Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. София, 18.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД - Наказателно отделение, Х-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено
на единадесети май две хиляди и осемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АТАНАС АТАНАСОВ
ЧЛЕНОВЕ : РУСИ АЛЕКСИЕВ,
мл. с. АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ,
при секретаря Елка Григорова и в присъствието на
прокурора Йорданка Чанкова, като разгледа докладваното от съдия Алексиев ВНОХД № 714 по описа за 2018 г., за да
се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 13.12.2017 г. по
НОХД № 21666/2016 г., Софийски районен
съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 95-ти състав, е признал подс. С.С.С. за
виновен в това, че на неустановена дата през месец декември 2004 г., в гр.
София, противозаконно присвоил чужда - на „А.“ ООД, движима вещ – пароструйка,
марка „Lavor wash“, модел „Текна 2015Т“, на стойност 4 700 (четири хиляди и
седемстотин) лева, която вещ владеел на основание сключения от него, в
качеството му на ЕТ „С.С.“, и на лизингополучател, на 14.10.2004 г., в гр.
София, договор за лизинг на машини, с предмет посочената пароструйка, марка
„Lavor wash“, модел „Текна 2015Т“, с „А.“ ООД, в качеството на лизингодател -
престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, поради което и на основание чл. 55, ал. 1,
т. 2, б. „б“, вр. чл. 2, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2, вр.
ал. 3, т. 1, вр. ал. 1 НК го е осъдил на наказание „пробация“, с пробационни
мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“, два пъти седмично, за срок
от осем месеца, както и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“,
за срок от осем месеца.
Недоволен от така постановената
присъда е останал служебно назначения защитник на подс. С.– адв. С.В., САК,
който, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, подава въззивна жалба. В нея се твърди, че присъдата е неправилна, като незаконосъобразна,
необоснована и несправедлива. Изтъква се, че по делото липсват доказателства за
авторството на деянието от подсъдимия и приетата от първия съд фактическа
обстановка не почива върху събраните по делото доказателства. Желае се отмяна
на първоинстанционната осъдителна присъда и постановяване на нова, оправдателна
присъда.
С подадената въззивна жалба не се
правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В
разпоредително заседание, проведено на 19.03.2018 г., въззивният съд, по реда
на чл. 327 от НПК, след като се запозна с въззивната жалба и с приложените
материали по делото, прецени, че за правилното изясняване на обстоятелствата по
делото не се налага разпит на подс. С.. Намери, съща така, че не се налага
провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на
въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на
делото.
С
оглед разпоредбата на чл. 329, ал. 2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото
лице обвинение за престъпление, което се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т.
7 от НК, въззивният съд намери, че присъствието му в съдебното заседание е
задължително.
В съдебното заседание пред
въззивната инстанция, подс. С.не се явява, като съдът е дал ход на делото в
отсъствието на подсъдимото лице, по реда на чл. 269, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК,
в условията на т. нар. „задочно производство“. Към същото е пристъпено едва
след изчерпване на всички процесуални възможности за установяване
местонахождението на подсъдимия и неговото призоваване. Съобразено е и обстоятелството,
че последният сам, със своето поведение, е дал причина да не може да бъде
намерен, за да бъде призован, предвид факта, че е напуснал известния по делото
адрес, без да уведоми съда за актуалния си адрес.
В откритото съдебно
заседание пред въззивната инстанция, служебно назначеният защитник на подс. С.
- адв. С.В., САК, поддържа въззивната жалба, по съображенията, изложени в нея,
относно неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт, като намира, че от
събраните в хода на съдебното следствие писмени и гласни доказателства не се
установява по категоричен начин подзащитният ѝ да е извършил деянието, за
което е привлечен към наказателна отговорност. Посочва, че не са събрани
доказателства за виновността му, тъй като се касае до договорни отношения, а и
на подсъдимия не е била изпратена покана за доброволно изпълнение, каквато е
била практиката на дружеството – лизингодател. Сочи, че по делото не е
установено по безспорен начин инкриминираната вещ да се е намирала във
фактическата власт на подсъдимия, нито на кого и на коя дата е предоставена
веща, респ. не е установено подсъдимият да се е разпоредил с вещта. Навежда
доводи, че липсва интелектуалният момент на умисъла за обсебване, като не се
установява подсъдимият да е имал умисъл за разпореждане с вещта и да е
използвал средствата, получени за нея, за собствени цели. Желае присъдата на
СРС да бъде отменена и вместо нея да бъде постановена друга, с която подсъдимият
да бъде оправдан.
