Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София,
20.03.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
К.
Трендафилов
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №14130 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 196 и сл. от ГПК /отм./ вр. с §2, ал.1 от ПЗР на ГПК.
С
решение от 23.03.2009 год., постановено по гр.дело №2053/2006 год. по описа на
СРС, ГО, 27 с-в, поправено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./ с решение от
02.06.2016 год., е отхвърлен като неоснователен предявения от С.О.
/конституирана по реда на чл. 120 ГПК /отм./ на мястото на А.К.Ч./ срещу Р.И.Ч.,
И.И.Ч. и К.И.Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване право на
собственост и предаване на владението на следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО с
площ от 2 630 кв.м., при съседи: север – имот пл.№50, подпорна стена и
граница с дължина от 9 линейни метра към имот с пл.№1897, от изток и юг –
останалата част от имот с пл.№1971 и от запад – имот с пл.№1897 с дължина на
границата 75.80 линейни метра, съставляващ част от имот с пл.№1971, местността
„в.з. Банкя-Иваняне“, целия с площ от 3 460 кв.м. съгласно кадастралния
план на Банкя от 1996 год., за който са отредени УПИ ХХХІ-2408, УПИ ХХХІІ-2408
и ХХХІІІ-2408 от кв.201а по действащия ЗРП на гр.Банкя; ведно с изградената в
него двуетажна жилищна сграда, монолитна, със стоманобетонна носеща конструкция
и гараж; отхвърлени са като неоснователни предявените от А.У.в България /по
реда на чл. 181 ГПК /отм.// срещу С.О. иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК
/отм./ за признаване за установено, че е собственик на гореописания недвижим
имот на основание завещание от А.Ч.и договор за продажба на оставеното от И. Ч.наследство
и срещу Р.И.Ч., И.И.Ч. и К.И.Ч. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване
на правото на собственост и предаване на владението на гореописания недвижим
имот.
Срещу
решението в частта му, в която е отхвърлен предявения първоначален иск по чл.
108 ЗС, е подадена в законоустановения срок по чл. 197 ГПК /отм./ въззивна
жалба от ищеца С.О.. Жалбоподателят поддържа, че правилно СРС бил приел, че към
момента на влизане в сила на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ /22.11.1997 год./ А.и К.Ч.били
възстановили правото на собственост на по 1/2 ид.ч. от процесния имот, както и че
към момента на сделката, обективирана в нотариален акт №29/1996 год. правото на
собственост върху процесния имот не съществувало в патримониума на
упълномощителите. Неправилни били изводите, че транслативният ефект на
постигнатото съгласие бил настъпил и последващо придобИ.е на правото, както и
че Г.Ц. е разполагала с валидна представителна власт да извършва разпоредителни
действия. От представеното по делото пълномощно било видно, че не била учредена
представителна власт за разпореждане с недвижимите имоти, част от които бил
процесният имот. От съдържанието на пълномощното с изх.№646 от 28.03.1995 год.
било видно, че волята на И. Ч.била да бъдат предоставени права на управление
върху недвижимите имоти на територията на страната, но не и на разпореждане с
тях. Неправилно СРС бил приел, че А.Ч.не била придобила останалата 1/2 ид.ч. от
процесния имот, принадлежал приживе на брат й, тъй като направеното от него
завещателно разпореждане дерогирало визираното в закона наследствено
правоприемство. И. Ч.бил починал на 11.02.1999 год. и бил определил за свой универсален
правоприемник А.В., с която не се намирал в роднински връзки и която била
гражданка на Република Германия. Съгласно чл. 29, ал. 1 и 2 ЗС /в редакция
преди изменението обн. ДВ, бр. 24 от 20.03.2007 год./, чужденци и чуждестранни
юридически лица не можели да придобиват право на собственост върху земя в
страната, като забраната не се прилагала само при наследяване по закон. Неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че по делото не бил доказан фактическия
състав по чл. 40 ЗЗД, както и че ответниците се явяват добросъвестни владелци
на имота – те основавали правата си на нищожна сделка. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответниците
по жалбата Р.И.Ч., И.И.Ч. и К.И.Ч. считат, че решението на СРС следва да бъде
оставено в сила в обжалваната от С.О. част. Поддържат, че били придобили имота
по силата на валидна възмездна сделка в указаната от закона нотариална форма и
в този смисъл имали качеството на добросъвестни владелци. Възражението за
нищожност на сделките било преклудирано. Претендират и присъждането на
направените разноски по делото.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените по реда на главното
встъпване искове е подадена в законоустановения срок по чл. 197 ГПК/ /отм./
въззивна жалба от А.У.в България. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС
бил приел, че адресат на частното завещателно разпореждане на А.Ч.била С.О..
Това завещателно разпореждане било нищожно, тъй като не се отнасяло до
определено имущество съгласно чл. 16, ал. 2 ЗН. Към момента на съставяне на
завещанието, както и към момента на открИ.е на наследството на А.Ч.не
съществувал един цялостен имот „Тенев баир“. Той не бил определен нито по
граници, нито по площ, нито по друг индивидуализиращ белег, позволяващ да бъде
счетен за определено имущество. Отделно от това заветът бил нищожен, тъй като
не съществувал правен субект Община Банкя и съответно заветникът не притежавал
юридическа дееспособност. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че в
полза на А.и И.Ч.било възстановено правото на собственост при условията на чл.
2, ал. 2 ЗВСОНИ – по силата на закона, както и че към момента на сделката,
обективирана в нотариален акт №29/1996 год. правото на собственост върху
процесния имот не съществувало в патримониума на упълномощителите. Неправилни
били изводите, че транслативният ефект на постигнатото съгласие бил настъпил и
последващо придобИ.е на правото, както и че Г.Ц. е разполагала с валидна
представителна власт да извършва разпоредителни действия. Упълномощаването
действително посочвало конкретния вид разпореждане – продажба, но не било
конкретизирано до кои имоти се отнася същото. Правилно СРС бил приел, че волята
на И. Ч.била ограничена до предоставяне на права за управление върху
недвижимите имоти на територията на страната, но неправилно бил счел, че 1/2
ид.ч. от процесния имот била придобита по давност от ответниците – физически
лица. Възражение за давност не било релевирано от тях, а и фактът на владението
подлежал на доказване.
Ответникът
по жалбата С.О. счита, че решението на СРС следва да бъде оставено в сила в
обжалваната от главно встъпилото лице част /по иска по чл. 97, ал. 1 ГПК
/отм.//.
Ответниците
по жалбата Р.И.Ч., И.И.Ч. и К.И.Ч. считат, че решението на СРС следва да бъде
оставено в сила в обжалваната от главно встъпилото лице част /по иска по чл.
108 ЗС/. Поддържат, че своевременно били релевирали възражение за придобивна
давност, а от събраните доказателства по делото било установено осъществяването
на фактическия състав по чл. 79, ал. 2 ЗС. Представителната власт на Г.Ц. била
надлежно възникнала. Безспорно било, че А.и К.Ч.били възстановени собственици
на процесния имот по реда на ЗВСОНИ. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд,
след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото
доказателства, намира следното:
Предявен е за разглеждане
първоначален иск с правно основание чл.108 от ЗС. В хода на първоинстанционното
производството е встъпил главно А.У.в България, който е предявил искове с
правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ срещу С.О. и с правно основание чл. 108
ЗС срещу Р.И.Ч., И.И.Ч. и К.И.Ч. /приети за съвместно разглеждане с определение
от 01.06.2007 год./.
