РЕШЕНИЕ
№ 181
гр. Карлово, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20215320101569 по описа за 2021 година
Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно
основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с
чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК и чл. 55 от ЗЗД.
Ищецът - Н. Я. К. твърди, че, на 30.03.2021г., бил сключил с ответното
дружество договор за кредит, по силата на който му били предоставени в
собственост заемни средства в размер на 1300.00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 40.05%, годишен процент на разходите - 47.83% и срок за
погасяване на заема: 10 месеца, с размер на погасителна вноска в размер на
211.32 лева. Съгласно чл.6 от договора, договорът за заем следвало да бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения: поръчител, отговарящ на
изискванията на чл. 23 от ОУ към договора за кредит или банкова гаранция.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията,
визирани в чл.6 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер
на 1450.59 лева, която е следвало да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка.
Ищецът бил усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължал плащания за
неустойка. Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в
1
размер на 40.05% не отговарял на действително приложения лихвен процент,
тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната
лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на
годишния процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва била
един от компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не бил
посочен в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на
изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения
фиксиран лихвен процент в размер на 40.06 %, към който се кумулирало
вземането, представляващо скрита печалба визирана в чл.8 от договора за
неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатявал се нарушават
добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на
потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на
договорното съглашение. Възнаградителната лихва съставлявала цената за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения или както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. №
4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие
се прави извод за нарушение, водещо до нищожност ...“
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични
средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва
следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаряло връщане на заетата сума, и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулира и риска на заемодателя
от невъзможността да си върне заетата сума). Съдебната практика приемала,
че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да
не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й
определяне можел да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да
можело да се приема като максимален размер. Трайно се приемало, че
противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва,
а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази
насока било Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.;
2
Решение № 378/18.05.2006г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от
цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва
следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият
случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти
законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерий
за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя
не отговаряла на действителните параметри на договора, тъй като към нея се
кумулирала уговорената в чл.8 от договора неустойка. Реално прилаганата
договорна лихва накърнявала договорното равноправие между страните,
противоречала на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на
които кредиторът се обогатявал неоснователно се явявали нищожни. Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало да
се приеме, че лихва не била уговорена между страните по процесния договор
и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Аргументите им, че договореният размер на възнаградителната лихва
противоречала на добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните
параметри по договора, с която следвало да се увеличи и стойността на
реално приложения годишен процент на разходите, били следните: Съгласно
чл.6 договора, заемополучателят следвало да представи обезпечение визирано
в чл.6 от договора, същият дължал неустойка на кредитора в размер на
1450.59 лева. За да заобиколят материално-правните изисквания,
регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за
бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит
лица изисквания, на които те не можели да отговорят: осигуряване на
поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при
неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като
кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения
чрез поставянето на изисквания към потребителите, които те не можели да
удовлетворят, те включвали в договорите за потребителски кредит санкции -
заплащането на неустойки или пък предвиждали заплащането на такси за
осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за
3
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за
осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си
осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с
договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по
предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението, следвало да се извърши при спазване на критериите,
заложени в т. 3 от ГР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което било дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичали от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало
да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като можело да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечавал с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но
при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на
ищеца съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на
ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително
определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечавала
изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се
приемало безпротиворечиво, че тя можело да има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция била загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
4
тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 1450.59 лева е загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е повече от
100% от заетата сума в размер на 1300.00 лева, без да зависело от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулират към погасителните
вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредитор било в интерес да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Неустойката по
спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за
обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от
физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за
изпълнението им препятствия, противоречало на принципа на
5
добросъвестността, тъй като целяла да създаде предпоставки за
начисляването на неустойката.
