№ 100807
гр. София, 15.08.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в закрито заседание на
петнадесети август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Частно гражданско
дело № 20231110142072 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление, подадено от [фирма] против Р. Р. П., с ЕГН: ********** с
искане за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
следните суми: 600 лева, представляваща непогасена главница по договор за потребителски
кредит № 773948 от 30.11.2022 г., 30,67 лева, представляваща възнаградителна лихва за
периода от 30.11.2022 г. до 15.02.2023 г., 102 лева, представляваща договорна неустойка за
периода от 30.11.2022 г. до 15.02.2023 г., 38,68 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 01.02.2023 г. до 01.07.2023 г., 150 лева, представляваща еднократно начислена на
01.04.2023 г. неустойка за забава, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 27.07.2023 г. до окончателното плащане и разноските по
делото.
Съдът, след като разгледа заявлението, намира, че са налице основания за
отхвърлянето му в частта, в която се иска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
за вземането в размер на сумата от 102 лева, представляваща договорна неустойка за
периода от 30.11.2022 г. до 15.02.2023 г. и за вземането в размер на сумата от 150 лева,
представляваща еднократно начислена на 01.04.2023 г. неустойка за забава, по следните
съображенията:
Процесният договор за потребителски кредит е сключен на 30.11.2022 г., като
възникналото въз основа на него облигационно правоотношение се регулира от специалните
правила на Закона за потребителския кредит (ЗПК), в сила от 12.05.2010 г.
Съгласно изложените твърдения в т. 12 от заявлението, основанието, на което
заявителят претендира вземането си за неустойка в размер на сумата от 102 лева,
представляваща договорна неустойка за периода от 30.11.2022 г. до 15.02.2023 г., е
неизпълнение от страна на длъжника, в качеството му на заемополучател по процесния
договор за паричен заем, на задължението по същия за представяне от заемателя на
обезпечение в 3-дневен срок от усвояване на заемната сума.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо
те да се доказват. Правната норма определя неустойката като форма на договорна
отговорност за причинените вреди от неизпълнение на договорно задължение, чийто размер
е предварително уговорен от страните, като наред с това очертава и специфичните функции
на неустоечното вземане – обезщетителна, свързана с преразпределяне на последиците от
1
неизпълнението в тежест на неизправния длъжник, обезпечителна – за обезпечаване
изпълнението на задължението и наказателна – в случаите, при които размерът на
неустойката е по – голям от причинените вреди. В рамките на един от основните принципи в
гражданското право – свободата на договаряне, намерил нормативното си отражение в чл. 9
ЗЗД страните по една двустранна правна сделка могат да уговорят неустойка за вредите от
неизпълнение на договорно задължение. Необходимо е обаче това неустоечно вземане да
има някоя от специфичните за неустойката функции. В противен случай клаузата за
неустойка би била нищожна поради накърняване на добрите нрави, за което съдът следи
служебно, преценявайки клаузата към момента на сключване на договора и включването в
неговото съдържание – арг. т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по тълк. дело
№ 1/2009 г.на ОСТК на ВКС.
В конкретната хипотеза се касае за неустойка, дължима поради неизпълнение на едно
акцесорно по характера си задължение – за представяне на обезпечение, а с това и насочена
към обезпечаване на вреди, които не са преки такива – вредите, чието обезщетение се търси
с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Предвид това и съобразявайки
конкретния размер съдът намира, че тази клауза от договора за заем създава предпоставки
за обогатяване на едната страна – заемателя без правно основание, доколкото неустойката,
дължима заради неизпълнение не на главното, а не акцесорното задължение излиза извън
присъщите си функции по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и нарушава принципа за справедливост, поради
което същата е нищожна като противоречаща на добрите нрави – арг. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
и като израз на неравноправна клауза – арг. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП.
В т. 12 от заявлението заявителят е посочил, че сумата от 150 лева представлява
еднократно начислена неустойка при допусната забава на плащането и представлява 25 % от
размера на главницата. В т. 6 от Тарифата за таксите за допълнителни услуги, предоставяни
от [фирма], на която се позовава заявителя и приложена към заявлението, е предвидено
начисляването на такса за разходите за събиране на просрочено вземане, включващи
разходите на кредитора във връзка с изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни разговори и др. п., като е установено, че не могат да
нахвърлят 25 % от главницата по договора за кредит.
Съдът намира, че с оглед така очертаната цел и основанията, при наличието на които е
дължимо процесното вземане за неустойка, всъщност се касае за предвидена от заемодателя
такса с еднократен характер, начислена в противоречие с чл. 10а ЗПК, предвиждаща
възможността кредиторът да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не и да изисква заплащане на такси
и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Дори да се приеме,
че това вземане по естеството си представлява неустойка за забава, то същата е начислена в
противоречие с разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че при забава е дължима
единствено законната лихва за забава, като целта на това вземане е да обезпечи кредитора
поради допуснатото неточно във времево отношение изпълнение – забавено такова. Съдът
намира за недопустимо под формата на такси да се начислява обезщетение за забавено
плащане над размера на законната лихва, което се явява и в противоречие с разпоредбата на
чл. 143, т. 5 ЗЗП.
В хипотезата на заявление по чл. 410 ГПК съдът е длъжен да извърши преценка за
съответствие на заявлението със закона и добрите нрави, което задължение му е изрично
вменено с разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК /в този смисъл определение № 974 от
07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г., II т. о., ВКС/.
Ето защо, заявлението в посочената по-горе част, както и в съответната й част от
разноските по делото, следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран и на основание чл. 411, ал. 2 ГПК, съдът
2
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ искането на заявителя [фирма] за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК против Р. Р. П., с ЕГН: ********** за сумата от 102 лева, представляваща
договорна неустойка за периода от 30.11.2022 г. до 15.02.2023 г., за сумата от 150 лева,
представляваща еднократно начислена на 01.04.2023 г. неустойка за забава, както и за
сумата от 20,62 лева – разноски по делото за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от заявлението.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба, пред Софийски градски
съд, в едноседмичен срок от съобщаването му на заявителя.
ПРЕПИС от разпореждането да се връчи на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3