СРС е сезиран с искова
молба, подадена първоначално от А.К.Ч., която твърди, че е единствен собственик
на основание законово наследствено правоприемство и възстановяване по реда на ЗВСОНИ
на следния недвижим имот: ДВОРНО МЯСТО с площ от 2 630 кв.м., при съседи:
север – имот пл.№50, подпорна стена и граница с дължина от 9 линейни метра към
имот с пл.№1897, от изток и юг – останалата част от имот с пл.№1971 и от запад
– имот с пл.№1897 с дължина на границата 75.80 линейни метра, съставляващ част
от имот с пл.№1971, местността „в.з. Банкя-И.яне“, целия с площ от 3 460
кв.м. съгласно кадастралния план на Банкя от 1996 год., за който са отредени
УПИ ХХХІ-2408, УПИ ХХХІІ-2408 и ХХХІІІ-2408 от кв.201а по действащия ЗРП на
гр.Банкя; ведно с изградената в него двуетажна жилищна сграда, монолитна, със
стоманобетонна носеща конструкция и гараж, който бил притежаван от нейните
наследодатели фамилиите Т.и Ч.. Този имот се намирал в местността „Тенев баир“
в гр.Банкя, представляващ масив от над 250 дка., собствеността върху който била
одържавена и впоследствие възстановено на основание ЗВСОНИ – Заповед №РД-57-881
от 10.11.1995 год. на Кмета на С.О.. През есента на 2001 год. ищцата узнала, че
с имотите й, без нейно знание е съгласие, се извършват регулационни промени и
разпоредителни действия. Г.К.Ц. се легитимирала с пълномощно рег.№13330 от
15.08.1995 год., с права, които ищцата никога не й била предоставяла. Нямала
намерение да я упълномощава и да я преупълномощава от името на брат си И. К.Ч.да
извършва разпоредителни сделки. С това пълномощно в периода от 27.05.1996 год.
до 22.12.1999 год. Г.Ц. била продала почти 250 дка. от Тенев баир и 100 дка. в
местността „Равнище“. С нотариален акт №29, т.LІV, дело №10709/29.05.1996 год. на І-ви
нотариус при Софийска нотариална служба при СРС, Г.Ц., като „пълномощник“ на
ищцата и брат й продала на И. Н.Б.три реални части от празно дворно място, намиращо
се в гр.Банкя, съставляващо имот с пл.№1897, съответно с площ от 1 200
кв.м., 2 000 кв.м. и 3 460 кв.м. На 19.12.1996 год. с нотариален акт
№14, т.LLХLІІІ, дело №28185/1996 год. на І-ви
нотариус при Софийска нотариална служба при СРС, Г.Ц., като пълномощник на И. Н.Б.и
М.Л. Б.– легитимиращи се с горепосочения нотариален акт, продала на И. К.Ч. и Р.И.Ч.
процесния недвижим имот, който бил част от частта с площ от 3 460 кв.м.
Ищцата поддържа, че продажбата била недействителна поради липсата на съгласие,
тъй като никога не е имала намерение да продава имотите в Тенев баир.
Пълномощното, което брат й бил предоставил, изключвало възможност за
разпореждане с имотите, а пълномощното, с което Г.Ц. се легитимирала, не било
достатъчно конкретно, за да даде такава представителна власт за извършване на
разпоредителни сделки. В този смисъл договорът за продажба бил сключен от лице
без представителна власт и чиито действия не били потвърдено. Отделно от това
процесната сделка била нищожна, тъй като бил накърнен принципът за
еквивалентност на престациите – продажбата била извършена на цена, която
многократно била по-ниска от пазарната стойност на имота. Г.Ц. била договаряла
със свои близки роднини, недобросъвестно и във вреда на „упълномощителите“.
Поради това следващото разпореждане с имота не било породило транслативен ефект
и ответниците упражнявали без основание фактическа власт върху спорния имот.
Ето защо моли да бъде признато за установено, че е собственик на имота и
ответниците да бъдат осъдени да й предадат владението му.
Ответниците Р.И.Ч., К.И.Ч.
и И.И.Ч. оспорват предявения иск и молят същия да се отхвърли като
неоснователен. Релевират евентуални възражения за придобивна давност, като
твърдят, че имат качеството на добросъвестни владелци.
С определение от
06.03.2006 год. СРС е конституирал Г.К.Ц. на основание чл. 174 ГПК /отм./ като
трето лице-помагач на страната на ответниците.
В хода на първоинстанционното
производство – на 28.07.2006 год. ищцата А.К.Ч. е починала, с оглед на което и
на основание чл. 120 ГПК /отм./ на нейно място е конституирана като ищец С.О. като
частен правоприемник по силата на завет, обективиран в саморъчно завещание от 31.10.2001
год., с предмет недвижимите имоти в местността „Тенев баир“ – виж определение на
СРС от 30.03.2007 год.
Главно встъпилото лице А.У.в
България поддържа в исковата си молба, че е собственик на процесния недвижим
имот. Този имот бил идентичен и бил част от местността „Тенев баир”,
представляващ масив от над 250 дка. Същият бил дарен на Е.К.Ч.от родителите и.
Собствеността върху имота била възстановена по ЗВСОНИ със Заповед №РД-57-881 от
10.11.1995 год. на кмета на СО. А.К.Ч. и брат и И. Ч.наследили Е.Ч./по майка М.Т./,
като всеки един от тях придобил по 1/2 ид.ч. Първоначалната ищца А.Чапрошикова
починала на 28.07.2006 год., като оставила саморъчно завещание от 31.10.2001
год., обявено на 24.08.2006 год., с което същата назначила за свой универсален
наследник по завещание А.У.в България. В това завещание се съдържало и
завещателно разпореждане, според което тя завещавала „Тенев баир” в гр.Банкя на
общината в Банкя”. Това разпореждане имало частен характер и представлявало
завет по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН. Същият обаче бил нищожен поради липса на
предмет, тъй като не се отнасял до определено имущество съгласно чл. 16, ал. 2 ЗН /липсвала индивидуализация на имотите, включени в обхвата му/. Ето защо
поради действителността на завещанието в останалата му част, единствен
собственик на процесните имоти се явявало главно встъпилото лице. И. Ч.починал
на 11.02.1999 год., като след неговата смърт – на 08.07.1999 год. било обявено
завещанието му, изготвено пред нотариус на 13.04.1995 год. По силата на това
завещание универсален правоприемник на неговото имущество била А.М.В.-К., германска
гражданка. С договор за продажба на наследство от 19.10.2006 год., вписан в
служба по вписванията, последната
прехвърлила на главно встъпилото лице правата върху наследството на И. Ч.. Този
договор бил в сила от 06.12.2006 год. – от момента, в който била заплатена
продажната цена. В наследствената маса на починалия И. Ч.бил включен и
процесния имот, от който той притежавал 1/2 ид.ч. Главно встъпилото лице сочи,
че с нотариален акт №29, т.LІV,
дело №10709/29.05.1996 год. на І-ви нотариус при Софийска нотариална служба при
СРС, Г.Ц., като пълномощник на А.Ч.и И. Ч.продала на И. Н.Б.три реални части от
празно дворно място, намиращо се в гр.Банкя, съставляващо имот с пл.№1897,
съответно с площ от 1 200 кв.м., 2 000 кв.м. и 3 460 кв.м. На
19.12.1996 год. с нотариален акт №14, т.LLХLІІІ, дело №28185/1996 год. на І-ви
нотариус при Софийска нотариална служба при СРС, Г.Ц., като пълномощник на И. Н.Б.и
М.Л. Б.– легитимиращи се с горепосочения нотариален акт, продала на И. К.Ч. и Р.И.Ч.
процесния недвижим имот, който бил част от частта с площ от 3 460 кв.м.
Първата от горепосочените сделки била нищожна поради липса на съгласие – тъй като
А.Ч.и И. Ч.нямали воля за продажба. Също така счита, че тази сделка била нищожна,
тъй като била привидна – прикривала дарение, тъй като по нея не било извършено
плащане, а дарението било нищожно поради липса на основание – при дарението
правно основание се покривало с мотивите на сделката, а в частност липсвали
мотиви. Сделката била нищожна и защото противоречала на закона и на добрите
нрави – в случая тя противоречала на правен принцип – този за еквивалентност на
престациите, при определяне съдържанието на които чл. 63, ал. 1 ЗЗД изисквал
двете страни по сделката да се съобразяват в отношенията помежду си и с
добросъвестността. Сделката не била породила правно действие и на основание
чл.40 ЗЗД – била извършена на цена, която била многократно по-ниски от пазарната
стойност на имота и било очевидно, че „упълномощената” била договаряла във
вреда на продавачите. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да бъде
признато за установено по отношение на ищеца и ответниците по първоначалната
искова молба, че е собственик на процесния недвижим имот по силата на завещание
и ответниците по първоначалната искова молба да бъдат осъдени да предадет
владението му, евентуално да бъде признато за установено по отношение на ищеца
и ответниците по първоначалната искова молба, че е собственик на 1/2 ид.ч. от
процесния недвижим имот по силата на договор за продажба на наследство и
ответниците по първоначалната искова молба да бъдат осъдени да му предадат
владението на 1/2 ид.ч. от имота.