По изложените съображения, неустойката излизала в разрез с
добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се
кумулира към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито
оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно доколкото
именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този
смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Договорена при тези
условия тя представлявала допълнителна облага - печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявявана по този начин на
потребителя, по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включвана в
договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Съгласно чл.5
от ЗПК, преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор
за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният
посредник предоставял своевременно на потребителя съобразно изразените от
него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на
договора необходимата информация за сравняване на различните
предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор
за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставяла във
формата па стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити съгласно приложение № 2. На плоскостта на
настоящият казус, не било извършено отнапред разясняване на потребителя
на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от
съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем и представения
стандартен европейски формуляр, поради неспазване на изискванията на чл.
11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били изготвени без заемателят да е бил
запознат с действителния размер на ГПР, посочен в чл.1 от договора обща
сума за погасяване.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл.8 от договора се
6
въвеждал още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна. От една страна, неустойката била включвана като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвиждана в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била
съизмерима с предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло
ограничението в чл.19, ал.4 3Ппри определяне ГПР - неустойката
представлява повече от 100% от заетата сума. Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на
ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които били известни на кредитора и които
потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В този смисъл, макар да била предвидена, като неустойка в договора
при неизпълнение, сумата по визирана в чл.4, ал.2 от договора
представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не
била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 от ЗПК.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на клаузата на чл.8 от договор за кредит от 30.03.2021г., предвиждаща
заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит, както и да осъди „С. К.“ ООД да
върне сумата от 500.00 лева платена неустойка по договор за кредит от
30.03.2021г., получена в периода от 30.03.2021г. до 19.10.2021г., поради
нищожността на клаузата за заплащане на неустойка по договора, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
Ответното дружество – „С. К.“ ООД гр. С. счита предявените от ищеца
искове за неоснователни и недоказани. Оспорва твърдението, че ищецът е
7
заплатил сумата от 500.00 лв. по клаузата за неустойка. Неправилно било
твърдението, че посоченият в договора фиксиран ГЛП не е действително
приложения. Неправилно ищецът твърди, че към размера на годишния лихвен
процент следвало да се прибави размерът на уговорената в чл. 8 неустойка,
тъй като същата представлявала „скрита печалба“ за кредитора по договора.
Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на
заемополучателя водело до задължение, същият да заплати определена сума
за неустойка по договора. В случай, че потребителят предоставел посочените,
то същият нямал да заплаща неустойка, което е изрично уговорено в чл. 8 от
договора. Договорната лихва по същността си било възнаграждението, което
кредиторът получавал от отпускането на кредита на потребителя.
Възнаграждението не зависело от осъществяването на някакво условие,
каквото е заплащането по неустоечната клауза. Функцията на неустойката не
било възнаграждение, което кредиторът ще получел при усвояване на сумата
по кредита от потребителя, а целяла да обезпечи вземането по договора за
кредит при съблюдаване на икономическото състояние на длъжника. Относно
възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва ищецът
твърди, че клаузата за възнаградителната лихва била нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Твърденията му били, че с уговорения ГЛП в
размер от 40.05% се нарушавали добрите нрави, тъй като размерът на
възнаградителна лихва, надвишавала трикратния размер на законната лихва.
Соченото от ищецът ограничение, а именно трикратният размер на законната
лихва, надхвърлянето на което, според него, имало за последица
противоречие с добрите нрави, почивала на отменени нормативни актове,
които не са приложими към дата на сключване на договора 27.01.2021г. -
Законите против лихвоимството от 31.03.1931 г., от 30.07.1933 г. и от
14.08.1946 г., както и Постановление № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по
депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите - арг. от
Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.
Твърдяната на ищеца, че съдебна практика в частта й относно приетия
размер на възнаградителната лихва е неприложима към процесното договорно
отношение, тъй като същата била постановена при по-различна социално-
икономическа обстановка и при различни условия, различна нормативна база
и обществени отношения, свързани с пазара на кредитни услуги и с достъпа
до него на различни правни субекти. В тази връзка следвало да се отбележи,
8
че след влизането на Р. Б. в Е. с. вътрешното законодателство в областта на
потребителското кредитиране било синхронизирано с европейското, като
основен акцент бил поставен върху установения в Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и Съвета от 23 април 2008 година баланс между
гарантираната с Договора за функциониране на ЕС свобода на договаряне в
рамките на установения вътрешен пазар и засилената потребителска защита.