Представителят на
държавното обвинение пледира въззивната жалба да бъде оставена без уважение,
като неоснователна, а присъдата на СРС – да бъде потвърдена, като правилна и
законосъобразна. Посочва, че фактическата обстановка е правилно установена в
хода на съдебното производство пред първия съд и въз основа на тази фактическа
обстановка съдът е формирал правилни правни изводи за виновността на
подсъдимото лице в престъплението, за което е предаден на съд. Изтъква, че по
делото е безспорно установено, че на 14.10.2004 г. подсъдимият е сключил
договор за лизинг на процесната вещ с дружеството „А.“ ООД, заплатил е първата
и втората вноска по лизинговия договор, след което е спрял плащанията и се е
укрил. Престанал е да отговаря на телефонните обаждания, не е бил намерен на
посочения от него адрес за връзка, а самата машина е била демонтирана от
мястото, където е упражнявал своята стопанска дейност и нейното местонахождение
е останало неизвестно за собственика ѝ – дружеството – лизингодател.
Изтъква, че въз основа на така установената фактическа обстановка правилно СРС
е признал подсъдимия за виновен, като е съобразил и трайната съдебна практика.
Акцентира върху обстоятелството, че самият лизингов договор е бил със срок до
15.09.2005 г., като след изтичането му лизинговата вещ също не е била върната.
Отчита, че размерът на наложеното на подсъдимия наказание е справедлив.
Тъй като подсъдимият не се явява
пред въззивния съд, същият не упражнява правата си по лична защита и на
последна дума.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства,
обжалвания съдебен акт, изложеното във въззивната жалба и допълнението към нея,
както и доводите и възражения, направени в съдебното заседание и след като въз
основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна
проверка на обжалвания съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира
за установено следното :
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана.
За да постанови
обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред. Приобщил е по
реда на чл. 283 от НПК, а именно чрез прочитане, събраните на досъдебното
производство писмени доказателствени средства. При постановяване на присъдата,
първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните пред него и на досъдебното
производство относими гласни и писмени доказателства и доказателствени средства,
заключения на способи на доказване - експертизи, а именно : гласни доказателствени средства - показанията
на св. Б.Г.С., депозирани в открито съдебно заседание (о.с.з.), проведено на
14.06.2017 г. (л. 104 от съдебното производство) и И.Н.М., снети в о.с.з.,
проведено на 03.10.2017 г. (л. 156/гръб от съдебното производство) и тези,
снети в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената
съвкупност, по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК (л. 28 от
досъдебното производство) ; писмени
доказателства и писмени доказателствени средства – фактура № 14775/14.10.2004 г. (л. 4 от досъдебното
производство), фактура №
15195/05.11.2004 г. (л. 5 от досъдебното производство), решение на СГС - ФО и
удостоверение за регистрация на ЕТ „С.С.“ (л. 19 – л. 22 от досъдебното
производство), договор за лизинг на машини от 14.10.2004 г., с предмет
пароструйка, марка „Lavor wash“, модел „Текна 2015Т“ (л. 16 – л. 18 от
досъдебното производство), договор за наем на автомивка от 15.11.2004 г. (л. 24
– л. 25 от досъдебното производство), справка за съдимост на подсъдимия (л. 167
– л. 168 от съдебното производство) ; способ
на доказване – заключение на съдебно – икономическа експертиза (л. 31 – л. 33
от досъдебното производство).
Пред настоящата съдебна
инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно не бяха представени и
събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният съд изгради
своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани и
проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, които
намери за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на
еднозначни изводи по фактите.