Като ответник по
исковете на главно встъпилото лице ищецът по първоначалната искова молба С.О. не
изразява становище по тях.
Като ответници по
исковете на главно встъпилото лице ответниците по първоначалната искова молба Р.И.Ч.,
К.И.Ч. и И.И.Ч. ги оспорват и молят съда да ги отхвърли. Релевират евентуални
възражения за придобивна давност, като се позовават на добросъвестно владение.
С определение от
19.09.2016 год., постановено по ч.гр.дело №9379/2016 год. по описа на СГС, ГО,
ІV-Д с-в, е отменено определението от 02.02.2016 год. по гр.дело №2053/2006
год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в, с което е оставена без уважение молбата на Г.Д.П.
за конституирането му като страна по делото на мястото на починалата в хода на
производството ищца А.К.Ч., като на основание чл. 120 ГПК /отм./ същият е бил
конституиран като ищец по делото на мястото на починалата в хода на
производството ищца А.К.Ч. в качеството си на наследник по завещание от
25.07.2006 год.
Валидността на саморъчното
завещание на А.Ч.от 25.07.2006 год. в полза на Г.Д.П. е била оспорена от жалбоподателите
С.О. и А.У.в България.
От фактическа страна се установява следното:
Видно е от представения
по делото нотариален акт №19, т.IX, рег.№220, нот.дело №327/1928 год. на нотариус
при Софийския окръжен съд, че по реда на обстоятелствената проверка М.Т.Х.е бил
признат за собственик по силата на придобивна давност на следния недвижим имот:
празно място – борова гора, находяща се в с. Банкя, местността ”До селото”, на
площ от около 85 дка, при съседи: дол, път, мера и собствен имот на М.Х..
На 01.05.1930 год. М.Т.Х.и
съпругата му Д.М.Т. продали на Е.К.Ч.един хотел, находящ се в чертите на с.Банкя,
състоящ се от разни стари постройки върху 99.4 кв.м., с общо застроено и
незастроено пространство от 8 915.04 кв.м., образуващи квартали по плана на
с.Банкя, при съседи: шосе София-Банкя, площад при каптажа и от три страни М.Т.,
с новопроектирани улици – нотариален акт №74, том VIII, рег.№8541, дело
№1402/1930 год. на Първи нотариус при Софийски окръжен съд.
На 25.12.1936 год. М.Т.Х.продал
на Е.К.Ч.целокупното си имение, находящо се в землището на с.Банкя, местността
„Под селото“ и „Къси дол“, цялото с пространство около 299 дка., представляващо
понастоящем овощна градина и залесена площ само около 255 дка., съставляващи
урегулирани дворни места, образуващи по плана на с.Банкя, Софийско – квартал 20и
буквените поделения на същия квартал, без целите квартали: 20 Б, В, Г, Д, Ъ и
изключените парцели от другите квартали – нотариален акт №73, т.51, рег.№10448,
дело №4563/1936 год. на Първи нотариус при Софийски областен съд.
На 22.10.1941 год. М.Т.Х.дарил
на дъщеря си Е.К.Ч.от целокупния, притежаван от него недвижим имот, находящ се
в чертите на с.Банкя, състоящ се от изкуствено засадена гора и посадени овощни
градини, състоящ се целия от 220 дка, в местността, наричана по-рано “Под
селото”, “Над селото” - “Къси дол”, а сега “На върха” при посочени съседи –
нотариален акт № 35, том XVIII, регистър 3535, дело № 3326/1941 год. на Първи
нотариус при Софийски областен съд.
Видно е от удостоверения
за наследници №950 от 24.07.1995 год., №457 от 08.05.2001 год. и №1047 от
25.03.2005 год., че М.Т.Х.е починал на
06.10.1943 год., като е оставил за своя наследница по закон дъщеря си Е.К.Ч.а.
Последната е починала на 12.02.1995 год. и е оставила да свои наследници по
закон децата си А.К.Ч.а и И. К.Ч.. И. Ч.е починал на 11.02.1999 год. и е оставил
за свой наследник по закон сестра си А.Ч.а.
Установено, че имената А.К.Ч.
и А., А., А.К.Ч.а принадлежат на едно и също лице – удостоверение за
идентичност на лице с различни имена №1045 от 25.03.2005 год., издадено от СО –
район „Оборище“.
Със Заповед №РД-57-881
от 10.11.1995 год. на кмета на С.О. било наредено да се отпише от актовите
книги за държавни и общински имоти в ТОА “Банкя” и да се предаде на
наследниците на Е.К.Ч.а владението на имот с площ от около 230 дка., при
новообразувани граници: от север – кръстовището на ул.„Майор Паница” с ул.„И. ***,
от запад – каптажа /минерална вода/, частни имоти, от юг – градоманско дере, от
изток – ул.„Сливница”, имота на МНО /нова сграда/, частни имоти, наследствени
частни имоти, от североизток – ул.„И. ***, без летния театър. В заповедта е
посочено, че имотът е бил одържавен по ПМС №2274/1950 год. на основание ЗОЕГПНС,
за което са били съставен актове за държавна собственост №1971/1950 год. и
№1970/1953 год.
Като доказателство по
делото е прието е горепосоченото ПМС, ведно с описи, от което е видно, че на
основание чл. 9 от ЗОЕГПНС са били отчуждени в полза на държавата вилите,
посочени в изброените описи и населени места – в т.ч. с.Банкя, заедно с техните
дворни места, пристройки, подобрения, стопански и жилищни съоръжения, огради,
инсталации мебели и др. подобни – включително вилата на Е.К.Ч./т. 21 от опис №16/.
Представени са и
горепосочените актове за държавна собственост, с които са били актувани като
държавни следните недвижими имоти, бивша собственост на Е.К.Ч.а: 1/ вила за
живеене в с.Банкя, бул.“Толбухин“, на два етажа, ведно с дворното място, с обща
квадратура на имота от 2 000 кв.м., от която застроени 1 005 кв.м. и
2/ борова гора, овощна градина и ливада /непокрит имот/ от общо 110 дка., в
с.Банкя, местността „Тенев баир“.
Като доказателство по
делото е приет и акт за държавна собственост №937 от 20.12.1993 год., с който
бил актуван като държавен следния недвижим имот: вила, одържавена с акт за
държавна собственост №1971/1950 год., кв.20, с площ от 2 000 кв.м., целия
баир, 58 овощни насаждения и 63 декоративни дървета по АДС №1971/1950 год.,
борова гора и ливада, с площ от 253 000 кв.м., или общо 255 000
кв.м., бивша собственост на Е.К.Ч.а.
С пълномощно, с
нотариална заверка на подписа, извършена на 28.03.1995 год. от завеждащия
Консулската служба при Посолството на Република България в Париж, И. К.Ч.упълномощил
сестра си А. К.Ч.а да го представлява при възстановяване на собствеността му,
лично и като наследник на Е.К.Ч.а, върху недвижими имоти, вещни права и други
имущества на територията на Република България; да управлява имотите, както
намери за добре, като ги стопанисва с грижата на добър стопанин и ги отдава под
наем на когото намери за добре и при условия, каквито намери за добре.