Ето защо счита, че прилагането на цитираната съдебна практика относно
договорната лихва, установена при действието на различни нормативни
актове и социално-икономически условия от преди влизането на страната ни
в ЕС, съставлявало недопустимо регулиране на пазарни обществени
отношения от съда в нарушение на ДФЕС, вътрешното и европейското
законодателство в областта на потребителското кредитиране и по-конкретно
Директива 2008/48/ЕО. Още повече, че европейското законодателство не
въвеждало изрично ограничение в пределния размер на договорната лихва до
трикратния размер на законната лихва. Напротив, българският Закон за
потребителския кредит въвел имплицитно ограничение в размера на
законната лихва чрез нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК въвеждане на пределен
размер на годишния процент на разходите, тъй като същата, съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР, била компонент при неговото определяне. В този
смисъл и твърдението за недействителност на договорната лихва не намирало
опора в действащото законодателство, тъй като към датата на сключване на
процесния договор за кредит, посочената разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК била
в сила. По аналогичен въпрос ОС В. в Решение № 1227 от 13.07.2021г. на ОС
- В. по в.гр.д. № 1084/2021г. е приел, като цитира: „Действително в случая
договорения лихвен процент надвишава четири пъти законната лихва, но
отчитайки обстоятелството, че се касае за рисково небанково кредитиране по
занятие, при което цената на обичайно предлаганата услуга следва да покрива
по-големи очаквани загуби от дейността, а това от своя страна налага по-
големи лихви, липсата на предоставено обезпечение, както и съобразявайки
размера на предоставената сума с този на уговореното възнаграждение и
периода за издължаване на кредитния ресурс, то съдът намира, че
горепосочената клауза не регламентира прекомерен размер на договорна
лихва, който да обосновава нейната нищожност“.
Неправилни били твърденията на ищеца за заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19 ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение,
9
което в действителност се явявало „допълнителна печалба“ за кредитора.
Следвало да се отбележи, че доводите на ищеца за заобикаляне на закона
противоречали на твърденията му за нищожност на неустойката, поради
противоречие с добрите нрави. Това било така, защото съгласно трайната
практика на ВКС /Тълкувателно решение № 5/28 ноември 2012 г., Решение №
22/01.02.2016г. по гр.д.№ 4447/ 2015 г., ВКС, 1Уг.о., Решение №
107/23.03.2012г. по гр.д. № 689/2011, ВКС, IV г.о/ фактическият състав на
заобикаляне на закона инкорпорирал един обективен елемент - две или
повече действителни съглашения, като всяко от тях само по себе си
противоречало на повелителните правила, съдържащи се в нормативните
актове, и един субективен елемент - осъзнавана и от двете страни по
съглашенията цел за постигане на забранен от правото резултат посредством
сключването на сделките. За да е налице заобикаляне на закона, било
необходимо правно недопустимият резултат да е постигнат с няколко
действителни съглашения. Т.е. заобикалянето на закона не може да бъде
осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока са изложените от
ищеца твърдения. Твърди, че в конкретния случай не са налице нито
обективният, нито субективният елемент от фактическия състав на
заобикаляне на закона. Доколкото ищецът твърди, че неустоечното
задължение било недействително на собствено основание, то същото не би
могло да бъде част от валидно извършените сделки, чрез които да се постигне
забранен от правото резултат. С оглед на това то не би могло да бъде част от
сключените между страните сделки, целящи заобикалянето на изискването на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Още повече, че твърдението, че целта за заобикаляне на
закона била известна единствено на кредитора по договора, но не и на ищеца,
то това би довело до липса на субективния елемент от фактическия състав на
заобикалянето на закона. С оглед на посоченото, счита за неоснователно
твърдението за нищожност на процесния договор на основание заобикаляне
на закона.
