Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер ІV-79 Година
2019, 19 юли гр.Бургас
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаският окръжен съд, четвърти
въззивен граждански състав
на двадесет и четвърти юни
година две
хиляди и деветнадесета,
в откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.
ТАНЯ ЕВТИМОВА
2.мл.с.МАРИНА
МАВРОДИЕВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа докладваното от съдия Даниела
Михова
въззивно гражданско дело № 1237 описа за 2018
година
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е
образувано по въззивната жалба на С.Г., роден на *** г., гражданин на Република
Полша, с постоянен адрес Република Полша, с.Доминиковице № 61, п.к.38-300,
Горлишки окръг, адрес за съобщения и призовки: гр.Царево, ул.”И. Асен ІІ” № 6,
чрез адв.Л.К., против решение № 1466 от 06.07.2018 г. по гр.д.5880/2017 г. по
описа на Бургаския районен съд, с което са
отхвърлени исковете на
въззивника против „Сичес Полска СП. З.О.О.” – Полша -
чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в страната, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на управление в гр.Бургас, индустриална зона „Лукойл
Нефтохим Бургас”, за осъждането му да
заплати на ищеца: възнаграждения за положен извънреден труд в размер на 5 657.89 лв, за периода от 01.07.2014 г. до 31.10.2014
г., въз основа на трудов договор между страните от 29.08.2013 г., заедно със
законната лихва за забава върху тази сума от 09.08.2017 г. до окончателното и
изплащане; изтекли лихви за забава
върху горната главница в размер 1 595.18 лв, за периода от 10.11.2014 г.
до 08.08.2017г.; обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск 24 дни за 2013 г. и 2014 г. в размер на
общо 3 470.72 лв, заедно със законната лихва за забава върху тази сума от
предявяването на иска до окончателното и изплащане; за сумата от 978.53 лв,
представляваща изтекли лихви за забава
върху главницата от 3 470.72 лв, за периода от 10.11.2014 г. до 08.08.2017
г.; и с което решение е уважено
възражението за прихващане на ответника Сичес Полска СП. З.О.О., срещу ищеца С.Г.,
с вземането на ответника на стойност 3 470.72 лв, представляващи част от
сумата, с която Г. се е обогатил без основание за сметка на Сичес Полска СП.
З.О.О., чрез заплащани от ответника за ищеца разходи за настаняване в хотел и
храна, за периода на трудовото правоотношение между страните, с което
прихващане е погасено вземането на ищеца срещу ответника за заплащане на
3 470.72 лв, представляващи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
24 дни, за 2013г. и 2014г.; и въззивникът е осъден да заплати на въззиваемото дружество сумата от 2 816.40
лв, представляваща разноски по делото.
Твърди се, че
обжалваното решение на БРС е неправилно. Излагат се оплаквания, сочещи на
допуснати от съда процесуални нарушения. По отношение на иска за възнаграждение
за извънреден труд се твърди, че първоинстанционният съд е постановил решението
си при неизяснена фактическа обстановка. Твърди се, че съдът е ограничил ищеца
при представянето на доказателства като е отказал събиране на поисканите от
ищеца гласни доказателства по реда на Регламент (ЕО) № 1206/2001 на Съвета. На
следващо място се твърди, че неправилно съдът не е констатирал, че ответната
страна създава пречки при събирането на доказателства, и не е приложил
последиците по чл.161 от ГПК. По отношение на иска за обезщетение за неползван
платен годишен отпуск се твърди, че неправилно този иск е бил отхвърлен поради
уважено възражение за прихващане, тъй като вземането на ответника към ищеца, с
предмет на възражението за прихващане, не е доказано нито по основание, нито по
размер. Сочи се, че плащанията, за които ответникът твърди, че са за
предоставени на ищеца услуги, не са индивидуализирани и не доказват, че са
направени именно за ищеца, още повече, че при договарянето между страните е
било уговорено безплатно предоставяне на работника на хотелско настаняване,
храна и транспорт. Претендира се отмяна на обжалваното решение и постановяване
на решение, с което исковете се уважават в пълен размер. Претендира се
присъждане на съдебните разноски за двете инстанции. Във въззивното
производство са ангажирани, на основание чл.266 от ГПК, нови доказателства.
Въззиваемият – ответник „СИЧЕС ПОЛСКА СП.З.О.О.“, с място на стопанска дейност България, БУЛСТАТ
*********, с адрес на управление: гр.Бургас, Индустриална зона „Лукойл Нефтохим
Бургас” АД, оспорва като неоснователна въззивната жалба с писмен отговор в
срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Твърди се, че решението на БРС е правилно, добре мотивирано и постановено при спазване на процесуалните
правила, обосновано и законосъобразно. Наведените от въззивника оплаквания се
оспорват с твърдението, че поисканите от ищеца доказателства, вкл.разпит на
свидетели по реда на Регламент (ЕО) №1206/2001 на
Съвета, са били допуснати от съда, но впоследствие – отменени от съда поради
неизпълнение от ищеца на указанията на съда за изправяне на нередовностите,
т.е.не е налице твърдения отказ на съда да събере поискани доказателства. По отношение на твърдението на въззивника за отказ на ответника да
представи доказателства се сочи, че ответното дружество е представило всички
доказателства, с които е разполагало, за отработеното време от ищеца. Посочва
се, че поисканите от ищеца данни от магнитни карти, не се съхраняват нито от
ответника, нито от Лукойл Нефтохим Бургас, нито от някоя от
организациите, които са се занимавали с настаняването и с логистиката на
работниците. По изложените съображения се твърди, че правилно
първоинстанционният съд не е приложил разпоредбата на чл.161 от ГПК. По отношение
на погасяването на претенцията на ищеца за обезщетение по чл.224 от КТ чрез
прихващане с платени от ответника суми за хотелско настаняване и прехрана на
ищеца, се твърди, че обжалваното решение е правилно и обосновано. Претендира се
потвърждаване на обжалваното решение. Не са ангажирани нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена от легитимирано
лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок поради което
е допустима.