Въззивният съд намира, че
вътрешното убеждение на първоинстанционния съдебен състав по съставомерните
факти е формирано въз основата на правилен анализ на събраните по делото
доказателствени материали, като изцяло споделя доводите и съображенията му,
относно показанията на разпитаните свидетели, приложените писмени
доказателствени средства и използвания способ на доказване - експертиза.
Първостепенният съд е кредитирал изцяло показанията на разпитаните по делото
пред него свидетели, както и посочените по-горе писмени доказателствени източници
и заключение на способ на доказване - експертиза, като на базата на така
събраните и проверени доказателства и доказателствени средства е изградил
своето вътрешно убеждение, относно фактическата обстановка по делото, която се
споделя напълно и от настоящия съдебен състав. СРС не е дал вяра единствено на показанията
на св. С., досежно мястото на монтиране на пароструйката, като е преценил, че
от показанията на св. М. е безспорно установено, че същата е била монтирана в
гр. София, а противоречието в така събраните гласни доказателствени средства отдал
на изминалия продължителен период от време от датата на възприемане на фактите
и обстоятелствата, за които св. С. дава показания, и тази на разпита му пред
съда.
С оглед горното,
въззивният съдебен състав намира, че не са налице основания за съществена
промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от
една страна, пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и
обстоятелства, а от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна
преценка на доказателствения материал.
Настоящата инстанция не
установи възможност, въз основа на наличните доказателства, да се стигне до
съществено различни изводи относно фактологията, приета от първоинстанционния
съд, която се изразява в следното :
През
месец октомври 2004 г., подс. С.С. упражнявал стопанска дейност в качеството си
на ЕТ „С.С.“, като стопанисвал и експлоатирал автомивка, находяща се в гр.
София, бул. „*******, срещу входа на Нов български университет. По повод тази
си дейност, на 14.10.2004 г., в гр. София, на адрес бул. „*******, подсъдимият
сключил със св. Б.С., в качеството му на управител на „А.“ ООД, договор за
лизинг на машини с предмет пароструйка, марка „Lavor wash“, модел „Текна
2015Т“, на стойност 4 700 (четири хиляди и седемстотин) лв. Страните уговорили
подсъдимият да плати лизинговата цена на единадесет равни месечни вноски, в
размер на 391.67 лв. всяка, в срок до 15.09.2005 г., и първоначална вноска в
размер на 626.67 лв. Уговорили се, след окончателното плащане на цената, на С.
да бъде прехвърлена с нарочен договор собствеността върху машината.
На 14.10.2004 г., подсъдимият
заплатил на „А.“ ООД сумата от 626.66 лв., представляваща стойността на
първоначалната лизингова вноска по договора, за което от лизингодателя му била
издадена фактура № 14775/14.10.2004 г.
В изпълнение на сключения договор,
на неустановена дата през месец октомври 2004 г., служители на „А.“ ООД
доставили процесната пароструйка, марка „Lavor wash“, модел „Текна 2015Т“, в
автомивката, стопанисвана от подс. С.,***, и я монтирали. Не бил съставен
писмен документ, удостоверяващ предаването и получаването на лизинговата вещ.
На 05.11.2004 г., подсъдимият платил
стойността на втората лизингова вноска по договора, в размер на 391.67 лв.,
която била дължима на 15.11.2004 г. За плащането „А.“ ООД му издало фактура № 15195/05.11.2004 г.
През месец декември 2004 г., подс. С.
се укрил от представителите на „А.“ ООД. Не платил дължимата на 15.12.2004 г.
по договора за лизинг на пароструйката лизингова вноска, в размер на 391.67 лв.
Спрял да отговаря на телефонните повиквания на св. С. и не бил открит на адреса
в гр. София, ж. к. „*******, който бил посочил за контакт при сключването на
лизинговия договор. По същото време, преустановил и дейността на автомивката на
бул. „*********, като на неустановена дата през същия месец - декември 2004 г.,
демонтирал и изнесъл оттам пароструйката, марка „Lavor wash“, модел „Текна
2015Т“, собственост на „А.“ ООД, и се разпоредил с нея по неустановен начин.
Подсъдимият С.С.С. е роден на *** ***,
българин, български гражданин, с основно образование, с адрес по лична карта
гр. София, ул. „*********, ЕГН **********.