В исковата молба ищецът е направил твърдение, че клаузата за
неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила, без
конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост, са
общоприети в обществото и субектите на правото следвало да се ръководят
10
от тях. Правилата на морала, подобно на императивните норми на закона,
лимитирали свободата на договаряне и автономията на волята на страните.
Прекрачването на тези предели се санкционирали от закона с нищожност на
съответната уговорка - чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Във всеки случай на
предоставяне на потребителски кредит, финансовата институция следвало да
държи сметка за носения риск, във връзка с отпускането на кредита.
Рисковият профил на клиента се оценявал преди момента на сключване на
договора за заем, като към този момент се преценявал и носения от
финансовата институция финансов риск. Нивото на риска, от своя страна,
зависел от редица фактори от обективен характер, като част от тях са
изначално известни на кредитора (напр. факторите, свързани с
платежоспособността на потребителя), а друга част зависели от точното
изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът следвало да
съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в справката
от Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Р. Б.
за оценка на кредитоспособността на потребителите, но и с оглед на
предвидените механизми за обезпечение на задължението.
Ето защо обезпечението на задължението било съществен елемент при
преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му
предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или
банка-гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на
потребителя. Поради тази причина при вземане на решение за сключване на
договор за заем, като е оценил кредитоспособността на клиента, кредиторът е
приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента при
условие, че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова
гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да сключи
договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя
водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов
риск от невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на
неизпълнение на договора от страна на потребителя (каквото било налице и в
конкретния случай). Поради тази причина, за недопускане на неравновесие
между правата и задълженията на заемодателя и потребителя страните са се
съгласили, че в случай на неизпълнение на същественото задължение за
предоставяне на обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат
11
ликвидирани чрез единствения възможен и нормативно допустим способ за
това - чрез включване на клауза с неустойка в посочения размер. По този
начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните са договорили
неустойка, която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за
предоставяне на обезпечение в една от двете форми. За яснота на
изложението следвало да се отбележи, че действащото българско
законодателство дефинира задължението за представяне на обезпечение като
съществено за интереса на кредитора. Така например разпоредбата на чл. 71
от ЗЗД предоставяла възможност на кредитора да търси изпълнението на
срочно задължение и преди срока, когато длъжникът е станал
неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на
кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.
В контекста на горното обаче следвало да се съобрази и
обстоятелството, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми
зависело изцяло от волята и действията на потребителя. Нещо повече, чрез
неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на
обезпечение потребителят де факто едностранно и без оглед на волята на
кредитора бил увеличен носеният от него финансов риск. Това увеличаване
на риска се случвало пост фактум - след датата на отпускане на кредита и то
по волята на една от страните - в резултат на неизпълнение на договорно
задължение. Това обстоятелство представлявало едно бъдещо несигурно
събитие, което с оглед презумпцията за добросъвестност при договарянето и
сключването на договори по чл. 12 ЗЗД, не би могло да бъде презюмирано
изначално от кредитора. Счита, че кредиторът не е могъл и не е бил длъжен
да предвиди при сключването на договора, че въпреки че бил информирал
клиента за задължението му за предоставяне на обезпечение /посочено в
Стандартния европейски формуляр/, ищецът е договарял недобросъвестно с
изначално намерение да не предостави уговореното обезпечение. Обратното
би означавало да се приеме, че съдът бонифицира недобросъвестната страна
по договора в нарушение на чл. 12 ЗЗД и в нарушение на общоприетия
принцип в правото за черпене на права от собственото недобросъвестно
поведение.
В случай, че ищецът изначално е бил наясно, че не може да предостави
исканото от кредитора обезпечение, то същият очевидно е договарял
12
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 от ЗЗД, с ясното
намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. В случай, че
договореният между страните 3-дневен срок е бил недостатъчен за
осигуряване на обезпечение, потребителят е следвало да информира за това
кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на договорения срок,
ако същият не е бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо
обезпечение. В настоящия случай ищецът не е сторил нито едно от двете
неща. Съгласно константата съдебна практика преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави, следвало да се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при
използването на критерии, като естеството на задълженията, изпълнението на
които се обезпечавала с неустойка; дали изпълнението на задължението е
обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и други. Неустойката е следвало да се
приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излизала
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции
/Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 969/2009 г., IV г. о., ГК,
докладчик съдията М. П./. В настоящия случай при сключване на процесния
кредит ищецът не е представил каквото и да било обезпечение, което да
гарантира дори и в минимална степен интереса на кредитора от връщането на
сумата по договора за заем.
