага произнасяне по оплакванията за необоснованост и
8
незаконосъобразност на присъдата, нито контрол за справедливост на
наложените наказания. Посоченото правомощие за проверка досежно
спазването на процесуалния закон въззивната инстанция упражнява по силата
на законоустановеното в чл.314, ал.1 от НПК служебно начало да проверява
изцяло правилността на оспорения съдебен акт, независимо от основанията,
които са посочили страните, инициирали въззивния контрол и независимо от
техните устно изразени претенции пред въззивния съд.
Както във въззивната жалба на повереника на частните обвинители, така
и в тази на упълномощения защитник на подсъдимия не е заявен изрично
довод за нарушения на процесуалния закон, нито такива конкретни
нарушения са посочени в жалбите, нито са изложени аргументи в тяхна
подкрепа, нито се съдържа искане за отмяна на присъдата и връщане на
делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий, каквато е най-
честата правна последица при констатация за нарушения от въпросната
категория. Останалите възражения, изложени в жалбите и в пространните
пледоарии на представителя на частните обвинители и на защитника на
подсъдимия, касаят доказателствената дейност на първостепенния съд,
поставена в основата на изграждане на вътрешното съдийско убеждение по
фактите, като се твърди, че не са спазени правилата за събиране, проверка,
анализ и оценка на доказателствените материали; че приетата от съда
фактическа обстановка не кореспондира със събрания по делото
доказателствен материал; постановената осъдителна присъда не се основава
на безпротиворечиви и убедителни доказателства, които да са били събрани и
проверени по предписания процесуален ред и въз основа на които да може да
се направи категоричен извод за виновно поведение на подсъдимия и
съставомерност на деянието по вменената разпоредба на чл.343, ал.1, б.“в“ от
НК; в мотивите липсва всестранен, пълен и задълбочен анализ на всички
налични доказателствени средства, поотделно и в тяхната взаимосвързаност,
не са отстранени противоречията в доказателствените материали, някои от
тях са ценени едностранчиво, други са тълкувани превратно; фаворизирани са
доказателствата, подкрепящи обвинението, обективният анализ на
доказателствената съвкупност не установява категорично, че подсъдимият е
имал обективната възможност да спре управлявания от него автомобил преди
мястото на удара и да предотврати ПТП с пострадалия водач на процесната
каруца, която за него е била непредвидимо препятствие; доказателствената
9
съвкупност сочи на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК, което
изключва виновно поведение на подсъдимия и изисква неговото оправдаване.
При реализиране на проверка за допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, следва да се подчертае, че съгласно задължителните
указания, дадени с Тълкувателно решение №2/2002г. по н.д. №2/2002г. на
ОСНК на ВКС и константната съдебна практика, процесуалните последици от
недостатъчно и/или ненадлежно събрани доказателства, от липсата на анализ
на същите или от тяхната неправилна оценка, не представляват съществени
нарушения на процесуалните правила и поради това не обуславят отмяна на
присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първата
инстанция. С оглед на това, дори и в хипотеза на допуснати процесуални
нарушения в доказателствената дейност на разследващите органи, както и в
тази на първостепенния съд по допускане, събиране, проверка, анализ и
оценка на доказателствените материали, те не се считат за такива от
категорията на съществените, довели до ограничаване на процесуалните
права на обвиняемия/подсъдимия или на неговия защитник, нито за такива от
категорията неотстраними от въззивната инстанция процесуални нарушения.
Когато процесуалното нарушение, допуснато на досъдебното производство е
отстранено в съдебната фаза на процеса, то не съставлява основание за
връщане на делото на прокурора. Ако съдебното производство е протекло
съобразно правилата на чл.13, ал.1 и чл.14, ал.1 от НПК, евентуално
нарушение на изискванията за обективност, пълнота и всестранност на
разследването, е без значение за изхода на делото.
Съобразявайки горното и след осъществена служебна проверка,
въззивният състав заключи, че в хода на настоящото наказателно
производство и при постановяване на атакуваната присъда не са допуснати
такива нарушения на процесуалните правила, които да се квалифицират като
съществени и да представляват основания за отмяна на присъдата и връщане
на делото за ново разглеждане, съгласно чл.335, ал.2, предл.1 от НПК. Всички
направени от защитника на подсъдимия оплаквания по същината си са такива
за необоснованост и незаконосъобразност на присъдата и ще се обсъдят по-
долу в настоящото решение, с което въззивната инстанция следва да се
произнесе по съществото на спора.
Въззивният съд, действайки като втора поред инстанция по фактите и
10
разглеждайки оплакванията за незаконосъобразност и необоснованост на
присъдата, съдържащи се в жалбата на защитника и устно заявени в
публичното заседание, извърши собствена преценка на доказателствената
съвкупност и въз основа на нея изгради изложената по-долу фактическа
обстановка по спора, която в по-голямата й част съвпада с възприетата от
първата инстанция, детайлизира я при съблюдаване на чл.316 от НПК, но тя
не обосновава различни правни изводи относно разгледаното деяние,
неговата съставомерност и правна характеристика, както и участието на
подсъдимия в него. Анализирайки задълбочено и всеобхватно всички
доказателствени източници, настоящата инстанция направи следните
фактически констатации:
Подсъдимият П.Я. е роден на **.**.****г. в гр. Ямбол. Живее в с.
Зимница на семейни начала с Б. Х. Г., с която имат дете А., родено на
**.**.****г. Има завършено основно образование, не работи и не е осъждан.
Подсъдимият Я. е правоспособен водач на МПС. Притежава
свидетелство за управление на МПС №*********, категория В и АМ и
контролен талон, издадени на 12.12.2009г.
С фиш сер. М, №379547 от 15.05.2017г., издаден от ОД на МВР – Ямбол,
сектор „Пътна полиция“, за допуснато нарушение на правилото за движение
по чл.6, т.1 от ЗДП, на подс. Я., на основание чл.183, ал.3, т.5, предл.1 от ЗДП,
е наложено административно наказание глоба в размер на 30 лева, която е
заплатена. Не са му отнети контролни точки.
На 27.01.2019г., вечерта, подс. Я. предприел пътуване, като управлявал
автомобил „Пежо Ранч“ с рег. №* **** **, собственост на „Димекс 2007“
ЕООД – Ямбол, по път ІІІ – 7007, в посока от гр. Стралджа към с. Зимница. В
автомобила, на предна дясна седалка, пътувала свид. Б. Г., с която
подсъдимият живеел на съпружески начала и която тогава била бременна. На
задната седалка в автомобила се возели родителите му - свидетелите А. А.ов
и Й. А.ова.
Асфалтовата настилка в процесния пътен участък била запазена и суха.
Пътното платно имало ширина 5,40 м и било разделено на две ленти за
движение с хоризонтална единична прекъсната линия M3. От двете страни на
пътя имало затревени банкети с ширина от по 1,80 м.
Около 22,30 часа подсъдимият управлявал посочения автомобил по пръв
11
участък от път ІІІ – 7007, в дясната лента за движение, в посока от гр.
Стралджа към с. Зимница. Движението се осъществявало в тъмната част на
денонощието, в условия на намалена видимост. Единственият източник на
осветеност били фаровете на автомобила. Подсъдимият управлявал
автомобила на къси светлини и със скорост от 87 км/ч.
По същото време и на същото място, но в противоположна посока - от с.
Зимница към гр. Стралджа, се движела теглена от кон каруца със скорост от
около 6 км/ч, като в нея се намирал пострадалият В. Х. И.. По предната част
на каруцата и по коня не е имало светлоотразителни или други светещи
елементи, които да са били видими за насрещно движещите се участници в
движението.
Конят и теглената от него каруца се намирали в лявата за тях лента, т. е.
в лентата за насрещно движение, като били насочени косо надясно спрямо
посоката им на движение, под ъгъл от 11 градуса. Пострадалият В. И.
управлявал каруцата след употреба на алкохол с концентрация на етилов
алкохол в кръвта 1,99 промила.
Подсъдимият е възприел възникналата опасност - намиращите се в
неговата лента за движение кон и каруца, когато е отстоял на 59,90 м от тях.
Той незабавно и аварийно задействал спирачната уредба на управлявания
автомобил, като едновременно с това, опитвайки се да избегне удара с
каруцата, е отклонил движението на автомобила косо наляво под ъгъл от 5
градуса спрямо надлъжната ос на платното за движение и собствената си
посока на движение. Предвид разстоянието между двете превозни средства,
техните траектории и скорост на движение, последвал сблъсък между
автомобила, управляван от подсъдимия и каруцата, управлявана от
пострадалия И.. Към момента на удара скоростта на движение на автомобила
била 66,07 км/ч, а тази на каруцата била 6 км/ч. Ударът между двете
превозни средства настъпил в средата на пътното платно, като за автомобила
той бил челен, ексцентричен, обособен по ширината на предните му състави,
а за каруцата ударът бил челен, кос, в предната част на тялото и в главата на
коня, а впоследствие и в областта на десния ок на каруцата. В резултат на
удара с предната част от тялото на коня, предното ветроупорно стъкло на
автомобила се разрушило и посочената част от животното навлязла в салона
на автомобила. В този момент каруцата се откачила от коня и била
12
отблъсната напред и надясно, като се завъртяла по посока на часовниковата
стрелка и преустановила движението си в десния банкет /спрямо посоката на
движение на автомобила/. Автомобилът продължил да се движи напред,
изминал разстояние от около 25 метра и преустановил движението си в
средата на пътното платно.
Вследствие на сблъсъка между двете превозни средства, тялото на
пострадалия В. И. било изхвърлено от каруцата и паднало върху пътното
платно непосредствено пред спрелия автомобил. В резултат на удара със
значителна сила върху асфалтовия терен пострадалият получил тежки,
несъвместими с живота травматични увреждания, от които изпаднал в
дълбока мозъчна кома.
Подсъдимият съобщил на тел.112 за станалото ПТП. Минути след това
на местопроизшествието пристигнали екипи на ЦСМП - Ямбол и на РУ – гр.
Стралджа. Пострадалият В. И. бил откаран с линейка за лечение в МБАЛ
„Свети Пантелеймон“ АД – гр. Ямбол, където въпреки проведеното лечение и
положените усилия на медицинския персонал, той починал на 02.02.2019г.
вследствие на получените при ПТП тежки травматични увреждания.
В състава на полицейския екип от РУ – гр. Стралджа, посетил
местопроизшествието, участвал и свид. А. Т. - младши автоконтрольор, който
изпробвал подсъдимия с техническо средство за употреба на алкохол, като
резултатът бил отрицателен.
В кръвта на пострадалия В. И. било установено наличие на етилов
алкохол от 1,99 промила.