С пълномощно, с
нотариална заверка на подписа, извършена под рег.№13330 на 15.08.1995 год. от ІІ-ри
нотариус при СРС, А. К.Ч.а, действаща лично и като пълномощник на И. К.Ч.,
упълномощила Г.К.Ц. със следните права: да представлява навсякъде, където е
необходимо, упълномощителите във връзка със събиране на всички необходими
документи за доказване правото им на собственост върху всички техни имоти в
гр.Банкя, както и документите, необходими за продажба на имотите; да представлява
упълномощителите при водене на преговори за продажба на съсобствените им имоти
в гр.Банкя, при условия и купувач, определени от нея, като сключва
предварителни договори за продажба на тези имоти при условия и купувач,
определени от нея; да получи от името и за сметка на упълномощителите
договорената от нея цена за недвижимите имоти в гр. Банкя; да извърши продажба
в нотариална форма на недвижимите имоти на упълномощителите в гр.Банкя при
определен от нея купувач, като тя определи и всички останали условия на
сделката – цена, начин на плащане и др.; да полага подписи от името и за сметка
на упълномощителите пред всички държавни органи в Република България при
упражняване на правата по пълномощното, както и да преупълномощава избран от
нея адвокат.
На 29.05.1996 год. А. К.Ч.а
и И. К.Ч., действащи чрез пълномощника си Г.К.Ц. /легитимираща се с
горепосоченото пълномощно с рег.№13330 от 15.08.1995 год./ продали на И. Н.Б.реални
части от празно дворно място, намиращо се в гр.Банкя, съставляващо имот
пл.№1897, целият с площ от 227 815 кв.м., при съседи на целия имот: от
север – ул.“Толбухин“, имот пл.№39, ул.“И. Вазов“, от изток – имот пл.№44, имот
пл.№45, имот пл.№47, имот пл.№48, имот с пл.№5 и улица, от юг – дол и гора и от
запад – имот с пл.№1154, имот с пл.№20, , имот с пл.№2133, с площ на реалните
части съответно от 1 200 кв.м., 2 000 кв.м. и 3 460 кв.м, при
граници на последната: от север – подпорна стена и след нея от изток към запад
граница с дължина от 9 линейни метра към останалата част от имота с пл.№1897,
от изток – улица, от юг – алея, от запад – граница с дължина 94.80 линейни
метра към останалата част от имот с пл.№1897, за сумата от 173 000 лв. /равняваща
се на данъчната му оценка/ – нотариален акт №29, т.LІV, дело №10709/29.05.1996 год. на
І-ви нотариус при Софийска нотариална служба при СРС.
На 19.12.1996 год. И. Н.Б.и
М.Л. Б., действащи чрез пълномощника си Г.К.Ц., продали на И. К.Ч. и Р.И.Ч. процесния недвижим имот,
представляващ реална част от частта с площ от 3 460 кв.м., предмет на
горепосочения договор за продажба, за сумата от 789 000 лв. /равняваща се
на данъчната му оценка/ – нотариален акт
№14, т.LLХLІІІ, дело №28185/1996 год. на І-ви
нотариус при Софийска нотариална служба при СРС.
И. К.Ч. е починал на 31.07.2005
год. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си Р.И.Ч. и децата си К.И.Ч.
и И.И.Ч..
Представено е саморъчно
завещание от 31.10.2001 год., с което А.К.Ч. е завещала Теневия баир на
общината в гр.Банкя, парични суми, бижута и идеални части от друг определен
имоти на различни лица, а останалото си наследство на Американския университет
в България.
Като доказателство по
делото е прието нотариално завещание, изготвено на 13.04.1995 год. от нотариус
П. Е., с нотариална кантора в Ница, с което И. Ч.в присъствието на двама
свидетели, конституирал като свой универсален заветник А. М. К..
Видно е от представения
договор от 19.10.2006 год., с нотариална заверка на подписите с рег.№24296 от
19.10.2006 год., че А. М. В., по баща К., прехвърлила на А.У.в България
наследствените си задължения, права и фактически отношения, завещани й от И. К.Ч.,
със завещанието му от 13.04.1995 год., за сумата от 1 000 000 щ.д. Последната
била преведена на прехвърлителката на 06.12.2006 год. /нареждане за превод във
валута от посочената дата/.
Във въззивното
производство е представено пълномощно, с нотариална заверка на подписа с изх.№2140
от 22.09.1995 год., извършена от завеждащия
Консулската служба при Посолството на Република България в Париж, с което И. К.Ч.е
упълномощил сестра си А. К.Ч.а със следните права: от негово име и за негова
сметка да се разпорежда с всички техни съсобствени имоти, намиращи се на
територията на Република България, като тя определя всички условия на сделките
– цена, начин на плащане, купувач и други, както и да получи продажната цена;
при реализиране на правата по пълномощното да полага подписи от името и за
сметка на упълномощителя пред всички държавни органи в Република България,
както и да преупълномощава избрано от нея лице. Пълномощното обективира и изявлението
на И. Ч., че потвърждава действителността на пълномощното, дадено от него на А.Ч.със
заверка на Консулската служба на Република България в Париж, както и на
пълномощните, дадени от нея на Г.К.Ц. и заверени от ІІ-ри нотариус при СРС, с
които последната е преупълномощена с правата, дадени от И. Ч.на А.Ч.с
горецитираното пълномощно от 28.03.1995 год. и с пълномощното от 22.09.1995 год.
Видно е от писмо с изх. № 2 ПР 886/02 от
22.04.2002 год. на Министерство на външните работи – Дирекция „Консулски
отношения“, че горепосоченото пълномощно на И.Ч.е подписано от Стефан Савов –
трети секретар в посолството в Париж към времето на заверката на документа, като
върху пълномощното и декларация рег.№2139 от 22.09.1995 год. на И. К.Ч.са били
положени автентични печати и подписи на заверителя, а документите са били вписани
под съответните номера в регистрите на консулската служба от 1995 год.
От заключенията на вещото
лице по допуснатите и изслушани в първоинстанционното производство първоначална
и допълнителна съдебно-технически експертизи, които при преценката им по реда
на чл. 157, ал. 3 ГПК /отм./ подлежат на кредитиране, се установява, че процесният
имот бил част от очертанията на имота, който бил деактуван със Заповед
№РД-57-881 от 10.11.1995 год. и бил идентичен с имотите, описани в нотариален
акт №29, т.LІV,
дело №10709/29.05.1996 год. на І-ви нотариус при Софийска нотариална служба при
СРС и нотариален акт №14, т.LLХLІІІ, дело №28185/1996 год. на І-ви
нотариус при Софийска нотариална служба при СРС, както и с част от имота,
описан в нотариален акт №73, т.51, рег.№10448, дело №4563/1936 год. на Първи
нотариус при Софийски областен съд, разположена в югоизточния край на
местността „Тенев баир“ и включваща части от парцели ІІІ, ІV, V и VІ от кв.20Е
и част от периферната улица, с която свършва обхвата на регулационния план на
с.Банкя от 1915 год. Имотът бил застроен с двуетажна жилищна сграда със застроена
площ около 220 кв.м., монолитна, със стоманобетонна носеща конструкция и гараж
на един етаж със застроена площ около 31 кв.м., долепен до сградата, със същата
конструкция. В югоизточната част на имота била разположена още една паянтова
постройка.
С протоколно определение
от 01.06.2006 год., постановено от СРС на основание чл. 109, ал. 3 ГПК /отм./ е
признато за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че
ответниците владеят процесния имот.
Видно е от удостоверение
изх.№94-00-118 от 18.01.2008 год., че за процесния имот е определен УПИ
ХХХІ-2408, кв.201А, местност „гр.Банкя“ и административен адрес: гр.Банкя, ул.“И.
Вазов“ №5а.
С решение от 22.05.2012
год., постановено по гр.дело №7191/2010 год. по описа на СГС, ГК, І-2 с-в, е
прогласена на основание чл. 42 ЗН по иска, предявен от А.У.в България срещу С.О.,
нищожността на завета относно „Теневия баир“ в гр.Банкя на общината в Банкя“,
направен от завещателя А.К.Ч., поради неправосубектността на заветника. Така
постановения съдебен акт е бил отменен с решение от 28.02.2013 год.,
постановено по в.гр.дело №3814/2012 год. по описа на САС, ГК, 10 с-в, като
предявеният от А.У.в България срещу С.О. иск с правно основание чл. 42, б. “а“ ЗН е бил отхвърлен като неоснователен. С определение №235 от 14.02.2014 год.,
постановено по гр.дело №5973/2013 год. по описа на ВКС, ІV г. о., ГК, не е било
допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
От заключението на
вещото лице по допуснатата и изслушана във въззивното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 157, ал.
3 ГПК /отм./ СГС намира, че следва да бъде кредитирано, се установява, че средната
пазарна стойност на процесния имот към 29.05.1996 год. възлиза на
6 108 000 лв. /40 113 щатски долара/. Установява се също така, че
имот пл.№1971 бил нанесен в кадастралния план през 1996 год. в кад.л. А-2-9-А
план. район в.з. „Банкя-юг-север“ и в.з.“И.яне“. Наличните регулационни планове
за гр.Банкя в границите на процесния имот били одобрени съответно със заповед
№3804 от 12.07.1955 год., заповед №127 от 04.03.1960 год. и заповед №4200 от
26.07.1977 год. с изменение във връзка с разширение на парк „Димитър Б.“,
одобрено със заповед №456 от 03.11.1980 год. През 1997 год. били одобрени
ЧИЗРП, с което от парцел VІІ – за парк от кв.104 /1977 год./ били отредени нови
парцели ХХХІ-2408, ХХХІІ-2408, ХХХІІІ-2408 и била открита улица – продължение
на съществуващата улица „И. Вазов“ и ЧИЗРП – с което бил създаден нов кв.201, в
който попадали образуваните от имот пл.№2408 парцели. Можело да се счита, че от
1960 год. процесният имот попадал в границите на регулационния план, но в
територия с отреждане за обществени мероприятия. Същото се отнасяло и за
периода към 1996 год. , защото
имотът бил попълнен в кадастралния план
към края на 1996 год. – след сделката, предмет на нотариален акт №29/29.05.1996
год., а ЧИЗРП, с което от парцел VІІ – за парк били отредени самостоятелни
имоти, бил от 1997 год. Обстоятелството, че за спорния имот нямало отреден
парцел било отразено и в нотариалния акт №14/1996 год.
От заключението на
вещото лице по допуснатата и изслушана във въззивното производство съдебно-почеркова
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 157, ал. 3 ГПК /отм./ СГС
намира, че следва да бъде кредитирано, се установява, че ръкописният текст и
подписът за „завещател“ в саморъчното завещание от 25.07.2006 год. от името на А.К.Ч.
в полза на Г.Д.П. не са изпълнени от А.К.Ч., а са имитирани.
Събраните в
първоинстанционното и въззивното производство гласни доказателства не следва да
бъдат обсъждани по съображения, които ще бъдат изложени при формиране на
правните изводи.
По отношение на правните изводи:
По отношение на
процесуалната легитимация на страните в производството:
След смъртта на ищцата
по първоначалния иск А.Ч.на нейно място са били конституирани като ищци по
делото на основание чл. 120 ГПК /отм./ С.О. – като наследник по силата на
завет, обективиран в саморъчно завещание на А.Ч.от 31.10.2001 год. и Г.Д.П. –
като наследник по силата на саморъчно завещание на А.Ч.от 25.07.2006 год.
Валидността на първото
от горепосочените завещателни разпореждания е оспорена от главно встъпилото
лице А.У.в България, а истинността на второто /като документ/ – от С.О. и
главно встъпилото лице.
Въпросът за
действителността на първото от горепосочените завещателни разпореждания е
разрешен с влязлото в сила решение, постановено по гр.дело №7191/2010 год. по
описа на СГС, ГК, І-2 с-в. Предвид разпоредбите на чл. 220 и 221 ГПК /отм./
това решение е задължително за настоящия съдебен състав и се ползва със сила на
пресъдено нещо за страните по делото С.О. и А.У.в България.
Саморъчното завещание от
25.07.2006 год. е оспорено по отношение на неговото авторство, поради което и
на основание чл. 154, ал. 3, изр. 2 ГПК /отм./ доказателствената тежест да
установи неговата истинност е на ползващото се от него лице /виж Решение № 991
от 12.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1987/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 67 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 745/2010
г., II г. о., ГК/. Наследникът по завещание Г.Д.П. е следвало да установи при
условията на пълно и главно доказване, че завещателката е написала и подписала
завещанието. В тази насока по делото не е проведено успешно доказване. Видно е
от заключението по допусната и изслушана във въззивното производство
съдебно-почеркова експертиза, че процесното завещание не е написано и подписано
от А.Ч.а. Въпреки, че въззивният съд е допуснал изслушването на тричленна
съдебно-почеркова експертиза, такава не е била изготвена поради невнасянето на
определения депозит от страна на Г.П.. Ето защо и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест въззивният съд приема, че не е налице твърдяното от Г.П. материално
правоприемство по отношение на първоначалната ищца А.Ч.а. По правило в
хипотезата на настъпило правоприемство по чл. 120 ГПК /отм./ правоприемникът
става страна вместо починалия и го замества в процесуалното правоотношение,
стига обективното право да допуска приемство и в спорното материално
правоотношение. Заместването настъпва независимо дали правоприемникът желае да
участва и независимо дали ще вземе фактическо участие в процеса. В тези случаи
твърдяното от наследника материално правоприемство /по силата на закона или по
силата на завещание/ обуславя и неговата процесуална легитимация. Ако
насрещната страна оспори твърдяното материално правоприемство /т.е. оспори
правата на ищеца/, съдът следва да се произнесе по това оспорване, но не по
повод основателността на предявения иск, а във връзка с преценката за неговата
допустимост. След като в частност Г.П. не е универсален правоприемник на първоначалната
ищца по делото А.Ч.а, то същият се явява
ненадлежна страна в процеса и производството по отношение на него следва да
бъде прекратено.
Оспорването на писмен
документ по чл. 154 ГПК /отм./ прилича по съществото си на инцидентен
установителен иск по чл. 118 ГПК /отм./, но не е самостоятелна искова
претенция, за да могат да се прилагат по аналогия указанията на ВС, дадени в
Тълкувателно решение № 87 от 02.09.1954 г., ОСГК, да произнасяне по оспорването
в диспозитива на съдебното решение. Целта на производството по чл. 154 – 156 ГПК /отм./ е във висящ процес да се определи дали дадено писмено доказателства
следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правни изводи на
решаващия съд или то да бъде изключено като неистинско от доказателствения
материал. Определението по чл. 156, ал. 1 ГПК е от същество за доказването. Ако
не се е произнесъл по този въпрос преди даване ход на устните състезания, съдът
коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като заключението му не
намира приложение в диспозитива на акта по същество. В разпоредбата на чл. 189 ГПК /отм./ е определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в
него не намират място определенията, свързани с изключването или не на
доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно
обжалване – в този смисъл Решение № 270 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. №
7175/2013 г., ІV г. о., ГК.
По първоначалния иск по чл. 108 ЗС и по
предявените по реда на чл. 181 ГПК /отм./ искове по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ и
чл. 108 ЗС:
За да бъде уважен иск,
основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице следните
кумулативно дадени предпоставки: ищецът
да е собственик на вещта, предмет на иска;
вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът да
владее или държи вещта без основание /т.
е. за това фактическо състояние да липсва основание в отношенията между
страните/.
Установяването при
условията на пълно и главно доказване на първите две от горепосочените
предпоставки е било в тежест на ищеца – арг. от чл. 127, ал. 1, изр. 1 ГПК
/отм./.
Съдът на първо място
трябва да изследва въпроса придобил ли е ищецът по първоначалния иск собствеността
върху вещта, чиято ревандикация се иска, на твърдяното придобивно основание,
защото ако отговорът на този въпрос не е положителен, обсъждането на останалите
предпоставки е безпредметно.
Ищецът основава възникването
в неговия патримониум на правото на собственост върху спорния имот на законово
наследствено правоприемство и възстановяване по реда на ЗВСОНИ /по силата на
закона/.
Възстановяването на
собствеността по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ настъпва по силата на закона при
кумулативното наличие на следните предпоставки: осъществено отчуждаване по
ЗОЕГПНС; бившият собственик да не е бил обезщетен; към момента на влизане в
сила на закона – 24.02.1992 год., имотът да се намира в собственост на
държавата, общините, обществените организации или техни фирми, или на еднолични
дружества по чл. 61 ТЗ и да съществува реално до размерите, в които е отчужден.
Доказано е въз основа на
съвкупната преценка на писмените доказателства и заключението на вещото лице по
допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, че А.Ч.и нейният брат са наследници по закон на Е.Ч./нейни деца,
като са наследили равни права – чл. 5, ал. 1 ЗН/, че последната приживе е
притежавала недвижим имот, описан в нотариален акт №73, т.51, рег.№10448, дело
№4563/1936 год. на Първи нотариус при Софийски областен съд, част от който е процесният
имот, че този имот е бил одържавен на основание чл. 9 ЗОЕГПНС заедно с
изградената в него вила. СГС приема, че важи и презумпцията, установена в чл.
3, ал. 1 ЗВСОНИ – до доказване на противното се смята, че лицата, от които
имотите са били отнети, са били техни собственици. Установено е също така, че имотът
е съществувал реално към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ и е бил
собственост на държавата. Същият е бил отчужден по реда на закон, посочен в чл.
1, ал. 1 ЗВСОНИ – ЗОЕГПНС, като за него не е било получено обезщетение.
Следователно настоящият
съдебен състав счита, че по делото са установени предпоставките за реституция
по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ /а не по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, както и приел СРС/ – реституционният
ефект е настъпил по право, с влизане в сила на закона /Обн. ДВ бр. 15 от
21.02.1992 год., в сила от 24.02.1992 год./, без да е нужно издаването на
нарочен административен акт.
На следващо място по
делото е доказано, че процесният имот е предмет на сключения на 29.05.1996 год.
от А.Ч.и И. Ч., чрез пълномощника си Г.К.Ц.,
договор за продажба с И. Н.Б.и на сключения от последния и съпругата му М.Л.
Б.на 19.12.1996 год. договор за продажба с И. К.Ч. и Р.И.Ч..
Действителността на първата
от посочените сделки е оспорена от първоначалната ищца, както и от главно
встъпилото лице, с твърдения, че е сключена за продавачите А.Ч.и К. Ч./като се
сочи, че първата е явява универсален правоприемник на брат си/ от пълномощник без
представителна власт, с оглед това, че никога не е учредявана такава за
разпореждане с имоти в гр.Банкя, а и пълномощните не съдържали индивидуализация
на съответния имот, т.е. хипотеза на липса на учредена представителна власт. Поради
това втората сделка, на която ответниците основават правата си, им била
непротивопоставима.
Във въззивното
производство жалбоподателят С.О. е релевирал и следните възражения: 1/ че заверката
на подписа на И. Ч.в пълномощното с рег.№2140 от 22.09.1995 год. била извършена
не от завеждащия Консулската служба на Република България в Париж към
посочената дата, а от третия секретар, който не разполагал с такава
компетентност, т.е., че не е била спазена законната форма на упълномощаването и
2/ че сделката, обективирана в нотариален акт №14/1996 год., е нищожна поради
липсата на предмет, тъй като се отнасяла до реално определена част от недвижим
имот, която към момента на сделката не е съществувала фактически и не е била
обособена като самостоятелна такава с оглед установените в действащия
устройствен закон изисквания – нищожност поради противоречие на императивната
норма на чл. 59 ЗТСУ /отм./. Същото се отнасяло и до сделката, обективирана в
нотариален акт №29/1996 год.
Истинността на
процесните упълномощителни сделки не е била оспорена и надлежно опровергана в
процеса, поради което и същите се ползват с формална доказателствена сила
съгласно чл. 144 ГПК /отм./ и СГС приема, че обективираните в тях изявления
принадлежат на подписалото го лице и отразяват действителната им воля.
Съгласно задължителните
за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 5/2014 год.
на ВКС по тълк.дело № 5/2014 год., ОСГТК, договор, сключен от лице, действало
като представител, без да има представителна власт, а е в състояние на висяща
недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите
настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договора, го потвърди
съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липсата на потвърждение, на недействителността
може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или
неговите универсални правоприемници. В мотивите на посоченото ТР е прието, че
потвърждаването на договора съгласно и във формата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД
означава, че мнимо представляваният се отказва от възможността да се позове
/включително и пред съда/ на недействителността, която е установена единствено
в негов интерес. Ако мнимо представляваният откаже да потвърди договора, той
окончателно отклонява произтичащите от него права и задължения от своята правна
сфера и същевременно се позовава на установената в негов интерес
недействителност. Когато недействителният договор е бил сключен в хипотезите на
липса на учредена представителна власт, извън пределите на учредената такава
или след нейното отпадане, при липса на потвърждаване от страна на мнимо
представлявания, този договор не поражда насрещни права и задължения за
страните по него, както и вещно-транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД, поради
което насрещната страна – третото лице, договаряло с мнимия представите, нито
придобива облигационни и вещни права по силата на договора, нито упражнява
добросъвестно владение, тъй като такъв договор не е правно основание, годно да
го направи собственик по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС.
Според т. 1 от горепосоченото
Тълкувателно решение, за упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД за
валидно разпореждане с имущество на упълномощителя, необходимо и достатъчно е в
пълномощното общо да е изразена неговата воля за овластяване на пълномощника да
извърши разпореждане от негово име. Не е необходимо в пълномощното да са
посочени вид разпореждане, конкретни по вид сделки или действия на
разпореждане, нито техни елементи – определено имущество, цена /стойност/ и
пр., нито лице, в полза на което да се извърши разпореждане. Обемът и
ограниченията на учредената за пълномощника представителна власт за
разпореждане изцяло се определят от изявената за това воля на упълномощителя в
пълномощното.
Нормата на чл. 37, пр. 2 ЗЗД /в редакцията й към момента на сключване на процесната упълномощителна
сделка – Обн., ДВ, бр. 275 от 1950 год./ установява завишена форма за
действителност на пълномощното при упълномощаване за извършване на
разпоредителни сделки с вещни права върху недвижим имот /чл. 18 ЗЗД/ – в този
случай законът изисква нотариално удостоверяване на подписа на упълномощителя в
писменото пълномощно.
В контекста на
изложеното въззивният съд приема на първо място, че законното приемство по чл.
120 ГПК /отм./ е съпроводено обикновено с универсално материално приемство, освен
при завет. Поради това се поставя въпросът относно възможността възражението за
недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД да се поддържа от С.О., която има
качеството на заветник. Както вече че посочено, правото да бъде заявено
правоизключващото процесуално възражение с правна квалификация по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, е наследимо и може да бъде упражнено от всеки един от универсалните
правоприемници /по закон или по завещание/, съобразно дела му от наследството.
Заветникът обаче не е универсален правоприемник – учредяването на завета
създава частно правоприемство. Той е кредитор на наследството и получава само
това имущество, което е предмет на завета /може да иска само изпълнение на
завета/. Други права, освен вещните, ако не са му изрично завещани, не са
предмет на завета, поради което той не може да ги упражнява от името на
завещателя. Това се отнася и до правото да се иска установяване на
недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД на сделката, имаща за предмет недвижим
имот, предмет на завета, респ. да поддържа вече заявено от мнимо
представлявания възражение по чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
Освен това С.О. не е
универсален правоприемник и на И. Ч., поради което и не би могъл да се позовава
на порок на нотариалното удостоверяване на подписа му в пълномощното с
рег.№2140 от 22.09.1995 год., тъй като това оспорване е свързано с възражението
по чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
Същевременно и А.У.в
България, който има качеството на универсален правоприемник на А.Ч./чл. 16, ал.
1 ЗН/ се е позовал на недействителността по чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Главно встъпилото
лице обаче не е универсален правоприемник на И. Ч.– същият основава правата си
върху наследството му на договор по чл. 212 ЗЗД.
Възраженията за недействителност
са и неоснователни. В случая Г.Ц. е била надлежно упълномощена от първоначалната
ищца да продава всички имоти в гр.Банкя, съсобствени между нея и брат й. В
процесното пълномощно общо, ясно и еднозначно е изразена волята на
упълномощителката за извършване на разпоредителни правни сделки от нейно име
чрез пълномощника, т.е. налице е упълномощаване с последиците по чл. 36, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл процесният договор за продажба от страна на продавача А.Ч.за
притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот е действителен, тъй
като е бил сключен от пълномощник с представителна власт да се разпорежда с
имуществото на упълномощителката при условия и спрямо лица, каквито намери за
добре. За останалата 1/2 ид.ч. от имота, собственост на И. Ч., не е било налице
валидно преупълномощаване на Г.Ц. от страна на А.Ч.а, тъй като пълномощното от
28.03.1995 год. не се отнася до разпоредителни действия. Същевременно
процесният договор в посочената част е произвел правно действие, тъй като е бил
потвърден от подавача И. Ч.по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД и в предписаната от
посочената разпоредба форма. Този извод следва от изрично изявената му воля,
обективирана в пълномощното с изх.№2140 от 22.09.1995 год., заверено от
завеждащия Консулската служба на Република България в Париж /чл. 20 вр. с чл.
44 ЗЗД/, с което И. Ч.едновременно е упълномощил сестра си А.Ч.да се разпорежда
от негово име и за негова сметка с всички техни съсобствени имоти на
територията на Република България, като определя всички условия на сделките – цена,
начин на плащане, купувач и др., а заедно с това е потвърдил и действителността
на вече даденото й пълномощно, както и пълномощните, дадени на Г.Ц., с които
последната е била преупълномощена от негово име от А.Ч.а, както и с правата,
дадени на последната с това пълномощно.
Съгласно чл. 17, ал. 1
от Правилника за легализациите, заверките и преводите на документи и други
книжа /обн. ДВ, бр. 73 от 1958 год./ и чл. 2 от Правилника за легализациите,
заверките и преводите на документи и други книжа /обн. ДВ, бр. 53 от 1958 год.,
загл. изм. – ДВ, бр. 96 от 1982 год./ – в редакция към момента на заверката, дипломатическите
и консулските представителства на България заверяват подписите на български и
чужди граждани след надлежно установяване на самоличността им и при спазване на
съответно описаните нормативни актове, като лицата, които извършват легализации
и заверки се определят с писмена заповед от шефа на дипломатическото и
консулско представителство. Пълномощното на И. Ч.с рег.№2140 от 22.09.1995 год.
е заверено в консулското представителство на Република България в Париж при
спазване на всички установени за това изисквания.
Неоснователно е и
възражението на първоначалния ищец и главно встъпилото лице за нищожност на
договора за покупко-продажба на имота, сключен чрез пълномощника Г.Ц., поради
накърняване на принципа за еквивалентност на престациите – порок по чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД /като главно встъпилото лице има правен интерес да релевира
нищожността само по отношение на продадената от И. Ч.1/2 ид.ч. от процесния
имот, предвид отречената със сила на пресъдено нещо недействителност на учредения
от А.Ч.завет в полза на С.О./, поради следните съображения:
Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип, който не е изрично формулиран в закона, но спазването му е
проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Законодателят има предвид правни принципи, които са от значение за обществото
като цяло, а не с оглед на индивидуалния интерес на конкретен правен субект.
Когато преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може
да се ограничи само до нейното формално съдържание,а поради естеството на
сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на
сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност /чл. 63 ЗЗД/. За нищожни като противни на морала следва са се
прогласяват само тези сделки, които по своето съдържание, цели и начин на
извършване явно и грубо нарушават основни принципи на пазарното стопанство и
свободата на участие в стопанския живот при равни възможности.
Нееквивалентността на престациите би могла да представлява основание за
нищожност на договора на посоченото основание, само в случаите, в които
практически е сведена до липса на престация. В конкретния случай отклонението
от пазарната стойност не налага извод за такава неравностойност на престацията,
която да съставлява нарушение на добрите нрави и да води до нищожност на
сделката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Продажбата действително е
извършена на цена, която е многократно по-ниска от пазарната, но същата не би
могла да се квалифицира като малозначителна с оглед интереса на кредитора.
Налице е ответна престация, която не се отклонява от обичайната – тя е равна на
данъчната оценка на имота, възприемана като паричен израз на вещното право и
база за определяне на публични задължения на физическите лица към държавата /а
същевременно законодателят допуска, че цената на недвижимия имот може да бъде
по-ниска от данъчната оценка/ – виж например Решение № 24 от 9.02.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК. Следователно в случая не е налице
значителна и явна нееквивалентност на насрещните престациите, която да води до
нищожност на сделката.
Действителността на горепосочената
сделка е оспорена от първоначалната ищца и главно встъпилото лице и с твърденията,
че пълномощникът се е сговорил с купувачите във вреда на упълномощителите си,
тъй като имотът е бил продаден за цена, многократно по-ниска от пазарната му
стойност – чл. 40 ЗЗД.
Съгласно разясненията,
дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 5/2014 год. на ВКС по тълк.дело №
5/2014 год., ОСГТК, договор, при който представителят на едната страна се е
споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, не поражда целените от него последици и е недействителен. На тази
недействителност може да се позове само представляваният или неговите
универсални правоприемници. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че
фактическият състав, пораждащ недействителността по чл. 40 ЗЗД се състои от два
елемента: 1/ обективен елемент – увреждане, което може да има различни проявни
форми, като са обобщени най-често срещаните случаи: договор, сключен при
неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка или когато
имуществото на упълномощителя е неоправдано обременено с уговорени тежести или
договорът поражда допълнителни бъдещи и/или условни задължения /под модалитет/,
нетипични за конкретния тип договори; предоставените на пълномощника права да
упражнени превратно, макар и в рамките на представителната му власт, както и
най-различни други хипотези. Не е необходимо вредата да е настъпила, а е
достатъчно да е налице сигурност от нейното настъпване, но във всички случаи се
има предвид обективно увреждане на интересите на представлявания, което не е
незначително. Преценката за наличието на увреждане, респ. – за сигурното му
настъпване, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен
случай, но във всички случаи – към момента на сключване на договора и 2/
субективен елемент – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по
договора /третото лице/ за увреждане на представлявания, т.е. недобросъвестност
на представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ относно
увреждането на представлявания. Тази недобросъвестност не се предполага, а
подлежи на доказване от страна на представлявания, като преценката за наличието
й също се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай,
но във всички случаи – към момента на сключване на договора.
СГС приема, че по
отношение на възможността С.О., в качеството си на частен правоприемник на
първоначалната ищца и по отношение на възможността главно встъпилото лице, в
качеството си на купувач на наследството на И. Ч., да поддържа, съответно да
релевира възражението по чл. 40 ЗЗД, важи вече казаното по-горе във връзка с възражението
по чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
Възраженията са и
неоснователни. Принцип в института на доброволното представителство е
задължението на представителя да действа в интерес на упълномощителя. Ако е
овластен за продаде недвижимо имущество без други указания, представляващият
трябва да действа с грижата на добър стопанин при договаряне на цената. Изводът
за увреждане не може да се основава единствено на фрапантната разлика между
цената, на която имотът е бил продаден и тази, на която би следвало да се
продаде според пазарните условия, тъй като продажната цена не е единствен критерий за това, а следва да бъдат отчетени
всички относими към преценката на интереса на представлявания обстоятелства. Не
всяко разминаване в договорена по данъчна оценка цена и реалната стойност на
имота предпоставя извод за сговаряне във вреда на представлявания. Преценката
за наличието на намерение за увреждане на пълномощника и третото лице се
извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е
сключен договорът с третото лице – обяснимо е представлявания да не разполага с
преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради
което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени
доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за това. Поредица
от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения
между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за
увреждането /чл. 135, ал. 2 ЗЗД/ или заинтересованост /чл. 172 ГПК/, вкл.
даваща право на отказ от свидетелстване /чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК/; трайни
търговски отношения; времевия период от упълномощаването до сключването на
разпоредителна сделка и последващи такива, сочещи, че третото лице е знаело и
се е възползвало от конкретната икономическа ситуация; обратно прехвърляне на
правото на собственост от третото лице в полза на пълномощника, както и
поведението на приобретателите, свързани с реализиране правомощията, които
придобиват с придобИ.е правото на собственост или други действия, даващи
основание да се приеме, че сделката е била сключена при сговаряне за увреждане
на представлявания. Във всички случаи обаче съвкупната преценка на
доказателства следва да създава сигурно убеждение за осъществяване на факта на
увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице.
Наличието на вреда за представлявания, когато представителят е продал имота по
цена значително по-ниска от пазарната зависи от вътрешните им отношения
/съдържанието на обвързващия ги договор за мандат или на другите уговорки между
тях/. Когато и във вътрешните отношения представителят е имал правомощието да
определя продажната цена по своя преценка и третото лице е добросъвестно – не
се е споразумяло с него, сключеният договор е действителен, но представителят
отговаря пред доверителя за вредите от неполагането на дължимата грижа при
упражняването на предоставената му представителна власт. Ако при същите условия
третото лице е било недобросъвестно – споразумяло се е във вреда на
представлявания, договорът е недействителен, поради което вредите са други и
двете страни по недействителния договор отговарят пред представлявания за
обезщетяването им – виж Решение № 841 от
19.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2008 г., II г. о., ГК, Решение № 439 от 20.03.2012
г. на ВКС по гр. д. № 23/2011 г., I г. о., ГК, Решение № 21 от 24.03.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 3529/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 95 от 27.06.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 5523/2015 г., IV г. о., ГК, Решение
№ 65 от 21.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 639/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 1
от 27.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1471/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 190
от 7.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 180/2017 г., IV г. о., ГК.
Действително, както вече
бе посочено по-горе по делото е установено, че уговорената от пълномощника
продажна цена на имота е значително по-ниска от действителната му цена към
момента на сключване на договора, а продажбата е извършена на цена по данъчна
оценка. Същевременно по делото липсват доказателства за съществуването на родствена
връзка или близки отношения между купувача /респ. неговата съпруга/ и
пълномощника, както се твърди от първоначалния ищец. Сделката е сключена около
година след упълномощаването, респ. преупълномощаването, а договорът с
ответниците – след още шест месеца, като няма нито твърдения, нито данни, че И.
Н.Б.и М.Л. Б.да са се разпоредили и с другите недвижими имоти, предмет на
договора от 29.05.1996 год. При липсата на други преки или косвени
доказателства за осъществяването на фактическия състав по чл. 40 ЗЗД следва да
намерят приложение неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, които задължават съда да приема, че оспорената сделка
е действителна.
Настоящият съдебен
състав намира, че въведеното от жалбоподателя С.О. едва във въззивното
производство възражение за нищожност на процесните договори за покупко-продажба
поради противоречие на закона – чл. 59 ЗТСУ /отм./, не следва да бъде
обсъждано. Според разясненията в т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001
г. на ВКС по тълк. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, пред въззивния съд е допустимо да
бъдат използвани от страните нови защитни средства, представляващи фактически
твърдения, свързани с изгодни за тях правни последици. По същността си те
представляват фактически твърдения, с които се свързват изгодни правни
последици – изтекла давност, право на задържане, изключване от доказателствата
на неистински документ. До приключване на устните състезания пред въззивния съд
ответникът може да използва нови отбранителни защитни средства, тъй като те се
преклудират от силата на пресъдено нещо на решението. Съответно ищецът, с оглед
принципа на равенство, разполага с реплика срещу защитните средства на
ответника. Тя обаче не може да се изразява чрез въвеждане на нови
обстоятелства, които е могъл, но не е посочил в исковата молба /виж Решение
№534 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №1563/2009 г., І г. о., ГК/. А дори и да
се приеме, че съдът може служебно /без възражения на страните в тази насока/ да
установява нищожност на сделка поради противоречие на закона – чл. 59 ЗТСУ
/отм./, то следва да се посочи, че ограничението, установено в посочената
норма, намира приложение само по отношение на части от дворищнорегулационни
парцели, но не и по отношение на имоти, включени с уличнорегулационния план в
парцел за обществено мероприятие /Решение № 116 от 16.10.2017 г. на ВКС по гр.
д. № 5044/2016 г., І г. о., ГК/.
Следователно ответниците
са придобили процесния имот на валидно
деривативно придобивно основание. Към момента на смъртта си
първоначалната ищца не е била собственик на имота /същата не е и оспорила
валидността на извършеното от И.Ч.завещателно разпореждане/, респ. С.О. не се
легитимира като титуляр на права върху имота въз основа на извършения в нейна
полза завет /а като правоприемник по частното завещателно разпореждане на А.Ч.С.О.
не би могла да релевира възражение за нищожност на завещанието на И.Ч./.
Както вече бе посочено, от
саморъчното завещание, съставено на 31.10.2001 год., се установява, че А.Ч.е
извършила приживе разпореждания с имуществата, които притежава за след своята
смърт, като по отношение на имота, намиращ се гр.Банкя, „Теневия баир“, е
заявила, че го завещава на Общината в Банкя, т.е. С.О.. Налице е следователно
завет на този конкретен имот, част от който е предмет на разпоредителните
сделки, сключени съответно на 29.05.1996 год. и 19.12.1996 год. /последната с
ответниците/, поради което и предвид отречената със сила на пресъдено нещо
недействителност на това частно завещателно разпореждане, не може да се приеме,
че главно встъпилото лице Американския университет в България се явява
правоприемник на правата на А.Ч.върху този имот /в т.ч. процесния/ – 1/2 ид.ч.
По отношение на
претендираните права по отношение на останалата 1/2 ид.ч. от имота, за които
главно встъпилото лице твърди, че са били придобити от него по силата на
договор за продажба на наследството на И.Ч.по чл. 212 ЗЗД, сключен с А. К. /а
за последната се сочи, че се легитимира като негов универсален правоприемник по
завещание от 13.04.1995 год./, въззивният съд приема, че призованите към
наследяване лица придобиват само притежаваните от наследодателя към момента на
откриване на наследството права, а в частност И.Ч.се е разпоредил приживе
валидно с притежаваната от него 1/2 ид.ч. от спорния имот.
Следователно предявената
първоначална претенция по чл. 108 ЗС и исковете на главно встъпилото лице се явяват
неоснователни и подлежат на отхвърляне. При това положение не е нужно
произнасяне по релевираното от ответниците по първоначалния иск и по исковете
на главно встъпилото лице евентуално възражение за придобивна давност.
Изводите на въззвния съд
съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Въззивните жалби следва да бъдат
оставени без уважение, а решението на СРС – оставено в сила.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора
жалбоподателите нямат право на разноски.
На основание чл. 64, ал.
2 ГПК /отм./ жалбоподателите С.О. и А.У.в България следва да бъдат осъдени да
заплатят на ответницата по първоначалния иск по чл. 108 ЗС и по предявения по
реда на чл. 181 ГПК /отм./ иск по чл. 108 ЗС Р.И.Ч. действително направените от
същата разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в
размер на по 2 500 лв. /т.е. същата има право на общо 5 000 лв.,
доколкото е видно от представения договор за правна защита и съдействие от
16.06.2017 год., че възнаграждението в размер на 30 000 лв. е с оглед
защитата по шест искови производство, в т.ч. процесното, като следва да се
приеме, че то се дължи по равно за всяко от тези производства при липсата на друга
уговорка/.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА решението от 23.03.2009
год., постановено по гр.дело №2053/2006 год. по описа на СРС, ГО, 27 с-в,
поправено с решение от 02.06.2016 год.
ПРЕКРАТЯВА
производството по
делото по отношение на Г.Д.П., конституиран във въззивното производство на
основание чл. 120 ГПК /отм./ на мястото на починалата първоначална ищца А.К.Ч..
ОСЪЖДА
С.О., с адрес:
гр.София, ул.“*******, да заплати на Р.И.Ч. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 500 лв.
ОСЪЖДА
А.У.В Б. – Сдружение
с нестопанска цел, БУЛСТАТ *******, с адрес: гр.Благоевград, ул.********, да
заплати на Р.И.Ч. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 64, ал. 2 ГПК /отм./ направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 2 500 лв.
Решението е постановено
при участието на Г.К.Ц., като трето лице-помагач на страната на ответниците по
първоначалния иск.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл.
280, ал.
1 ГПК в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/