Видно от съдържанието на представения договор за потребителски
кредит, в същия били посочени всички допускания, взети предвид от
кредитора при определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече,
редът за определяне на годишния процент на разходите е дефиниран
императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не разполагали с
правна възможност за неговото определяне по различен начин. В конкретния
случай ГПР, в размер на 48.38%, е изчислен по формула, съгласно
Приложение № 1, като видно било от съдържанието на процесния договор
единственият разход е посоченият в договора годишен лихвен процент. За
доказване на обстоятелството, че в договора за кредит са посочени всички
допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите, моли да бъде допусната съдебно-счетоводна
експертиза.
13
Горепосоченото било застъпено и в практиката на СЕС. Съгласно чл. 4,
параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се
изготви в писмена форма и в него трябвало да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният можел да бъде променян. В чл. 1а от тази
директива се определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква
„а“ от нея се уточнявало, че ГПР трябвало да се изчисли „в момента, в който
кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно
единната математическа формула, имал съществено значение (в този смисъл
Определение от 16 ноември 2010 година Pohotovost С-76/10, EU: С:2010:685,
т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът бил сключен,
предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като нейната
изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в договора
задължения в тридневен срок от сключване на договора. Неоснователно е
твърдението на ищеца, че в годишния процент на разходите е следвало да
бъде включен и размерът на уговорената неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение. Това противоречало пряко на
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които
потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Съгласно трайно възприетата съдебна практика
противоречието на неустойката с добросъвестността и излизането й извън
присъщите й функции, било предпоставка за обявяване на неустоечната
клауза за нищожна. Т.е. правните последици от уговаряне на неустоечно
задължение, което противоречало на добрите нрави, се изразявало в неговата
нищожност, а не в трансформирането му в друг вид задължение, преследващо
съвсем различна от първоначално заложената му цел. Уговорената неустойка
се явявала обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а именно
задължението на потребителя, в тридневен срок от подписването на същия, да
учреди обезпечение на задълженията си измежду банкова гаранция или
поръчител. Обезщетението по дефиниция не попадало в общите разходи и не
можело да се взема предвид при изчисляване на ГПР. От тук следвало, че
неустойката не влизала в посочения размер на ГПР и не можела да се
приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното
между страните, тя нямала такава функция. Съгласно Съображение 20 от
14
Директива 2008/48/ЕО Общите разходи по кредита за потребителя следвало
да включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси,
заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които
потребителят следвало да заплати във връзка с договора за кредит, с
изключение на нотариални такси.
Неправилно било твърдението, че договорът за кредит не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Видно от съдържанието на
представения договор за потребителски кредит, в същия били посочени
всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на годишния
процент на разходите бил дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и
страните по договора не разполагали с правна възможност за неговото
определяне по различен начин. В конкретния случай ГПР, в размер на 48.63
%, изчислен по формула, съгласно Приложение № 1, като видно от
съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в
договора годишен лихвен процент. Ищецът твърди, че кредиторът не е
изпълнил и задължението да посочи в договора размера на общата сума,
дължима от потребителя. Видно от самия договор за кредит в чл. 3.10 била
посочена общата сума за плащане в размер на 1609.41 лв., като за
формирането на същата кредиторът е взел предвид допусканията, включени в
ГПР по кредита, с оглед на което бил изпълнил изискването на чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК.
В ХОДА на делото, съдът на основание чл. 214 от ГПК е допуснал
изменение в размер на осъдителния иск, като същия се счита предявен в
размер на 1088.44 лева.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
С договор за потребителски кредит № 510973 към искане № 0452163 от
дата 30.03.2021г. между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на
1 300 лева, при следните условия: срок - 10 месеца или до 31.01.2022г., при
фиксиран годишен лихвен процент - 40.05% и годишен процент на разходите
– 47.83%, при общ размер на всички плащания - 1 609.41 лева. Предвидена е
още и неустойка (чл. 8) при неизпълнение на задължението за представяне на
15
обезпечение в размер на 1 450.593 лева, платима разсрочено заедно с всяка
вноска, съгласно Приложение № 1 към договора. Като писмено доказателство
са представени - копие от договора за паричен заем, погасителния план към
него и Общите условия по договор за кредит, в сила от 01.10.2020г.
Представени са три броя вноски бележки за внесени от ищеца към
ответника суми по договора, както следва: на 29.09.2021г. е погасена сума в
размер от 617.00 лева; на 30.09.2021г. е погасена сума в размер от 1306.65
лева и на 30.09.2021г. е погасена сума в размер от 779.20 лева. Видно от
представената молба за предсрочно погасяване на кредит, ищеца е пожелал
ответното дружество да изчисли сумата за предсрочното погасяване на
процесния договор към 30.09.2021г.
Прието е заключение на съдебно-икономическа експертиза, което съдът
кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено. По отношение на
въпросите - какви разходи на заемодателя са включени в годишния процент
на разходите, какъв е размерът на годишния процент на разходите, определен
съгласно Приложение №1 на Закона за потребителския кредит и кои са
разходите, взети предвид от кредитора при определяне размера на ГПР по
договора за кредит, вещото лице посочва, че в договора за кредит между „С.
К.“ ООД и Н. Я. К. е посочено, че размерът на годишен процент на разходите
е 47.83%, което е възнаградителната лихва. За периода 30.03.2021г. до
31.01.2022г., размерът на законната лихва е 10%. За да бъде превишен този
размер в пет пъти, е необходимо годишен процент на разходите да бъде
50.01%.
По отношение на въпроса - с какъв процент се оскъпява кредита с
уговорената в чл.4 от процесния договор неустойка, вещото лице посочва, че
ако бъде съпоставен кредита в двата варианта без неустойка и със неустойка,
същата има следните параметри: общото задължение по кредита по
стандартен вариант без неустойка е 1609.41 лева, а общото задължение по
кредита с неустойка е 3060.00лв. Съгласно чл. 4 от договор за кредит, налице
е оскъпяване с 1450.59 лв., което изразено в проценти е: 90.13%.
По отношение на въпроса - какъв е размерът на платената неустойка по
договора за кредит за периода от 30.03.2021г. до 19.10.2021г., вещото лице
посочва, че общото задължение по кредита по стандартен вариант без
неустойка е 1609.41 лева. Общо изплатената сума по кредита с нестойка е
16
2697.85 лв. Размерът на платената неустойка по договора за кредит за
периода от 30.03.2021г. до 19.10.2021г. е в размер на 1088.44лв.
По отношение на въпроса - съдържат ли се в сключения договор за
кредит и погасителния план към него всички допускания, взети предвид от
Кредитора за изчисляване на ГПР съгласно Приложение №1 от Закона за
потребителския кредит, вещото лице посочва, че след направения анализ на
предоставените материали по делото, констатирал, че Договор за
потребителски кредит № 510973 от 30.03.2021г. между „С. К.“ ООД, ЕИК
*****************и Н. Я. К. е предоставен по реда на Закона за
потребителски кредит. Годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.” Изчислен е
по формула съгласно Приложение № 1 към закона, като взети посочените в
него общи положения и допълнителни допускания (чл.19 от ЗПК). В
сключеният договор за кредит и погасителния план към него се съдържат
всички допускания,взети предвид от Кредитора за изчисляване на ГПР
съгласно Приложение № 1 от Закона за потребителския кредит.