В резултат на настъпилото ПТП, на управлявания от подсъдимия
автомобил, марка и модел „Пежо Ранч“, с рег. №* **** **, собственост на
„Димекс 2007“ ЕООД – гр. Ямбол, са били причинени имуществени вреди в
размер на 2 446 лева.
Гореизложените фактически констатации въззивният съд направи въз
основа на задълбочен анализ и собствена оценка на всички гласни, писмени и
веществени доказателства и доказателствени средства и експертни
заключения, събрани на досъдебното производство и в хода на
първоинстанционното съдебно следствие, като стриктно спази изискванията
на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК. Описаната по-горе фактическа
обстановка по спора не се различава съществено от приетата в мотивите на
13
първоинстанционната присъда. Направената от тази инстанция своя оценка на
наличните доказателствени източници съвпада с тази на първия съд.
Възприетите и изложени по-горе фактически положения се установяват по
несъмнен начин от поотделния и съвкупен анализ на доказателствата,
събрани на досъдебното производство и в съдебното следствие на първата и
въззивната инстанция и са въведени в настоящия процес от:
- гласните доказателствени средства: показанията на свидетеля А. И. Т. и
част от показанията на свидетелката СТ. М. ИВ.;
- писмените доказателствени средства – протокол за оглед на местопроизшествие
от 28.01.2019г. /т.1, л.4 – 5 от ДП/;
- писмените доказателства – справка за съдимост на подс. П.Я. /т.1, л.129
от ДП/, справка за нарушител/водач на П.Я. /т.1, л.130 от ДП/, удостоверение
за наследници на В. Х. И. /т.1, л.28 от ДП/, справка от АИС КАТ за
регистрация на товарен автомобил „Пежо Ранч“, с рег. №* **** **,
собственост на „Димекс 2007“ ЕООД – гр. Ямбол /т.2, л.40-43 от ДП/, справка
от НБД „Население“ /т.2, л.78 от ДП/, талон за изследване
№001002/27.01.2019г. /т.1, л.113-114 от ДП/, протокол за медицинско
изследване и вземане на биологични проби за концентрация на алкохол в
кръвта и употреба на наркотични вещества от 28.01.2019г. /т.1, л.115-116 от
ДП/, история на заболяването №073/2019г. на МБАЛ „Свети Пантелеймон“
АД – гр. Ямбол /т.2, л.12-38 от ДП/, схема на разположението на действащите
пътни знаци на път ІІІ – 7007 /т.2, л.45 от ДП/;
- веществените доказателствени средства - фотоснимки, изготвени по
време на огледа на местопроизшествието /т.1, л.10 – л.25 от ДП/;
- заключенията на съдебните експертизи: заключение на тройна авто-
техническа експертиза /т.1, л.81 - л.95 от ДП/, заключение на съдебно-
медицинска експертиза на труп №22/2019г. /т.1, л.73-77 от ДП/, заключение
на оценителна автотехническа експертиза /т.1, л.103 - 106 от ДП/, заключение
на химическа експертиза по Протокол №27/31.01.2019г. за химическо
определяне концентрацията на алкохол в кръвна проба /т.1, л.113 - 114 от ДП/,
заключение на допълнителна тройна автотехническа експертиза /т.2, л.51 -
л.65 от ДП/.
Въззивният съд се присъедини към заключението на първия, според
което събраните и изброени по-горе доказателствени източници, оценени
поотделно и в тяхната съвкупност, установяват по безспорен начин
гореизложената и възприета от двете съдебни инстанции фактическа
14
обстановка по спора, която съвпада в по-голямата й част и с изложената в
обвинителния акт. Релевантните за решаване на делото обстоятелства –
времето, мястото, механизма на настъпилото ПТП, участвалите в него
превозни средства и техните водачи, поведението на водачите на процесните
превозни средства, причините за ПТП, допуснатите от двамата водачи - на
процесния автомобил „Пежо Ранч“ и на процесната каруца -нарушения на
правилата за движение и тяхната причинно-следствена връзка с ПТП,
личността на пострадалия водач на каруцата, получените от него телесни
увреждания при ПТП, причинната връзка между тежките телесни увреждания
и настъпилата по-късно смърт на пострадалия В. И. - са категорично
установени от събраните чрез способите и по реда на НПК в хода на
разследването и на първоинстанционното съдебно следствие доказателства.
Съображенията, които първостепенният съд е изложил относно доказаността
на посочените обстоятелства и средствата за установяването им са
достатъчни, последователни и юридически издържани, те позволяват на
страните и на горните инстанции да проследят формирането на вътрешното
убеждение на решаващия съд по фактите, включени в обхвата на чл.102 от
НПК. При спазване на предвидения процесуален ред за събиране и проверка
на доказателствата и след извършване на тяхната правилна оценка,
първоинстанционният съд е достигнал до верни изводи от фактическа страна,
а въззивният съд споделя дадената оценка за достатъчност, годност и
достоверност на доказателствените материали.
По повод оплакването на защитника за необоснованост на обжалваната
присъда, аргументирано с недостатъци и пропуски в доказателствената
дейност на първостепенния съд, въззивната инстанция проконтролира
процеса на събиране, проверка, анализ и оценка на наличния доказателствен
материал и намери, че възражението на защитата за липса на достатъчни и
годни доказателства, установяващи приетия механизъм на ПТП, причините и
вината на подсъдимия за него, както и за постановяване на осъдителната
присъда въз основа на предположения, на недостатъчни и противоречиви
доказателства, на необективен анализ на събраните доказателства и
превратното им тълкуване, е неоснователно.
Както по време на досъдебното производство са събрани достатъчно
доказателства в полза на обвинителната теза, така и в хода на задълбочено
проведеното съдебно следствие първоинстанционният съд е положил
15
нужните усилия за пълното и всестранно изясняване на фактическите
обстоятелства по делото, гарантирал е равно участие на страните в
представянето на относими и необходими доказателства, събрал е достатъчен
по обем доказателствен материал, който е допринесъл за разкриване на
обективната истина, в това число досежно механизма на настъпилото ПТП и
причините за него, досежно поведението на водачите на процесните превозни
средства - подсъдимия П.Я. и пострадалия В. И.. По време на
първоинстанционното съдебно следствие по искане на прокурора са
разпитани непосредствено свидетелите А. Т. и С.И., докато свидетелите Б. Г.,
Й. А.ова и А. А.ов, като близки на подсъдимия, са упражнили правата си по
чл.119 от НПК и са отказали да свидетелстват. Непосредствено са били
изслушани вещите лица инж. М. М., инж. Д. Б. и П. Д., изготвили двете
заключения /първоначално и допълнително/ на автотехническата експертиза,
д-р Т. Ч., изготвил заключението на съдебномедицинската експертиза на труп
и вещото лице Мария Лумбова, изготвила заключението на химическата
експертиза. На страните, включително на подсъдимия и неговия защитник, е
предоставена възможност да задават много въпроси на свидетелите и вещите
лица, които подробно са отговаряли. Предоставена е възможност на подс.
П.Я. да даде обяснения, но същият е отказал да депозира такива както на
досъдебното производство в качеството си на обвиняем, така и в съдебната
фаза като подсъдим.
В мотивите към атакуваната присъда, при спазване изискванията на
чл.305, ал.3 от НПК, съдът е изложил аргументи за това кои обстоятелства от
обхвата по чл.102 от НПК и имащи съществено значение за правилното
решаване на спора, приема за безспорно установени. Анализирал е
доказателствените източници – свидетелските показания, писмените
доказателства и доказателствени средства, веществените доказателствени
средства, заключенията на съдебните експертизи. Подложил ги е на прецизна
съпоставка, а при констатирани противоречия в доказателствените материали,
изрично е посочил на кои дава вяра и кои от тях не кредитира. Упражнявайки
суверенното си право да преценя необходимостта, годността и надежността
на доказателствените източници, правилно е решил в случая кои да допусне и
кои да отхвърли, кои да възприеме като достоверни и кои да игнорира като
неистинни, излагайки съображенията си в тази насока. При приложения от
първата инстанция законосъобразен подход в допускането, събирането,
проверката, анализа и оценката на доказателствените материали,
фактическите констатации, съдържащи се в мотивите на обжалваната
присъда, се явяват напълно обосновани, а отправеният към съдебния акт
упрек за необоснованост е несъстоятелен.
Специално внимание в анализа на доказателствената съвкупност следва
16
да се отдели на показанията на свид. А. Т., доколкото за същите е направен
изричен довод от защитата, че не следва да бъдат ценени, защото
възпроизвеждат извънпроцесуални самопризнания на подсъдимия, дадени по
време на т. нар. „оперативна беседа“, с която се заобикаля закона. Очевидно
се има предвид законовата норма на чл.115 от НПК, която урежда даването на
обяснения от обвиняемия, но която в конкретния случай не е била нарушена,
защото обв. Я. е отказал да даде обяснения и в двете фази на наказателния
процес. Доколкото изрично се възразява срещу допустимостта на разпита на
полицейския служител А. Т. в качеството му на свидетел и на валидността на
неговите показания като гласно доказателствено средство, следва да се
изтъкне, че въпросното лице е младши автоконтрольор в РУ – гр. Стралджа,
което длъжностно качество не му пречи да свидетелства. Съгласно чл.118,
ал.1, т.3 от НПК А. Т. може да бъде свидетел за всички известни му и от
значение за фактическото изясняване на делото обстоятелства, включително
такива, свързани с направените пред него изявления на подсъдимия. Това е
така, защото свид. А. Т. не е участвал в друго процесуално качество в
настоящото наказателно производство и не е осъществил действие по
разследване по смисъла на Глава 17 от НПК. Иначе казано, не попада в
забраната да бъде свидетел, установена с нормите на чл.118, ал.1 и ал.2 от
НПК. Озоваването му на местопроизшествието по повод подаден сигнал за
ПТП, предприетите от него мерки за запазване на местопроизшествието и
проведеният от него на място разговор с П.Я. и със спътниците му от
процесния автомобил не представляват твърдяната от защитника „оперативна
беседа“, нито са действия на разследващ орган с характерните му елементи по
установяване на престъплението, авторството, образуване на досъдебно
производство, привличане на обвиняем и предявяване на постановлението,
разпити на обвиняеми и свидетели, предявяване на разследването. Свид. А. Т.
само е взел мерки за запазване на местопроизшествието до пристигането на
дежурната следствена група, но не е съставил протокол за оглед на
местопроизшествие, извършил е проверка за употреба на алкохол с
техническо средство на П.Я., заявил, че именно той е водач на процесния
автомобил, установил самоличността на водача на процесното МПС по
представените документи, разговарял на място с представилия се за водач на
процесния автомобил - П.Я., от чиито думи установил посоката на движение
на автомобила – от гр. Стралджа към с. Зимница, както и посоката на
движение на каруцата - от с. Зимница към гр. Стралджа. При тези действия
полицейският служител А. Т. по никакъв начин не е изразил становище по
въпросите относно съставомерност на деянието, авторство и вина на
разследваното престъпление. Тези данни обуславят извод за допустимост и
валидност на показанията на свид. А. Т..