Същият е осъждан.
Така
възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото си
кореспондира изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите
констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на правилен
анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят
изцяло и от въззивния състав. Настоящата инстанция констатира, че не е
допуснато нарушение при изграждане на вътрешното убеждение на първостепенния
съд. Доказателственият анализ, е извършен при пълно спазване на процесуалните
правила, установени в НПК, като е анализирана цялата доказателствена
съвкупност, без да са игнорирани отделни доказателства и/или доказателствени
средства. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от
обвинителния акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната
логика. В мотивите на постановената присъда решаващият съд по ясен и убедителен
начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е
извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за тяхното
установяване. В тази връзка е необходимо да се посочи, че когато изразява
съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по
делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори
изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста (решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о., решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о., решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о., решение № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н. о.).
Както събраните пред първия съд
доказателства, така и доказателственият материал, събрания в хода на
досъдебното производство и приобщен по делото по предвидения за това
процесуален ред, са относими към предмета на доказване по делото и сочат именно
към възприетите факти.
Без
да бъдат преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебен състав намира за
необходимо, с оглед на доводите и възраженията, изложени във въззивната жалба,
в допълнението към нея и в съдебното заседание, както и в съответствие със
законово вмененото му задължение за служебна проверка на правилността на
присъдата в цялост, да посочи следното :
Правилно,
при формиране на изводите си по фактите, първоинстанционният съд е дал вяра на
показанията на представляващия ощетеното юридическо лице – „А.“ ООД – св. С., и
на св. М., а също и на събраните писмени доказателствени средства – договор от
14.10.2004 г., сключен между „А.“ ООД, представлявано от св. С., в качеството му
на лизингодател, и ЕТ „С.С.“, представлявано от подсъдимия, в качеството му на
лизингополучател, с предмет лизинг на машини с предмет пароструйка, марка
„Lavor wash“, модел „Текна 2015Т“, както и два броя фактури от 14.10.2004 г. и
от 05.11.2004 г., като не е сторил това произволно, а след задълбочена преценка
на тяхната надеждност и достоверност, както с оглед собственото им
информационно съдържание, така и при съпоставянето помежду им. Районният съд е
аргументирал по ясен и убедителен начин защо кредитира показанията на
горепосочените свидетели и как точно ги оценява при формирането на фактическите
си изводи.
Показанията
на св. С. в основни линии се характеризират с логичност, последователност и
липса на вътрешна противоречивост. Довод за тяхната достоверност е
обстоятелството, че те изцяло кореспондират (с изключение на съобщеното от него
относно мястото на монтиране на лизинговата вещ) и се подкрепят от останалия
събран и проверен доказателствен материал. В частност, от показанията на св. М.
и отразеното в лизинговия договор от 14.10.2004 г. – досежно начинът на
сключване на лизинговия договор, датата и мястото на сключването му, предметът
на договора, задълженията на лизингополучателя и факта на доставката и монтаж
на монтиране на пароструйката в обект, стопанисван от подсъдимия, поведението
на подсъдимия след плащане на втората вноска по лизинговия договор и положените
усилия за осъществяване на контакт с него, и с отразеното в издадените от
дружеството – лизингодател фактури – относно извършените от подсъдимия плащания
по лизинговия договор.
Действително, констатира се
противоречие между показанията на този свидетел и св. М., в частта за мястото
на доставка и монтаж на машината – предмет на лизинговия договор. Така, св. М.
в показанията си, депозирани в хода на досъдебното производство и приобщени към
доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, сочи, че машината е
била монтирана в автомивка, находяща се в гр. София, ж. к. „Овча купел“, бул. „*****,
срещу НБУ, докато св. С. дава показания, че това е станало в обект в гр. Русе.
По отношение на това обстоятелство, съдът дава вяра на показанията на св. М.,
като прецени, че същите са депозирани в относително по-близък темпорално момент
към датата на възприемане на фактите и обстоятелствата, интересуващи
производството (16.02.2007 г.), докато тези на св. С. са депозирани на
14.06.2017 г. или близо 13 години след датата на възприемане на релевантните
факти и обстоятелства, поради което е напълно естествено свидетелят да не може
да възпроизведе в пълнота и детайли възприетата от него фактическа обстановка.
Изложеното обаче не разколебава извода на инстанциите по същество, че този
свидетел депозира обективни, добросъвестни и правдиви показания, които в
основни линии са напълно единни, еднопосочни и вътрешно непротиворечиви, поради
което и няма основание да не бъдат кредитирани при формиране на изводите им по
фактите.
Показанията
на св. М., снети в хода на досъдебното производство и приобщени към
доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, настоящият съдебен
състав също намира за достоверни, обективни и добросъвестно депозирани, поради
факта, че са напълно единни, еднопосочни, вътрешно непротиворечиви и
кореспондират по небудещ съмнение начин с показанията на св. С. и събраните по
делото писмени доказателствени средства. Ето защо и като е кредитирал същите,
СРС не е допуснал нарушение на реда за събиране и анализ на доказателствените
средства.
Правилно
първият съд се е доверил и на заключението на изготвената в досъдебното
производство съдебно икономическа експертиза, отчитайки, че същата е приета без
възражения, дала е пълен и компетентен отговор на поставената задача, относно
стойността на инкриминираните вещи.
Констатацията
за съдебното минало на подсъдимото лице към датата на инкриминираното деянието,
законосъобразно районният съд е направил въз основа на приложената по делото
справка за съдимост.
Въззивната
съдебна инстанция кредитира и останалите писмени доказателствени средства
напълно, като намира за правилно и законосъобразно използването им от първия
съд при изграждането на фактическите му и правни изводи, в качеството им на
допълващи и изясняващи установената по делото фактическа обстановка.
Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния
обем и категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата
да формират еднозначни изводи по фактите, и в основни линии споделя направеният
в мотивите към присъдата анализ на наличните доказателствени материали.
Като
цяло, въззивният съд намира, че за установяването на обективната фактическа
обстановка първоинстанционният съд е положил всички възможни и необходими
процесуални усилия. Разпитани са установените по делото свидетели, при
условията на чл. 12, ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на
принципите на непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко
посочван в практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „д“ от КЗПЧОС и като право на
„ефективно участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд
срещу Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК, съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните в рамките на досъдебна
фаза на процеса писмени доказателствени средства.
Въззивният
състав служебно констатира, че правото на защита на подс. С. не е било нарушено
в нито един етап от първоинстанционното съдебно производство. Спазени са всички
изисквания на процесуалния закон, гарантиращи законосъобразното упражняване на
правото на защита от страна на подсъдимия – положени са всички необходими
усилия за редовно връчване на обвинителния акт, гарантиране на участието му в
процеса, на правото му да дава обяснения, да представя доказателства и да прави
доказателствени искания, да се ползва от адвокатска помощ, каквато служебно му
е осигурена, както и възможност да се изказва последен и да обжалва актовете на
съда, накърняващи законните му права и интереси.
Предвид всичко изложено, въз
основа на така направения анализ на доказателствата и въз основа на
установената фактическа обстановка, първостепенният съд е направил правилни
правни изводи, в съгласие със закона и постоянната практика на върховната
съдебна инстанция на РБ, досежно
съставомерността на инкриминираното деяние, като го е подвел напълно
законосъобразно под състава на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК,
доколкото събраните по делото доказателства сочат на това, че извършеното на
инкриминираната дата и място от подс. С. осъществява, от обективна и субективна
страна, състава именно на това престъпление.
От обективна и субективна страна
са налице всички признаци на този престъпен състав.
От обективна страна, изпълнителното
деяние на престъплението по този законов текст се изразява в присвояване на
предмета на посегателство – чужда движима вещ. Присвояването, от своя страна,
представлява противозаконно разпореждане с вещта – предмет на посегателство, в
интерес на всеки друг, освен на собственика на вещта. Последната е във
фактическата власт на престъпния деец на годно правно основание, към момента на
осъществяване на изпълнителното деяние. Престъплението по този законов текст
може да се осъществи от субективна страна само при форма на вината „пряк”
умисъл.
В настоящия случай, безспорно се
установява, че на неустановена по делото дата през м. октомври 2004 г., подс. С.,
действащ като управляващ и представляващ ЕТ „С.С.“ – лизингополучател по
лизинговия договор, сключен на 14.10.2004 г. с „А.“ ООД, установил фактическа
власт върху предмета на лизинговия договор - пароструйка, марка „Lavor wash“,
модел „Текна 2015Т“, на стойност 4 700 (четири хиляди и седемстотин) лв., като
същата била монтирана от служители на дружеството – лизингодател в автомивката,
стопанисвана от подсъдимия С.,***. Лизинговата вещ била собственост на „А.“ ООД
и в този смисъл се явявала чужда по отношение на подсъдимия и представлявания
от него ЕТ.
Установява се, че на 14.10.2004 г.
подсъдимият заплатил на „А.“ ООД сумата от 626.66 лв., представляваща
стойността на първоначалната лизингова вноска по договора, за което от
лизингодателя му била издадена фактура № 14775/14.10.2004 г., след което на
05.11.2004 г. подсъдимият платил стойността на втората лизингова вноска по
договора, в размер на 391.67 лв., която била дължима на 15.11.2004 г. За
плащането „А.“ ООД му издало фактура №
15195/05.11.2004 г.
През м. декември 2004 г., обаче,
подс. С. преустановил плащанията, дължими по лизинговия договор, започнал да се
укрива от представителите на „А.“ ООД, спрял да отговаря на телефонните
повиквания на св. С. и не бил открит на адреса в гр. София, ж. к. „**********,
който бил посочил за контакт при сключването на лизинговия договор. По същото
време преустановил и дейността на автомивката на бул. „*****, като на
неустановена дата през същия месец - декември 2004 г., демонтирал и изнесъл
оттам пароструйката марка „Lavor wash“, модел „Текна 2015Т“, собственост на „А.“
ООД. С това, подсъдимият осъществил от обективна страна изпълнителното деяние
на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК. Подсъдимият обективно демонстрирал
промяна на отношението си към вещта – предмет на лизинговия договор, а
именно от такова да упражнява фактическа власт за нейния собственик, в такова
да я третира като своя. Това станало, като не изпълнил задълженията си по
лизинговия договор и вместо да върне вещта, в изпълнение на чл. 25 от сключения
договор и да поиска прекратяването му, при невъзможност да продължи да го
изпълнява, демонтирал машината и я изнесъл от автомивката, като я укрил на
неизвестно за нейния собственик местонахождение, категорично демонстрирайки по
този начин промяната в отношението си към нея, като към своя.
От субективна страна, районният съд правилно е приел, че
деянието е извършено от подсъдимия при форма на вината „пряк” умисъл.
Подсъдимият е съзнавал, че упражнява фактическа власт върху чужда движима вещ -
процесната вещ ; имал е представа, че липсва правно основание за продължаващото
държане на вещта от негова страна, предвид неизпълнението на договора за
лизинг, в частта му относно заплащането на дължимите лизингови вноски ; знаел е,
че следва да върне вещта на нейния собственик, но не е сторил това, а вместо
това е демонтирал машината от обекта, в който е била монтирана и я е преместил
на място, неизвестно за собственика ѝ, с което е демонстрирал, както вече
се посочи, промяна в намерението си към вещта, като е започнал да я третира
като своя. Подсъдимият е осъзнавал общественоопасния характер на деянието,
предвиждал е настъпването на общественоопасните последици от него и е искал
настъпването на тези последици – да присвои предмета на престъплението.
Вината е неюридическо свойство на
престъплението, защото нейното наличие не зависи от закона, а от установените в
процеса факти за поведението на дееца. Поради това, изводите на съда за
субективната страна на престъплението се основават на обективните данни по
делото. При решаване на въпроса за съдържанието на умисъла у подсъдимото лице,
съдът следва да изходи от съвкупността от всички обстоятелства за конкретното
престъпление – това,
че подсъдимият е съзнавал задълженията си по договора, а именно да върне вещта
при неизпълнение на задълженията си, както и че е бездействал при наличие на
правно задължение за активно поведение, насочено към предаване на вещта в
патримониума на нейния собственик и е осъществил поведение, насочено към
укриване на вещта от нейния собственик. При така установените обективни факти е
безспорно, че подсъдимият е имал вярна представа за всички фактически
обстоятелства на извършеното деяние, които му придават обществена опасност и
които са послужили за инкриминирането му като обсебване. Също така, подс. С. е
наказателно - отговорно лице, без данни, изключващи възможността му да носи
наказателна отговорност или такива, подлагащи на съмнение неговата вменяемост,
въпреки липсата на съдебно - психиатрична и психологична експертиза по делото.
Няма съмнение в това, че е съзнавал, че присвоява вещта – предмет на престъпно
посегателство, като се разпорежда с нея, задържайки я противозаконно в своя
фактическа власт, в ущърб на нейния собственик.
Мотивиран от горното, настоящият
съдебен състав намира, че районният съд е направил правилни, обосновани и
доказателствено обезпечени правни изводи за съставомерността, от обективна и
субективна страна, на вмененото на подс. С. инкриминирано деяние.
По изложените съображения, правилно
и в съответствие с разпоредбата на чл. 303, ал. 2 от НПК, подс. С.С. е бил
признат за виновен, за извършеното от него престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК.
За прецизност, настоящата инстанция
намира за необходимо единствено да отбележи, че първият съд се е допуснал
известна непрецизност, позовавайки се в присъдата си на разпоредбата на чл. 2,
ал. 2 от НК, като е преценил, че в конкретния случай приложение ще намери
принципа за действие на по-благоприятния наказателен закон. Видно от
санкционната част на разпоредбата на чл. 206, ал. 1 от НК в редакцията ѝ
към датата на извършване на деянието – м. декември 2004 г. – ДВ, бр. 10 от 2003
г., предвиденото наказание за престъплението обсебване е било „лишаване от
свобода“ със специален максимум – до шест години. Със ЗИДНК, обн. ДВ, бр. 26 от
2010 г., е предвиден специален минимум на наказанието „лишаване от свобода“ за
това престъпление, а именно за срок от една година. При това, както правилно е
преценил и районният съд, санкционните последици за дееца ще се уредят съгласно
закона, който е бил в сила към момента на извършване на деянието, тъй като
последвалият наказателен закон е по-неблагоприятен за същия. В случая
приложение ще намери правилото по чл. 2, ал. 1 от НК, а не изключението за
приложение на последващия наказателен закон, ако е по-благоприятен за дееца,
визирано в чл. 2, ал. 2 от НК. Различието в правните изводи на инстанциите по
същество, обаче, по никакъв начин не касае правилно и законосъобразно определения
от районния съд краен изход на делото и не обуславя изменение на присъдата, по
реда на чл. 337 от НПК, тъй като първият съд по същество е приложил правилно
материалния закон.
Неоснователни са възраженията на
защитата на подсъдимия за недоказаност на авторството на подсъдимия, по
отношение на инкриминираното деяние. По делото е безспорно установено, че
именно подсъдимият, в качеството си на представляващ ЕТ „С.С.“, е подписал
договор за лизинг на процесната вещ с „А.“ ООД, като същият е установил
фактическа власт върху машината, която е била монтирана от служители на
дружеството – лизингодател в стопанисвания от С. стопански обект – автомивка.
Вярно е, че по делото не е установено, че тъкмо подсъдимият е демонтирал пароструйката
от стопанския обект. Доколкото, обаче, от една страна, върху него е тежало
задължението да върне машината при неизпълнение на договора, но е бездействал
по отношение връщането на вещта, а от друга – машината е била монтирана в
стопанисван само от него стопански обект и не е установено да е била предмет на
общественоопасно деяние от трето лице, следва да се приеме, че е демонтирана и
преместена оттам лично от него, или най-малкото по негово разпореждане, тъй
като той е упражнявал фактическа власт върху вещта.
Настоящата инстанция намира за
неоснователно и възражението на защитата, че подсъдимият не следва да носи
отговорност по възведеното му обвинение по съображения, че същият е страна на
договорни отношения. Действително, сключеният на 14.10.2004 г. договор за
лизинг е породил гражданскоправни отношения между „А.“ ООД, в качеството му на
лизингодател, и ЕТ „С.С.“, като лизингополучател. Престъпното обсебване, обаче,
винаги се предхожда от сключването на договор между две лица – формален, или
неформален, по силата на който едното лице получава фактическата власт върху
вещта на валидно правно основание. Законът инкриминира неизпълнението на
сключения договор, тогава, когато то се дължи на промяна на отношението на дееца
към вещта, а именно от това да владее вещта за другиго, в това да я третира
като своя. Именно подобна промяна на намерението на подсъдимия спрямо вещта несъмнено
се обективира от поведението му и обуславя субективната съставомерност на
същото, под състава на разпоредбата на чл. 206, ал. 1 от НК.
При правилна правна оценка на събрания доказателствен
материал и на установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният
съд законосъобразно и точно е индивидуализирал наказанието на подсъдимия, като
е приел, че следва да го определи при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“
от НК, поради наличието на изключително смекчаващо отговорността на дееца
обстоятелство, а именно отдалечеността на датата на постановяване на крайния
съдебен акт от датата на извършване на деянието, не по негова вина.
Настоящата инстанция няма основания да не се солидаризира
с изводите на СРС, че продължилото повече от 13 години наказателно производство
далеч надхвърля разумните срокове по ЕКПЧ и в голяма степен обезсмисля
наказателната репресия спрямо подсъдимото лице. Изцяло следва да бъдат
споделени и изводите на решаващия съд, относно конкретната степен на обществена
опасност на деянието и неговия извършител, очертана посредством професионално
съзрените и изтъкнати смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства.
При
тези обстоятелства, районният съд правилно е преценил, че с оглед санкцията,
предвидена за престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК към датата на извършването
му – м. декември 2004 г., са налице предпоставки за замяна на предвиденото
наказание „лишаване от свобода“ със специален максимум, с „пробация“, по реда
на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, като съвкупност от следните пробационни
мерки : „задължителна регистрация по настоящ адрес“ два пъти седмично, за срок
от осем месеца и „задължителни периодични срещу с пробационен служител“, за
срок от осем месеца.
Вземайки предвид всички посочени
по-горе обстоятелства, въззивният съд намира, че така определеното наказание по
вид и размер е справедливо и съответно на обществената опасност на конкретните
деяние и деец, отговаря в най - пълна степен на изискванията на наказателната
репресия и на принципите на българското наказателно законодателство. Чрез него в
пълна степен биха се изпълнили визираните в чл. 36 от НК цели на генералната и
на специална превенция, като същевременно не се явява несъразмерно тежко и се
явява достатъчно за осигуряване нужния възпитателно -
поправителен и възпиращ ефект, не само върху личността на подсъдимия, но и
върху другите неустойчиви членове на обществото, в каквато насока е и основният
смисъл на генералната и специална превенция по чл. 36 от НК.
Предвид изложеното до тук и с
оглед съвпадението на крайните изводи на двете съдебни инстанции, настоящият
въззивен състав приема, че обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и
като такава следва да се потвърди изцяло. Присъдата е постановена при безспорно
и коректно изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила и на материалния закон. Определеното
наказание не е явно несправедливо и напълно съответства на обществената
опасност на деянието и дееца.
Настоящата инстанция констатира, че
решаващият първоинстанционен съд е пропуснал да се произнесе по направените по
делото разноски, но намира, че не разполага с правомощието да се произнесе по
този въпрос с окончателния си съдебен акт, по съображения, че така би лишил
страните от редовен двуинстанционен съдебен контрол върху съдебния акт в тази
му част. Констатираният от въззивния съд пропуск ще следва да се отстрани от
първия съд, по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК.
При извършената, на основание чл. 314,
ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи
нейното изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения
същата следва да бъде потвърдена, а въззивната жалба – да бъде оставена без
уважение, като неоснователна.
Воден от гореизложеното и на
основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда от 13.12.2017 г., по НОХД № 21666/2016 г. по описа на СРС - НО, 95-ти състав.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.