След приемане на заключението на вещото лице е направено и
изменение на размера на осъдителния иск, чрез увеличаването му от
първоначалния предявен размер от 500.00 лева на установения такъв като
платенa сума за неустойката от вещото лице от 1088.44 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е
усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
17
специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 712 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 47.83%, а възнаградителната лихва
(фиксиран ГЛП) – 40.05%, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера
на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на
договора е предвидено, че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено,
заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 450.59 лева (при
отпусната заемна сума от 1 300 лева тя дори надвишава стойността на
кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка
се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така
въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение
18
(банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен),
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора, с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В
случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към
погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната
и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика
се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга
страна - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора, която не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е
необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук - след като
целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза
за неустойка по него.
Както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Това
означава, че ищецът дължи плащане единствено на предоставения му заем от
19
1 300 лева, но доколкото според заключението на вещото лице по СИЕ
ищецът е погасил още освен лихвата, и неустойка в размер на 1088.44 лева,
като експертизата се базира на справката за извършените погашения по заема.
Оттук, сумата за неустойка се явява недължима, като получена при начална
липса на основание, поради което тя следва да бъде върната на потребителя.
Сумата се дължи в поддържания й след увеличението размер, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна
последица от уважаване на осъдителната претенция. Ето защо, предявените
искове следва да бъдат уважени, като основателни и доказани.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца
се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна
такса в общ размер на 102.00 лева, както и депозит за вещо лице по СИЕ в
размер на 125.00 лева, които суми следва да му се възстановят от ответника,
като законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от
свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която
връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за
правна защита и съдействие на ищеца (л. 12) е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. Е. И., поради затрудненото си материално
положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА представлява
основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността, съдът да
определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на
осъдителния иск (1088.44 лева и съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/09.07.2004г., минималното адвокатското възнаграждение е 306.20 лева) и
установителният такъв (с минимално адвокатското възнаграждение от 300
лева, съгласно Наредбата) следва да бъде уважен в посочения, съгласно
представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК размер от 637.00 лева.
Следва да се отбележи, че претендираният размер за адвокатското
възнаграждение малко надвишава минимума по Наредбата, възлизащ в случая
на 606.20 лева, поради което не е налице прекомерност.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
20
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „С. К.“ ООД,
ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „С.“ №**,
ет.*, представлявано от управителя - Н. П. П. от една страна и Н. Я. К. от гр.
К., ул. „Т. К.“ № **с ЕГН **********, от друга, че е нищожна поради
несъответствие с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закона за
потребителския кредит, клаузата на чл. 8 от сключения между страните
договор за потребителски кредит № 510973 към искане № 0452163 от дата
30.03.2021г., предвиждаща заплащане на неустойка.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Сл.“ №**, ет.*, представлявано от управителя - Н. П.
П. да заплати на Н. Я.. К. от гр. К., ул. „Т. К.“ № **с ЕГН **********, сумата
в размер на 1088.44 (хиляда осемдесет и осем лева и четиридесет и четири
стотинки) лева, представляваща неоснователно платена неустойка за периода
30.03.2021г. до 19.10.2021г. по недействителната клауза от договор за
потребителски кредит № 510973 към искане № 0452163 от дата 30.03.2021г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата
молба - 22.10.2021г. (съгласно дата на пощенско клеймо) до окончателното й
плащане.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК *************, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „С.“ №**, ет.*, представлявано от управителя - Н. П.
П., да заплати на Н. Я. К. от гр. К., ул. „Т. К.“ № **с ЕГН **********,
направените разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 102.00
лева и внесен депозит за съдебно-икономическа експертиза в размер на 125.00
лева.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „С.“ №**, ет.*, представлявано от управителя - Н. П. П.
да заплати на АДВ. Е.Г. И., личен № **********, с адрес на упражняване на
дейността: гр. П., ул. „Х. К.“ № *, адвокатско възнаграждение за осъществено
на ищцата - Н. Я. К. от гр. К., ул. „Т. К.“ № **с ЕГН ********** безплатно
процесуално представителство по делото, в размер на 637.00 лева, определено
от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. – П., в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
21
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
22