Неудачно е позоваването на защитника на подсъдимия на решение по н.
д. №712/2019г. на Второ н. о. на ВКС, което визира изключване от
доказателствената съвкупност на показания на свидетели - полицейски
служители, които възпроизвеждат направени пред тях признания от
заподозряно /обвиняемо лице при проведени с него оперативни беседи, но в
условията на арест или задържане, без надлежно уведомяване или
17
осигуряване на правото му да ползва адвокатска защита, както и без
уведомяването му да не дава уличаващи го обяснения, които могат да бъдат
ползвани за осъждането му. В конкретния случай по времето на проведения
на местопроизшествието разговор между младши автоконтрольор – свид. А.
Т. и П.Я., представил се за водач на процесния автомобил „Пежо Ранч“, подс.
Я. не е имал качеството на заподозряно или обвиняемо лице, нито се е
намирал в условията на арест или задържане, поради което не се е нуждаел от
осигуряване на правото му да ползва адвокатска защита, нито от
уведомяването му да не дава уличаващи го обяснения, които могат да бъдат
ползвани за осъждането му. Предвид на това, показанията на свид. А. Т.,
които пресъздават разказаното му на местопроизшествието от лицето П.Я.
относно случилия се пътен инцидент, не съставляват възпроизвеждане на
оперативна беседа със заподозрян съгласно новата практика на ВКС,
установена след решението на ЕСПЧ по делото Димитър Митев срещу
България от 08.03.2018г., поради което да не могат да се използват като
доказателства в процеса и да се налага тяхното отстраняване от
доказателствения материал като недопустими.
Приемайки показанията на полицейския служител – свид. А. Т. за
допустими, въззивният съд се присъедини към дадената от първата инстанция
оценка за тяхната достоверност. Коментираните показания са последователни
и детайлни, депозирани са от незаинтересовано от изхода на делото лице. В
качеството си на младши автоконтрольор в РУ – гр. Стралджа свид. А. Т.
първи е изслушал подробното изложение на П.Я. относно събитията,
свързани с разследвания пътен инцидент и участниците в него. Свид. А. Т. не
е бил очевидец на катастрофата и не е възприел непосредствено случилото се
на пътя, поради което в показанията му не се съдържат преки
доказателствени факти. Но по време на разпитите си този свидетел коректно е
възпроизвел разказаното му от П.Я. и спътниците му от автомобила, които
пред него вярно са пресъздали пряко възприетите обстоятелства, относими
към настоящото транспортно произшествие. Посредством показанията на
безпристрастния свидетел А. Т. се доказват времето и мястото на пътния
инцидент, а косвено от тях се установяват и посоката на движение на всяко от
процесните превозни средства – автомобила „Пежо Ранч“ и каруцата с конски
впряг, както и механизма на ПТП между тези насрещно движещи се превозни
средства.
Частично достоверни са показанията на свидетелката С.И., съпруга на
пострадалия В. И., които са с по-малка важност за спора, тъй като нямат
пряко отношение към изясняване на деянието, не касаят възникването и
протичането на пътния инцидент. Те обаче носят вярна информация за
придвижването на пострадалия в инкриминираната вечер с процесната каруца
с конски впряг по процесния пътен участък - от с. Зимница към гр. Стралджа,
за приемането на пострадалия в МБАЛ „Свети Пантелеймон“ – гр. Ямбол в
тежко състояние и кома, както и за поставянето му на командно дишане и за
леталния му изход на шестия ден след катастрофата. Не отговарят на
обективната истина показанията на свидетелката С.И., с които твърди, че при
докарването на пострадалия й съпруг с линейката в болницата, е чула, че този,
18
който „направи катастрофата каза: „Убих човека“ /л.126 от
НОХД№392/2020г./. Тези показания на свид. СТ. М. ИВ. се опровергават от
безспорно установените обстоятелства, че подсъдимият, т. е. „направилият
катастрофата“, не е придружил пострадалия при транспортирането му с
линейката и не е присъствал при приемането му в болницата в Ямбол, тъй
като по това време той е останал на местопроизшествието на пътя между гр.
Стралджа и с. Зимница, поради което обективно е било невъзможно
подсъдимият в указаното време да се е намирал в болницата в Ямбол, където
да изрече цитираните от свид. И. думи, които същата да чуе.
Основно място в доказателствения анализ на двете съдебни инстанции
заема коментарът на заключенията / първоначално и допълнително / на
назначената на досъдебното производство тройна автотехническа експертиза.
Въззивният съд, както и първостепенният, прецени тези заключения като
достатъчно пълни, ясни и обосновани и не намери основание да се съмнява в
тяхната правилност. Те са изготвени от високо квалифицирани експерти – П.
Д., инж. М. М. и инж. Д. Б., в чиято професионална компетентност,
добросъвестност и безпристрастност няма съмнение. Вещите лица са
отговорили изчерпателно, пълно, категорично и убедително на всички
поставени им въпроси. По тези съображения двете съдебни инстанции
кредитираха посочените заключения.
Съобразявайки оставените върху пътната настилка протривни следи,
наличните отломки в зоната на ПТП, разположението на двете пътни
превозни средства след осъществения сблъсък и оставените от автомобила
две успоредни спирачни следи, вещите лица определили, че мястото на удара
между процесните превозни средства - автомобил и каруца - се намирало по
дължината на пътното платно на 23,70 метра след мерната линия и на 2,70
метра вляво от десния край на пътното платно, т. е. около осовата единична
прекъсната линия, разделяща двете ленти за движение /схема 5 от
заключението/. Въз основа на същите обективни данни приели, че
инициалният удар е бил между челните десни състави на автомобила, а за
коня – отпред вляво, в областта на гърдите. Определили, че ударът за
конската каруца е бил челен, кос, като към момента на сблъсъка каруцата е
била с насоченост надясно по посока на движението си под ъгъл от около 11
градуса спрямо надлъжната ос на пътното платно, а ударът за автомобила е
бил челен, кос, с насоченост към момента на сблъсъка наляво по посока на
движението си под ъгъл от около 175 градуса спрямо надлъжната ос на пътя.
Отчитайки посоката на движение на автомобила преди и след удара и
наличните по него деформации, както и посоката на движение на конската
каруца преди и след удара, разположението на оставените от нея обективни
находки по платното за движение / разпръснати разрушени части,
разпръснато сено и др./ експертите изчислили, че скоростта на движение на
автомобил „Пежо Ранч“ преди ПТП е била около 87 км/ч, към момента на
удара скоростта му е била около 66 км/ч, а скоростта на движение на конската
каруца преди ПТП, която е била и скорост към момента на удара, е била
около 6 км/ч. Определили, че опасната зона за спиране на автомобила с
максимално спирачно закъснение при наличната му скорост от 87 км/ч е била
19
81,77 м и е надвишавала разстоянието от 59,90 м между двете превозни
средства към момента, когато водачът на автомобила П.Я. е възприел като
опасност движещия се срещу него кон и е реагирал за аварийно спиране чрез
задействане на спирачната система с максимална интензивност, съпроводено
с отклоняване на автомобила косо наляво. Вещите лица оценили така
предприетите от водача на автомобила мерки за правилни и адекватни на
внезапната поява на коня с каруцата в опасната зона за спиране на
автомобила, но независимо от тях сблъсъкът между двете превозни средства
не е могъл да бъде избегнат. Аргументирали експертно становище за
предотвратимост на удара между превозните средства, като изтъкнали
техническите причини за настъпилото ПТП – движението на каруцата в
насрещната за нея лента за движение, при това в тъмната част на
денонощието без светещи елементи в предната част на каруцата или на коня,
което ги е направило при конкретните условия по-трудно забележими за
водача на насрещно движещия се автомобил. Приели за утежняващо
обстоятелство, което допълнително попречило за предотвратяване на удара
между насрещно движещите се превозни средства, предприетото от каруцата
движение косо надясно, към средата на пътното платно. В тази връзка
изложили хипотеза, че ако каруцата се беше движела в лявата част на
платното за движение / спрямо нейната посока /, то при предприетата от
водача на автомобила маневра – отклоняване косо наляво, ударът е щял да
бъде избегнат, тъй като автомобилът е щял да заобиколи каруцата. Посочили
и други условия, при които ПТП не би настъпило – наличието на използваем
банкет с широчина от 1,8 метра, който осигурявал практическа възможност за
водача на каруцата да го използва за движение; наличие на светлинен
източник и/или светлоотразителен елемент в предната част на каруцата или
коня, при които водачът на автомобила би имал техническата възможност да
ги възприеме на по-голямо от опасната зона за спиране разстояние пред
автомобила и своевременно да реагира чрез аварийно спиране. Указали като
необходими мерки за безопасност при конкретните пътни условия движение
на каруцата по наличния използваем банкет или в десния край на попътната
си дясна лента, както и оборудване на каруцата със светлоотразителни
елементи в предната й част и със светещо тяло в задната й лява част.
В допълнителното заключение на тройната автотехническа експертиза
вещите лица инж. М. М., инж. Д. Б. и П. Д., позовавайки се на практиката и на
техническите възможности на съвременните автомобили, какъвто е и
процесният „Пежо Ранч“, приели, че късите светлини на автомобила са
асиметрични и осветявали пътя пред него в максимална зона за виждане до
около 55-60 метра в дясната част на кривата на светлинния сноп, а лявата част
на кривата на ефективното осветяване достигала до 40-45 метра. Приели още,
че дългите светлини осветявали пътя пред фронта на автомобила на около 140
– 150 метра. На база реалните възможности за видимост при определените
разстояния на осветеност – 60 м при движение на къси светлини и 150 м при
20
движение на дълги светлини, вещите лица изчислили, че при движение на
къси светлини технически съобразената скорост, при която водачът би имал
възможност да спре управлявания от него автомобил „Пежо Ранч“ в зоната на
виждане, за да избегне сблъсъка с появилата се опасност - насрещно
движещата се каруца в неговата лента, е била 70,2 км/ч, а технически
съобразената скорост при движение на автомобила на дълги светлини, за да
се предотврати удара с насрещно движещата се каруца в неговата лента, е
била 127,8 м.
Анализирайки пресметнатите скорости на движение на превозните
средства, участвали в ПТП – 87 км/ч за автомобила и 6 км/ч за каруцата,
опасната зона за спиране на автомобила – 81,77 м, мястото на удара между
тях и отстоянието между тях – 59,90 м в момента на възприемане на
системата кон – каруца от водача на автомобила като опасност, вещите лица
направили извод, че към момента на възникване и възприемане на опасността
и началото на действията за аварийно спиране от водача, системата кон –
каруца е попадала в опасната зона за спиране на автомобила, мястото на
удара също е попадало в опасната зона за спиране на автомобила, поради
което сблъсъкът между процесните превозни средства при конкретните
условия е бил непредотвратим. Изложили експертно становище, че ако
процесният автомобил към момента на първата възможност за виждане от
водача на опасността / насрещно движещата се каруца в неговата лента /,
намираща се на 59,90 м, при движението си на къси светлини беше имал
скорост от 70,2 км/ч, то той ще е могъл да спре преди мястото на удара и да
предотврати сблъсъка между превозните средства. Приели, че поради
предприетата от водача на автомобила маневра – отклоняване косо наляво,
към момента на удара автомобилът е бил насочен косо наляво, като с
предните си състави е бил в начален момент на навлизане в лявата, насрещна
за неговото движение лента или на практика с лявата част на предните
състави и ляв габарит автомобилът е бил навлязъл на около 1,70 м в
насрещната за него лента, а десният му габарит на предните състави е бил в
зоната на осевата линия, т.е. в средата на пътното платно. Приели още, че към
момента на удара каруцата, теглена от коня, също е била насочена косо
надясно за нейната посока на движение и е била в начален момент на
навлизане в дясната за нейната посока лента, т.е. в лявата за посоката на
движение на автомобила.
21
Вещите лица изразили мнение за предотвратимост на ПТП в случай, че
водачът на автомобила не беше предприел отклоняването му косо наляво. В
тази насока изтъкнали в заключението си, че ако водачът на автомобила, при
възникналата опасност и последващата реакция за аварийно спиране, беше
предприел само действия за ефективно спиране, без да отклонява автомобила
косо наляво, то при достигане зоната на мястото на удара автомобилът щеше
да е разположен в своята лента за движение при задействана спирачна
уредба, а към същия момент теглената от коня каруца щеше да е навлязла в
дясната за нея лента / лява за автомобила / и щеше да е освободила коридор за
преминаване на автомобила с широчина от около 1,5 – 1,9 метра, макар и този
коридор при нощни условия трудно е щял да осигури безаварийно
разминаване.
По-категорично е становището на вещите лица за предотвратимост на
ПТП в случай, че конската каруца беше запазила праволинейното си
движение в лявата за нея / спрямо посоката й на движение / лента и при
съответното отклонение на автомобила - косо наляво. Приели, че в подобна
хипотеза ударът е бил предотвратим, тъй като в зоната на сблъсък задните
десни състави на автомобила щели да оставят свободен коридор от 2,3 метра,
по който каруцата е щяла безаварийно да премине и сблъсъкът между
превозните средства е щял да бъде избегнат. Подчертали, че в разглеждания
казус, виждайки внезапната опасност на пътя, водачът на автомобила е
реагирал своевременно чрез аварийно задействане на спирачната система и
отклоняване автомобила косо наляво с цел да заобиколи опасността, но
промяната в предварителната посока на движение на каруцата го е поставила
в невъзможност да предотврати удара, независимо от адекватните му
действия.
Двете инстанции се довериха изцяло на обсъдените и неоспорени от
страните две заключения на тройната автотехническа експертиза.
Установените чрез тях релевантни за спора обстоятелства – лентата, по която
се е движило всяко от процесните превозни средства преди ПТП, техните
скорости на движение преди ПТП и в момента на удара, опасната зона за
спиране на автомобила, действията на всеки от двамата водачи при взаимното
им възприемане на пътя, мястото на удара между двете превозни средства,
техническите причини за настъпилото ПТП и условията за неговото
22
предотвратяване – са изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт
и съответно доказани в хода на първоинстанционното съдебно следствие по
реда и със способите, предвидени в НПК.
Въззивната инстанция, както и първата такава, кредитира изцяло
неоспореното заключение на съдебномедицинската експертиза на трупа на
пострадалия В. И., изготвено от д-р Т. Ч. /т.1, л.73-77 от ДП/. Това
заключение, основавайки се на огледа на трупа и аутопсионните находки,
установява нараняванията на пострадалия, техния вид, брой, локализация,
механизъм на получаването им и медико-биологичните им характеристики. В
заключението експертът – медик приел, че пострадалият, като водач на
каруца, теглена от кон, е изпаднал от каруцата при сблъсъка с автомобила,
ударил се на терена на местопроизшествието и е получил тежка,
несъвместима с живота черепномозъчна травма, както и гръдна травма, и
бързо изпаднал в състояние на дълбока мозъчна кома. Съгласно
коментираното заключение, вследствие на претърпяното ПТП, пострадалият е
получил тежка черепномозъчна травма със субарахноидални кръвоизливи в
челните и теменните области на двете големи мозъчни хемисфери, тежък оток
на мозъка и меките мозъчни обвивки с вклиняване на малкомозъчните
тонзили в големия отвор и вторични кръвоизливи в областта на мозъчния
ствол и по срезните повърхности на двете мозъчни хемисфери; масивен
двустранен периорбитален хематом с оток на тъканите, по изразен в областта
на дясната очница; тежка гръдна травма със счупвания на десните ребра и
първите две ребра вдясно, със значителни контузионни увреждания на белите
дробове, предимно на левия бял дроб; тежка хипостаза с двустранна
хипостатична пневмония и оток на белите дробове. Съдебният лекар приел,
че причината за смъртта на пострадалия е тежката черепномозъчна травма,
получена при възникналото ПТП, като принос за настъпването на смъртта
имала и съществената гръдна травма. Приел още, че непосредствената
причина за смъртта е бил тежкият оток на мозъчния ствол в големия тилен
отвор, който довел до изпадане на пострадалия в състояние на дълбока кома и
силно затормозяване функциите на жизненоважните центрове, намиращи се в
мозъчния ствол - центъра на дишането и сърдечно - съдовия център.
Направил извод, че настъпването на смъртта на пострадалия е в
непосредствена връзка с получените при ПТП травматични увреждания и
настъпилите от тях усложнения. Аргументирал становище, че описаните
23
увреждания са получени вследствие действието на тъпи и тъпоръбести предмети, по
механизма на удряне и притискане на главата и останалите травмирани области на
тялото, като всички травми и настъпилата смърт са пряка и непосредствена последица
от възникналото ПТП. Изразил мнение, че описаните увреждания добре отговарят
да са получени вследствие на блъскане на каруцата, в която се е намирал
пострадалия и последващото му изпадане от нея и удряне на главата и
гръдния кош по повърхността на терена на местопроизшествието със
значителна сила.
Съдебните инстанции се довериха на заключението на назначената на
досъдебното производство автотехническа оценителна експертиза, изготвено
от автоексперта П. Д., което установило, че реалната стойност на
причинените материални щети по товарния автомобил „Пежо Ранч“ към
момента на станалото ПТП възлизала на сумата 2446 лева. Тази сума не
обосновава признака значителни имуществени вреди, тъй като е по-малка от
сумата 7840 лева, представляваща 14 минимални работни заплати към деня на
ПТП - 27.01.2019г.
Съдилищата възприеха и писменото заключение на назначената в
досъдебното производство химическа експертиза, изготвено от вещото лице
Мария Лумбова по Протокол №27/31.01.2019г. /т.1, л.110 от ДП/, което
установява, че в предоставената за изследване проба кръв, взета от лицето В.
Х. И., се доказва наличие на етилов алкохол с концентрация 1,99 на хиляда
/промила/.
Въззивният съд обсъди приложения по делото като писмено
доказателствено средство протокол за оглед на местопроизшествие от
28.01.2019г. /т.1, л.4 – 5 от ДП/ . Същият установява времето и мястото на
настъпилото ПТП, особеностите на процесния пътен участък, наличието на
две протривни следи, оставени от процесния автомобил, множество предмети,
разпръснати по пътното платно, представляващи части от каруцата и
автомобила, разпрегнат, жив кон, на крака, с наранявания по всички крака,
наранявания в лявата част на гърдите и в дясната част на главата,
местоположението на автомобила и деформациите по него,
местоположението и повредите по различните части на каруцата. Посоченият
протокол е валиден, подписан е от всички присъстващи на следствено
действие лица без възражения и забележки относно начина на
осъществяването му, както и относно направените при него констатации,
24
описани и фотографирани предмети. Предвид съставянето на протокола в
съответствие с императивите на НПК и липсата на възражения срещу него,
съдебните инстанции прецениха коментираното действие по разследване за
законосъобразно извършено, а отразените в протокола обстоятелства – като
обективни и достоверни.
Въззивната инстанция, както и първата такава, цени множеството
документи, приложени като писмени доказателства по делото, които по-горе
бяха подробно цитирани.
Справката за съдимост установява, че подс. П.Я. досега не е осъждан за
никакви престъпления и не са му били налагани наказания по Наказателния
кодекс.
Приложената по делото справка за нарушител/водач от региона, издадена
от Сектор „КАТ“ при ОД на МВР – Ямбол, установява, че подс. Я. е
правоспособен водач на МПС от мес. септември 2009г. с категории В, М и
АМ. Същият документ установява, че подс. Я. е бил санкциониран по
административен ред за допуснати нарушения по ЗДП общо шест пъти - един
път с наказателно постановление от 18.11.2009г., влязло в сила на
18.12.2009г., за нарушение по чл.139, ал.5, б.“б“ от ЗДП, за което на
основание чл.179, ал.3, т.4 от ЗДП, му е наложена глоба в размер на 100 лева,
която е заплатил, както и пет пъти с фиш, от които два пъти през 2013г., два
пъти през 2014г. и един път на 15.05.2017г. За тези нарушения на правилата за
движение – едно по чл.100, ал.1, т.2 от ЗДП и четири по чл.6, т.1 от ЗДП, на
подс. Я., на основание чл.183 от ЗДП, са били налагани административни
наказания глоба в размер от 10 лева до 30 лева. Посочената справка
установява, че последната наложена на подсъдимия през 2017г. глоба от 30
лева е била изплатена най-късно до 12.12.2019г., когато му е било издадено
ново свидетелство за управление на МПС.
Справката за регистрация на товарен автомобил „Пежо Ранч“, с рег. №*
**** **, установява, че същият е собственост на „Димекс 2007“ ЕООД – гр.
Ямбол.
Удостоверението за наследници на пострадалия В. Х. И. установява, че
частните обвинители СТ. М. ИВ. и ХР. В. ХР. и М. В. ХР. са съответно
съпруга и деца на пострадалия и като такива са негови наследници.
Справката от НБД „Население“ установява, че частният обвинител М.
25
СТ. Т. е майка на пострадалия В. И., а частните обвинители ИВ. ХР. ИВ., Й.
ХР. ИВ., П. ХР. ИВ. и М. ХР. ИВ. са съответно братя и сестра на пострадалия
В. И..
История на заболяването №073/2019г., издадена от МБАЛ „Свети
Пантелеймон“ АД – гр. Ямбол установява получените от пострадалия В. Х. И.
при ПТП телесни увреждания, проведените му по този повод лечения и
оперативни интервенции.
Схемата на разположението на действащите пътни знаци на път ІІІ – 7007
/т.2, л.44-45 от ДП/ и придружителното към нея писмо от ОПУ – Ямбол
установяват, че в процесния пътен участък не е бил поставен забранителен
пътен знак „В26“, уреден в подзаконовата норма на чл.47, ал.3 от ППЗДП,
чрез който се забранява движението със скорост по-висока от обозначената
на него.
Приемайки, че съдържащите се в делото документи са събрани и
приобщени по предвидения в НПК ред, между тях не са налице противоречия,
относими са към предмета на спора и доизясняват обстоятелствата от
значение за разкриване на обективната истина, двете съдебни инстанции им
се довериха, тълкуваха ги с оглед тяхното действително съдържание и ги
ползваха при извеждане на фактическите и правни изводи по висящия спор.
Съдилищата цениха като годни веществени доказателствени средства
приложените по делото фотоснимки, подредени във фотоалбума към
протокола за оглед на местопроизшествие, тъй като те са били направени в
хода на образувания наказателен процес от специалист – технически
помощник, участвал като такъв по време на посоченото действие по
разследване, а НПК не предписва други специални изисквания за изготвянето
на фотоснимките.
Направеният и изложен по-горе анализ на наличната по делото
доказателствена съвкупност мотивира въззивната инстанция да сподели
становището на първата за безспорно и убедително доказано авторство на
разгледаното престъпление в лицето на подс. П.Я., респ. за негово виновно
поведение, а проверяваният съдебен акт намери за обоснован.
Въз основа на приетата за установена и напълно изяснена фактическа
обстановка първоинстанционният съд е направил законосъобразен правен
извод, към който се присъединява и въззивният – подсъдимият с деянието си
26
е осъществил от обективна и субективна страна престъпния състав на чл.343,
ал.1, б.”в“ вр. чл.342, ал.1 от НК, тъй като при управление на МПС – товарен
автомобил „Пежо Ранч“, с рег. №* **** **, е нарушил правилата за движение
по пътищата по чл.20, ал.2 от ЗДП и по непредпазливост е причинил смъртта
на пострадалия В. Х. И..
В съответствие с наличния доказателствен материал следва да се
заключи, че подсъдимият с активно и съзнателно поведение, при управление
на процесния товарен автомобил „Пежо Ранч“, е нарушил правилата за
движение по чл.20, ал.2 от ЗДП.
Цитираната правна норма на чл.20, ал.2 от ЗДП урежда две хипотези.
Първата, визирана в изр.1 на чл.20 ал.2 от ЗДП, е свързана с изискване за
съобразяване на скоростта с редица примерно изброени фактори, наличието
на които е предпоставка за възникване на критична ситуация на пътя, а
втората, уредена в изр.2 на същия текст, касае задължението на водача да
намали скоростта или да спре при внезапно възникнала опасност, така че да
може да избегне настъпването на пътнотранспортно произшествие.
Независимо от това за коя от двете хипотези се касае, разпоредбата на чл. 20,
ал.2 от ЗДП е обща. Тя намира приложение само когато отсъства специално
правило за поведение или когато не е установено нарушението на такова.
Конкретният случай е именно такъв.
Принципно нарушаването на правилото за движение по чл.20 ал.2 от
ЗДП се изразява в неправилно избиране на скоростта, чиято величина се
оказва несъобразена с пътната обстановка, в който случай невъзприемането
на една опасност, невъзможността за своевременно спиране или загубата на
контрол върху автомобила са последица от неправилно избраната скорост. В
подобна хипотеза виновното поведение на водача се състои в това, че при
движението си не е повишил вниманието си до степен, адекватна на
обективно затруднената пътна обстановка и не е избрал безопасна скорост на
движение, съответна на влошените атмосферни условия, видимостта,
състоянието на пътя и т.н. Точно затова в чл. 20, ал. 2 ЗДвП са посочени
примерно и неизчерпателно факторите на пътната обстановка, които имат
значение за избирането на съобразена скорост на движение. При избирането
на величината на скоростта отрицателното влияние на тези фактори не следва
да се игнорира, тъй като има пътни условия и ситуации, при които дори и
27
движението с минимална скорост би могло да създаде опасност от
настъпване на произшествие. Сред изрично посочените в законовата норма на
чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДП фактори са условията на видимост. Често
затрудненията във видимостта не позволяват на водача да следи всеобхватно
пътя и да изпълни задължението си да наблюдава внимателно и постоянно
пътната обстановка, като възприема опасностите в попътните и в насрещните
ленти за движение. Във всички случаи, когато на пътя има препятствия,
ограничаващи видимостта или атмосферните условия /мъгла, дъжд, сняг/ и
тъмнината я намаляват, водачът не следва да развива максимално допустима
или близка до нея скорост, а е длъжен да избере по-ниска скорост, която да му
позволи своевременно да възприеме и да реагира на появилата се на пътя
опасност.
Несъмнено доказано е в случая, че една от основните технически
причини за настъпилото произшествие е управляването на процесния товарен
автомобил от подсъдимия със скорост на движение около 87 км/ч, която е
несъобразена с конкретните пътни условия и по-специално с намалената
видимост поради движение в тъмната част на денонощието и на къси
светлини. Въззивният съд възприема изложеното заключение на първата
инстанция, според което именно игнорирането от страна на подсъдимия, като
водач на МПС, на предписаното с по-горе цитираната правна норма правило
за движение е поставило подсъдимия в невъзможност своевременно да
забележи като препятствие на пътя насрещно движещата се в неговата лента
за движение каруца с конски впряг, започнала в следващия миг навлизане в
дясната за нейната посока на движение лента / лявата лента за посока на
движение на автомобила/. Безспорно установените и описани по - горе
неблагоприятни фактори – движение в тъмната част на денонощието на
включени къси светлини на фаровете на автомобила, със сигурност са
намалили действителните зрителни способности и възможностите на
подсъдимия за възприемане на евентуалните опасности на пътя. Тези
конкретни пътни условия са задължавали водача Я. да понижи скоростта на
управлявания от него автомобил до безопасна, защото наличието на намалена
видимост обективно и всякога усложнява пътната обстановка. Освен това,
появата на неправомерно движещи се по пътното платно превозни средства
или пешеходци не е абстрактна възможност за настъпване на произшествие,
каквато водачът не е длъжен да има предвид. Напротив, това е една напълно
28
предвидима пътна ситуация и потенциална опасност, която в конкретния
случай произтича най-вече от обстоятелството, че процесният пътен участък
свързва по-голямо и по-малко населено място /гр. Стралджа и с. Зимница/,
които не изключват категорично риска от появата на препятствие на пътя,
включително на каруци с животински впряг. При обективно намалената за
водача Я. видимост, той е бил длъжен да съобрази отрицателното влияние на
неблагоприятните за движението фактори, каквито несъмнено са били
тъмнината и движение на включени къси светлини, и да намали скоростта си
до безопасна от 70,2 км/ч, а не да се движи с по-висока от нея скорост - 87
км/ч, близка до максималната разрешена от 90 км/ч, която би избрал в
случаите, когато има безупречна видимост към целия път.
Безспорно установено е по експертен път, че ако подсъдимият беше
управлявал процесния товарен автомобил с безопасната в случая скорост от
70,2 км/ч и по-ниска от нея, при наличното осветено пространство от около
60 метра на къси светлини пред автомобила, той е имал обективната
възможност не само своевременно да възприеме като опасност насрещно
движещата се в неговата лента за движение каруца, но и при предприетото
аварийно спиране да спре преди мястото на удара и да предотврати ПТП.
Именно високата скорост на автомобила от 87 км/ч, която е била
несъобразена с намалената видимост поради нощната тъмнина и движението
на включени къси светлини, не е позволила на водача Я., въпреки адекватната
му реакция за аварийно задействане на спирачната уредба, да спре преди
мястото на удара и да избегне сблъсъка между насрещно движещите се
превозни средства. Нещо повече. Ако управляваният от подсъдимия
автомобил беше продължил технически правилно и безопасно движението си
в своята дясна лента, т. е. не беше се отклонил косо наляво и не беше
навлязъл в лявата лента, нямаше да настъпи ПТП, тъй като към същия момент
теглената от коня каруца щеше да е навлязла в дясната за нея лента /лява за
автомобила/ и щеше да е освободила коридор за преминаване на автомобила с
широчина от около 1,5 – 1,9 метра, макар и такъв динамичен коридор с
подобни параметри, при нощни условия, да е бил недостатъчен за
преминаване на автомобил и за безаварийно разминаване с насрещно
движещо се превозно средство, освен при условията на специални за водача
умения. Все пак, ако подсъдимият се бе ограничил с предприемането на
действия по намаляване на скоростта и аварийно спиране на управлявания от
29
него автомобил, но без да напуска своята пътна лента, при евентуално
настъпване на съставомерни последици той не би бил наказателно отговорен
за тях, тъй като за него деянието би се явило случайно по смисъла на чл.15 от
НК. Наред с това, предприетото от подсъдимия като водач на товарния
автомобил отклоняване на автомобила наляво и навлизане в лентата за
насрещно движение, са били крайно опасни действия, поради което не могат
да се характеризират като „спасителна маневра”. В допълнителното
заключение на тройната автотехническа експертиза се съдържа извод, макар и
не особено убедителен, че ако товарният автомобил „Пежо Ранч“ беше
запазил първоначалната си праволинейна траектория на движение в
собствената си дясна лента с намаляване на скоростта, то при фактическото
движение на процесната каруца надясно, към дясната за нея пътна лента, не
би настъпил удар между насрещно движещите се превозни средства и ПТП
щеше да бъде предотвратено.
За случаи като процесния, с аналогична фактология, е налице достатъчна
съдебна практика, включително задължителни указания в действащото и към
момента Тълкувателно решение №106 от 31.10.1983г. по н. д. №90/1982г. на
ОСНК на ВС. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че:
„Спасителната маневра е правомерна, когато водачът се намира в състояние
на крайна необходимост по смисъла на чл.13, ал.1 от НК. Следователно тя се
предприема, за да се спаси живота и здравето на хора, като при извършването
на деянието се уврежда имущество. Водачът не може да се позове на крайна
необходимост, когато уврежда здравето и живота на хора. Например, той не
може, за да спаси своя живот, този на пътниците или на други участници в
движението, да причини смърт или телесна повреда другиму. Спасителната
маневра е неправомерна, когато водачът е нарушил правилата за движение и
виновно се е поставил в положение да я извърши. Спасителната маневра
може да се предприеме само в опасната зона за спиране, когато от
неправомерното поведение на участник в движението или поради случайно
събитие, възникнало внезапно и изненадващо, е създадена непосредствена
реална опасност за настъпване на вредни последици. Освен това, необходимо
условие се явява опасността да не може да бъде предотвратена по
предвидените в чл.20, ал.2, от ЗДП начини, а именно чрез намаляване на
скоростта и спиране на моторното превозно средство.
В изложения смисъл са и други конкретни решения на върховната ни
30
съдебна инстанция, в които е прието, че при възникване на опасност за
движението, водачът на МПС има единствено задължение съгласно чл.20,
ал.2, изр.2 от ЗДП да намали скоростта или да спре. Предприемането на
спасителна маневра в този случай чрез завиване наляво или надясно е
неправомерно, поради което, ако при извършването й настъпят
общественоопасни последици за трети участващи в движението лица, водачът
следва да носи наказателна отговорност. В новата съдебна практика на ВКС
се подхожда изключително предпазливо при преценка за правомерно
извършена от водач на МПС спасителна маневра и нетърсене на наказателна
отговорност от него при евентуално настъпване на вредни последици.
В настоящия случай подс. Я., управлявал процесния товарен автомобил,
не е направил всичко възможно и изискуемо от чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП - да
намали скоростта или да спре превозното средство в своята дясна лента при
създадената на пътя конфликтна ситуация от движещата се в неговата лента
каруца, управлявана от пострадалия В. И.. Извършеното от подсъдимия в
повече - завиването наляво към насрещната лента, представлява маневра,
която е предприел неправомерно, макар и с желание да предотврати удар с
насрещно движещото се в неговата лента превозно средство. Направената от
водача Я. преценка, че конската каруца ще продължи неправомерното си
движение в неговата лента и че единствената възможност за предотвратяване
на удара е навлизането в лявата /насрещната/ лента, е неправилна, поради
което предприетата от него маневра има неправомерен характер и не може да
се квалифицира като спасителна. Не може да се приеме, че тя е извършена
при условията на крайна необходимост, както задължително указва
Тълкувателно решение №106 от 31.10.1983г. по н. д. №90/1982г. на ОСНК на
ВС. Съобразно изискването на чл.13, ал.1 от НК, който регламентира
крайната необходимост, водачът може да извърши маневра за завиване
наляво или надясно при внезапно възникнала в опасната му зона опасност,
застрашаваща човешки живот, само ако при тази маневра биха се увредили
по-малоценни блага, т. е. имуществени такива. В конкретния случай това
условие не е изпълнено, защото при настъпилото ПТП са причинени не само
имуществени вреди по процесните превозни средства, но и смърт на
пострадалия водач на каруцата В. И.ов, макар и същият да има принос в
създаването на опасността на пътя. По тези съображения въззивният съд
прие, че извършеното от подсъдимия отклоняване на товарния автомобил
31
наляво и навлизането му в лентата за насрещно движение не притежават
характеристиките на „спасителна маневра“, която да изключи наказателната
отговорност на водача.
Обосновано и правилно е становището на съда, че в случая е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия В. И.ов.
Това е така, защото пострадалият водач на процесната каруца е допуснал
нарушение на правилата за движение по чл.5, ал.3, т.1 от ЗДП, чл.71, ал.1 от
ЗДП и чл.15, ал.1 от ЗДП.
Безспорно установено е, че пострадалият В. И.ов е нарушил разпоредбата
на чл.5, ал.3, т.1 от ЗДП, която забранява на водачите да управляват пътни
превозни средства под въздействието на алкохол, с концентрация над 0,5 на
хиляда, доколкото заключението на химическата експертиза установява, че
във взета от пострадалия кръвна проба има наличие на етилов алкохол с
концентрация 1,99 на хиляда /промила/. При подобно съдържание на алкохол
в кръвта на водача на превозно средство, неговите способности да следи
всеобхватно пътната обстановка, да спазва стриктно правилата за движение
по пътищата и да има адекватно на конкретните пътни условия поведение, са
значително понижени, за да могат успешно да осигурят изискуемото се от
закона правомерно поведение на пътя.
Пострадалият В. И.ов е нарушил и нормата на чл.71, ал.1 от ЗДП, която
предписва за водача на пътно превозно средство с животинска тяга
задължението да го оборудва с два бели или жълти светлоотразителя отпред,
два червени светлоотразителя отзад, а при движение през нощта и при
намалена видимост – да го оборудва отзад вляво със светещо тяло, излъчващо
бяла или жълта добре различима светлина. Безспорно е, че управляваната от
пострадалия каруца с конски впряг не е била снабдена с никакви
светроотразители, както отпред, така и отзад, нито е имала отзад вляво
светещо тяло, излъчващо бяла или жълта светлина, поради което същата е
била трудно забележима на пътя при нощни условия. Важно е също, че
заключението на тройната автотехническа експертиза установява, че една от
техническите причини за настъпилото ПТП била движението на каруцата в
тъмната част на денонощието без светещи елементи в предната й част, което я
правело трудно забележима в нощни условия за водача на насрещно
движещия се автомобил. При наличие на светлинен източник и/или
32
светлоотразителни елементи в предната част на каруцата, водачът на
автомобила би имал техническата възможност да я възприеме на по-голямо от
опасната зона за спиране разстояние и при своевременно задействане на
спирачната уредба да предотврати ПТП.
Допуснато е от пострадалия В. Х. И. и нарушение на разпоредбата на
чл.15, ал.1 от ЗДП, която задължава водача на пътно превозно средство да се
движи възможно най-вдясно по платното за движение, а когато пътните ленти
са очертани с пътна маркировка, да използва най-дясната свободна лента.
Категорично установено е в случая, че процесната каруца се е движила не в
дясната за нея лента, а в лявата такава, предназначена за насрещно движение.
Според заключението на тройната автотехническа експертиза, основната
техническа причина за възникването на ПТП е било движението на каруцата
в насрещната за нея лента за движение, въпреки че е съществувала обективна
възможност тя да се движи в свободната дясна за нея лента, както и по
наличния използваем банкет с достатъчна ширина от 1,80 метра, в каквато
ситуация не би възникнало съприкосновение между процесния автомобил и
каруцата и сблъсъкът между тях е щял да бъде избегнат, т. е. не би настъпило
ПТП.
По изложените съображения въззивният съд прие, че разгледаното
произшествие е настъпило по взаимна вина на двамата участници в него –
подс. П.Я. като водач на процесния автомобил и пострадалия В. И. като водач
на процесната каруца. Действително двамата участници в движението имат
принос за настъпването на пътния инцидент, доколкото всеки от тях е
допуснал нарушения на правилата за движение. Нужно е обаче да се
отбележи, че първопричина за катастрофата е неправомерното поведение на
пострадалия И., който като водач на каруца с животински впряг е допуснал
изключително груби нарушения на правилата по чл.5, ал.3, т.1, чл.71, ал.1 и
чл.15, ал.1 от ЗДП, като в пияно състояние, с концентрация на етилов алкохол
в кръвта си от 1,99 промила, е управлявал през нощта процесната каруца без
поставени на нея светлоотразителни елементи в предната й част, при това в
лявата за нея лента за движение, предназначена за насрещно движение, и така
водачът И. предварително е създал предпоставки за възникването на
автопроизшествието.
При безпротиворечиво установените и напълно изяснени фактически
33
констатации, изложени по-горе, логично следва заключението, че между
допуснатите от водача Я. нарушения на правилата за движение по чл.20, ал.2
от ЗДП и настъпилия вредоносен резултат съществува пряка и
непосредствена причинно - следствена връзка. Именно вследствие на
разгледаното ПТП, настъпило по вина на двамата водачи на процесните
превозни средства, на пострадалия водач на каруцата В. И. са били причинени
травматични увреждания, детайлно описани по-горе, от чиито усложнения и
като последица от тях по-късно е настъпила смъртта му.
Освен коментираните обективни признаци на разгледаното деяние,
първостепенният съд правилно е приел, че в случая е налице и субективният
елемент на престъплението по чл.343 от НК – непредпазливост. Поведението
на подсъдимия е било виновно. Той е извършил деянието по
непредпазливост, изразила се в небрежност, тъй като не е целял пряко
настъпването на престъпния резултат и не е предвиждал общественоопасните
последици, но е бил длъжен и обективно е могъл да ги предвиди, както и да
ги предотврати. В подкрепа на този извод следва да се посочат заключенията
на автотехническата експертиза досежно предотвратимостта на ПТП при
управление на процесния товарен автомобил „Пежо Ранч” със скорост, която
да е била по-ниска от 70,2 км/ч и съответно съобразена с конкретните пътни
условия – намалена видимост през нощта и движение на включени къси
светлини, при която скорост водачът Я. е могъл своевременно да възприеме
появилото се на пътя препятствие – каруцата с конски впряг, насрещно
движеща се неправомерно в неговата дясна пътна лента и да предприеме
аварийно спиране на автомобила в опасната зона за спиране, без отклонение
на МПС наляво към лентата за насрещно движение. В тази хипотеза неговият
товарен автомобил щеше безпроблемно да се размине с насрещно движещата
се каруца, а нейният водач В. И.ов нямаше да пострада. Иначе казано,
подсъдимият е съзнавал, че е разполагал с обективната възможност да
управлява превозното средство със скорост под 70,2 км/ч и да спре преди
мястото на удара, като по този начин е щял да избегне пътния инцидент, респ.
да предотврати ПТП и настъпването на съставомерния резултат - смъртта на
водача на каруцата.
Изследвайки причините за настъпилото ПТП и поведението на
подсъдимия като водач на процесния товарен автомобил, респективно
неговата вина и принос за настъпването на ПТП, въззивната инстанция се
34
занима с довода на защитата, че разгледаното деяние не е виновно, а
представлява случайно такова по смисъла на чл.15 от НК, защото водачът Я.
не е бил длъжен и не е могъл да предвиди настъпването на
общественоопасните последици поради това, че опасността на пътя е
възникнала внезапно и непредвидимо в опасната зона.
В правната доктрина и в съдебната практика еднозначно се приема, че за
приложението на чл.15 от НК е необходимо кумулативно да са налице
следните предпоставки: 1. деецът да е съобразил предписанията на правно
регламентираната дейност, която осъществява при управлението на МПС и 2.
да съществуват условия, при които той да е бил поставен в невъзможност да
изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните
последици. В съгласие с общия правен принцип, че никой не може да черпи
права от собственото си неправомерно поведение, водачът на МПС не може
да се позове успешно на случайно деяние, след като сам се е поставил в
невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните
последици, допускайки нарушения на правилата за движение, които се
намират в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат.
В чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДП е уредена „непредвидимата опасност“,
предписваща задължение за водачите на МПС да намалят скоростта или да
спрат, когато възникне опасност за движението. Последната се появява
внезапно и в границите на установената избрана съобразена скорост, поради
което се въвежда задължение за намаляване или спиране с оглед избягване
настъпването на ПТП. Иначе казано, когато обвинението касае вменено на
дееца поведение за нарушение на режима на скоростта по чл.20, ал.2 от ЗДП,
възможно е да налице такова по смисъла на изр.2 на ал.2 от чл.20 от ЗДП, но
при положение, че водачът е изпълнил императивните си задължения по изр.1
на същия текст. Този извод е в съответствие със задължителните указания,
дадени в Тълкувателно решение №28 от 28.11.1984г. по н. д. №10/1984г. на
ОСНК на ВС на РБ, съгласно което трябва да се преценява приложението на
нормата на чл.15 от НК. В т. 5 от решението е прието, че „Когато водачът е
изпълнил задълженията си по правилата за движение досежно скоростта, но
не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на
общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като
е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК“. В т.9 и т.10 от същото
35
решение е прието още следното: т.9 „Скоростта на движението се намалява
при всички пътни условия и ситуации, когато съществува несъответствие
между осветеното от светлините на фаровете пространство и разстоянието на
видимост“; т.10 „Движение на разстоянието на видимост“ се разбира не само
възприемането на всяка възникваща опасност в осветеното пространство, но и
възможността пътното превозно средство да може да спре в тези граници“.
В случая категорично установената фактология по спора не подкрепя
становището за внезапност и непредвидимост на опасността на пътя.
Наличната доказателствена съвкупност не разкрива ситуация на внезапност
на конкретните пътни условия, които да са изненадали водача Я.. Напротив,
събраните доказателства изясняват, че през целия период на предприетото
пътуване от гр. Стралджа към с. Зимница и до мястото на инцидента
условията за шофиране са били неблагоприятни. Подсъдимият е управлявал
автомобила при намалена видимост поради нощната тъмнина и на включени
къси светлини на автомобила. Тези фактори, влияещи на безопасността на
пътя, са били обективна даденост, не са се появили внезапно и непредвидено
и са били възприети от подсъдимия. Въпреки това, тази влошена пътна
обстановка не е била преценена от водача Я. като опасност за движението по
смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДП, изискваща намаляване на скоростта на
движение до безопасна, която да е съобразена с конкретните пътни условия.
Подсъдимият не е намалил скоростта на управлявания от него автомобил и
това обстоятелство се оказало фатално за своевременното възприемане на
движещата срещу него и в неговата лента за движение каруца. Напълно
изяснените и безспорни фактически констатации по делото обосновават
правния извод за допуснато от водача Я. съзнателно нарушаване на правилото
за движение по чл.20, ал.2 от ЗДП. А за да е налице невиновно поведение,
абсолютно задължително условие е съобразяване на дееца с предписанията на
правните норми. Като не е изпълнил вменените му задължения като водач на
МПС и се е поставил в положение да не може да преодолее вредните
последици, подсъдимият не може да се позовава на института, предвиден в
чл.15 от НК. Деянието му не може да се преценява като случайно през
призмата на виновното поведение на водача на каруцата и неблагоприятните
пътни условия, които не изключват причинно-следствената връзка между
допуснатото от подсъдимия нарушение на правилото за движение и
настъпилия вредоносен резултат, респективно неговата вина. Допуснатото от
36
него съзнателно нарушение на правната норма на чл.20, ал.2 от ЗДП
обосновава непредпазливост под формата на небрежност. Изложеното налага
правния извод за липса на случайно деяние от страна на водача Я., което да
изключва неговата вина и отговорност за настъпилото ПТП.
Възражението на защитата за неправилно приложение на материалния
закон е неоснователно, а претенцията за оправдаване на подсъдимия поради
наличието на случайно деяние по чл.15 от НК не може да бъде уважена.
Изложените в пространната пледоария на защитника аргументи не отчитат
различията между разрешена и съобразена скорост, уредени съответно в чл.21
и чл.20 от ЗДП. Разрешената скорост е максимално допустимата от закона за
дадения пътен участък и за съответния вид МПС, а съобразената скорост е
тази, която водачите следва да изберат с оглед особеностите на конкретната
пътна обстановка и реалното проявление на посочените в чл.20, ал.1, изр.1 от
ЗДП неблагоприятни фактори и която по необходимост винаги е по-ниска от
разрешената. Колкото повече и по-интензивни са неблагоприятните пътни
условия, толкова по-малка е величината на съобразената скорост, респ.
толкова по-голяма е разликата й с разрешената такава.
В конкретния случай задължението на подсъдимия да управлява
автомобила със скорост, по-ниска от максимално допустимата за извън
населено място, е произтичало именно от общата разпоредба на чл.20, ал.1,
изр.1 от ЗДП, относима към всяка пътна обстановка, независимо от
индивидуалните й особености. Необходимостта от избор на такава скорост е
било обусловено от условията на видимост преди произшествието –
неосветен пътен участък и тъмна част от денонощието. Самият факт, че е
необходимо използването на светлините на превозното средство за
подобряване условията на видимост, означава, че водачът е поставен в
значително по-рискова ситуация от обичайната поради невъзможността му да
следи всеобхватно пътната обстановка. При положение, че той управлява със
скорост, непозволяваща му да спре в осветената зона, появата на препятствие,
независимо дали то е друго МПС, каруца с животински впряг, пешеходец или
от друго естество, не може да се третира като непредвидима опасност. Рискът
за движението е създаден още с неправилното подбиране на скоростта,
защото заради нея водачът е управлявал автомобила без достатъчна видимост
към пътното платно и без да има обективни основания с категоричност да
изключи възможността за появата на пречки за движението в невидимата част
37
от пътя. С оглед на това, следва да се приеме, че не се касае за абстрактна
възможност за настъпване на произшествие, каквато водачът не е длъжен да
има предвид, а за напълно предвидима пътна ситуация и потенциална
опасност. По този начин подс. Я. сам се е поставил в невъзможност да
предотврати настъпването на общественоопасните последици, от което
следва че деянието му не е случайно по смисъла на чл.15 от НК и въззивната
инстанция не следва да го оправдава за стореното.
Водим от всичко по-горе изложено, въззивният съд прие, че атакуваната
присъда е законосъобразна. Същата е постановена в пълно съответствие с
разпоредбите на чл.343, ал.1, б.„в“, чл.11, ал.3, предл.1 от НК и чл.20, ал.2 от
ЗДП. Изпълнени са предписанията на тези законови норми за ангажиране
наказателната отговорност на подсъдимия за коментираното престъпление по
транспорта с цитираната правна характеристика и липсват предпоставките,
визирани в чл.304 от НПК, за оправдаването му.
Въззивната инстанция обсъди внимателно оплакванията за
незаконосъобразност и несправедливост на присъдата в частта й относно
наложените наказания и прецени както исканията на повереника на частните
обвинители за увеличение на наказанието лишаване от свобода, така и
исканията на подсъдимия и защитника за намаляване размерите на двете
наложени наказания, за неоснователни.
Решавайки въпроса за наказанието на подсъдимия, следва да се
съобрази, че престъпленията по транспорта поначало са такива с висока
степен на обществена опасност и укоримост, предвид обществените
отношения – предмет на защита, които са свързани най-вече с опазване
здравето и живота на хората при управление на МПС, както и предвид
постоянно нарастващия им брой в страната, включително и в района на
Ямболска област. Тази опасност е законодателно отчетена с предвидените за
въпросните престъпления високи наказания в санкционната част на
съответните специални разпоредби от Особената част на НК.
Доколкото индивидуализацията на наказанието е основен принцип при
налагането му, то съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните
особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат
взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното
престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма
38
или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и
необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху
извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална
превенции. Важно е също във връзка с определянето на наказанието да се
посочи установеното в съдебната практика принципно разбиране, че при
индивидуализацията на наказанието не може да се прилага механичен
формален подход при преценката на смекчаващите и отегчаващите
обстоятелства, тъй като не става въпрос за математически величини, а за
различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към
конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца.
В контекста на горните принципни положения, преценявайки механизма
на разгледаното ПТП и причините за него, броя, вида и тежестта на
допуснатите от всеки от участниците в пътния инцидент - водача на
автомобила Я. и водача на каруцата И. - нарушения на правилата за движение
и тяхната значимост, въззивната инстанция се присъедини към оценката на
първата, че конкретното деяние не разкрива някаква специфика, неговата
обществена опасност не се различава съществено от типичните случаи на
непредпазливи транспортни престъпления от настоящия вид, поради което
прие, че степента му на обществена опасност е в рамките на характерната за
коментирания вид противообществени деяния. На следващо място, възприе
мнението на окръжния съд, че подс. Я. е деец с ниска степен на обществена
опасност, предвид липсата на предходни престъпления и противо-обществени
прояви, извършени от него и наличието на добри характеристични данни за
личността му.
Обсъждайки основното наказание на подсъдимия, въззивният съд взе
предвид подбудите и причините за извършване на престъплението, което е
пропуснал да стори първият съд, състоящи се в незачитане на основни
правила за движение по пътищата, каквито са тези на чл.20, ал.2 от ЗДП,
регулиращи съобразената скорост на движение на МПС и имащи приоритетно
значение за безопасността на движението, както и чл.71, ал.1 от ЗДП,
уреждащ задълженията на водача на каруца с животински впряг да обезопаси
каруцата чрез поставяне на нея на необходимите светлоотразителни
елементи.
Коментирайки обстоятелствата, значими за размера на наказанието,
39
първоинстанционният съд обосновано е приел наличието на многобройни
смекчаващи вината обстоятелства.
Съдът правилно е съобразил като смекчаващи вината фактори чистото
съдебно минало на подсъдимия, позитивната му характеристика, трудовата му
ангажираност, проявеното от него желание да помогне на пострадалия, като
веднага след пътния инцидент се е обадил на тел. 112, съобщил е за
настъпило ПТП и е поискал изпращането на линейка, както и виновното
поведение на пострадалия водач на каруцата И., който е управлявал
процесната каруца в нарушение на чл.5, ал.3, т.1, чл.15, ал.1 и чл.71, ал.1 от
ЗДП – в пияно състояние, в тъмната част на денонощието, е управлявал
каруцата в лентата за насрещно движение, без да е поставил изискуемите се
светлоотразителни елементи на каруцата, и така е поставил началото на
причинно-следствения процес, довел до съставомерните последици, респ.
значителния принос на пострадалия водач за настъпилото ПТП.
В кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства следва да се
добавят семейната ангажираност на подсъдимия, който живее на съпружески
начала с Б. Г., както и родителските му задължения към едно малолетно дете.
Въззивният съд, в отличие от първоинстанционния, прие, че и
последната наложена на подсъдимия административна санкция по ЗДП, тази
от 15.05.2017г., не представлява отегчаващо отговорността обстоятелство и не
следва да се оценява при определяне размера на наказанието и да обоснова
неговото завишаване. Това е така, защото видно от справката за
нарушител/водач, въпросната глоба от 30 лева е била заплатена най-късно на
12.12.2019г., когато на подсъдимия е било издадено ново свидетелство за
управление на МПС. При съблюдаване на задължителните указания, дадени в
Тълкувателно постановление №1 от 27.02.2015г. на ОСНК на ВКС и ОСС на
Втора колегия на ВАС и Тълкувателно решение №2 от 28.02.2018г. на ОСНК
на ВКС, т. 7 и т.8, следва да се приеме, че отрицателните за нарушителя Я.
последици са отпаднали с изтичането на едногодишен срок от изплащането на
глобата.
В категорията на утежняващите отговорността обстоятелства,
обуславящи завишаване на наложеното наказание, не могат да се отнесат
некритичното отношение на подсъдимия към извършеното от него,
непризнаването на вината или недаването на обяснения, тъй като това е
недопустимо. Конкретното поведение на обвиняемия/ подсъдимия в процеса
е израз на правото му на защита, гарантирано от процесуалния закон. Затова
липсата на критичност и демонстрирано разкаяние, както и отказът да
40
депозира обяснения са факти, които не могат да се интерпретират във вреда
на подсъдимия и да утежняват наказателноправното му положение.
Изчерпателно изброявайки и обсъждайки всички по-горе изложени
смекчаващи отговорността обстоятелства, въззивната инстанция се
присъедини към разбирането на първата, че същите са многобройни по
смисъла на чл.55 от НК и съобразно константната съдебна практика по този
въпрос, като наред с това намери предвиденото в приложимата за казуса
норма на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК минимално по размер наказание от две
години лишаване от свобода за несъразмерно тежко и необосновано строго,
поради което същото ще се окаже несправедливо, а налагането му ще бъде
израз на прекомерна и излишна суровост към подсъдимия.
Отчитайки всички налични по делото факти, значими за наказанието и
съблюдавайки целите на специалната и генералната превенция,
първостепенният съд правилно е преценил, че за разгледаното престъпление
на подсъдимия следва да се наложи наказание лишаване от свобода при
наличието на многобройни смекчаващите вината обстоятелства по смисъла на
чл.55, ал.1, т.1 от НК и в размер, който е под минималния, предвиден в
приложимата норма на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК, а именно една година
лишаване от свобода.
Настоящият въззивен състав, като прие, че първата инстанция е
съобразила принципите за законоустановеност и индивидуализация на
наказанието, отчела е невисоката степен на обществена опасност на
конкретното деяние и ниската степен на лична опасност на дееца, отдала е
нужното значение на констатираните многобройни смекчаващи
отговорността обстоятелства и наред с това е проявила умерена строгост към
подсъдимия, прецени, че наложеното му наказание лишаване от свобода с
посочения по-горе размер е справедливо, ще способства за поправителното
въздействие спрямо него и ще ограничи вероятността в бъдеще той да
извърши други противообществени прояви. Допълнително смекчаване на
определеното наказание, без обуславящи го фактори, би било израз на
необоснована снизходителност, не би довело до адекватна реализация на
целите на наказанието, предвидени в чл.36 от НК и би създало усещане за
безнаказаност у подсъдимия и в обществото.
Изложените съображения относно справедливостта на наложеното
41
наказание лишаване от свобода са отговор на довода на частните обвинители
за занижено по размер наказание, който въззивният съд счете за
неоснователен.
В заключение, въззивната инстанция намери, че постановеното наказание
от една година лишаване от свобода е справедливо и не са налице
изискванията на чл.337, ал.1, т.1 и ал.2, т.1 от НПК за изменяване на
проверяваната присъда в частта относно наложеното на подсъдимия
наказание чрез занижаване или увеличаване на неговия размер.
Въззивната инстанция се съгласи със становището на първата, че
институтът на условното осъждане ще може да се приложи успешно спрямо
подсъдимия. Законосъобразен е изводът, че в случая са налице абсолютно
задължителните условия на чл. 66, ал.1 от НК за отлагане изпълнението на
наложеното наказание – то е лишаване от свобода за срок по-малък от три
години, подсъдимият досега не е осъждан с влязла в сила присъда за никакви
престъпления и не са му били налагани наказания по НК, включително и
лишаване от свобода. Едновременно с това, сегашната възраст на подс. Я., на
* години, , предпоставя достатъчно житейски опит, който в съвкупност с
позитивната му характеристика, постоянната му трудова заетост, семейна
ангажираност, родителски задължения и липсата на противообществени
прояви, са достатъчни, за да се направи положителен извод за резултатно
прилагане на условното осъждане спрямо него. Правилна е преценката на
съда, че за постигане целите на специалната и генералната превенция и преди
всичко за поправянето и превъзпитанието на подсъдимия, който има
утвърдени навици да полага общественополезен труд, а настоящата проява е
инцидентна в живота му, не е наложително да търпи ефективно наложеното
му наказание лишаване от свобода, като бъде изолиран от обществото и
откъснат от нормалната среда, в която живее и работи и бъде поставен при
ограниченията на пенитенциарно заведение, за да се поправи. Установените
му черти на трудолюбив човек, съвестен гражданин, отговорен родител,
личност с утвърдено правомерно поведение и положителен социален облик
указват, че неговото поправяне и превъзпитание може да се постигне и при
запазване на обичайното му място в обществото. Отчитайки положителната
персонална характеристика на подсъдимия, сочеща убедително на
възможност да се превъзпита и докато той е на свобода, въззивният съд се
солидаризира с разбирането на първоинстанционния, че постигането на
42
целите на санкцията по чл.36 от НК може да се обезпечи с отлагане
изтърпяването на определеното наказание лишаване от свобода. С
изложените допълнителни съображения въззивният съд се присъедини към
направеното от първоинстанционния заключение за липса на необходимост
от ефективно изтърпяване на наложеното на подсъдимия наказание лишаване
от свобода. И чрез условното осъждане спрямо него ще се въздейства
ефикасно и може обосновано да се очаква положителен резултат на
поправяне и превъзпитание от наказателната репресия. Съзнанието му за
наложено наказание и възможността от привеждане на същото в изпълнение
в продължение на години гарантират трайността на въздържанието му от
извършването на друга престъпна проява.
В пълно съответствие с нормата на чл.66, ал.1 от НК съдът е отложил
изтърпяването на въпросното наказание лишаване от свобода за минималния
предвиден изпитателен срок от три години, който се оказва съобразен с
размера на определеното наказание, с позитивната характеристика на
подсъдимия, с очакванията за неговото успешно поправяне, без ефективно
изтърпяване на наказанието, както и с константната съдебна практика в тази
насока. Данните за личността на подсъдимия, която е изцяло положително
определена /трудово ангажиран, социално вграден в обществото, без данни за
други неправомерни прояви извън процесната, които да са били основание за
ангажиране на наказателна отговорност/ обосновават заключението, че
посоченият размер на изпитателния срок е напълно достатъчен за преоценка
на поведението на подсъдимия и за успешното му поправяне и
превъзпитание.
Проверявайки справедливостта на атакуваната присъда и отчитайки
наличието на изрично искане във въззивната жалба на защитника на
подсъдимия за намаляване размера на определеното наказание лишаване от
право да се управлява МПС, въззивната инстанция обсъди наложеното такова
в размер на една година и намери, че то е справедливо. В случая е приложима
разпоредбата на чл.343г от НК, която предписва като кумулативно, наред с
лишаването от свобода и наказание лишаване от право да се управлява МПС
при извършване на определени престъпления по транспорта, включително и
на престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК, каквото е настоящото.
Тълкувайки в тясна връзка разпоредбите на чл.37, ал.1, т.6 и т.7 и чл.49
43
от НК и съобразявайки задължителната съдебна практика по приложението
им, установена с Постановление №1/17.01.1983г. на Пленума на ВС и
Тълкувателно решение №61/1980г. на ОСНК на ВС, а също и константната
съдебна практика на ВКС, следва, че наказанията лишаване от права, когато
се налагат заедно с наказанието лишаване от свобода, не могат да са за срок
по-малък от срока на лишаването от свобода. Аргумент в подкрепа на този
извод е и обстоятелството, че срокът на лишаването от права по чл.37, т.6 и
т.7 от НК започва за тече от влизане в сила на присъдата, но осъденият не
може да се ползва от правата, от които е лишен, преди да е изтърпял
наказанието лишаване от свобода.
Първостепенният съд, в съответствие с правните норми на чл.343г и
чл.37, ал.7 от НК, е наложил на подсъдимия наказание лишаване от право на
управление на МПС за срок от една година, който в случая е минималният
съгласно цитираните съдебни актове на върховната ни съдебна инстанция.
Този минимален размер на обсъжданото наказание е съобразен с дългия опит
на подсъдимия като дисциплиниран водач на МПС.
Въззивната служебна проверка установи, че първоинстанционният съд е
пропуснал да посочи началния момент на коментираното наказание лишаване
от права. Но доколкото в присъдата не е фиксирана изрично конкретна дата
за начало на въпросното наказание лишаване от права, то за такъв момент на
наказанието следва да се счита влизането в сила на присъдата, както повелява
чл.49, ал.3 от НК.
Съблюдавайки нормата на чл.189, ал.3 от НПК, първостепенният съд
правилно е осъдил признатия за виновен в извършване на разгледаното
престъпление П.Я. да заплати в полза на държавата общо сумата 4 956, 98
лева, представляваща направени разноски по делото, от които 2 825,68 лева
по сметка на ОД на МВР – Ямбол, 2 031,30 лева по сметка на Окръжна
прпокуратура – Ямбол и 100 лева по сметка на Окръжен съд – Ямбол.
Изпълнявайки задължението си по чл.314, ал.1 от НПК, въззивната
инстанция провери изцяло атакувания съдебен акт и установи, че липсват
пороците, визирани в чл.335 от НПК, които да са били допуснати по делото
от първоинстанционния съд или от органите на досъдебното производство и
които да съставляват основания за отмяна на обжалваната присъда и връщане
на делото за ново разглеждане.
44
Мотивиран от всичко по-горе изложено, въззивният съд направи извода,
че първоинстанционната присъда е законосъобразна, обоснована и
справедлива, постановена е при липса на процесуални нарушения, поради
което отсъстват такива недостатъци, регламентирани в НПК, които да
изискват отменяване или изменяване на съдебния акт. С оглед на това и на
основание чл.338 от НПК, атакуваната присъда следва да се потвърди
изцяло.
Ръководен от изложените съображения, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда №260007 от 02.04.2021 год. по НОХД №392/
2020г. на Ямболския окръжен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване и протестиране пред ВКС
на Република България в петнадесетдневен срок от съобщаването на
страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
45