С
оглед твърденията на страните и събраните по делото доказателства, съдът приема
за установено от фактическа и правна страна, следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по исковете на въззивника Г. за
осъждане на въззиваемия „Сичес Полска СП. З.О.О.” – Полша - чуждестранно
юридическо лице с място на стопанска дейност в България, да му заплати (след
заявено от ищеца и прието от съда с определение от 06.06.2018 г. изменение на
исковете): възнаграждения за положен извънреден труд в периода от 01.07.2014 г.
до 31.10.2014 г., както следва: общо сумата от 2 729.25 лв - възнаграждение за положен извънреден труд след работно време; сумата от 2 603.26 лв - възнаграждение за положен извънреден труд през почивни дни; сумата
от 325,38 лв – възнаграждение за
положен извънреден труд през официалните
празници; ведно със сумата от 1 595,18
лв – обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху сборната главница от 5 657,89 лв за периода 10.11.2014
г. - 09.08.2017 г. вкл., сумата от общо 3 470,72
лв – обезщетение за неползван платен
годишен отпуск за 2013 г. и 2014 г. и сумата от 978,53 лв – обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за двете години,
начислено за периода от 10.11.2014 г. до 09.08.2017 г. вкл.; ведно със
законните лихви върху главниците от подаването на исковата молба на 10.08.2017
г. до окончателното изплащане на вземанията.
Ищецът
твърди, че между страните е било налице трудово правоотношение, по силата на
сключен трудов договор от 29.08.2013 г., по който ищецът е работил в ответното
дружество на длъжност „монтьор, тръби за продуктопроводи” с основно месечно
трудово възнаграждение и допълнителни възнаграждения 1 540,66 евро (основно
трудово възнаграждение 2 485,17 лв). Твърди, че при уговореното в договора
работно време е по 8 часа на ден при 5-дневна работна седмица, реално
отработеното от него, поради удължаването на работното време от работодателя, е
било всеки работен ден с по 1-2 часа повече, както и, че ищецът работил и през
почивните дни – събота и неделя между 5 и 10 часа, както и по време на
официалните празници. Твърди се още, че при прекратяването на трудовия договор
на 31.10.2014 г., са останали неизплатени на ищеца претендираните в настоящото
производството трудови възнаграждения за положен извънреден труд, както и
обезщетенията за неползван отпуск за 2013 г. и 2014 г.
Ответникът е
оспорил исковете като неоснователни с писмен отговор на исковата молба, подаден
в законовия срок. Не се оспорват твърденията на ищеца за наличие на трудово
правоотношение между страните за посочения в исковата молба период, както и
прекратяването на трудовия договор на 31.10.2014 г. Оспорват се твърденията за
положен извънреден труд (извън установеното работно време), тъй като
работодателят не е издавал разпореждания за полагането на такъв труд, нито е
знаел за полаган труд извън установеното работно време. Сочи се, че доколкото
ищецът е работил на обект на територията на „Лукойл Нефтохим Бургас” АД, за
който се прилага определен режим за достъп – преминаване през пропускателен
пункт и извършване проверка на преминаващите, която дейност, както и
придвижването от пропускателния пункт до съблекалните, преобличането на
работниците и достигането до конкретното работно място, отнемат общо около 2
часа сутрин и
след края на работния ден, което време, според ответника, не следва да се
включва в редовното работно време и за него не се дължи възнаграждение за
извънреден труд. Не следващо място се твърди, че в подписано между страните споразумение
за прекратяване на трудовия договор, страните са уредили финансовите си
отношения във връзка с трудовото правоотношение, вкл.касаещите обезщетението за
неползван платен годишен отпуск, като ответникът признава, че ищецът не е
ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за 2013 г. и 2014 г.
При
условията на евентуалност ответникът е предявил възражения за прихващане със
сумата от общо 5 328,76 лв, от която 2 144,96 лв - стойността на
заплатените от работодателя разходи в периода от 29.08.2013 г. до 31.10.2014 г.
за хотелско настаняване; 2 089,20 лв - разходи за храна и 1 094,60 лв -
разходи за пътувания с автобус от и до Полша, като платени без основание, с
оглед на което ищецът неоснователно се е обогатил за негова сметка.
Предявени
са, при условията на обективно кумулативно съединяване, искове с правно
основание чл.150, вр.чл.262, ал.1, т.1-3 от КТ и чл.264 от КТ, иск по чл.224,
ал.1 от КТ, и чл. 86 ал.1 от ЗЗД.
Заявеното от
ответника възражение за прихващане е с правно основание чл.59 от ЗЗД.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло като неоснователни и недоказани исковете
за заплащане на възнаграждение за положен извънреден
труд в периода
от 01.07.2014 г. до 31.10.2014 г., заедно
със законната лихва за забава върху тази сума от 09.08.2017 г. до окончателното
и изплащане; както и исковете за мораторна лихва за периода 10.11.2014
г. - 08.08.2017 г. върху претендираните главници по тези искове. Със същото
решение съдът е отхвърлил, поради уважено възражение
за прихващане от ответника Сичес Полска СП. З.О.О., срещу ищеца С.Г., с
вземането на ответника на стойност 3 470.72 лв, представляващи част от
сумата, с която Г. се е обогатил без основание за сметка на Сичес Полска СП.
З.О.О., чрез заплащани от ответника за ищеца разходи за настаняване в хотел и
храна, за периода на трудовото правоотношение между страните, и иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск 24 дни за 2013 г. и 2014 г. в размер на общо 3 470.72
лв, заедно със законната лихва за забава върху тази сума от предявяването на
иска до окончателното и изплащане; както и като неоснователен – иска за сумата
от 978.53 лв, представляваща изтекли
лихви за забава върху главницата от 3 470.72 лв, за периода от
10.11.2014 г. до 08.08.2017 г. Въззивникът е осъден да заплати на въззиваемото дружество сумата от 2 816.40
лв, представляваща разноски по делото.
Решението на
БРС е обжалвано от ищеца във всичките му части, поради което спорът е висящ
пред настоящата инстанция изцяло.
При
извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че решението
на БРС е валидно и допустимо.
По
наведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност и необоснованост на
решението, по които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
По делото не е спорно, че в процесния период от 01.07.2014
г. до 31.10.2014 г., между страните е било налице трудовото правоотношение по
сключен трудов договор от 29.08.2013 г., по силата на което ищецът е работил в
ответното дружество на длъжността „монтьор, тръби за продуктопроводи”. Не е
спорно, че съгласно подписания между страните трудов договор от 29.08.2013 г.,
е било договорено основно месечно възнаграждение в размер на 1 540,66 евро
(2 485,17 лв), заедно с допълнително месечно възнаграждение. Не е спорно,
че е уговорен осемчасов работен ден – „между 8 и 17 часа“, 5 дни в седмицата, с
един час обедна почивка, като полагането на труд извън установеното по-горе
редовно работно време се допуска по изключение при условията и реда на
действащото законодателство. Не се спори също, че по време на работа си ищецът
не е ползвал 24 дни от полагащия му се платен годишен отпуск. Не е спорно, че
със заповед от 31.10.2014 г., трудовият договор е прекратен считано от
31.10.2014 г., поради изтичане на уговорения срок, като работодателят е поел
задължението да заплати на ищеца „брутно трудово възнаграждение за периода до
последния работен ден включително“ (т.2.1.от Заповедта) и „обезщетение по
чл.224, ал.1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск“ (т.2.2.). В т.3 е
предвидено, че плащането на горните суми следва да се извърши на датата на
изплащане на трудовото възнаграждение за м.октомври 2014 г. Заповедта е връчена
на ищеца на 31.10.2014 г. Не е спорно, че по време на престоя на ищеца в
България, сумите за хотел, храна и транспорт, както и сумите са пътуване на
ищеца от и до Полша (няколко пъти с автобус), са заплатени от ответника.
Спорно по делото е, полагал ли е ищецът труд вповече
от уговореното работно време, вкл.работил ли е в почивни и в празнични дни.
Спорно още е, изплатено ли е на ищеца начисленото ме от ответника обезщетение
за неползван платен годишен отпуск. Спорно на последно място е, на какво
основание са заплащани от ответника сумите за хотел, храна и транспорт на
ищеца, и дали са изплащани изобщо на някакво основание.
Видно от представената извадка от „Справка
за работно време“ водена от „Сичес Полска“, за периода 2013 г. – 2014 г.,
работодателят не е отразил полагане на извънреден труд от ищеца за процесния
период. Не са представени заповеди за полагане на извънреден труд издадени от
работодателя.
По
искане на ищеца, по делото са събрани гласни доказателства по реда на Регламент
(ЕО) № 1206/ 2001 г.
относно сътрудничеството между съдилища на държавите-членки при събирането на
доказателства по граждански или търговски дела, като пред Районен съд – гр.Горлице,
Република Полша е разпитан свидетелят Вацлав Война - колега на ищеца, работил с
него на обекта на ответното дружество в гр.Бургас, ищец по заведено от него
аналогично дело с претенции за извънреден труд срещу същия ответник като
работодател. По искане на ответника е допуснат до разпит св.Баденов – служител
на „Ер Енд Чи“ ЕООД – дружество, отговарящо за пропусквателния режим на
територията на „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД.
Свидетелят
Война твърди, че в периода, в който самият той е работил в ответното дружество,
на обекта на територията на „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД (от 29.08.2013 г. до
31.10.2014 г.), като три месеца от периода е работил с ищеца в една и съща
бригада, работното им време постоянно е било удължавано по разпореждане на
работодателя - по 9, 9,5 часа през есенно-зимния период и до 10 часа през
пролетно-летния период. Свидетелят твърди, че са работили са всяка събота от 5
до 9 часа, по изключение - десет часа. Случвало се да се работи
и в неделя – 4-5 недели, по 6 часа в неделите. Свидетелят твърди още, че са
работили и в дни – национални празници за България, без да бъдат уведомени за
това. Сочи, че на Коледа не са работили, тъй като са били в Полша, а на
Великден не са работили в неделя и в понеделник, като в останалите дни (петък и
събота) от Великденските празници са работили. Твърди, че на 1 май и на трети
май са работили, като заявява, че не знае, дали в България тези дни са празници
или са работни дни. Свидетелят твърди, че всеки работник си е водел бележки за
„работното си време“, които после е сравнявал с бригадира. Твърди, че са
пътували от мястото, където били настанени – в хотел, заплащан от работодателя,
до работното си място, с автобуси наети от работодателя. Заявява, че по време
на престоя в България, с ищеца са живели в един и същи хотел и са пътували с
едни и същи автобуси. Заявява, че ищецът е работил през периода с същите часове
като него, тъй като работното им време е съвпадало. Сочи, че заради
пропусквателния режим на територията на „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД, всеки
работник е имал карта за достъп в завода – за портала на завода, и за
съблекалнята, като твърди, че работниците са отчитали работното си време по
показанията на четците на входната врата и на съблекалните. Свидетелят признава,
че от признатите му от съда по неговото дело възнаграждения за извънреден труд
са му били изплатени 40% след споразумение с ответното дружество.
Свидетелят
Т.Баденов, ангажиран от ответната страна, в процесния период е бил служител на
„Ер Енд Чи“ ЕООД – дружество, отговарящо за пропусквателния режим на
територията на „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД, с място на работа – КПП, през който
са преминавали служителите на ответното дружество („по италианския проект“).
Свидетелят твърди, че проверката е отнемала по 5-10 минути на автобус, но
времето за чакане е можело да е и около 40 минути на автобус, тъй като заради
работното време автобусите са идвали наведнъж и е трябвало да се изчакват.
Според свидетеля, на излизане от рафинерията процедурата е отнемала
приблизително същото време или 5-10 минути повече, тъй като автобусите е
следвало да минат по друг маршрут. Свидетелят твърди, че всеки работник е имал
магнитна карта с името си, която е отчитала времето на влизане и на излизане
както на територията на „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД, като такива устройства е
имало и вътре на територията на рафинерията..
С определението си по чл.140 от ГПК
от 24.10.2017 г., първоинстанционният съд е задължил ответника да представи
наличните у него доклади на ръководителите на групи в строителството относно
реално изработените часове от работниците. Със същото определение са задължени
„Лукойл Нефтохим Бургас“ АД и „Ер Енд Чи“ ЕООД да представят заверена справка
от информацията от картата за достъп на ищеца относно данните за влизане и
излизане на ищеца от територията на Лукойл Нефтохим Бургас. Установено е по
делото от представените писма от „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД и „Ер Енд Чи“
ЕООД, че заверена справка за ищеца от карта за достъп на системата за контрол и
управление на достъпа на работното му място за целия процесен период, вкл.данни
за влизане и излизане на територията на „Лукойл Нефтохим Бургас“ по дни и
часове, не би могла да бъде представена нито от „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД,
нито от „Ер Енд Чи“ ЕООД, тъй като такава информация не се съхранява и в тези
дружества.
Изисканите от първоинстанционния съд
периодични доклади на ръководителите на групи в строителството относно реално
изработените часове от работниците за целия процесен период, не са представени
от ответника с твърдението му, че не се съхраняват от него.
С отговора на исковата молба
ответникът е представил Извадка от Справка за работно време, водена от Сичес
Полска за 2013-2014 г. (Доказателство № 4, л.70-71), също неподписана от
лицето, което я е изготвило, в която за ищеца е отразено, че в периода м.юли
2014 – м.октомври 2014 г., работникът е полагал труд само в дните от понеделник
до петък, и само по 8 часа дневно. Поради обстоятелството, че Справките не са
подписани от лицето, което ги е изготвило, съдът не може да ги цени като годно
доказателство, от което да направи извод, че те удостоверяват положен труд в
описания обем.
По делото е допусната и приета СИЕ,
вещото лице по която – Т.Джалева, съобразно твърденията на ищеца, за положен от
него труд в процесния период, вкл.повече от 8 часа в работен ден, в посочените
от ищеца съботни дни и дни – официални празници, както и съобразно трудовото
възнаграждение на ищеца и конкретните часови ставки за съответния месец, е
изчислила, положения над нормата труд, представляващ извънреден труд, положения
труд в съботни дни и в дни – официален празник, и го е остойностила съобразно
разпоредбите на чл.262 от КТ.
Настоящият състав не споделя
съображенията и изводите на първоинстанционния съд, че по делото не са събрани
доказателства, установяващи полагането от ищеца на извънреден труд – над
уговореното работно време, и в почивни и празнични дни.
В тежест на работника е да установи полагането на труд в твърдения от него обем, за което са допустими всички
доказателствени средства, в това число и свидетелски показания, а в тежест на ответника-работодател – оборване
на твърденията на работника, както и доказване, че е заплатил на работника
дължимото трудово възнаграждение.
Липсата на надлежно воден от работодателя писмен отчет
за положен извънреден труд, само по себе си не оборва твърденията на работника за положен от него труд в
определен обем.
Въпреки липсата на други
доказателства, вкл.липсата на надлежно водена документация от работодателя,
полагането на извънреден труд в случая се установява от събраните гласни
доказателства. Съдът отчита вероятната предубеденост на св.Война, предвид
обстоятелството, че той също е ищец по иск срещу същия ответник за заплащане на
възнаграждение за извънреден труд на същия обект, но кредитира показанията на
този свидетел, тъй като показанията му не се опровергават от останалите събрани
по делото доказателства.
От свидетелските показания се
установява твърдението на ищеца, че през целия процесен период, през дните, в
които ищецът е бил на работа, той, както и св.Война, работил 3 месеца от
периода в същата бригада като ищеца, са полагали труд – над осемте часа дневен
труд, след приключване на работното време, поне по 1 час дневно, понякога – по
2 и повече часа. От събраните по делото доказателства не може да се установи
точно кога и точно колко вповече над този един час е работил ищецът, поради
което съдът приема за установена работа в повече над установените 8 часа
дневно, по един час всеки ден за отработените дни от ищеца през целия процесен
период.
От показанията на св.Война съдът
приема за доказано, че работниците на ответното дружество, вкл.ищецът, са
работили в съботите поне по 5 часа. Свидетелят сочи, че понякога е полаган труд
и в неделя, но това е извън претенциите на ищеца. Работата на наетите
работници, в т.ч.и на ищеца, в съботните дни, не само е била със знанието на
работодателя (както се установи, ищецът е пътувал до работното си място с
организиран от работодателя транспорт), но тя е била по негово изрично
разпореждане и под страх, че ако работникът не се яви на работа, трудовият му
договор ще бъде прекратен.
Свидетелските показания установяват
и работата през време на официалните български празници за процесния период –
на 22.09.2014 г. Посочената дата се пада в работен ден, и при твърдението на св.Война,
че не са пропускали работен ден, следва да се приеме, че и в този ден са
положили труд. По време на горепосочения официален празник, следва да се
приеме, че ищецът е полагал труд, както през останалите работни дни – по 1 част
допълнително, след 8-часовия си работен ден.
Съгласно
разпоредбата на чл.143 от КТ извънреден е трудът , който се полага по разпореждане
или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния
ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно
време. Трудовият договор сключен между страните е предвиждал нормална
продължителност на работното време по смисъла на чл.136 от КТ от осем часа на
ден, пет дни в седмицата, като събота и неделя са почивни дни. Съгласно
възприетото с Решение № 14/27.03.2012 г. по гр.дело № 405/2011 г. на ВКС, ГК, IV
г.о., при подневното отчитане на работното
време, когато работник или служител отработи в повече от законоустановеното
работно време за длъжността, то се отчита като извънреден труд във всеки
отделен месец. При сумираното изчисляване,
установената нормална продължителност на работното време се спазва средно за
определен по-продължителен от деня и седмицата период от време. В този случай
продължителността на работното време през отделните дни може да надвишава
нормалната, но работата в повече се компенсира с почивка в границите на
отчетния период. По този начин балансът на работното и свободното време се
запазват средно за периода на отчитане. Когато в края на отчитане, нормата
работно време е превишена, е налице извънреден труд. Положеният труд в събота и
неделя не се явява извънреден, ако по график се пада на дадения работник или
служител да бъде на работа през тези дни. Във всички случаи на работа - и при нормиран и при
ненормиран работен ден, през официалните празници положеният труд се заплаща
според уговореното, но не по-малко от удвоения размер на трудовото
възнаграждение, определено по трудовия договор. За времето, през което се
полага извънреден труд се заплаща трудово възнаграждение според времетраенето
или според изработеното. Това зависи от прилаганата, според сключения трудов
договор система на заплащане на труда.
По изложените по-горе съображения,
съдът приема, че съобразно твърденията на ищеца в исковата молба, събраните
гласни доказателства и приетото заключение по СИЕ, ищецът е положил извънреден труд, както и труд в
почивни дни и в дни, обявени за официален празник, както следва:
За м.07.2014 г.: 22 часа извънреден труд в работни дни
(всеки от работните дни, с изкл.на 16.07.2014 г.) и 20 часа положен труд през почивни дни (4 съботи по 5 часа).
За м.08.2014 г.: 12 часа извънреден труд в работни дни и
15 часа положен труд през почивни
дни (през първите две и последната събота на месеца).
За м.09.2014 г.: 21 часа извънреден труд в работни дни; 20 часа положен труд през почивни дни (всички
съботи) и 9 часа положен труд на
официален празник (22.09.2014 г.).
За м.10.2014 г.: 23 часа извънреден труд в работни дни (от
01.10. до 31.10.2014 г. по 1 час допълнително) и 15 часа положен труд през почивни дни (през първите две и
последната съботи на месеца).
С оглед приетите по-горе часове
положен от ищеца извънреден труд, труд в почивни дни и в дни, обявени за
официален празник, съдът извърши преизчисляване на дължимото на ищеца
възнаграждение съгласно чл.262, ал.1 от КТ, на база посочените в заключението
на вещото лице Джалева възнаграждения за извънреден труд, труд в почивни дни и
в дни, обявени за официален празник за всеки конкретен месец (съотв.на база
часовата ставка за всеки месец), и констатира, че стойностите на положения от ищеца извънреден труд, труд в почивни дни и в дни, обявени за
официален празник, са както следва:
За м.07.2014 г.: за 22 часа
извънреден труд в работни дни 542,08 лв;
и за 20 часа положен труд през почивни дни - 574,80 лв;
За м.08.2014 г.: за 12 часа
извънреден труд в работни дни – 323,76
лв; и за 20 часа положен труд през почивни дни – 407,20
лв;
За м.09.2014 г.: за 21 часа
извънреден труд в работни дни - 569,52
лв; за 20 часа положен труд през почивни дни – 632,60
лв и за 9 часа положен труд на официален празник - 325,38 лв;
За
м.10.2014 г.: за 23 часа извънреден труд в работни дни – 569,42 лв и за 15 часа положен труд през почивни дни – 433,20
лв.
По
делото не са представени доказателства, на ищеца да е изплатено трудово
възнаграждение за посочените по-горе часове извънреден труд и труд, положен в
почивни и в празнични дни. Нещо повече, предвид позицията на ответника, че
ищецът не е полагал труд над уговорените в трудовия договор по 8 часа дневно,
пет дни от седмицата, и твърдението, че ищецът не е работил нито в почивни,
нито в празнични дни, следва да се приеме, че и възнаграждение за такъв труд не
е изплащано от ответника на ищеца, още повече, че самият работодател не оспорва
твърдението на ищеца, че не му е заплащал възнаграждение за извънреден труд.
С оглед изложеното
по-горе, съдът приема, че ответникът дължи на ищеца посочените по-горе суми за
положен по време на трудовото правоотношение извънреден труд (2 004,78 лв) и труд в почивни (2 112,80
лв) и в празнични дни (325,38), в общ размер от 4 442,96 лв.
Предвид частичната основателност на
претенцията за главница, частично основателна се явява и акцесорната претенция
за мораторна лихва, която се претендирана върху главницата.
Дължимата мораторна лихва, считано
от 10.11.2014 г. до 09.08.2017 г. върху вземанията за извънреден труд и труд в почивни и в празнични дни за периода от месец юли до м.октомври 2014 г. вкл. (общо 4 442,96 лв), пресметната от съда, на основание чл.162 от ГПК с
calculator.bg (http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html) е в размер на
общо на 1 240,20 лв. Общият размер, за който следва да бъде уважена
претенцията за мораторна лихва е 1 240,20
лв.
По отношение на претендираното обезщетение за неползван платен годишен
отпуск, съдът приема следното:
Видно от представените по делото
доказателства, а това обстоятелство не е спорно и между страните, към момента
на прекратяване на трудовото правоотношение ищецът е имал 24 работни дни
неизползван платен годишен отпуск за 2013 г. (7 дни) и за 2014 г. (17 дни).
Начисленото от ответника в последния фиш на ищеца обезщетение по чл.224 от КТ в
размер 3 470,72 лв, съвпада с изчисленото от вещото лице по приетата по
делото СИЕ. Според вещото лице Т.Джалева, от тази сума работодателят е имал
право да удържи данък (ДДФЛ), при което е следвало да изплати на ищеца
обезщетение в нетен размер 3 123,65 лв. По делото не е доказано
обезщетението да е изплатено на ищеца, напротив – в самия фиш е отразено, че
същата е удържана от ответника като „служебен аванс”. По делото не е доказано
за какъв „служебен аванс“ е удържана от работодателя сумата, начислена от него
като обезщетение по чл.224 от КТ.
Съгласно чл.224 ал.1 КТ при
прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на парично
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск пропорционално на времето,
което се зачита за трудов стаж. Ето защо съдът приема, че сумата от 3 470,72 лв, а след удържането на
ДДФЛ - в нетен размер от 3 123,65 лв, представляваща обезщетение по чл.224
от КТ за 24 дни неползван платен годишен отпуск за 2013 г. и 2014 г., е дължима
от ответника на ищеца след прекратяването на трудовото правоотношение.
Съдът намира за основателна и
претенцията на ищеца за мораторна лихва
върху обезщетението по чл.224 от КТ за периода от 10.11.2014 г. до 09.08.2017
г. Пресметната от съда, на основание чл.162 от ГПК с calculator.bg
(http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html) мораторната лихва върху
главницата от 3 470,72 лв за периода от 10.11.2014 г. до 09.08.2017 г., е
в размер на общо на 968,88 лв.
По отношение на възражението на ответника за прихващане, съдът намира следното:
С отговора на исковата молба,
ответникът е заявил възражение за прихващане за сумата от 5 328,76 лв,
представляваща сбор от заплатени от ответника суми за: настаняване на ищеца в
хотел в гр.Бургас за срока от 29.08.2013 г. до 31.10.2014 г. – 2 144,96 лв
с ДДС; предоставяне на ответника на храна в процесния период на стойност
2 089,20 лв с ДДС; заплащане на неколкократни пътувания на ищеца от/до
Полша с автобус на обща стойност 1 094,60 лв. Ответникът твърди, че с
трудовия си договор страните не са договаряли горепосочените разходи за
транспорт, хотелско настаняване и храна, поради което работникът се е обогатил
неоснователно със сумите, заплатени вместо него от работодателя му. Ищецът е
оспорил това възражение за прихващане, като във въззивната жалба е заявено, че
то е недоказано, тъй като в придставените от ответника фактури не е конкретизирано,
че извършените плащания имат връзка с ищеца.
Съдът намира възраженията на ищеца за неоснователни.
От писмените и гласните доказателства по делото се установява, че
въззиваемият е осигурявал на въззивника и на другите си служители, настаняване
в хотел, храна и пътни. От показанията на св.Война се установява, че ответникът
е осигурявал квартира в хотела, транспорт от и до работа, храна (закуска и
вечеря) и отиване и връщане от и до Полша на всеки три месеца. С отговора на
исковата молба, въззиваемият-ответник е представил фактури за заплатени от него
разходи за хотелско настаняване и храна на лица по приложени списъци, в които
фигурира и името на ищеца. Самият ищец не оспорва, че престоят му в хотела, превоза
му, както и храната са били заплащани от ответника. Оспорва размера на
претендираното от ответника вземане, както и основанието му. Във въззивната жалба
се твърди, че направените от ответника разходи, представляват социално – битови
ангажименти на работодателя, но не са представени доказателства, че
работодателя се е задължил да осигури на работниците, в частност на въззивника,
средства за тези придобивки. Съгласно чл. 292 КТ финансирането на Социално битовото и
културно обслужване /СБКО/ се осъществява със средства на работодателя и от
други източници, но в трудовото ни законодателство не съществува законово
задължение на работодателя да предвиди такива средства. Това зависи от неговата
преценка, от икономическите му възможности, от финансовото състояние на
предприятието. Ако бъдат предвидени такива средства, те се използват по решение
на общото събрание на работниците и служителите в предприятието, съгласно
разпоредбата на чл.293, т.1 от КТ. По делото не са представени
доказателства, от които може да бъде направен извод, че ответника е предвидил
средства за СБКО, нито решение на общото събрание на работниците и служителите
как да бъдат разходвани тези средства. Видно от представените с отговора на
исковата молба фишове за изплатени на ищеца възнаграждения за труд, средства за
СБКО не са изплащани, съответно не са облагани с данък. По делото не са събрани
доказателства, от които да се установява, че работодателя е имал задължения
спрямо работника за заплащане на горепосочените разходи, следователно те са
направени без основание и подлежат на връщане на основание чл.59 от ЗЗД.
С оглед заключението на вещото лице Джалева по допуснатите задачи във връзка
с възражението на ответника за прихващане
с насрещно негово вземане към ищеца за направени в полза на последния разходи
от работодателя за хотел, храна и пътни по делото и определения от вещото лице
размер на направените от работодателя разходи за хотел и храна, като вещото
лице е посочило, че за периода от месец октомври 2013 г. до месец септември
2014 г. те възлизат общо на 4 234,16
лв, от които 2 089,20 лв за храна и 2 144,96 лв за нощувки. Ето
защо съдът намира за доказани претенциите на ответника по направеното
възражение за прихващане до установените
размери, а именно: 2 144,96 лв – разходи за настаняването на ищеца в хотел
за срока на трудовото правоотношение и 2 089,20 лв - разходи за
предоставяна на храна. Тези суми са изплатени извън задълженията на
работодателя по трудовия договор, поради което са предоставени на ищеца без
основание и подлежат на връщане.
Допуснатото от първоинстанционния съд прихващане
със сумата от 4 439,60
лв (сбора от обезщетението по чл.224 от КТ - 3 470,72 лв и мораторната лихва върху него - 968,88 лв) е правилно. В случая са
налице всички елементи от фактическия състав на чл.103, ал.1 от ЗЗД. Съгласно трайно установената практика
възражението за прихващане, което е
надлежно заявено в хода на висящ съдебен процес като процесуален способ на
защита срещу заявения основен иск е допустимо и когато не е ликвидно, нито
изискуемо, какъвто е и настоящия случай. В тези хипотези на съдебното прихващане погасителният ефект настъпва, след
като влезе в сила решението, с което се установява съществуването на вземането
и неговата изискуемост. Именно от този момент същото е и ликвидно, установено
по размера, в който се реализира от съда. При направено възражение за прихващане съдът е длъжен да го приеме
съобразно правилата на чл.131 - 1ЗЗ ГПК, и да се произнесе дори и ако вземането
по направеното възражение не е ликвидно към този момент. В настоящия случай,
това изискване също е изпълнено. С влизане в сила на решението спорното
неликвидно насрещно вземане става ликвидно и изискуемо.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая е допустимо да бъде
извършено прихващане с вземанията на
ищеца за платен годишен отпуск по чл.224 КТ и лихвите върху него, поради което вземанията
на ищеца против ответника за обезщетение по
чл.224 от КТ в нетен размер 3 470,72 лв и за мораторната лихва върху него
за периода от 10.11.2014 г. до 09.08.2017 г. в размер на общо на 968,88 лв, са
неоснователни поради извършено с прихващане от ответника с негово вземане за
заплатени от него суми за:
настаняване на ищеца в хотел в гр.Бургас; предоставяне на ответника на храна и
заплащане на неколкократни пътувания на ищеца от/до Полша.
Ето защо след извършеното прихващане,
искът на въззивника за обезщетение за неползван платен годишен отпуск, е
неоснователен, а работодателят следва да бъде осъден да заплати на ищеца само възнаграждение
за положен по време на трудовото
правоотношение извънреден труд
(2 004,78 лв) и труд в почивни (2 112,80 лв) и в празнични дни
(325,38), в общ размер от 4 442,96
лв, мораторна лихва върху главницата от 4 442,96 лв в размер на 1 240,20 лв, както и законна лихва
върху главницата от
4 442,96 лв от датата на завеждане на исковата
молба до окончателното изплащане на задължението.
Поради частичното несъвпадане на изводите на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени исковете на
въззивника-ищец за осъждане
на въззиваемия-ответник да му заплати възнаграждение
за положен по време на трудовото правоотношение извънреден труд, труд в почивни и в празнични дни, до общия размер
от 4 442,96 лв, мораторна лихва върху
главницата от 4 442,96 лв до размера на 1 240,20 лв, както
и законна лихва върху главницата от 4 442,96 лв от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението. Вместо това следва да се постанови осъждане на
ответното дружество да заплати на ищеца възнаграждение за положен по време на трудовото
правоотношение извънреден труд, труд
в почивни и в празнични дни, до общия размер от 4 442,96 лв, мораторна лихва върху главницата от 4 442,96
лв до размера на 1 240,20 лв,
както и законна лихва върху главницата от 4 442,96 лв от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на
задължението.
В останалата отхвърлителна част,
както и в частта, с която е уважено възражението за прихващане на ответника на
негово вземане с вземанията на ищеца за обезщетение за неползван платен годишен
отпуск и мораторна лихва върху него, поради съвпадането на изводите на двете
инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Съобразно постановения резултат и частичното уважаване на част от исковете
извън извършеното прихващане, в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски от 285 лв за първоинстанционното
производство (от общо направени разноски в размер на 587 лв съобразно
представените доказателства за сторени разноски и Списък по чл.80 от ГПК);
както и 58 лв за въззивната инстанция (от общо направени разноски съобразно
представените доказателства, в размер на 120 лв за преводи на документи от
български на полски език и от полски на български език). Следва да се отбележи,
че според настоящия съдебен състав, представените от въззивника-ищец с молбата
му вх.№ 9945/24.06.2019 г. Списък на разноските по чл.80 от ГПК и Договор за
правна защита и съдействие от 01.02.2017 г. между въззивника и адв.Анджей Пец и
Договор за правна защита и съдействие от 10.01.2017 г. между въззивника и адв.Л.К.,
не доказват направени от въззивника съдебни разноски за въззивното
производство, тъй като в двата договора не е отразено уговорените
възнаграждения да са заплатени (изрично е посочено, че те ще се заплащат след
покана), а представеното със същата молба „Движение по сметка **********BGN“ нито е подписано, нито е заверено, нито от него може да се установи какви
суми от кого, на кого и на какво основание евентуално са заплатени.
Независимо от частичното потвърждаване на обжалваното решение, на
въззиваемия-ответник не се дължат за въззивното производство съдебни разноски,
тъй като не са представени доказателства за сторени такива. За първоинстанционното производство, предвид частичното уважаване на
предявените искове, на ответника се дължат разноски в размер на 1 448 лв,
поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която са
му присъдени съдебни разноски над сумата от 1 448 лв до присъдения размер
от 2 816,40 лв.
Също предвид частичното уважаване на предявените искове, на основание
чл.78, ал.6 от ГПК, въззиваемият-ответник следва да заплати по сметката на
Бургаски окръжен съд сумата от общо 340,98 лв – 227,32 лв държавна такса за
първоинстанционното производство и 113,66 лв – държавна такса за въззивното
производство.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение
№ 1466 от 06.07.2018 г. по гр.д.5880/2017 г. по описа на Бургаския районен съд,
В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на С.Г., роден на *** г., гражданин на
Република Полша, с постоянен адрес Република Полша, с.Доминиковице № 61,
п.к.38-300, Горлишки окръг, адрес за съобщения и призовки: гр.Царево, ул.”И.
Асен ІІ” № 6, чрез адв.Л.К., против „Сичес Полска СП.
З.О.О.” – Полша - чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в
страната, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на управление в гр.Бургас, индустриална зона „Лукойл
Нефтохим Бургас”, за осъждането му да
заплати на ищеца: възнаграждения за положен извънреден труд до размера от 4 442,96 лв за периода от 01.07.2014 г. до
31.10.2014 г., въз основа на трудов договор между страните от 29.08.2013 г.,
заедно със законната лихва за забава върху тази сума от 09.08.2017 г. до
окончателното и изплащане; изтекли лихви
за забава върху горната главница в размер 1 240,20 лв за периода от 10.11.2014 г. до 08.08.2017 г.;
както и в частта, с която С.Г. е осъден да заплати на „Сичес Полска СП.
З.О.О.” – Полша разноски по делото за първоинстанционното
производство над сумата от 1 448 лв до присъдения размер от 2 816.40 лв, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Сичес Полска СП. З.О.О.” – Полша - чуждестранно юридическо лице с място на
стопанска дейност в страната, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес
на управление в гр.Бургас, индустриална зона „Лукойл Нефтохим Бургас”, да
заплати на С.Г.,
роден на *** г., гражданин на Република Полша, с постоянен адрес Република
Полша, с.Доминиковице № 61, п.к.38-300, Горлишки окръг, адрес за съобщения и
призовки: гр.Царево, ул.”И. Асен ІІ” № 6, чрез адв.Л.К., възнаграждения за положен
извънреден труд в размер на 4 442,96
лв (четири хиляди четиристотин четиридесет и два лева и деветдесет и шест
стотинки) за периода от 01.07.2014 г. до 31.10.2014
г., въз основа на трудов договор между страните от 29.08.2013 г., заедно със
законната лихва за забава върху тази сума от 09.08.2017 г. до окончателното и
изплащане; както и сумата от 1 240,20
лв (хиляда двеста и четиридесет лева и двадесет стотинки), представляваща
изтекли лихви за забава върху главницата от 4 442,96 лв за
периода от 10.11.2014 г. до 08.08.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1466 от
06.07.2018 г. по гр.д.5880/2017 г. по описа на Бургаския районен съд в
останалата част.
ОСЪЖДА
„Сичес Полска СП. З.О.О.” – Полша - чуждестранно юридическо лице с място на
стопанска дейност в страната, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес
на управление в гр.Бургас, индустриална зона „Лукойл Нефтохим Бургас”, да
заплати на С.Г.,
роден на *** г., гражданин на Република Полша, с постоянен адрес Република
Полша, с.Доминиковице № 61, п.к.38-300, Горлишки окръг, адрес за съобщения и
призовки: гр.Царево, ул.”И. Асен ІІ” № 6, чрез адв.Л.К., съобразно уважената
част от исковете, разноски за първоинстанционното производство в размер на общо 285 лв (двеста осемдесет и пет лева);
както и 58 лв (петдесет и осем лева)
- за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА
„Сичес Полска СП. З.О.О.” – Полша - чуждестранно юридическо лице с място на
стопанска дейност в страната, БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес
на управление в гр.Бургас, индустриална зона „Лукойл Нефтохим Бургас”, да
заплати на Българската държава по сметката на Бургаски окръжен съд, на основание чл.78, ал.6
от ГПК и съобразно частичното уважаване на предявените
искове, сумата от общо 340,98 лв (триста
и четиридесет лева и деветдесет и осем стотинки), представляваща държавна
такса за първоинстанционното производство и за въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховен касационен съд, с касационна жалба, в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ 1.
2.
ОСОБЕНО
МНЕНИЕ
на младши съдия Марина Мавродиева по Решение от 19.07.2019г.
по в. гр. д. № 1237/2018г. по описа на Окръжен съд Бургас
По същество не се присъединявам към мнението на
състава, че възражението за прихващане е основателно. Считам, че от
доказателствата по делото се установява и между страните не е спорно, че
работниците са наети от ответното дружество за работа от Република Полша на
обект на територията на Лукойл Нефтохим Бургас, Република България. Не е
спорно, че по време на трудовото правоотношение всички работници са били
настанени в хотел, като работодателят е заплатил стойността на ползваните
нощувки и е осигурил храна и транспорт за работниците. Не прави изключение и
ищецът по делото. От ангажираните писмени доказателства се установява, че
плащането от страна на дружеството е извършвано общо за всички работници и
обхваща целия период на престоя. Установен е и размерът на заплатеното за
престоя на ищеца, с оглед приетото и ценено заключение.
От разпита на свидетеля се установява, че
работодателят е направил оферта да осигури на работниците квартира, храна,
нощувки и транспорт по време на престоя им в България, които е трябвало да се
заплатят от него. Свидетелят Вацлав Война сочи : „Ако трябваше от работата,
която получих да си плащам хотела, транспорта, храната, нямаше да се съглася на
офертата“. Осигуряването на разходите за
храна, транспорт, нощувки за страните е било предпоставка изобщо за сключване
на трудов договор. В този смисъл възможността за социално- битови придобивки за
работниците е предвидена в чл. 294 КТ съгласно който работодателят може
самостоятелно или съвместно с други органи и организации да осигурява на
работниците и служителите: 1/ организирано хранене съобразно рационалните норми
и специфичните условия на труд; 2/ търговско и битово обслужване ;
3/транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно и т.н.
Това е възможност за работодателя, който осигурява съответните
социално-битови придобивки за своите служители и съгласно чл. 292 КТ може да ги
финансира. Тази възможност на работодателя за социално-битовото и културното
обслужване на работниците и служителите, не е предвидена като част от
задължителното съдържание на трудовия договор по смисъла на чл. 66 КТ. Считам,
че се касае за социални придобивки, предоставени на работника в натура, които
са били достъпни за всички служители и не подлежат на връщане. Съществуването
на такива е уредено и в пар. 1, т. 34 от ДР на ЗКПО. В случая социалните
придобивки са били достъпни за всички работници и служители, а плащането на сумите
е извършено от работодателя в полза на трети за спора лица и затова за целите
на данъчното законодателство са издадени и представените по делото данъчни
фактури. Смятам, че независимо от обстоятелството, че се касае за работници –
чужди граждани, те имат право на същите социални предимства, както работниците
местни граждани и осигурените за ищеца от работодателя храна, транспорт и
хотелско настаняване (което обхваща целия период на договора и всички
работници), не е предоставено без основание и затова не подлежи на връщане от
работника, това е възможност за работодателя, която в конкретния случай е била
предоставена на работниците, поради което и заплатените от работодателя суми не
са платени без основание. В този смисъл намирам възражението за прихващане за
неоснователно и затова следваше да се остави без уважение.
ЧЛЕН – СЪДИЯ: