Решение по дело №876/2018 на Окръжен съд - Пловдив

                                                            

 

 

 

  Р Е Ш Е Н И Е

                                           № 375,   02.07.2019г., гр. Пловдив

                                                     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

            Пловдивски окръжен съд,

Гражданска колегия                                 ХХІІ-ри гр. състав

            На единадесети юни                                   две хиляди и деветнадесета година

            в публично заседание в следния състав:

                                                                                 

                                                                                  Председател:  Пенка Стоева

            Секретар: Диана Плачкова

като разгледа докладваното от председателя Пенка Стоева

            търговско дело №876 по описа за две хиляди и осемнадесета година,

            за да се произнесе, взе предвид следното:

           

            Иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм/, във вр. с пар.22 от ПЗР на КЗ, във вр. с пар.96,ал.3, вр. ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ.

 

            Предварителна бележка:

            Производството по т.д. №876/18г. на ПОС е образувано въз основа Определение №21511/11.10.18г. на СГС, първо ГО, І-6 състав, с което производството по образуваното пред този съд гр.дело №13206/18г. е прекратено, като местно неподсъдно на този съд, и делото е изпратено за разглеждане на надлежния да го разгледа ПОС.

           

            Ищецът И.В.М., ЕГН **********,***, ***, адв.В.Б., моли съда да осъди ответника ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК *********, гр.София, бул.“Джеймс Баучер“№87, да му заплати обезщетение за неимуществени вреди от 120 000лв., като частичен иск от обезщетение с размер от 220 000лв., ведно със законна лихва от ***, които вреди  претърпял вследствие смъртта на брат си Т.Т.Т., загинал при птп от ***, състояло се в ***, на кръстовището на *** и ***, където велосипедистът Т.бил блъснат от Г.Д. Г., при управление на л.а. „Хонда прелюд“ с рег.№ ЕН 5696 ВТ, застрахован към датата на птп за риска гражданска отговорност по полица BG/02/115001989975, валидна от 01.08.15г.-31.07.16г. при ответното дружество, за причиняване на което птп Г.Г. бил признат за виновен с влязла в сила присъда по нохд №2699/2016г. на ПОС, тъй като с писмо изх. №НЩ-4907/18.07.18г., ответникът му отказал изплащане на обезщетение.

                       

            В срока по чл.367,ал.1 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с вх.№36638/12.12.18г. /виж: отговора на л.6-л.7 и съобщението на л.4/, с който е оспорил иска и по основание, и по размер.

            Оспорил е : ищецът да е от кръга на лицата, имащи право да получат обезщетение, тъй като до дата 21.06.18г., когато е постановено ТР по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, е действало ППВС №2/81г. и именно то е било приложимо при състояване на птп, във връзка с което ищецът претендира обезщетение; ищецът да е бил в особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, каквато по изключение се признава от ТР №1/21.06.2018г. като предпоставка за търсене на обезщетение за неимуществени вреди от роднини по съребрена линия, като твърди, че ищецът и покойният му брат са живеели на различни места и в отделни семейства; да е извършен деликт от Г.Г., като водач на описания с исковата молба лек автомобил.

            Признал е наличието на валидно застрахователно правоотношение за риска гражданска отговорност.

            Повдигнал е възражения за : съпричиняване на птп от пострадалия, който твърди да е основен виновник за състояването му, с принос над 90%, тъй като преминавал по пешеходна пътека в качеството на водач на ппс, каквото право няма, докато управлява велосипеда, а не го бута по пешеходната пътека, в който последен случай би се движил с по-ниска скорост, тъй че удар между него и автомобила, управляван от застрахования при него водач, не би настъпил; за прекомерност на търсеното от ищеца обезщетение, с оглед принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД, както и искане за съобразяване на установеното от чл.493а, пар.95 и пар.96 от КЗ.

           

            В срока по чл.372,ал.1 от ГПК ищецът е депозирал допълнителна искова молба вх.413/07.01.19г. /виж: допълнителната искова молба на л.13-л.17 и съобщението на л.12/, с която е оспорил наведените от ответника в отговора му възражения и оспорвания и е заявил, че : има надлежна легитимация да търси обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял във връзка със смъртта на брат си, както и че, доколкото брат му е нямал собствено семейство, е смятал за такова неговото семейство, тъй че са били особено близки; разпоредбите на чл.493а, пар.95 и пар.96 от КЗ са противоконституционни,  дискриминационни и противоречат на европейското законодателство, което сме ратифицирали, тъй че не следва да се прилагат в случая; няма данни, които да обосноват съпричиняване на птп от брат му; претендираният размер не е прекомерен, а справедлив.

           

            В срока по чл.373,ал.1 от ГПК, изтекъл на 07.02.19г. /виж съобщението на л.23/, допълнителен отговор на исковата молба от ответника не е подаден, с което размяната на книжа е приключила.

 

            Ищецът пледира по същество за уважаване на иска и за присъждане на разноски по списъка, представен в с.з. от 11.06.19г. /виж л.90/. В същото с.з. е направил възражение за недължимост на юрисконсултско/адвокатско възнаграждение на противната страна, респективно- за прекомерност на претендираните от ответника разноски /виж л.94/. Развива съображения и с писмена защита вх.№18276/13.06.19г.

           

            Ответникът не пледира по същество. С вх.№1934/21.01.19г. по делото е заведен изпратен от него списък по чл.80 от ГПК, в който е повдигнато искане за присъждане на разноските в производството и са приложени към същия доказателства, касаещи направа на такива /виж л.21/. С молба вх.№9300/22.03.19г. е приложил документ за внос на депозит за вещо лице по допуснатата му АТЕ и е заявил, че молбата следва да се счита за списък относно тези разноски /виж л.35/. С молба вх.№12821/12.04.19г. е повдигнал евентуално възражение по чл.78,ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на противната страна /виж л.43/.

 

            Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и установените с тях от страните релевантни факти намери, че предявеният иск е допустим, а разгледан по същество е основателен, но следва да се уважи частично- до размер от 42000лв., а за разликата до претендираните 120000лв., като частичен иск от 220 000лв., следва да се отхвърли, тъй като и двете повдигнати от ответника възражения са основателни, като в случая справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на ищеца, се определи от съда на 60 000лв., и при принос на покойния брат на ищеца за състояване на птп от 30%, се намали до размера от 420000лв., без да се прилага ограничението до 5000лв., предвидено от пар.96,ал.2, във вр. с ал.1 от ПЗР, във вр. с чл.493а,ал.4 от КЗ, при следните съображения:

 

            І. По допустимостта и надлежната активна процесуална легитимация на ищеца.

            Твърденията на ищеца, че търпи неимуществени вреди във връзка с птп, състояло се преди ***., и искането да му се присъди за тях обезщетение, платимо от застрахователя за риска гражданска отговорност на застрахованото лице, попадат в хипотезата на чл.226,ал.1 от КЗ/отм/, във вр. с пар.22 от ПЗР на КЗ, при която увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетение пряко от застрахователя, и правят иска му допустим.

            Ответникът не е повдигал в процеса изрично възражение за недопустимост на предявения иск, но повдигнатото с отговора му оспорване ищецът да е в кръга на лицата, които имат право да получат обезщетение, са относими към надлежната активна процесуална легитимация на ищеца по предявения иск, тъй че се разгледат от съда в този пункт.

            Ответникът е основал оспорването си ищецът да принадлежи към кръга на лица, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди, на обстоятелствата, че към датата на състояване на птп, във връзка с което ищецът търси обезщетение, и до дата 21.06.18г., когато е постановено ТР по т.д. №1/16г. на ОСНГТК на ВКС, е действало ППВС №2/81г.

            Тези негови доводи не се споделят от съда, тъй като неправилно ги е отнесъл по време към датата на птп, докато надлежната процесуална легитимация на ищеца в едно гражданско съдопроизводство се преценява към датата на предявяване на иска му и като за нея се следи служебно в производството до неговото приключване.

            Затова, съдът намери, че ищецът е в кръга на лицата, които могат да водят иска, предмет на спора, като съобрази още следното:

            С ТР №1/21.06.18г. по т.д. №1/16г. на ОСНГТК на ВКС се прие, че „Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени“ и се обяви за изгубило сила ППВС №2/30.11.84г. по гр.д. №2/84г. на Пленума на ВС, съгласно което, „При смърт на пострадалия, поради непозволено увреждане, не се дължи обезщетение за неимуществени вреди на други лица извън кръга на тези, посочени в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС“, и който кръг, съгласно двете цитирани постановления, се свеждаше до изчерпателно изброените в тях лица, и конкретно: низходящи, възходящи и съпруг; отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала.

            Горното означава, че ако ищецът беше предявил иска си преди приемане на ТР №1/21.06.18г., производството по неговия иск действително би било прекратено като недопустимо, тъй като не е измежду изчерпателно изброените от ППВС №№4/61 и 5/69 лица, извън който кръг ППВС №2/84г. не признава надлежна активна процесуална легитимация по искове за обезщетение за неимуществени вреди от смърт, но ищецът е предявил иска си на 09.10.18г., когато ПП №2/84г. е обявено за изгубило сила от ТР № №1/21.06.18г., като с него е признато, че по изключение и други лица, извън описаните от двете цитирани постановления, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, могат да провеждат такива искове.

            ІІ. По основателността.

            1.В с.з. от 30.04.19г. съдът е приел като окончателен, без възражения на страните, съобщения им с Определение №528/11.03.19г. по чл.374 от ГПК проект за доклад по делото, с който е очертал: релевантните за основателността на предявения иск факти; фактите, които не се нуждаят от доказване в производството, поради признанието им от ответника- наличие на валидно застрахователно правоотношение при ответника за риска гражданска отговорност за л.а. „Хонда“ с рег.№ЕН 5696 ВТ към датата на птп-*** и при зачитане на влязлата в сила на 08.04.17г. Присъда №23/23.03.17г. по нохд №2699/2016г. на ПОС, с която Г.Д. Г. е признат за виновен в извършване на престъпление и осъден за това, че на ***, при управление на л.а. „Хонда“, модел „Прелюд“, с рег.№ЕН 5696 ВТ, е причинил по непредпазливост смъртта на Т.Т.Т., поради което оспорването от ответника на това причинил ли е застрахованият при него деликт няма да се разглежда от гражданския съд; фактите и възраженията, които остават нуждаещи се от доказване, и е разпределил между страните тежестта за установяването им.

            Затова, само останалите нуждаещи се от доказване релевантни факти, стоящи в тежест на ищеца, и повдигнатите от ответника възражения, стоящи в негова тежест, се разглеждат по-долу.

            2.Починалият на *** Т.Т.Т., ЕГН **********, е бил неженен и без деца, и е оставил като свои наследници Л.Т.Й.- сестра, ЕГН **********, с адрес в ***, и И.В.М., брат, с ЕГН **********, с адрес: *** /виж препис извлечение от акт за смърт на л.68 и удостоверение за наследници на л.67, СГС/.

            3. Нуждаещите се от доказване в процеса факти на създадена трайна и дълбока, особено близка емоционална връзка между ищеца и брат му, както и за претърпяна от ищеца, поради смъртта на брат му, скръб и мъка, които е справедливо да бъдат обезщетени, наличието на които е оспорено изрично от ответника, се установиха със събраните в с.з. от 30.04.19г. гласни доказателства /виж протокола от с.з. на 30.04.19г. на л.45-л.47/.

            Разпитаните свидетели Б.Л.и А.Д.нямат родство с ищеца и имат преки и непосредствени впечатления за отношенията между ищеца и брат му за значителен период от време, като приятели на Т.Т., поради което съдът цени казаното от тях без резерви и като при изслушването им се установи, че:

            Ищецът и покойният му брат не са живеели преди птп в общо домакинство, тъй като и двамата свидетели са заявили, че са си ходили редовно на гости, макар по отношение на подробностите относно местоживеенето им да са дали показания, които са донякъде противоречиви, като: Св.Л.е заявил първоначално за ищеца, че живеел с майка си в къща на ***/св..Л./, а впоследствие, че се вижда с И.М. епизодично, защото там, където той живее, в същия блок, който е *** на ***, свидетелят има и други познати, тъй че вижда И.М. при посещенията си при тях; Св.Л.е посочил, че той и Т. са живеели на таван в къща на ***, находяща се на ***, със старо име ***, а св.Д.е заявил, че с Т. са били освен приятели и съседи, като Т.живеел на ***, а той самият- на ***, която била много близо до ***. Все пак, ако се вземе предвид и дългото време, за което двамата свидетели са казали, че са познавали покойния Т.- св.Л., още от *** бегло, а после, като се сбилижили повече откъм *-та година, а св.Д.- от поне **-**години, което върнато назад във времето означава след ***., заявеното от св.Л., че къщата, в която са живели на *** с Т., за съжаление е вече бутната, както и че след като И. се задомил, Т.вече ходел на гости у него, тези налични на пръв поглед противоречия стават обясними, и не злепоставят по никакъв начин достоверността на дадените показания.

            Показанията и на двамата свидетели безпротиворечиво са установили твърденията на ищеца за съществуваща между него и брат му преживе голяма близост, обусловена и от обстоятелството, че покойният Т. нямал свое семейство, а бил останал ерген, като : св.Л.е посочил, че винаги се е радвал, защото между И. и Т.е имало едни великолепни отношения, каквито би трябвало да има между двама братя- те били най-близки приятели, редовно се виждали, като и Т.ходел при майка си и брат си, и И. идвал на ***при брат си и то не само по празници, а на две-три седмици веднъж, участвал в техни сбирки и мохабети, че Т.бил поканен на сватбата на брат си и след като И. се задомил нямало никаква промяна в отношенията им, като Т.говорел с голяма симпатия и за снаха си, и за племенничките си и винаги, след като им бил гостувал, се хвалел как са го посрещнали и нагостили в семейството на И., Т.бил ***и често носел на ***разни неща, които били на брат му или на майка му, за да ги поправи. Св.Д.е съобщил, че И. и Т.си помагали във всичко, и финансово, разбирали се, И., като по-малък, слушал брат си, който му давал съвети, че Т., който не създал семейство, приел семейството на И. като свое и се разбирал не са мо с И., но и със съпругата му Р.и децата му М.и В., ходели си редовно на гости, между тях имало връзка, която се градяла на доверие и взаимопомощ.

            И двамата свидетели са потвърдили още, че внезапната смърт на Т., който независимо от възрастта си бил много активен, здрав и жизнен, била преживяна от брат му И. тежко. Св.Д.е съобщил, че след смъртта на Т., И. плачел, ходел унил и не изглеждал добре здравословно, и дори сега, когато стане дума за брат му, не се чувства добре и не е този, който трябва да бъде, че скръбта му не е отминала. Св.Л.е дал показания, че макар да видял за пръв път И. малко след 40-те на Т., И. все още бил сринат от инцидента с брат му, очите му се насълзили, не му се говорело на тази тема, бил човек, загубил близък, и му споменал, че дори за погребението и моргата основно дъщерите му се занимавали, защото той нямал психически сили, че и досега, когато се срещнат, покрай другите разговори винаги споменават с прискърбие и Т..

            Св.Д.е споменал, че след птп с Т., във фамилията на И. е настанала неописуема мъка, но доколкото определението му за тази мъка е плод на неговата оценка и описание, а не нещо, което може да се възприме като факт от действителността, поради което съдът цени в тази връзка само конкретните данни, които вече се описаха по-горе, като съобщени от св.Д.относно външния израз на вътрешните преживявания на ищеца, а не и дадената от св.Д.оценка за преживяната от ищеца при загубата на брат му мъка.

            Така, зачитайки показанията и на двамата разпитани свидетели и като намира за доста по-правдиви и кореспондиращи с обичайната за подобни случаи реакция показанията на св.Л.за това, че ищецът е бил сринат и се е държал като след загуба на близък човек, както и затова, защото когато от св.Д.са изискани детайли за поведението на ищеца, дало му повод да даде оценката за преживявана от него неописуема мъка, фактите, които е съобщил, в крайна сметка също са за обичайните преживявания при смърт на близък роднина- за унилост, просълзяване, плач, но в никой случай не и за претърпяна неописуема и огромна мъка, както се твърди с исковата молба.

            Горното не означава обаче, че претърпяната от ищеца скръб, поради смъртта на брат му, не е достойна да бъде обезщетена. Напротив, според съда справедливо е това да стане, защото се установи реална запазена преживе близост между него и брат му през годините, а именно тя е онова, което след загубата води до създаване на празнина и чувство за загуба на една налична допреди смъртта морална опора, а както в случая се установи- не само, защото покойният и активно е присъствал в живота на ищеца  и на семейството му чрез гостувания и взаимопомощ по повод конкретни нужди, и не е забравен от брат си, макар да са минали вече близо *** години от смъртта му, а при всяка среща на негови приятели е споменаван от ищеца с прискърбие, по отношение на които релевантни факти съдът споделя в общи линии застъпеното в писменат азащита на ищеца, и счита, че са опровергани доводите на ответника в отговора му, относно липса на основание за ангажиране на отговорността му в случая, поради недоказаност на лбизка емоционална връзка между ищеца и брат му, преживе, даваща му право да търси обезщетение за неимуществените вреди, претърпени по повод смъртта на брат му.

            По изложените съображения относно установеността на фактите по т.2 и т.3 в процеса, при зачитане на безспорните между страните факти и на тези, за които е задължителна влязлата в сила присъда, съдът намери, че предявеният от ищеца иск е основателен, тъй като:

            Както при действието на сега действащия КЗ, така и при действието на отменения от него КЗ, уредените, спрямо които застрахованият е отговорен, могат да търсят обезщетение пряко от застрахователя /чл.226,ал.1 от КЗ/отм/- т.е следва да се установи, че ищците имат качеството на увредени, а ответникът- качеството на застраховател на застраховано лице, за което са възникнали предпоставки за носене на отговорност към увредените, съгласно българското законодателство.

Ответникът в производството е признал изрично наличието на валидно застрахователно правоотношение за риска гражданска отговорност на лек автомобил „Хонда прелюд“ с рег.№ ЕН 5696 ВТ към датата на птп от ***, при което е загинал Т.Т.- т.е. качеството си на застраховател по смисъла на чл.226,ал.1 от КЗ/отм/, от което се обуславя надлежната му пасивна процесуална и материална легитимация по предявения иск.

Налице е и релевантното за предявения иск обстоятелство, от което е обусловена функционалната отговорност на застрахователя, а именно- наличието на предпоставките за понасяне на отговорност от застрахованото лице към увредените лица, съгласно българското законодателство, в случая- отговорност за вреди по чл.45 от ЗЗД, доколкото при зачитане на основание чл.300 от ГПК на влязлата в сила присъда по нохд №2699/2016г. на ПОС се установи, че Г.Д. Г. е признат за виновен и осъден за причиняване по непредпазливост на смъртта на Т.Т.Т., при птп, състояло се на ***, при управление на описания вече лек автомобил, и същият е застраховано по смисъла на чл.257,ал.2,предл.2 от КЗ/отм/ лице.

Същевременно, съгласно чл.258, ал.1,т.1 от КЗ/отм/, застрахователният договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахованите лица за вреди, причинени на територията на Република България съгласно българския закон, а съгласно чл. 257,ал.1 от КЗ/отм/, обект на застраховане по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство.

Затова, отговорът на въпроса за основателността на предявения иск е останал  предопределен от отговора на въпроса има ли ищецът качеството на увредено лице по смисъла на КЗ/отм/, през призмата на задължителното тълкуване, дадено с ТР №1/21.06.18г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, който е бил и основен спорен между страните въпрос в случая, предвид разширяването на кръга на надлежно легитимираните лица, които могат да търсят обезщетение за неимуществени вреди при смърт, извън най- близките роднини, на които това право бе признато със задължителното тълкуване, дадено от ППВС №4/61г., и конкретно- била ли е налична между И.М. и брат му Т.Т. дълбока и трайна емоционална връзка и претърпял ли е ищецът, поради смъртта на брат му, продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени.

По този спорен въпрос, противно на тезата, застъпена от ответника в отговора му, съдът намери, че на ищеца може да бъде призната надлежна активна материална, а оттам и процесуална легитимация по предявения иск, тъй като тези изисквания се установиха в случая, предвид събраните гласни доказателства.

Съдът цени същите, като незаинтересовани, преки, безпротиворечиви и житейски логични, а с тях се установи, че въпреки живеенето в различни домакинства, но в един град, двамата братя са поддържали непрекъсната близка връзка помежду си, която е била трайна през годините, разчитали са един на друг, имали са общи празници и събития, поради което и загубата на Т.Т. е била преживяна тежко от брат му И.М., а разговорите и спомените за брат му го натъжават и до момента, тъй че за претърпените от него в тази връзка неимуществени вреди е справедливо да бъде обезщетен.

            4. По възражението на ответника за съпричиняване на птп от Т.Т..

            Съдът намери, че възражението за съпричиняване е основателно и същото се определи от съда в размер на 30%, а доводите на ищеца за липса на такова, развити с писмената му защита са несъстоятелни, като неподкрепени от събраните по делото доказателства.

            Ответникът е твърдял, че покойният е основен виновник за състояване на птп, с принос над 90%, тъй като преминавал по пешеходна пътека в качеството на водач на ппс, каквото право няма, докато управлява велосипеда, вместо да бута велосипеда по пешеходната пътека, в който случай би се движил с по-ниска скорост, тъй че удар между него и автомобила, управляван от застрахования при него водач, не би настъпил.

            С приетото в с.з. от 11.06.19г. заключение вх.№13275/24.04.19г. на АТЕ, изготвено от вещото лице инж.В.С., и дадените от вещото лице отговори на въпросите, зададени му в същото с.з., се установи, че /виж заключението на л.50-л.87 и протокола от с.з. на 11.06.19г. на л.91-л.94/:

            При птп, Т.Т. е управлявал велосипеда си, а не е бутал същия, както и че намерените вследствие на удара деформации по автомобила и велосипеда, и запазените на местопроизшествието следи върху платното за движение, изключват възможността Т.Т. да е пресичал платното за движение като пешеходец, а както те, така и данните относно времето за реакция на водача на автомобила, вследствие което е настъпило неговото спиране, макар и след удара с велосипедиста, водят до категоричния и еднозначен отговор, че в момента на удара, пострадалият е бил върху велосипеда.

            При този категоричен отговор, хипотетичните разсъждения относно това, би ли настъпило или не произшествието, ако Т.Т. вместо да кара велосипеда си при птп, беше участвал в движението като пешеходец, както и дадените от вещото лице два различни варианта в заключението, според първия от които, при средна и максимална възможна скорост при бързо бягане на пешеходец от възрастова група над *години, която попада в диапазона на скоростите на движение на велосипедист от същата възрастова група, е било напълно възможно и като пешеходец Т.Т. да попадне в коридора на движение на автомобила и да се стигне до сблъсък, а според втория- че при движение на пешеходец с бавен, спокоен и бърз ход, както и при спокойно бягане и ниски стойности на бързо бягане, скоростта на пешеходеца е такава, че би се стигнало до разминаване между него и автомобила, без да настъпи сблъсък, се намират от съда за неотносими към конкретното птп, тъй като въз основа на тях не би могло да се направи какъвто и да е извод за принос на покойния за състояване на птп, при което е загинал.

            Въпреки горното, съдът намери, че възражението на ответника за съпричиняване на птп от Т.Т. е основателно, защото в процеса се събраха категорични данни, че такова съпричиняване е налице, доколкото до сблъсъка между него и автомобила, управляван от застрахованато лице, се е стигнало поради това, че след настъпила смяна на сигнала на светофарната уредба в района на кръстовището на ***и ***, в който *** се състои от две платна за движение- южно и северно, разделени от разделителен остров, от червен към зелен за движещите се по ***, и от зелен в червен за пешеходците, пресичащи *** перпендикулярно на двете му платна, докато Т.Т., който е започнал пресичане на ***, от южното му платно за движение, в посока от юг на север, при зелен сигнал за пешеходците на пешеходната пътека, е бил в южното платно /виж л.76 от делото/, при достигането му до разделителния остров между южното и северно платно за движение на *** той не е спрял, а напускайки очертанията на пешеходната пътека и отклонявайки се леко на изток от нея, е продължил движението си и през северното платно за движение на ***, в най-северната пътна лента на което е бил водачът на застрахованото мпс, и докато автомобилите от другите две пътни ленти в северното платно успели да го пропуснат, намалявайки скоростта си след като са потеглили на подадения им от светофара зелен сигнал, застрахованият не е успял да стори това и между него и велосипедиста настъпил сблъсък /виж ситуацията на л.65/, като птп не би се състояло, ако велосипедистът беше спрял и изчакал на разделителния остров, с оглед настъпилата смяна в сигнала на светофарната уредба.

            При тези ясни и категорични данни относно точното местоположение на велосипедиста по време на смяна на светлинния сигнал, регулиращ движението за пешеходците по пешеходната пътека, развитият на л.2 от писмената защита на ищеца довод, че липсва яснота в АТЕ в кой точно момент светлинният сигнал се е променил и къде точно се е намирал велосипедиста по време на смяната му, не се споделя от съда, тъй като не кореспондира на данните в приетото по делото заключение на АТЕ. Още повече, в с.з. от 11.06.19г. пълномощникът на ищеца е поискал от вещото лице, като вземе предвид мястото, на което ударът се е състоял, да отговори бил ли е водачът на автомобила длъжен да спре и да изчака преминаването на велосипедиста, както са направили водачите на автомобили в другите две пътни ленти, като от заключението личи, че мястото на удара е на 1-2м. южно от северния край на платното за движение, след като велосипедистът е преди това пресякал две от трите пътни ленти в северното платно за движение и е достигнал до третата, в която се е движело застрахованато лице. Този негов въпрос е бил отклонен от съда, тъй като изисква правен отговор, а след преформулирането му, вещото лице е дало категоричния отговор, щото техническите данни сочат, че когато смяната на сигнала на светофарната уредба е настъпила, велосипедистът все още не е бил започнал пресичането на северното платно за движение на *** и е можел да спре на разделителния остров, както това е обосновано  и в писмения текст на представеното от него заключение.

            Що се касае до отговора на правния въпрос следвало ли е, след започване на пресичането на зелен сигнал от велосипедиста на ***, от юг на север, при настъпила смяна в сигнала на светофарната уредба, автомобилите да го изчакат да завърши пресичането, и има ли изобщо някакво извършено от велосипедиста нарушение на правилата за движение, тъй че да се намери за налично съпричиняване от него страна, липса на каквото е обоснована на л.2-л.3 от писмената защита със съображенията, че Т.Т. не е допуснал никакви нарушения на правилата за движение, както и че останалите водачи е следвало да го изчакат да напусне кръстовището, след навлизането му в него, независимо от посоката на движение и на смяната на сигнала на светофара, отговорът на съда е, че водачите на автомобили са нямали такова задължение по ред причини, както и че велосипедистът е и нарушил правилата за движение, и е допринесъл реално за състояване на птп с поведението си, като точно последното, а не вината, е от значение, когато се търси отговор на въпроса има ли съпричиняване по смисъла на чл.51,ал.2, от ЗЗД, при следните съображения:

            Не се събраха по делото данни, към датата ***, на която се е състояло птп,  успоредно на пешеходната пътека, пресичаща перпендикулярно *** в зоната на кръстовещите с ***, да е била налице и велосипедна алея, позволяваща движение на велосипедистите, перпендикулярно през кръстовището, при следване на сигнал на светофарната уредба, еднакъв с онзи, който регулира движението и на пешеходците през пешеходната пътека, а както личи от чл.12,ал.1 и ал.4 от ЗДвП, движението на ппс и на пешеходците през кръстовища със светофарни уредби се регулира от различни от тези участници в движението сигнали.

            Поради горното, тъй като Т.Т. е участвал в движението като водач на двуколесно ппс- велосипед /виж легалните определения за велосипед, водач и участник в движението по пар.6, съответно т.19, т.25 и т.28 от ДР на ЗДвП/, и е бил над *години към датата на птп /ЕГН **********/, за него е важала забраната да управлява превозното средство по площите, предназначени само за пешеходци /чл.81,т.5 от ЗДвП/, в нарушение на която забрана той е предприел пресичане на южното платно за движение на *** по пешеходната пътека, която не е предзначена за движение на ппс, а за движение на пешеходци. Пак поради това, че Т.Т. е предприел пресичане на *** не като пешеходец, а като водач на ппс, за водачите на автомобили, движещи се по ***, в зона на кръстовище и при работеща регулация на движението със светофарна уредба, не е приложим чл.120,ал.1,т.2 от ЗДвП, който изисква, когато преминаването на пешеходци през пешеходна пътека се регулира с пътен светофар, след подаване за водача на ппс на сигнал, който му разрешава преминаване през кръстовището, да спре, за да пропусне пешеходеца, който все още се намира на пешеходната пътека. Отделно от това, ако ищецът, който се позовава с писмената си защита на това правило, макар да не  цитира приложимата правна норма, беше последователен в тезата си, че за Т.Т. са били приложими правилата за движение, регулиращи движението на пешеходците през пешеходната пътека в зоната на кръстовището, той би следвало да изтъкне и извършените нарушения, отнасящи се до изискванията към движените на пешеходците и конкретно на чл.113, т.3 от ЗДвП, че при пресичане на платното за движение пешеходецът е длъжен да спазва светлинния сигнал. Разпоредбата е ясна и говори за платно за движение, а не за пътно платно /виж легалните определения на двете понятия в пар.6, т.3 и т.7 от ДР на ЗДвП/, а в случая се установи категорично, че пътното платно  на *** в зоната на кръстовище се е състояло от две платна за движение- южно и северно, разделени от остров, както и че още докато Т.Т. е бил в южното платно за движение, пътният светофар, регулиращ движението за пешеходците, при зелен сигнал на който той е започнал пресичането на това платно, се е сменил и е станал червен. Тъй че, ако беше се ръводил от него, преди да предприеме пресичане и на северното платно, в което още не е бил навлязъл при смяната на сигнала, Т.Т. следваше да спре на разделителни остров между двете платна за движение и да изчака следващия разрешителен за пешеходците зелен сигнал, на който първоначално е подчинил движението си, макар и неправилно, тъй като няма качеството пешеходец, а не да продължи движението си през кръстовището и да очаква, че след като го продължи, останалите водачи на ппс ще бъдат длъжни да го изчакат да завърши преминаването си.

            Или, в обобщение на горното може да се каже, че за Т.Т., участващ в движението като велосипедист и водач на ппс, са били неприложими правилата, регулиращи движението на пешеходци по пешеходна пътека в зоната на кръстовището, което той неправилно е решил да пресече на пешеходна пътека в частта на южното платно за движение, както и че ако беше следвал тези правила, той пак би трябвало да спре на разделителния остров между двете платна за движение- южно и северно, с оглед червения сигнал за пешеходците, подаден от пътния светофар, регулиращ тяхното движение, още докато е бил в южното платно, а не да продължи въпреки него движението си и в северното платно за движение, по време, когато за водачите на ппс в посока изток запад е вече подаден зелен сигнал, както и че по изложените причини те нямат задължение да изчакват така предприетото негово преминаване през кръстовището, в зоната на северното платно за движение.

            Извън горното, при ясно видимата от ситуацията на л.65 друга пътна маркировка, извън вече коментираната работеща светофарна уредба, и тъй като с приетото заключение се установи, че още преди смяната на светлинния сигнал велосипедистът е напуснал очертанията на маркираната пешеходна пътека и е продължил движението си източно от нея, както и като се вземе предвид качеството му на участник в движението, като водач на ппс, респективно- съобразят се правилата, които като такъв би следвало да спази, следва да се каже, че пак Т.Т. е бил онзи, който е в нарушение и че водачите на автомобили пак не са били длъжни да изчакат преминаването му през кръстовището, а той е бил длъжен да изчака тях, тъй като:

            Като велосипедист, намиращ се първоначално в южното платно за движение, за да премине в северното платно за движение и да продължи движението си по него или да навлезе в ***, които са двете евентуални разрешени възможности, при очертания на ситуацията негов маршрут през кръстовището, преди сблъсъка му с автомобила, Т.Т. би следвало или да извърши маневра „завиване в обратна посока“, при която следва да пропусне насрещно движещите се ппс /чл.38,ал.2 от ЗДвП/, или да напусне ***, като улица с предимство, за да влезе във второстепенната улица ***, при което пак е длъжен да пропусне ппс, движещи се по пътя с предимство /чл.50,ал.1 от ЗДвП/- т.е и в двата случая, при зелен за участниците в движението по *** сигнал, който важи и за него в случая, той следва да изчака преминаването им през кръстовището, а не те да чакат неговото преминаване.

            При гореизложените съображения, съдът счита, че тезата на ищеца, застъпена с писмената му защита, щото Т.Т. не е съпричинил птп, при което е загинал, е несъстоятелна, а събраните в производството доказателства са в категорична подкрепа на възражението на ответника за налично съпричиняване на птп от страна на Т.Т..

            По отношение процента на приноса, съдът съобрази положението на велосипедиста, като уязвим участник в движението, в сравнение с участниците, управляващи мпс, заради което е въведено и задлъжението по чл.5,ал.2,т.1 от ЗДвП за нарочно внимание и предпазливост на водачите на ппс към уязвимите участници в движението, както и установеното с АТЕ, че застрахованият е управлявал мпс, преди задействане на спирачната система, със скросот 99км./ч, превишаваща почти двойно разрешената в града такава от 50км./ч, при които обстоятелства счете, че приносът на пострадалия следва да се определи в размер на 30%, а не на повече от 90%, както счита ответникът.

            5.По възражението на ответника за прекомерност на търсеното обезщетение, с оглед принципа на справедливост.

            Съдът намери, че възражението на ответника за прекомерност на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, с оглед принципа на справедливост, е също основателно, както и че справедлив да обезщети ищеца за загубата му в случая е размер от 60000лв., а не 120000лв., като частичен иск от обезщетение в размер на 220000лв., както той претендира.

            За обосноваване на посочения размер, като справедлив в случая, съдът съобрази, че:

            Определянето на справедливия за всеки конкретен случай размер на обезщетението за неимуществени вреди, следва да стане при съчетаване на принципа за пълна и адекватна обезвреда на увреденото лице, без да се стига до неоснователното му обогатяване, и при съобразяване на икономическата обстановка в страната, както и на установените в практиката критерии за тази преценка.

            В този случай, събраните гласни доказателства не установиха сила, интензивност и продължителност на негативните преживявания на ищеца, по повод смъртта на брат му, различни от обичайните за подобен тъжен случай, изискващи поради това и завишаване на размера на обезщетението.

            Макар да са събрани данни, че към дата на птп Т.Т. е бил жизнен и активен, факт е още и това, че към тази дата Т.Т. е бил на **години, както и че тази възраст надхвърля със *** години средната отчетена статистически продължителност на живота за мъжете в *** за целия период от 2013г.-2017г., от **години, което означава, че обезщетението следва да се определи в размер по-нисък от случаи, в които пак тъй внезапно и при птп е загинал млад мъж, в разцвета на живота си, който иначе би продължил още поне **години. В тази връзка съдът съобрази и факта, че самият ищец е към датата на смъртта на брат му на възраст **години, при  което житейски оправдано е да се очаква, че като зрял мъж, при тази възраст на брат му, той би следвало да осъзнава като възможно и предвидимо житейски евентуалното настъпване на края на живота му по силата на естествените биологични закони и да е емоционално подготвен за него.

            Изтъкнатият от ищеца и в исковата молба, и в писмената му защита факт, щото брат му бил сам и без собствено семейство, поради което имал като свое семейството на ищеца, би имало влияние за определяне на обезщетението в по-висок размер от онзи за случаи, в които и двамата братя са създали собствено семейство, ако ищецът беше починалият, а брат му- претендиращ обезщетение за неимуществени вреди, тъй като в този случай би бил загубил единствения си останал близък роднина, но няма такава стойност, когато следва да се определи справедлив размер на обезщетението, следващо се на ищеца, защото за разлика от брат си, починал ерген, ищецът има собствено семейство, тъй че продължавайки живота си при тази загуба, може да разчита за преодоляването и на моралната подкрепа на съпругата и на децата си, и както се установи в случая, е получил такава подкрепа, като не той, а дъщерите му са отишли да получат тялото на брат му от моргата и са организирали самите формалности по погребението, а при тези обстоятелства скръбта и мъката от загубата на близък са по-лесно поносими.

            Не се събраха данни ищецът да е присъствал на мястото на произшествието и лично да е възприел обстоятелствата, свързани със смъртта на брат му, които се отчитат често от практиката като основание за завишаване справедливия размер на обезщетението, тъй като шока от прякото възприемане на тялото след удара, понякога и разчленено, несъмнено е много по-голям от онзи, в който само се узнава факта на смъртта на близкия роднина, тъй че да има основание за завишаване на размера на обезщетението по тази причина.

            При обичайни присъждани към датата на птп обезщетения за неимуществени вреди при смърт на роднини по права линия- родители и деца, и на съпрузи, вариращи в границите между 80000лв.-120000лв., съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за роднини по съребрена линия следва да бъде двойно по-нисък, тъй като обичайно е, след отглеждането им от общия родоначалник, пътищата на децата да се разделят и всяко да създаде собствено семейство, което вече да му е по-близко по ред от съребрения роднина.

            За времето от ***до датата на постановяване на решението в страната не са настъпили значителни икономически промени, както например кризата на борсовите и финансови пазари от 2008г., тъй че да се налага завишаване на обезщетението, за да стане то адекватно на икономическата обстановка в страната.

            При тези мотиви съдът счете, че обезщетение от 60000лв. е за случая справедливо да обезщети ищеца, а претендираното от него такова от 120000лв., като частичен иск от 220000лв., е прекомерно, както и ответникът счита.

            6. По доводите на ищеца за неприложимост на чл.493а от КЗ, във вр. с пар.96 от ПЗР на КЗ и искането на ответника за съобразяване от съда на цитираните разпоредби, при постановяване на решението му по предявения иск.

            Ограничението за определяне на ищеца на обезщетение до 5000лв. и осъждане на ответника за заплащане на обезщетение до този законово определен размер, според съда не следва да се прилага, както и ищецът обосновава с подадената допълнителна искова молба, и противно на искането на ответника, при следните съображения:

Новата норма на чл.493а от КЗ, приета със ЗИД на КЗ, в сила от 07.12.18г., предвиди, че в случаите на смърт на пострадалото лице, лицето, което отговаря за причинените неимуществени вреди, дължи на увредените лица обезщетение, което се определя съгласно методика, утвърдена с приета съвместна наредба на комисията за финансов надзор, министъра на здравеопазването и министъра на труда и социалната политика, а разпоредбите на пар.95 и пар.96 от ПЗР, приети със същия закон постановиха, че до  влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, за определянето размера на обезщетенията за пострадалите лица и за увредените лица по чл. 493а, ал. 3, за имуществените и неимуществените вреди вследствие на телесно увреждане, съответно смърт на пострадалия, включително за събития, настъпили преди влизането в сила на този закон, се прилага досегашният ред /пар.95/, като обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в размер до 5000 лв./пар.96,ал.1/, лицето, което отговаря за причинените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4, дължи обезщетение в размера по ал. 1 /пар.96,ал.2/, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от лицата по чл. 493а, ал. 4 за предявените от тях съдебни претенции в периода от ***до влизането в сила на този закон се определя по ал. 1, като тези лица могат да оттеглят своите искове без съгласието на ответника и не носят отговорност за разноски за прекратената част от иска /пар.96,ал.3/.

В конкретния случай, искът на ищеца е предявен на 09.10.18г., т.е. в периода от *** до *** и той е в кръга на увредените лица по чл.493,ал.4- т.е. лица, извън тези по чл.493,ал.3 /съпруг или лице, с което починалият е бил в съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или отглеждано, и родител, включително осиновител или отглеждащ/, които по изключение са претърпели неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице, тъй като са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща им продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени, и не са оттеглили исковете си за размера над 5000лв., до който, съгласно цитираните разпоредби е ограничена отговорността на застрахователя към тях, респективно- до който съдът следва да им определи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, тъй като към датата на постановяване на това решение, не е приета наредбата по чл.493,ал.2 от КЗ и липсва методика за определяне на обезщетенията за заверените висящи случаи, която би следвало да се утвърди с тази наредба.

За обосноваване неприложимостта на обсъжданото ограничение, ищецът се позовава на противоречието и с чл.6,ал.2 от Конституцията на РБ, чл.20 и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и Директива 2009/103/ЕО и Съвета на ЕС, с оглед предвидената минимална застрахователна сума при задължително застраховане.

Разпоредбите на чл.6,ал.2 от Конституцията на РБ и чл.20 от Хартата на основните права на ЕС, прогласяват съответно равенството на всички хора и на всички граждани пред закона, като чл.6,ал.2 от Конституцията въвежда и забраната за допускане на ограничения на правата или на привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние, а тази на чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, прогласява правата на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес на всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени.

Тези разпоредби са обаче общи и като такива –пряко неприложими при даване отговор на въпроса следва ли предвиденото ограничение от 5000лв. да се приложи в случая или не.

За отговор на твърдяното от ищеца противоречие на въведеното от вътрешното право нормативно ограничение в размера на обезщетението, с Директива 2009/103, макар и същото да не е добре конкретизирано, съдът взе предвид следното:

Съгласно чл.15,ал.2 от ЗНА, при противоречие на вътрешен нормативен акт с регламент, се прилага регламентът, което е изцяло оправдано, предвид закрепеното от чл.288,пар.2 от Договора за функционирането на ЕС пряко приложение на регламента, като акт с общо действие, във всички държави-членки, каквото пряко действие директивите нямат.

Въпреки горното, преглед на практиката на съдилищата сочи, че наведените от страните по съдебни спорове доводи за противоречие на вътрешни нормативни актове с директиви, имащи съответния на тях предмет на правно регулиране, са разглеждани от съдилищата по същество /основно на ВАС, постановени по повод спорове в различни области на правото - виж напр. Реш.№765/17.01.11г. по адм.д. №9736/10г.-ІІ о; Реш.№10369/11.07.11г. по адм.д. №4109/11г.-5чл.с-в; Реш.№10323/08.07.13г. по адм.д.№2673/13г.-VІІ о;  №10995/19.07.13г. по адм.д. №5964/13г.-І о; Реш.№477713.04.18г. по адм.д. №1372/16г.-ІІ о/, при отчитане естеството на директивата като акт, който по принцип няма пряко приложение, а обвързва държавите членки, до които е адресиран, по отношение постигането на даден резултат, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигането му /чл.288,пар.3 от ДФЕС/.

Затова, за да даде отговор на въпроса налице ли е в случая противоречие между пар.96 от ПЗР на КЗ и Директива 2009/103, и за да извърши преценка отговаря ли ограничението на пар.96 от ПЗР на КЗ на целта на посочената директива,  този състав съобрази конкретно следното:

Въпросът, относно който се търси отговор в случая, е за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на увредени лица, във връзка със смърт на техен роднина- дядо, причинена при птп, в което той е участвал като велосипедист и е бил блъснат от товарен автомобил.

Директива 2009/103/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА
от 16 септември 2009 година, наричана по-долу само Директива 2009/103, в сила от 27.10.09г., е относно застраховката „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.

С Директива 2009/103, с оглед яснота и рационалност, както и поради извършвани във времето съществени изменения, е кодифицирана уредбата на прежде приетите Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховката „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 г. относно сближаването на законодателствата на държавите-членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства, Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховките „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства /Четвърта директива за автомобилното застраховане/, както и Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. за изменение на Директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО, 88/357/ЕИО и 90/232/ЕИО на Съвета и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на застраховка „Гражданска отговорност" относно използването на моторни превозни средства /виж т.1 от преамбюла/, без приемането и да засяга задълженията на държавите-членки относно сроковете за транспониране в националното право и за прилагане на описаните отменени директиви, като позоваванията на последните се считат и за позовавания по приетата Директива 2009/103 /виж т.54 от преамбюла и чл.29/.

Съгласно приложение, част Б от Директива 2009/103, сроковете за транспониране в националното право на отменените и кодифицирани с нея директиви в реда на приемането им са съответно: 31.12.1973г., 31.12.1987г.; 31.12.1992г.; 19.07.2002г. и 11.07.07г., а за прилагане-31.12.73г.; 31.12.88г.; 31.12.92г.; 19.01.03г.; 11.07.07г.

С приемането на РБ за член на ЕС, считано от 01.01.07г., съгласно чл.2 от Протокола относно условията и договореностите за приемането на РБ и Румъния в ЕС, съставляващ неразделна част от подписания на 25.04.05г. Договор между държавите –членки и РБ и Румъния за присъединяването на РБ и Румъния към ЕС, от датата на присъединяване, разпоредбите на Конституцията, Договорът за ЕОАЕ и актовете, които са приети от институциите преди присъединяването, са задължителни за България и Румъния и се прилагат в тези държави при условията, предвидени в Конституцията, в Договора за ЕОАЕ и в настоящия протокол.

По силата на цитираната в предходния абзац разпоредба, РБ е спазила изискванията за транспониране на действащите към датата на приемането и в ЕС четири директиви за автомобилното застраховане и директивата от 2005 за изменението им, като с пар.4б, нов от ДР на КЗ /отм/, обн. с ДВ бр.97/23.11.07г., е въвела в приложимия национален закон, регламентиращ съответните отношения, разпоредбите на всички описани по-горе директиви, както и на Директива 72/430 за изменение на Директива 72/166 /виж т.2, т.3, т.8, т.13, т.20 и т.28 от пар.4б/.

Застрахователното събитие, по повод което ищецът по делото претендира присъждане на обезщетение като увредено лице, е такова от ***, Директива 2009/103 е траспонирана с КЗ, в сила от ***. /виж пар.7,т.2 от ДР на КЗ/, ищецът е предявил иска си на 09.10.18г., а ЗИД на КЗ, с който е приета разпоредбата на пар 96 от ПЗР на КЗ, във вр. с чл.493а-нов-Обезщетение за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт на КЗ, е в сила от 07.12.18г.

С оглед горното и в търсене отговор на въпроса за твърдяното от ищеца противоречие, като изключи от тази проверка Директива 2000/26, като пряко неотносима към разглеждания казус, доколкото, съгласно нейния чл.1, пар.1, тя има за цел да установи специални разпоредби, приложими за пострадали лица от произшествия, настъпили в държава- членка, различна от държавата членка по пребиваване на пострадалото лице, и причинени в резултат на използването на превозни средства, застраховани и обикновено домуващи в държава-членка, и без да засяга разпоредбите на законодателството на трети страни относно гражданската отговорност и на международното частно право, да се прилага и за пострадали лица, които пребивават в държава-членка и имат право на обезщетение за загубите или другите вреди, претърпени в резултат на произшествия, настъпили в трети страни, чиито национални бюра на застрахователите по смисъла на член 1, параграф 3 от Директива 72/166/ЕИО участват в системата „Зелена карта", когато произшествията са причинени при използването на превозни средства, застраховани и обикновено домуващи в държава-членка, съдът констатира, че:

Легалните определения на понятията „пострадало лице“ и „увредено лице“, които се съдържат в Директива 72/166 и в Директива 2009/103, като Директиви 84/5 и 90/232 работят с понятието за пострадало лице, вече въведено от Директива 72/166, са много близки и в двата случая, като пострадало, съответно- увредено по техния смисъл лице, се третира всяко лице, което има право да получи обезщетение за вреди, причинени от мпс, а съгласно първата директива, освен за вреди-и за загуби /виж чл.1,т.2 и от двете директиви/.

Като се има предвид, че и всички тези директиви касаят и въвеждат задължение за държавите-членки да предвидят задължителна застраховка гражданска отговорност на превозните средства и целят да защитят интересите на лицата, които могат да пострадат при птп, причинени от превозни/моторни превозни средства, легалните определения на лицата, третирани като пострадали/увредени от националния закон,  следва да се търсят в разпоредбите относно задължителната застраховка гражданска отговорност, и е видно, че както при действието на отменения, така и при действието на КЗ в сила от ***., сега КЗ/отм/, те са идентични /виж чл.265 от КЗ/отм/ и чл.478 от КЗ/, като „пострадало“ е лицето, което е починало/на което е причинена смърт или е претърпяло телесно увреждане, причено от мпс, а „увредено“ е лицето, включително пострадалото, което има право на обезщетение за вреди, причинени от мпс.

Вследствие това може да се каже, че и изследваните директиви, и националния закон, не бележат разлика по отношение на определянето на лицата, които имат право да получат обезщетение за вреди, причинени от мпс- т.е. увредените по смисъла на КЗ/отм/ и КЗ лица, каквито са ищците по делото, имат и качеството на увредени лица по смисъла на Директива 2009/103.

Извън горното, в хода на времето, регламентацията в изследваните директиви бележи развитие в насока разширяване обхвата на приложение, създаване на реални и съпоставими за различните държавни-членки гаранции за защита на пострадалите лица, улесняване достъпа им до получаване на информация, свързана с птп и на реда, уреждане гаранции за разглеждане на претенциите им по най-бърз възможен начин и гаранции за това, че няма да останат без обезщетение при причиняване на вреди от неидентифицирани мпс и т.н., но в никоя от тях не съдържа нарочна уредба по въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се заплати на увредените лица, които имат право да получат такова обезщетение при  смърт на пострадалато лице, като:

Директива 72/166 въвежда единствено изискването всяка държава-членка да предприеме всички подходящи мерки, с които да гарантира, че гражданската отговорност във връзка с използване на превозни средства с обичайно домуване на нейна територия, е застрахована, като обхватът на покритата отговорност и условията на нейното покритие се определят въз основа на тези мерки /чл.3/;

Директива 84/5, отчитайки обстоятелствата, че все още съществуват основни различия между законодателствата на различните държави-членки относно степента на задължителното задстрахователно покритие, както и че е необходимо сумите, за които е задължителната застраховка, да могат да гарантират на пострадалите адекватно обезщетение, независимо от това в коя държава-членка се е случило произшествието, е първата, която постановява, че застраховката, посочена в чл.3,пар.1 от Директива 72/166, покрива задължително както имуществени щети, така и лични наранявания /пар.1/, и сочи конкретно, ясно и точно, че без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат, всяка държава-членка изисква застраховката да бъде задължителна поне по отношение на следните размери на покритие, след изм. с Директива 2005/14, а именно: в случай на телесно увреждане- минимален размер на покритие 1 000 000евро за пострадал или 5 000 000евро за иск, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществена щета- размер на покритие 1 000 000евро на иск, независимо от броя на пострадалите.

Директива 90/232 не съдържа регламентация относно размера на задължителното застрахователно покритие, но доколкото пострадалият сродник на ищеца е бил велосипедист, относима към спорния казус е добавената с чл.4 на Директива 2005/14 нова разпоредба на чл.1а, съгласно която, застраховката, посочена в чл.3,пар.1 от Директива 72/166, обхваща телесни увреждания и имуществени щети, претърпени от ...велосипедисти…, които вследствие на произшествие с участие на мпс имат право на обезщетение съгласно националното гражданско право, без този член да засяга нито гражданската отговорност, нито размерите на щетите.

Тук следва да се посочи, че в т.16 от преамбюла на  Директива 2005/14 за пръв път и единствено в нея се споменава, че освен имуществените, и неимуществените вреди на пешеходци, велосипедисти и други лица, които не използват мпс и обикновено са най-слабата страна при произшествия, следва да бъдат обхванати от задължителната застраховка на превозното средство, участващо в инцидента и да имат право да получат обезщетение, съгласно националното гражданско законодателство, но видно от описаните по-горе като извършени с Директива 2005/14 изменения в Директива 84/5 и в Директива 90/232, за държавите не са създадени конкретни задължения в тази връзка.

И накрая, отчитайки обстоятелствата, че  задължението на държавите-членки да гарантират минимални суми на застрахователно покритие представлява важен елемент от защитата на пострадалите и минималното покритие в случай на телесни увреждания следва да се изчисли така, че да обезщети напълно и справедливо всички пострадали, получили много сериозни увреждания, като същевременно се вземе предвид ниският брой произшествия с няколко пострадали и малкото произшествия с няколко пострадали, получили много сериозни увреждания в рамките на едно и също произшествие /виж т.12 от преамбюла/, както и че на пострадалите при произшествия с моторни превозни средства следва да се гарантира съпоставимо третиране, независимо от това къде в Общността е настъпило произшествието /т.20 от преамбюла/, Директива 2009/103 създава задължение за всяка държава –членка да предприема всички подходящи мерки с цел застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия, като покритите вреди и условията на застраховката се определят в рамките на тези мерки и като застраховката покрива задължително както имуществени вреди, така и телесни увреждания /чл.3/, и изисква от тях, без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат, застраховката, посочена в член 3, да бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми:
в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите;
б) в случай на имуществени вреди -1 000 000 EUR за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите /чл.9,пар.1/- т.е предвижда при задължителната застраховка минимални застрахователни суми в размерите, установени в Дриектива 84/5 след изменението и с Директива 2005/14, като и с Директива 2005/14, и с Директива 2009/1103 е предвиден и механизъм за актуализиране и привеждане на установените с тях минимални размери на покритие, в съответствие с европейския индекс на потребителските цени.

Предвидените в Директива 84/5, след изменението и с Директива 2005/14, и в Директива 2009/103 еднакви задължителни минимални размери на покритие по отношение на застраховката по чл.3 от Директива 72/166- в случай на телесно увреждане и в случай на имуществена щета,  са изцяло съответни на разпоредбите в националното право, в което са били транспонирани посочените директиви /виж съответно: чл.266 от КЗ/отм/, в сила от 11.06.12г.; чл.492 от КЗ, преди изм. с ДВ бр.97/18г., в сила от 07.12.18г., с което тези суми са вече актуализирани.

Единствената разлика между директивите и националния закон по отношение на  предметния обхват на изследваните разпоредби е тази, че и чл.266 от КЗ/отм/, и чл.492 от КЗ, изрично сочат, щото установената с тях минимална застрахователна сума /лимит на отговорност обхваща и неимуществените вреди, вследствие на смърт, които не са включени изрично в обсега на директивите, а дали попадат в хипотезата на случаите на телесно увреждане, за които е предвидено описаното вече минимално задължително покритие, би могло да се изведе евентуално по тълкувателен път.

При горните данни и доколкото пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ има за предмет размера на обезщетението за неимуществени вреди, а чл.1,пар.1 от Директива 84/5 и чл.9,пар.1 от Директива 2009/103 и транспониращите ги в националното право чл.266 от КЗ/отм/ и чл.492 от КЗ- размера на застрахователната сума, очевидно се налага необходимостта да се даде отговор на въпросите еднозначни ли са понятията „застрахователна сума“ и „обезщетение“ за вреди“/“застрахователно обезщетие“, тъй че да се сравняват размерите им в единия и другия случай и да се търси противоречие между разпоредбите, които ги регламентират, респективно- ако не са еднозначни, може ли размерът на обезщетението да се ограничава от закона до сума, по-ниска от минималния определен от същия закон и от двете директиви размер на застрахователната сума/лимит на отговорност.

Видно е и от отменения, и от сега действащия КЗ, в частта за задължителната застраховка гражданска отговорност на автомобилстите, че те регламентират в отделни правни норми застрахователната сума /чл.266 от КЗ/отм/ и чл.492 от КЗ/ и застрахователното обезщетение /чл.273 от КЗ/отм/ и чл.499 от КЗ/, което само по себе си е индиция, че тези понятия имат различен смисъл, а съвкупният им прочит, взет предвид ведно с разпоредбите и на чл.267,ал.3 от КЗ/отм/ и нов чл.493а от КЗ, и на чл.267,ал.1 и ал.2 от КЗ/отм/ и чл.493 от КЗ/, отнасящи се до застрахователното покритие,  ясно сочи, че обезщетението за вредите, попадащи под застрахователното покритие, се определя по ред/механизъм, установен от националния закон, в рамките на нормативно установената минимална застрахователна сума, която по този начин се явява горна граница за отговорността на застрахователя към застрахования и/или увреденото лице.

Горното категорично налага нуждата за правоприлагащия орган, при наличие на две законодателни разпоредби от една и съща степен, едната от които -чл.492 от КЗ  установява в кореспонденция с целите и в светлината на обсъдените по-горе актовете на общностното право минимални размери на сумите, до които може да се простира отговорността на застрахователя към увредените лица при определяне на следващото им се по закона обезщетение за вредите, причинени от мпс, рискът гражданска отговорност при използване на които е покрит от задължителна застраховка гражданска отговорност, а другата- пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ установява размер, хилядократно по-нисък от първия размер, да вземе решение кой от тези размери следва да съобрази при решаване на спора.

Когато на фона и през призмата на описаното по-горе следва се съобрази съответствието на разпоредбата на пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ с Директива 2009/103, съдът намери, че на основание чл.633 от ГПК следва да съобрази задължителното тълкуване по преюдициално запитване, дадено от Съда на ЕС с решението му по дело С 277/12, тъй като решението на Съда на ЕС е постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на чл.3,пар.1 от Директива 72/166, една от трите директиви, кодифицирани с Директива 2009/103, във връзка с висящ спор относно претенция за обезщетение за неимуществени вреди, при вътрешно-правна регламентация по латвийския закон, въвеждаща аналогично на нормата на пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ ограничение относно размера на обезщетението, което може да се присъди, смешно нисък, в сравнение с предвидените минимални лимити от втората директива и след отчитане от запитващия латвийски съд на обстоятелството, което и този състав констатира в прегледа си по-горе - че чл.1 от Директива 84/5 установява задължителна гарантирана сума при обезщетенията за телесни увреждания и за вреди, причинени на имущество, без обаче да урежда пряко въпроса за неимуществените вреди, причинени на физически лица, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди, и са формулирани преюдициални въпроси, на които и този състав търси отговор в случая, а именно:

1. Включват ли се и неимуществените вреди в задължителното обезщетение за телесни увреждания, предвидено в член 3 от Директива 72/166 /Първа директива/ и в член 1, параграф 2 от Директива 84/5 /Втора директива/?
            2. При утвърдителен отговор на първия въпрос, трябва ли член 3 от Първа директива и член 1, параграф 2 от Втора директива да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка да ограничи максималната сума на обезщетението за неимуществени (морални) вреди, като предвиди граница за отговорността на застрахователя, която е значително по-ниска от установената в Директивите и в националния закон.

С постановеното по дело С -277/12 решение, както и чрез препратките, които се съдържат в него към решението на Съда по дело С -300/10, на поставените преюдициални въпроси са дадени отговорите, че :

            1.Член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5/EИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства (МПС), трябва да се тълкуват в смисъл, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото към спора по главното производство национално право.

            2. Член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.

            Ето защо, този състав счете, че ограничението в размера на обезщетението, предвидено от пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ, не следва да се прилага при решаване на спора, защото приложението му би обезсмислило полезното действие на чл.1 от Директива 84/5, изм. с Директива 2005/14, транспонирана в чл.266 от КЗ/отм/ и на Директива 2009/103, транспонирана в чл.492 от КЗ, а въпросът за размера на следващото се на ищците обезщетение следва да се реши при прилагане на принципа за справедливост, установен от чл.52 от ЗЗД, в рамките на установения от чл.267,ал.3 от КЗ/отм/ лимит на отговорността на ответника.

            7. Така, предвид приетото с това решение по : р.ІІ, т.2 и т.3, че предявеният иск е основателен; по р.ІІ,т.5, че справедлив да обезщети ищеца в случая е размер на обезщетението за неимуществени вреди от 60000лв.; по р.ІІ,т.6, че ограничението до 5000лв., предвидено с пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ, не следва да се прилага; по р.ІІ,т.4, че Т.Т. е съпричинил птп от *** при принос от 30%, съдът намери, че искът на ищеца следва да се уважи частично- до размер от 42000лв., определен като разлика между справедливия размер от 60000лв. и сумата от 18000лв., равна на признатия 30% негов принос, а за разликата до претендираните 120 000лв., като частичен иск от 220 000лв., следва да се отхвърли, поради основателност на повдигнатите от ответника възражения за съпричиняване и за прекомерност на търсеното от ищеца обезщетение, с оглед принципа на справедливост.

            8. По отношение на законната лихва върху обезщетението, ищецът е заявил следните различни искания:

            Да му се присъди от датата ***, на която се е произнесъл застрахователят, до окончателното плащане на обезщетението - с исковата молба /виж л.7, абзац последен преди Доказателства, СГС/;

            Да му се присъди от датата на исковата молба, а именно-03.10.18г., до окончателното плащане на обезщетението, заедно със сумите от 18000лв., законна лихва върху главницата за времето от ***, т.е. от датата, на която е изтекъл срокът по чл.429,ал.3 във вр. с чл.430,ал.1 от КЗ, и от 36000лв., съставляваща обезщетение за забава върху главницата от 120000лв. за периода от *** до датата на подаване на исковата молба-03.10.18г.- в пледоарията, след даване ход на устните състезания в с.з. от 11.06.19г. /виж л.93гръб/;

            Да му се присъди от датата ***, на която се е произнесъл застрахователят, до окончателното плащане на обезщетението, но като съдът не пропуска уточнението, направено в с.з. от 30.04.19г., че претендира за начало на законната лихва да се приеме самия деликт, а именно настъпилото увреждане-*** - с писмената защита, исковата молба /виж абзац предпоследен на лист предпоследен и абзац предпоследен на лист последен от същата/.

            При горните множество искания съдът намери, че е надлежно сезиран единствено с искането за присъждане на законна лихва от датата *** и затова законна лихва ще се присъди именно от тази дата, при следните съображения:

            С Определение №528/11.03.19г. по чл.374 от ГПК, въз основа на твърденията в исковата молба, които е възпроизвел в р.І, т.1.1- конкретно за законната лихва, че присъждането и се търси от ***, съдът е изготвил и съобщил на страните проект за доклад по делото, приет като окончателен в с.з. от 30.04.19г., без възражение на ищеца, явил се в това с.з. лично и представляван от пълномощника му /виж определението на л.30-л.32 и протокола от с.з. на л.45-л.47/.

            С приетия по делото доклад, като предмет на спора не е приеман за разглеждане иск по чл.86,ал.1 от ЗЗД, нито за сумата от 18000лв., нито за сумата от 36000лв., които се споменават в пледоарията на пълномощника на ищеца в с.з. на 11.06.19г., тъй че няма как и съдът да се произнесе по тези негови искания, които се повдигат за пръв път едва след като е даден ход на устните състезания по делото.

            Що се касае до началната дата, от която е надлежно сезиран за присъждане на законната лихва, за да счете, че това е датата ***, а не ***, съдът взе предвид, че:

            В с.з., проведено на 30.04.19г., адв.Б. е заявил, че поддържа претенцията за законна лихва, считано от самия деликт-***, но малко по-долу е заявил също, че е възприел проекта за доклад по делото и моли да се приеме във вида, в който е изготвен.

            При тези негови изявления, и защото разбирането на съда е, че процесуалният смисъл на „поддържам“, е това, което се поддържа, да е било вече веднъж заявено с исковата молба или допълнителната искова молба, а датата, която адв.Б. е заявил да поддържа искането за присъждане на законна лихва, се е различавала от посочената в исковата молба, възпроизведена оттам и в определението по чл.374 от ГПК, съдът е приел окончателен доклад по делото, без да внесе в него изменение, съгласно което искането за присъждане на законна лихва е такова от датата на деликта.

            Ето защо, макар по исковете по чл.226,ал.1 от КЗ/отм/ законната лихва наистина да се следва на увредените лица от датата на увреждането, в случая- ***, по силата на чл.86,ал.1 във вр. с чл.84,ал.3 от ЗЗД, а датата на произнасянето от застрахователя, в случая -с отказ да удовлетвори отправената към него претенция, съгласно писмо изх.№НЩ-4907/18.07.18г. /виж л.72, СГС/, с която ищецът е обвързал искането си за нейното присъждане, съгласно исковата молба, да е ирелевантна по отношение дължимостта и, но като съдът не може да присъди повече от онова, което му е поискано в процеса, а то е за присъждане на законна лихва от ***, и като последната дата следва датата, от която ответникът дължи законна лихва-***, съдът я е присъжда от датата, от която е била надлежно поискана.

 

В частта за разноските.

Всяка от страните в процеса претендира присъждане на разноски, за които е представила списък/списъци в срока по чл.80 от ГПК /виж: за ищеца-л.90; за ответника- л.21 и л.35/.

И двете страни са повдигнали възражения във връзка с разноските на противната страна- ищецът за недължимост на юрисконсултско/адвокатско възнаграждение, респективно- за прекомерност /л.94/, а ответникът -евентуално възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от противната страна /л.43/.

При частично уважаване и частично отхвърляне на предявения иск, на основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, на всяка от страните се следват разноски по  съразмерност- на ищеца, съразмерно с уважената /42000лв./, а на ответника, съразмерно с отхвърлената /78000лв./ част, тъй че възражението на ищеца за недължимост на юрисконсултско/адвокатско възнаграждение на ответника е неоснователно, доколкото ответникът е бил представляван от адвокат в процеса /виж пълномощните на л.8 и л.9/ и изрично и своевременно е повдигнал искане за присъждане на разноски, включително адвокатско възнаграждение /виж л.21/.

            Ищецът претендира по списъка, представен в с.з. от 11.06.19г., присъждане на адвокатски хонорар от 5500лв.

            Видно от исковата молба, от пледоарията в с.з. от 11.06.19г. и от писмената му защита, той претендира присъждане на адвокатски хонорар съответно на основание чл.38, ал.1 т.2 от ЗА /л.7, СГС/, чл.38,ал.2 от ЗА /виж л.93гръб/ и чл.38,ал.1 от ЗА /л.последен от писмената защита/.

            В хода на процеса ищецът не е представил договор за правна помощ с адв.Б., който го е представлявал в процеса, по силата на приложени в кориците на делото две пълномощни /виж л.9 и л.10, СГС/. С първото пълномощно, от 10.09.18г., издадено според текста му на основание чл.92 и чл.93 от НПК, адв.Б. е бил упълномощен от И.М., в качеството му на пострадал по смисъла на НПК по нохд №2699/2016г. по описа на ПОС, да го представлява пред СГС в съответното му процесуално качество, както и по съответното гражданско производство пред СГС и пред всички съдебни инстанции до окончателното му приключване, включително с право да сключва споразумения и спогодби и да получава на личната си банкова сметка *спооразумения финансови обезщетения за неимуществени вреди, платими от ответника по съдебното производство ЗД“Бул инс“ АД-гр.София, като от неговата точка 2 е видно, че за така учреденото представителство е било договорено и платено възнаграждение в размер на 5500лв. /виж л.9, СГС/. С второто пълномощно, което е с нотариална заверка на подписа на упълномощителя от 02.11.17г., И.М. е упълномощил адв.Б., във връзка с птп от ***, при което е причинена смъртта на Т.Т. и е образувано нохд №2699/2016г. на ПОС, да го представлява пред всички правораздавателни органи и защитава правата му, като пострадало лице, ищец, срещу ЗД“Бул инс“ АД и да предявява граждански искове пред съда, свързани с обезщетение за причинените му неимуществени вреди, като във връзка с описаните по това пълномощно правомощия ще получи възнаграждение в размер на 36% от присъденото обезщетение, след приключване на съдебните производства, ведно с размера, описан в договора за правна помощ и съдействие от 26.10.17г., с №160588, а именно- 450.00лв. /л.10, СГС/.

            При горните данни може категорично да се каже, че ищецът не е бил представляван безплатно от адв.Б., тъй че искането за присъждане на възнаграждение на адв.Б., на основание чл.38,ал.2 от ЗА, следва да се остави без уважение.

            При противоречивите данни в двете пълномощни относно уговореното и заплатено на дв.Б. възнаграждение, и като и с двете пълномощни са дадени правомощия, свързани и с представителство във връзка с гражданско производство, съдът не намира за установена в производството направата от ищеца на разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 5500лв., които се претендират за присъждане по списъка, а счита, че поради несигурните и противоречи доказателства относно основанието за плащане на тези разноски, разноски на ищеца не следва да се присъдят, а в тази връзка не коментира и възражението за прекомерността им, повдигнато от противната страна.

            В хода на процеса ищецът е бил освободен от внос на такси и разноски, на основание чл.83,ал.1,т.4 от ГПК, поради което, на основание чл.78,ал.6 от ГПК, с частично уважаване на иска му, ответникът следва да бъде осъден да внесе в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на ПОС, държавна такса за производството в размер на 1680лв. /4% върху 42000лв./.

            Ответникът претендира за присъждане с двата представени списъка разноски от общо 4700лв., от които 4500лв. заплатен адвокатски хонорар, без ДДС, като иска и присъждане на следващия се ДДС, и 200лв.- заплатен хонора за вещо лице по допуснатата му АТЕ.

            Ответникът е установил направата на разходите и за двете описани суми /виж л.20 и л.36/, като от приложения от него договор з аправна защита и съдействие е видно, че е уговорено и заплатено възнаграждение от 4500лв., без ДДС.

            Ищецът е възразил и за прекомерност на разноските на ответника, която би могла да има правен смисъл единствено в контекста на чл.78,ал.5 от ГПК- относно заплатеното от противната страна адвокатско възнаграждение, тъй че и съдът разглежда възражението му с оглед критериите по цитираната разпоредба.

            Спорът, разгледан от съда, не е сложен нито от правна, нито от фактическа страна.

            Предявен е един пряк иск- за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, срещнал изцяло стандартните за всички подобни случаи възражения от ответника- за съпричиняване и за прекомерност на търсеното обезщетение, като единствената му специфика е касаела приложението на ограничението по чл.96,ал.1 от ПЗР на КЗ и наличието на изискванията, въведени от ТР №1/2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.

            Поради наличие на влязла в сила присъда и признание на факта за наличие на валидно застрахователно правоотношение, от фактическа страна спорът се е свел до изслушване на свидетели за неимуществените вреди и до събиране на заключението на АТЕ, за установяване възражението за съпричиняване, като делото е приключило в две с.з.

            При гореказаното, заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение от 4500лв. е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на спора, тъй че следва да се провери надвишава ли минимума по Нар.№1/04г. та да може да бъде намалено.

            При цена на иска 120000лв., минималното адвокатско възнаграждение, изчислено по чл.7,ал.2,т.5 от Нар.№1/04г. възлиза на 3930лв. и до този размер следва да се намали заплатеното от ответника възнаграждение, когато се изчисляват разноските, които следва да му се присъдят.

            Искането на ответника съдът да начисли и да му присъди и ДДС, следващ се върху това възнаграждение, тъй като адв.Г. е регистриран по ЗДДС, за което се представят доказателства /л.22/, и такова начисление се следва по пар.2а от НМРАВ /виж л.21/, следва да се остави без уважение, доколкото, този състав споделя виждането, закрепено в Опр.№731/09.10.14г. по ч.гр.д. №5256/14г. на ІІІ г.о на ВКС, че липсва законово основание, с наредба на Висшия адвокатски съвет на съдилищата да се възлага начисляването на ДДС.

            Така, след намалението на адвокатския хонорар, направените от ответника разноски възлизат на 4130лв., от които, по съразмерност с отхвърлената част на иска от 78000лв., на ответника следва да се присъдят разноски от 2684.50лв.

 

При тези мотиви, съдът                 

                                                           Р Е ШИ :

           

            Осъжда ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК *********, гр.София, бул.“Джеймс Баучер“№87,  в качеството му на застраховател за риска задължителна застраховка гражданска отговорност на автомобилистите за лек автомобил „Хонда прелюд“ с рег.№ ЕН 5696 ВТ, по силата на застрахователна полица BG/02/115001989975, валидна от 01.08.15г.-31.07.16г., да заплати на И.В.М., ЕГН **********,***, ***, адв.В.Б., сумата от 42000- четиридесет и две хиляди лева, ведно със законна лихва от *** до окончателното и плащане, като обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод смъртта на брат му Т.Т.Т., загинал при птп, състояло се на *** в ***, на кръстовището между *** и ***, причинено от Г.Д. Г., при управление на описания лек автомобил, за което водачът на автомобила е признат за виновен с влязла в сила присъда по нохд №2699/2016г. на ПОС, като за разликата до претендираните 120000лв., като частичен иск от сумата от 220000лв., отхвърля иска, поради прекомерност на търсеното обезщетение и признат за справедлив размер на същото от 60000лв., както и поради съпричиняване на птп от Т.Т., при принос от 30%.

Осъжда ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК *********, гр.София, бул.“Джеймс Баучер“№87, на основание чл.78,ал.6 от ГПК, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Пловдивски окръжен съд, сумата от 1680- хиляда шестстотин и осемдесет лева, съставляваща следващата се държавна такса за производството по предявения иск, разгледан по т.д. №876/2018г. на ПОС, ХХІІ гр.с-в, от внос на която ищецът е бил освободен в хода на процеса, на основание чл.84,ал.1,т.4 от ГПК.

Осъжда И.В.М., ЕГН **********,***, ***, адв.В.Б.,***“ АД, ЕИК *********, гр.София, бул.“Джеймс Баучер“№87, сумата от 2684.50- две хиляди шестстотин осемдесет и четири лева и петдесет стотинки- разноски по съразмерност, след намаление на заплатения адвокатски хонорар от 4500лв.,без ДДС, до размер от 3930лв., на основание чл.78,ал.5 от ГПК.

Оставя без уважение искането на адв.Б., да му се присъди от съда, на основание чл.38,ал.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение за осъщественото в производството по т.д. №876/2018г. на ПОС процесуално представителство на ищеца И.В.М..

Решението подлежи на обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                                                                  Окръжен съдия: