№……………./05.05.2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ, ХLIX-ти състав, в публично заседание на шести април, през две
хиляди двадесет и първа година, проведено в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДИМИТЪР ДИМИТРОВ
при участието секретаря Милена Узунова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело №16973 по описа на Варненски районен съд за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по исковете на Б.П.З.
ЕГН ********** ***10, против ЕТ „В.В." ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление:***, представляван от ****, ЕГН ********** с
правно основание чл. 128, ал. 2 вр. чл. 121, ал. 3 от КТ за осъждане на
ответника да му заплати сумата от 14924,38 лева (четиринадесет хиляди деветстотин
четиридесет и два лв. и 38 ст.), представляваща трудово възнаграждение
формирано като разликата между полученото от него трудово възнаграждение за периода 31.08.2014 год. – 23.10.2014 год., и минималната часова ставка за периода във ****и Обединеното кралство
Великобритания, както и иск с правно основание чл.71, ал.1 ЗЗДискр, чл.45 ЗЗД за осъждане ответникът да заплати на ищеца
сумата от 15000 (петнадесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, вследствие претърпени от ищеца болки и страдания, породени
от нечовешкото отношение, свързано с незаконни бездействия за периода
31.08.2014 год. – 09.06.2020 год.
В исковата молба се твърди, че ищецът работел като шофьор
на товарен автомобил в ответното дружество, като бил назначен трудов договор №
25 от 27.08.2014 г., считано от 28.08.2014 г. Твърди, че уговореното
възнаграждение съгл. трудовия договор е в размер на 420 лева месечно, платими
до 20-то число на месеца, следващ работния месец, допълнително възнаграждение
за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6 % при пълно работно време от осем
часа. Предвиденият платен годишен отпуск е 20 дни, с допълнителен такъв
по чл. 156 КТ в размер на 5 дни. Твърди, че договорът бил със срок за изпитване
в полза на работодателя 6 месеца и с акт за прекратяване на трудовото
правоотношение /Заповед № 33 от 23.10.2014 г./ трудовият договор е прекратен на
основание чл. 71, ал. 1 КТ - прекратяване на договор със срок на изпитване, без
предизвестие, считано от 24.10.2014 г. Твърди, че ден след назначаването му,
със Заповед № 26 от 29.08.2014 г. бил командирован със задача за извършване на
международен превоз на стоки, като съгласно командировъчната заповед с маршрут „До: Германия,/ С маршрут: България -Германия
- Англия - Германия - България" за срок от 120 дни, считано от 31.08.2014
г. до 30.12.2014 г., като пътуването ще се осъществи с товарен автомобил ****Твърди,
че за периода на командироване от работодателя са определени командировъчни
пари в размер по приложение № 3 от НСКСЧ. Твърди, че не е получавал задачи с
крайна точка обратно към България, а вместо това само задачи за извършване на
международни превози на стоки от Германия до Великобритания и обратно към Германия многократно. Твърди,
че реално е бил командирован до Германия, като дейността най-вече е извършвана
до и от регион Бавария, но имало и курсове до и от Северен Рейн - Вестфалия и
други провинции, а във Великобритания твърде често курсовете били до и от Лондон. Твърди, че в изпълнение на вече посочената командировъчна
заповед, е съм престарал труда си в продължение на 54 дни, извършвайки превози
от Германия до Великобритания /а не само до Англия/ и
обратно до Германия и не се е завръщал в България, т.е. не е извършвана нито
една двустранна транспортна операция, която да има тясна връзка с територията
на Р. България. Твърди, че не му е било осигурено
подходящо място за задължителните минимум 45 часови междуседмични почивки.
Твърди, че по времето на командироването си често е бил в контакт с колегите си
от Германия и Великобритания и по паркинги и във фериботите с които се стига до
островна Великобритания и обратно към континента. Твърди, че е налице неточност
в трудовия договор, където е вписан ****предвид, че всъщност съчлененото
превозно средство което е управлявал е с максимална брутна маса до 40 тона т.е над 12.5 тона, а не до 12,5 тона., което до 12 т.
съответства на НКПД 83322006, а от там на 3 категория на труд, а не на 2 както
беше всъщност/. Приема, че това води до промяна на мястото на изпълнение на
работата му, а от там и до изменение на трудовото правоотношение, но не са му
били начислени и заплатени трудово възнаграждение и командировъчни пари,
предвидени за същата или сходна работа установени в държава-
членка от ЕС в която е бил командирован, не са ми били осигурени условия за
нормалната 45 часова между седмична почивка - § 8 от чл. 8 на Регламент (ЕО)
561/2006 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА. Твърди, че за дните, през които
е бил командирован при условията на чл. 121, ал. 3 КТ, му се е дължало по
силата на самия закон заплащане, командировъчни и въобще условия на труд и
почивка не по- неблагоприятни от установеното за
длъжността ми в страните от ЕС, в които и бил командирован и е престарал труд.
Твърди, че поради несъобразяване от страна на ответника с императивните правни
разпоредби на чл. 121 ал.З КТ (отм.) и със забраната
за дискриминация и с правото му на недискриминираност в частност, към
20.10.2014 г. му е привел само и единствено една сума от 329.24 лв. ( заплата и
нито цент командировъчни), която сума е крайно недостатъчна, както да оцелява и
да работи в конкретните условия, в които е бил поставен към горепосочената дата
в далечна Великобритания, така и да организира и заплати завръщането си до България.
Твърди, че в не му е била осигурена база за почивка
извън кабината на товарния автомобил, поради което приема, че след изтичане на
този срок, той на практика се е намирал на ралботното си място и е изпълнявал
трудовите си задължения. Приема, че продължителността на работните дни по време на командироването му е била минимално 13 часа
ежедневно и следователно за 47 дни му се е дължало заплащане за 611 часа.
Приема, че трудовото му възнаграждение е било изчислено в противоречие със
специалната нормативна уредба, отнасяща се до
продължителността на работния ден за професията. Твърди, че след съпоставка с
минималните ставки на възнагражденията в Германия и Великобритания, начислената
от работодателя му за процесния период при условията
на чл.121 ал. 3 КТ (отм.) обща дължима сума за трудово възнаграждение и
командировъчни пари е следвало да бъде не по-малко от 6140,61паунда (15221,34
лева.) за периода на командироването му, за да е налице равнопоставеност и не по- неблагоприятно третиране при сравнение със заплащането
установено за който и да е от колегите му, които са граждани на Великобритания
и които упражняват същата професия. Приема, че след съпоставка със ставките за
заплащане на този труд в Белгия, начислената от работодателя му
за процесния период при условията на чл.121 ал. 3 КТ (отм.) общата
дължима сума за трудово възнаграждение и командировъчни пари е следвало да бъде
не по-малко от 7639,92 ЕВРО (14942,38лева.) за периода на командироването ми,
за да е налице равнопоставеност и не по- неблагоприятно
третиране при сравнение със заплащането установено за който и да е от колегите
му, които са граждани на Белгия и които упражняват същата професия. Твърди, че
за разлика от чуждестранните си колеги, след завършването на който и да е курс,
не се е прибирал у дама си, защото е бил непрекъснато в състояние на
командирован и нещо повече - не са му били осигурени
условия за нормална междуседмична почивка, поради което приема, че в цялост се
дължат командировъчни за всеки един ден и то в най-благоприятния за него
вариант като размер. Твърди, че работодателят му е бил длъжен да начисли, но не
му е начислил нито трудово възнаграждение, нито командировъчни пари в
съответствие с чл. 121 ал.З от КТ чийто общ размер
надхвърля 15 000 лева. Приема, че като резултат от бездействието на ответника
по отношение на задълженията му свързани с чл.121 ал.З КТ и извършеното от него нарушение на чл. 121 ал. 3 КТ, се явява третиран
по-неблагоприятно по отношение на условията на труд в сравнение с начина по
който са третирани колегите му които са граждани на Германия и Великобритания
при това който и да е от тях, независимо от гражданството му - достатъчно е
само да е извършвал същата работа, т.е. международни превози на територията на
ЕС. Приема, че в имуществената му сфера са настъпили вредни последици в размер
надхвърлящ 15 000 лева, като последица от бездействието на работодателя му по
отношение на начисляването на трудово възнаграждение и командировъчни пари в
съответствие с чл. 121 ал.З КТ.
Твърди, че почувствал усещане за малоценност спрямо
колегите си, които са граждани на посочените държави,
почувствал и болка и страдание затова че е поставен в по-неблагоприятни условия
от тях само и единствено защото е българин и защото е гражданин на Р. България,
въпреки че не се справя по-зле от тях. Твърди, че почувствал съжалението, което
те имали към него, когато бил в контакт с тях и сасподеляли какви са условията
на труд, почивка и медицинска грижа, ако се наложи на път.
В срока
по чл.131 от ГПК еа постъпил писмен отговор от ЕТ „В.В.“, в който исковете се
оспорват като неоснователни. Релевират се доводи за изтекла
установената в чл.358, ал.1, т.3 от КТ погасителна давност по отношение на
искове, с които се претендират вреди от неизпълнение на задължения по трудовия
договор, тъй като съобразно чл.357 от КТ споровете във връзка с изпълнението на
правоотношенията по тях са трудови. Оспорват се
твърденията за сторена по повод на командироването на ищеца дискриминация по
смисъла на Закона за защита от дискриминация по признаци гражданство, лично и
обществено положение, като се твърди, че такава не е била обективирана. Приема се, че за да е налице дискриминация, основана на сочените
признаци, то фирмата като работодател, следва да е имала назначен поне един
работник или служител чужд гражданин с местоживеене извън България на
аналогична позиция, на който да са били предоставени по-благоприятни условия за
полагане на труд спрямо тези на ищеца, респ. да е осъществено различно
третиране, като се изтъква, че такива работници или служители чужди
граждани фирмата не е назначавала. Приема се, че спорът е трудов, а не такъв на
осъществена дискриминация. Твърди се, че работата на ищеца
извън страната се е извършвала при спазване на всички изискванията на Регламент
/ЕО/ №561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15.03.2006г. в сила от
11.04.2007г., с който са приети правилата относно времето на управление,
прекъсване на управлението, дневните и седмичните почивки на водачите,
извършващи международен превоз на товари, спазвайки изискванията на
Конвенция CMR /Конвенцията за международните автомобилни превози на стоки/.
Твърдя, че всички особени изисквания в тази насока са били спазени, вкл. и на
тези относно обезпечаване на всички регламентирани възможности за ползването на задължителните 45 часови междуседмични почивки. Изтъква се, че твърденията изложени в исковата молба относно
непълноти в Заповедта за командироване на ищеца, не обосновават и не могат да
обосноват акт на дискриминация, респ. на неравноправно третиране по признак
гражданство, лично или обществено положение, а соченото решение на ВКС
№298/09.01.2019г. по гр.д.№2180/2018г. не съдържа по същество си каквото и да
било тълкуване на закона, относно неравноправно
третиране на шофьор на тежкотоварен автомобил български гражданин при соченото
командироване за повече от 30 дни, но за по-малко от 30 дни във всяка една
държава, като е направен краен извод, че е налице приложимост на Директива
96/71 в Съображение 17 от преамбюла на Регламент №1072/2009. Твърди се, че за шофьорите, изпълняващи международни курсове,
гарантиран от закона е само минималният размер на командировъчните пари от 27
евро при единична езда и 21 евро на ден при двойна езда, предвиден в Приложение
№ 3 към чл.31, ал.1 от НСКСЧ (в този смисъл са решение № 406 от 7.04.2008 г. на
ВКС по гр. д. № 1916/2005 г., Ill г. о., ГК, решение №
753 от 29.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1283/2010 г., IV г. о., ГК и много
други). Няма пречка работодателят да определи размер на командировъчните
пари по - висок от минималния -чл.228, ал.2 от КТ и
чл.31, ал.6 от НСКСЧ. В този случай обаче се налага съответният акт на
работодателя, с който е разпоредено изплащането на този по-висок размер -
например сключения индивидуален трудов договор, заповед на
работодателя, вътрешни правила на предприятието или др., да бъде тълкуван от
гледна точка на това дали за работника се поражда субективното право да
получава командировъчни пари в увеличен размер или пък определянето на този
размер е оставено в дискрецията на работодателя по начин, че последният може по
всяко време да промени решението си и да намали
изплащания размер на командировъчните. Изтъква се, че Директива 96/71/ЕО е
транспонирана в националното ни законодателство с приемането на чл.121а от КТ
(нов - ДВ, бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г.). ,
т.е. след процесния период на командироване на ищеца. Според чл.288, & 3 от
Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ директивата е акт, който
обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до
която е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този
резултат. Тази характеристика на директивата по дефиниция изключва нейния
директен ефект, тъй като тя се нуждае от национален
правоприлагащ акт, за да произведе пълен правен ефект. Приема
се, че ищецът не може да се позовава на разпоредби от Директива 96/71/ЕО в
спора си със своя работодател. Транспонираното въз
основа на директивата национално законодателство, в релевантната за спора част
- чл.121а от КТ, няма обратно действие и е в сила от 30.12.2016 г., поради
което не урежда отношенията между страните през процесния период - от
31.08.2014 г. до 23.10.2014 г.
Изтъква се, че разпоредбата на чл.121, ал.3 от КТ /отм./
е предвиждала, че когато срокът на командироване в рамките на предоставяне на
услуги в друга държава - членка на Европейския съюз, в друга държава - страна
по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация
Швейцария е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на
командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и
служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. В
същото време в т.16 /отм., в сила от 30.12.2016г./ от & 1 на ДР на КТ се е съдържала и легалната дефиниция на понятието
„командироване по смисъла на чл. 121, ал. 3“, според която то съставлява
изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните поради
изпращане за същата или на друга работа в друга държава - членка на Европейския
съюз, в друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо
пространство, или в Конфедерация Швейцария при условия
на работа, съизмерими със стандарта на приемащата държава, но не
по-неблагоприятни от минималните установени в нея. Приема се, че разпоредбата
на чл.121, ал.З от КТ/ отм./, доколкото е в смисъл,
близък до текстовете на Директива 96/71, следва да бъде тълкувана съгласно
принципа на т.нар. съответстващо тълкуване, според който националните съдилища
на държавите-членки са длъжни да тълкуват вътрешното си право в светлината на
целите и формулировките на съответната директива (в този смисъл е решението на СЕС от 10.04.1983 г. по дело С-14/83). Следва
да се припомни, че решенията на Съда на Европейския съюз имат задължителна сила
относно тълкуването на правото на ЕС - чл.267 от ДФЕС и чл.633 от ГПК. По
отношение на услугите в сферата на транспорта разпоредбата на чл.1, & 2 от Директива 96/71 изрично изключва от своето приложно поле
единствено предприятията от търговския флот по отношение на моряшкият им
състав. Изтъква се, че доколкото липсва подобна норма и по отношение на
наземния международен транспорт и в частност автомобилния такъв, последният
принципно би могъл да попадне в приложното поле на
Директива 96/ 71. Приложението на директивата спрямо командироването на
шофьорите от автомобилните превози обаче не е
безусловно и зависи преди всичко от вида на извършваните транспортни услуги.
Според дефиницията по чл.2, т.6 от Регламент № 1072/
2009 понятието „каботажни превози" означава вътрешен превоз за чужда
сметка или срещу възнаграждение, извършван временно в приемаща държава-членка в
съответствие с посочения регламент. Изтъква се, че в исковата молба ищецът
никъде не сочи да е извършвал само каботажни превози, а
напротив, от негови твърдения и представеното съдебно решение на ВКС се
установява, че ищецът е осъществил превоз от Германия до Великобритания и
обратно като в последната страна е разтоварвал превозваните стоки и е напускал
територията й без да е извършвал вътрешни превози след разтоварването
(каботажни превози) в позволения едноседмичен срок по чл.8, & 2 от
посочения регламент. Изтъква се, че както германското, така и британското
трудово законодателство не съставлява приложим
материален закон, за да може с него да се обоснове дължимостта на трудово
възнаграждение за периода на командироването в минималните размери, установени
в тях, като разпоредбата на чл.10, ал.4 от КТ не намира приложение, доколкото в
ЕС приложимото право по отношенията на договорите, включително трудовите
такива, се урежда пряко от Регламент Рим I.
Разпоредбата на чл.8, & 1 от същия предвижда, че индивидуалният трудов
договор се урежда от правото, избрано от страните в
съответствие с член 3. Въпреки това този избор не може да води до лишаване на
работника от защитата, предоставяна му от разпоредбите, които не могат да бъдат
отклонени чрез споразумение съгласно правото, което при липса на избор би било
приложимо съгласно параграфи 2,3 и 4 от разпоредбата
на чл.8. Изтъква се, че в сключения между страните трудов договор, те са
избрали като приложим материален закон Кодекса на
труда и нормативните актове на българското законодателство, като българският
закон би бил приложим и в случай, че такъв избор не е налице. Приема се, че в случая не е налице никоя от хипотезите на чл.8,
& 2, 3 или 4 от Регламент Рим I, чрез които да може да се обоснове
приложение на материален закон, различен от българския, и конкретно на
германското или британското трудово законодателство (вж. решение на СЕС от 15.03.2011
г. по дело С-29/10, касаещо определяне на държавата, на чиято територия
работникът, също международен шофьор на товарен автомобил, обичайно полага своя труд - чл.8, & 2 от Регламент Рим I). Изтъква се, че ищецът след като е работил същата работа при друг
работодател, доброволно и знаейки всички детайли и нормативи във връзка с
извършваната работа, депозира молба си за започване на работа във фирмата, като
през цялото действие на трудовия си договор не е депозирал каквито и да е
оплаквания, предложения, искания в насока промяна на договора, като и след
работата му в ответната фирма, той започва доброволно аналогична работа, която
осъществява при същите условия на работно време, заплащане и почивки. Изтъква се, че представеното с исковата молба Решение на СЕ от
20.12.2017г. по дело С-102 относно ползването на нормална седмична почивка в
превозното средство е постановено години след работата на ищеца при ответника,
като следва да се обърне внимание на констатациите в мотивите на същото относно
първия разглеждан въпрос в абзац 47, в който изрично е посочено, че Регламент
№561/2006 не съдържа нито една разпоредба, която да урежда изрично начина, по
който водачът на превозното средство трябва да ползва нормалните седмични
почивки, което е наложило и искането за тълкуване, което е сторено по
прилагането на регламента по този въпрос, считано от
датата на постановяване на решението.
Съдът, след като прецени събраните в процеса
доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа страна, следното:
В хода на съдебното производство бяха преддсткавени и приети следните
писмени доказателства: ****Уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ до НАП; Trudov
contract № 25/27.08.2014 г.; Длъжностна характеристика на длъжността Шофьор
международни превози, заемащ длъжността Б.П.З.;Заповед № 26/29.08.2014 г. от ****за
командироване на Б.П.З.: „До Германия/ С маршрут: България - Германия - Англия
-Германия - България, За срок от 120 дни, сч. от 31.08.2014 г. до 30.12.2014
г.; Заповед № 33/23.10.2014 г. от ****за прекратяване на трудовото
правоотношение с Б.П.З.; Писмо изх. № 34/29.10.2014 г. от управителя на ЕТ „В.В."
до Б.З.; Писмо от 10.11.2014 г. от Б.З. до управителя на ЕТ „В.В."; Писмо
изх. № 34/20.11.2014 г. от управителя на ЕТ „В.В." до Б.П. с 4 бр.
Приложения /копия/: Изх. превод /служебен аванс/ от 18.09.2014 г. за сумата от
200.00 лв. на получател Б.П.З. с наредител ЕТ „В.В."; Изх. превод
/служебен аванс/ от 01.10.2014 г. за сумата от 200.00 лв. и заплата за месец
август 2014 г. за сумата 31.36 лв. на получател Б.П.З. от наредител ЕТ „В.В.";
Изх. превод /служебен аванс/ от 10.10.2014 г. за сумата от 200.00 лв. на
получател Б.П.З. от наредител ЕТ „В.В."; Изх. превод от 20.10.2014 г.
/заплата за месец септември 2014 г./ за сумата от 329.24 лв. на получател Б.П.З.
от наредител ЕТ „В.В."; Изх. превод от 20.11.2014 г. /заплата за месец
октомври 2014 г./ за сумата 279.35 лв. на получател Б.П.З. от наредител ЕТ „В.В.";
Разходен касов ордер за сумата от 112.00 лв., платени от ЕТ „В.В." на Б.З.
за командировка; Разходен касов ордер за сумата от 500.00 евро, платени от ЕТ „В.В."
на Б.З. за командировка; Банков превод за 100.00 евро по сметка от 16.10.2014
г. с вносител ЕТ „В.В." в полза на Б.З.; Справка за начислени и изплатени
средства на Б.П.З., Анекс № 7 с превод на български език; Invoise № SI1401005
от 02.09.2014 г. и платени 52.46 евро от Б.З.; CMR за транспорт №
400729/16.10.2014 г.; Информация за минималните ставки, работно време и отпуски
в страните от ЕС и ЕИП за 2014 и 2015 г. - ИА „Главна инспекция по труда";
Покана до В. **** - 20.07.2016 г., Протокол от о.с.з. на 05.06.2017г. на
PC-Нови пазар, Решение № 298/09.01.2019год. по гр.д. №2180/2018г. ВКС, IV г.о.,
Дело С-394/92 на Съда на Европа за определяне на работното време в транспорта
Дело С-102/16 на Съда на Европа за забрана за ползване на нормална почивка в
превозното средство, Копие от ССчЕ по гр.д. № 1 / 2017 г. по писа на PC- Нови
пазар, Копия от нотариално заверено пълномощно и Удостоверение за семейно
положение - доказателства за представителна власт, трудова книжка серия №
074808 на Б.З. – 4 стр., Справка от НАП за периода от 27.08.2014 г. до
20.12.2017 г., справка за актуално състояние на трудовите договори на ищеца към
дата 28.10.2016 г. – 5 стр., справка за социално осигуряване – актуално
състояние – 2 стр., срочен трудов договор на немски език и превод на същия от
датата 24.06.2016 г.банково извлечение на немски език, извлечение от история на
сметка на ЕКСПРЕСБАНК от дата 01.12.2014 г. – 6 стр., извадка на Виваком за
телефонни разговори, извадка на документ от 18.09.2014 г., 6 стр. извлечение от
интернет за обява на ********, Обяснения от ЕТ“В.В.“***-00-10-364#2/17.09.2020
г., оригинал на ЧМР от 16.10.2014 г.
Съдът приема за безспорно, че
ищецът Б.П.З. е бил в трудови правоотношения с ответника ЕТ „В.В.“, като е изпълнявал длъжността „водач на товарен автомобил“,
изпълняващ курсове както в Р България, така и в чужбина, назначен трудов договор № 25 от 27.08.2014 г., считано от 28.08.2014 г.
Безспорно е установено, че трудовото правоотношение е прекратено със Заповед № 33 от 23.10.2014 г.
С писмения отговор ответникът оспорва исковите претенции като неоснователни
по изложените фактически и правни съображения.
Не оспорва, че ищецът е работил по трудов договор за периода 31.08.2014
год. – 23.10.2014 год. на длъжността "шофьор, товарен автомобил/
международни превози", за превоз на товари в страни от Европейския Съюз,
при 8-часов работен ден, както и че през визирания период ищецът е бил
командирован извън пределите на Р България за осъществяване на трудовата си
функция. По делото не бяха представи категорично доказателства кога, за колко
време и в кои държаве е бил командирован ищеца.
По делото е представена Заповед №26/29.08.2014г., с която ответникът
командирова ищеца до Германия, с маршрут
България-Германия-Англия-Германия-България за срок от 120 дни, считано от
31.08.2014г. до 30.12.2014г. със задача „международен превоз на товари“.
По делото е представена международна товарителница CMR/ЧМР/, издадена от ответника на 16.10.2014г./без надлежен превод на
български език/.
По искане на ищеца бе допуснато изготвянето на съдебно-счетоводна
експертиза. В заключението си вещото лице заявява, че Експертизата е изготвена на базата на изходната информация, предоставена от
ищеца, материалите, приложени по гр.дело 16973 /2019 г. на Районен съд Варна,
разпоредбите на Кодекс на труда, Наредба за структурата и организацията на
работната заплата, Наредба за организацията на работното време на лицата, които
извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, както и информация за
минималните ставки, работното време и отпуски в страните от ЕС и ЕИП за 2014г.
и 2015г.
Установява, че ищецът е работил при ответника по трудов
договор № 25 /27.08.2014 г., считано от 28.08.2014 г. на длъжност „Шофьор
товарен автомобил, международни превози" срещу месечно възнаграждение от
420 лв. Със Заповед № 26/29.08.2014 г ищецът е бил командирован да извършва
транспортни услуги, като шофьор по маршут България-Германия-Англия-България за
120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г. В шестмесечния срок на
изпитание със Заповед № 33/23.10.2014 г. трудовото правоотношение между
страните е прекратено. В задачата за изготвяне на ССЕ е определено изчисленията
да се извършат на база представените ЧМР /международни товарителници/ за
извършените курсове за периода на командировката 31.08.2014 - 23.10.2014 г.
Вещото лице изтъква, че в материалите по гр.дело №16973/2019г. има само едно
ЧМР за период от 16.10.2014 г до 20.10.2014 г., както и една разпечатка от
дигитален тахограф на водача. От Обяснение на отвентика до Изпълнителна агенция
автомобилен транспорт, с вх№64-00-10-3642/17.09.2020г., ответникът ЕТ „ В.В.“
заявява, че исканата информация за периода 30.08.2014 - 23.10.2014 г. за
извършените курсове от товарните автомобили не се съхранява при тях и не могат
да я предоставят, поради което и вещото лице не разполага с подобна информация.
Вещото лице изтъква, че липсата на подобна информация не е възможно да бъде
изготвено категорично и обосновано заключение по поставената в ССЕ задача, а
именно заключението да бъде изготвено на база на представените ЧМР за
извършените курсове.
На база наличната информация приема, че: общият брой дни в командировка от
31.08.2014 г. до 23.10.2014 г. са 54 дни. На база информацията от „Информация
за минималните ставки, работното време и отпуски в страните от ЕС и ЕИП за 2014
г и 2015 г." вещото лице изчислява, че броят работни часове за този период
е: За Германия - 40 часа седмично - 54 дни / 7 дни х 40 часа = 308.57 работни
часа. За Великобритания - 48 седмично - 54 дни / 7 дни х 48 часа = 370.29 работни
часа. Вещото лице изчислява, че часовите ставки са както следва: За Германия -
по колективен трудов договор - 12.32 Евро/час, а за Великобритания - по 9
паунда/час. На база тези данни вещото лице изчислява, че дължимите суми за
трудовото възнаграждение на ищеца биха били: За Германия - 308.57 часа х 12.32
Евро - 3 801. 58 Евра х 1.95583 = 7 435.24 лв., а за Великобритания 370.29 часа
х 9 паунда = 3 332.61 паунда х 2.28051= 7 600.05 лв.
От правна страна съдът приема следното:
Съдът
намира предявените искове за процесуално допустими.
По искът с правно основание чл. 128, ал. 2 вр. чл. 121, ал. 3 от КТ
Ищецът претендира сумата от 14924,38 лева (четиринадесет хиляди деветстотин
четиридесет и два лв. и 38 ст.), представляваща трудово възнаграждение
формирано като разликата между полученото от него трудово възнаграждение за периода 31.08.2014 год. – 23.10.2014 год., и минималната часова ставка за периода във ****и Обединеното кралство
Великобритания.
Съдът приема за безспорно доказано, че в процесния период ищеца е извършвал
международни превози с товарен автомобил в страни от Европейския съюз, като в
същото време не са налице категорични доказателства за всички командировки в
чужбина. Безспорно е установено само едно пътуване извън Р България – до ФР
Германия, отразено и възложено с ЧМР за период от 16.10.2014 г до 20.10.2014 г.
Макар и да е приложена Заповед №26/29.08.2014г., с която ответникът командирова
ищеца до Германия, с маршрут България-Германия-Англия-Германия-България за срок
от 120 дни, считано от 31.08.2014г. до 30.12.2014г. със задача „международен
превоз на товари“, по делото не бяха представени доказателства за реално
осъществявани от ищеца международни курсове с товарен автомобил, с изключение
на периода 16-20.10.2014г. Следва да се отчете факта, че в периода на действие
на тази Заповед №26 е било прекратено трудовото правоотношение с ищеца, т.е.
описания в нея срок на действие не означава, че през целия този период ищецът е
бил реално командирован в чужбина.
Основание на исковата претенция е чл. 128, т. 2 КТ във връзка с чл. 121,
ал. 3 от КТ (отм.); - действаща норма в периода на разглежданите отношения,
през който ищецът е бил трудово правоотношение с ответника и на изпълняваната
длъжност е командирован в държави-членки на ЕС за извършване на международен
превоз.
Съгласно чл. 121, ал. 3 КТ / отм. ДВ, бр. 106- 2016г/., когато срокът за
командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава- членка на
Европейския съюз, в друга държава-страна по Споразумението за европейското
икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария е по-дълъг от 30
календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите
минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и
служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава.
Легалното определение на "командироване по смисъла на чл. 121, ал. 3
" според § 1, т. 16 от ДР на КТ / отм. ДВ, бр. 105-2016 г., в сила от
30.12.2016 г. / е "изменение на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие на страните поради изпращане на същата или друга работа в друга
държава –членка на Европейския съюз, в друга държава-страна по Споразумението
за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария при
условия на работа, съизмерими със стандарта на приемащата държава, но не
по-неблагоприятни от минималните установени в нея".
По смисъла на чл. 2, ал. 1 от Наредба за служебните командировки и
специализации в чужбина / НСКСЧ/, командировката в чужбина представлява
изпращане на лица за извършване на конкретна служебна работа в чужбина по
нареждане на съответния командироващ орган.
При тълкуване на отделни текстове следва да се има предвид, че няма правна
идентичност между понятието "място на работа", като елемент от
съдържанието на трудовия договор по чл. 66, ал. 1, т. 1 от КТ, и понятието
"работно място", според § 1, т. 4 от ДР на КТ, където работникът по
указание на работодателя полага труда си в изпълнение на задълженията по
трудовото правоотношение. В същия аспект следва да се тълкува и разпоредбата на
чл. 7, ал. 2 от Наредбата за организацията на работното време на лицата, които
извършват транспортна дейност в автомобилния транспорт, която в т. 1, 2 и 3
дефинира работното място в диапазона на извършваните дейности по
транспортиране.
Съобразно издадените заповеди, на основание НСКСЧ, Б. З. е командировано
лице, от кръга на посочените в чл. 215 КТ, за изпълнение на трудовите му
задължения в друга държава, извън мястото на постоянната му работа. От друга
страна не бяха представени доказателства, че ищецът е бил командирован в
държави от ЕС е за срок, който е по дълъг от 30 календарни дни, т.е. не са
изпълнени всички елементи от фактическия състав на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.); ,
предвиждащ третирането му при същите условия на работа, установени за
работниците и служителите в приемащата държава.
Не бяха представени доказателства командироването да е било в местно
юридическо лице от приемаща държава – ****или Обединено Кралство
Великобритания, поради което положеният от ищеца труд не може да бъде приравнен
на същите условия, които са установени за работещите на това място, в
съответното предприятие. Естеството на трудовата функция на ищеца се изразява в
управление на превозното средство по предварително зададен маршрут, в
продължение на цялото работно време.
Съдът приема, че в приложното поле на Директива 96/71 ЕО, дефинирано в чл.
1, т. 1, т. 3"а"-"в", т. 4, са всички видове транспорт, с
изключение на предприятията от търговския флот по отношение на моряшкия състав
-§ 2. Нормативната уредба на международния транспорт в ЕС включва също
-Регламент / ЕО/ № 1072/ 2009 на Европейския парламент и на Съвета от 21
октомври 2009 година относно общите правила за достъп до пазара на
международните автомобилни превози на товари / преработен/, Регламент № 1072/
2009г; Регламент /ЕО/ № 1073/ 2009 на Европейския парламент и на Съвета от 21
октомври 2009 година относно общите правила за достъп до международния пазар на
автобусни превози и за изменение на Регламент / ЕО/ 561/ 2006 / преработен/ -
Регламент № 1073/ 2009 г.; Според
Регламент № 1072/ 2009 г. и Регламент№ 1073/ 2009 г. разпоредбите на Директива
96/ 81 ЕО се прилагат за предприятия за превози, извършващи каботажни превози.
По дефиницията на чл. 2, т. 6 от Регламент № 1072/ 2009 г. " каботажни
превози" означават вътрешен превоз за чужда сметка или срещу възнаграждение,
извършван временно в приемащата държава членка при условията на регламента.
Изискванията на Директива 96/71 ЕО са въведени в националното
законодателство с чл. 121а КТ/ ДВ, бр. 105 -2016, в сила от 30.12.2016. / и
Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставяне на услуги / обн. ДВ, бр. 2 от 06.01.2017 г.
/.
До приемането на тези текстове е в сила чл. 121, ал. 3 КТ- норма съотносима
с Директива 96/ 71 ЕО и регламента на международен транспорт. При кумулативно
осъществяване на предвидените условия, разпоредбата намира приложение и по
отношение на лицата, които изпълняват своите трудови задължение при превоз на
стоки на територията на друга държава от ЕС, за периоди по-дълги от 30
календарни дни, т. е. в по-благоприятен за тях режим. В този смисъл е решение №
273 от 06.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4431/ 2017 г., III ГО, определение №
752/ 01.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2180/ 2018 г., IV ГО.
В настоящото производство не бе доказано осъществяване на трудови функции
от страна на ищеца на територията на други държави от ЕС за период по-дълъг от
30 календарни дни за целия период от напускането на страната до завръщането му.
Т.е. не е налице основание за прилагане хипотезата на чл.121, ал.3 КТ/отм/.
По възражението за погасяване на исковата претенция поради изтекла давност:
Предметът на разглеждане е трудово възнаграждение на ищеца, начислено и
изплатено в периода
31.08.2014 год. – 23.10.2014 год. Безспорно е установено
от приложения Трудов договор №25/27.08.2014г. задължението на ответника за
изплащане на трудово възнаграждение на ищеца в срок до 20-то число на месеца,
следващ работния месец, т.е. падежът на задължението за заплащане на трудово
възнаграждение за последния отработен месец – м.10.2014г. е настъпил на
20.11.2014г. Материално-правното възражение на ответника за погасяване на
вземанията за целия процесен период в тригодишния срок по чл. 111 б.
"а" от ЗЗД във връзка с чл. 270, ал. 2 от КТ, е основателно. Правото
на иск по отношение на дължимо и неплатено от работодателя трудово
възнаграждение, е преклудирано, след изтичане на установения давностен срок,
изчисляван от датата на падежа за всяко вземане до датата на предявяване на
иска - 21.10.2019 г., т.е. към този момент е изтекъл тригодишният срок за
предявяването претенцията по отношение на целия исков период.
Исковата претенция с правно основание чл. 128, ал. 2 вр. чл. 121, ал. 3 от КТ е неоснователна.
По искът с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и 3 ЗЗДискр.
Предявените
искове са с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. - за
установяване на дискриминационно третиране на ищеца и чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр – за
обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди. Законът за
защита от дискриминацията е в сила от 01.01.2004 година и в него не се съдържа
легална дефиниция на родовото понятие, но от законовите разпоредби следва
извод, че законодателят разглежда като дискриминация несправедливото
/по-неблагоприятното/ отношение към един или повече членове на определена група
в сравнение с други хора по определени критерии. Съгласно чл.4 ал.1 от
ЗЗДискр., дискриминацията е забранена, ако е извършена на базата на пол, раса,
народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход,
религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност,
имуществено състояние или на други признаци, установени в закон или в
международен договор. В ал.2 и ал.3 на цитираната разпоредба
са дадени дефиниции на проявните форми на дискриминация - пряка и непряка.
Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране въз
основа на изброените по-горе защитени признаци, доколкото се третира и е било
третирано друго лице при сходни обстоятелства. Предвид изложеното, съдът
приема, че за да е налице нарушение по ЗЗДискр. следва да се установи не какво
да е по-неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а по-неблагоприятно
третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в Закона, друг закон или
международен договор, по който държавата е страна. Съгласно § 7 ал.1 т.7 от ЗЗДискр., неблагоприятно третиране е всеки акт, действие или
бездействие, което пряко или непряко засяга права и законни интереси. Характерно за непряката дискриминация е това, че при нея не се
изисква конкретно неправомерно поведение - действие или бездействие на правен
субект, насочено към определено друго лице. В
разпоредбата на чл. 7от ЗЗДискр. са посочени изключенията -
случаите и хипотезите, при които, макар и да има различно третиране, не е
налице дискриминация, поради което засегнатото лице не би могло да проведе
успешно исковете по чл. 71 от ЗЗДискр. За да е налице дискриминация, е нужно да
се установи по делото наличието на различно, при това по-неблагоприятно
третиране на дискриминирания субект, основано на някой от изброените в чл.
4 ЗЗДискр признаци. Когато
неравностойното третиране не се дължи на някой от лимитираните признаци, липсва
дискриминация по смисъла на антидискриминационния закон, тъй като подобен
случай излиза извън предмета на охраняваните от него обществени отношения.
Прокламираните с чл. 2 цели на
закона (осигуряване на правото на всяко лице на равенство пред закона, на право
на равенство в третирането и във възможността за участие в обществения живот,
на право на ефективна защита срещу дискриминация) следва да се разглеждат
единствено и само във връзка с изброените защитени признаци по чл. 4 ЗЗДискр. При това за прилагане в производството за защита от
дискриминация на оборимата презумпция по чл. 9 ЗЗДискр за нарушаване на
принципа на равно третиране, е нужно страната, която твърди, че е дискриминирана,
да представи в производството факти, въз основа на които да може да се изгради
предположение, че спрямо нея е извършена дискриминация. Едва
при наличието на такива факти настъпва разместване на доказателствената тежест
като ответникът е вече този, който следва да обори посредством пълно и главно
доказване презумпцията за нарушаване на принципа за равно третиране,
привеждайки доказателства за обратното.
В
настоящото производство ищецът извежда твърденията си за проявено спрямо него
дискриминационно отношение по защитения от чл. 4 ЗЗДискр признак „гражданство“, доколкото твърди по-неблагоприятно
третиране спрямо изпълняващите подобни на неговите трудови функции – граждани
на други държави от ЕС. По
делото не бяха представени доказателства ищецът да е
сезирал ответната страна с искане за поставянето му в идентично положение с
други работници при ответника, за които ищецът приема, че се намират в
по-благоприятно от него положение. При
липсата на надлежно предявено искане от ищеца за извършване от ответната страна
на определени фактически действия, не може да се приеме, че е налице
бездействие за тяхното извършване.
Наличието
на дискриминация се преценява чрез сравнение с начина на третиране на друго
лице, намиращо се при сравними сходни обстоятелства. Несъмнено
наличието на „сравними сходни обстоятелства“ следва да
се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, т.е. лицата, с които
той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. Пряка
дискриминация, чрез неравно третиране съставлява по
неблагоприятно такова в сравнение с това на друго
лице при сходни обстоятелства, т.е. в настоящия случай сравнението трябва да е
с другите лица – работещи в предприетието на ответника с гражданство от
държави от ЕС, изпълняващи дейност по управелние на товарни автомобили извън
пределите на Р България и по-точно до ФРГермания ОКВеликобритания и Кралство
Белгия. В хода на производството ищецът не успя да докаже, че ответникът го е
третирал по-неблагоприятно в сравнение с работещи в същото предприятие и изпълняващи
сходни дейности граждани на други държави от ЕС. Не бе доказано, а на практика
не бяха наведени и твърдения, при ответника да изпълняват трудова функция
подобни граждани на други държави. Не бе установено наличие изобщо на някое
лице, което се намира в трудови правоотношения с ответника и което да е било
третирано по-благоприятно от ищеца при изпълняване на сходни с неговите
дейности.
В тази насока следва да се има предвид, че за да
се квалифицира нарушаването на правото на равно третиране като пряка
дискриминация, нормата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.
изисква неравното третиране да бъде основано на един или повече от обективните
признаци, посочени неизчерпателно в тази разпоредба. Законът
не разглежда всяко неравно третиране като дискриминация, за което следва да се
ангажира отговорността на нарушителя. Поставянето на
едно лице в неравнопоставено положение, в сравнение с други лица, когато не се
дължи на някой от признаците, посочени в чл. 4, ал.
1 ЗЗДискр., не съставлява дискриминация и за подобно
третиране не следва да се носи отговорност по този ред. В настоящия случай в исковата и
уточняващите молби липсва недвусмислено посочен обективен
признак измежду изброените в чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.,
на основата на който той е поставен в по-неблагоприятно положение спрямо други работещи при същия работодател лица.
Установяването
на дискриминация е необходимо да бъде направено при преценка и сравнение с
начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано друго лице
при сравними сходни обстоятелства. От съществено значение е да се доказва дискриминация при сравними
сходни обстоятелства, при които са поставени лицата. В същото време е задължетилно това третиране да е било извършено от
конкретния ответник, а не „по принцип“. Безспорно е, че работещите в почти
всички държави от Европейски съюз получават значително по-високи възнаграждения
от работещите в Р България, или при български работодатели, но това не може да
бъде определено като дискриминация от страна на работодателите.
В проведено о.с.з. ищецът заяви, че в момента работи за германски
работодател и не приема за дискриминация спрямо него обстоятелството, че
водачите на товарни автомобили, извършващи международен превоз за британски
работодатели получават по-високо от неговото възнаграждение.
Съдът счита, че
въпреки доказателствената тежест която
носи, ищеца не доказа по пътя на пълното и главно
доказване, че спрямо него е проявена дискриминация, тъй като не
доказа по пътя на пълното и главно доказване, че спрямо него е
налице различно, при това по-неблагоприятно третиране, основано на някой от изброените в чл. 4
ЗЗДискр признаци.- пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном по смисъла на пap. 1, т.14 ДР, гражданство,
произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност,
лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация,
семейно положение, имуществено състояние или всякакви други признаци,
установени в закон или в международен договор, по който Република България е
страна. Извършените действия от ответника по
договаряне и определяне на дължимите възнаграждения,
включително командировачните средства за работа извън Р България на ищеца не могат да бъдат квалифицирани като пряка дискриминация по смисъла
на чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.
С оглед изхода на спора по установителния иск, следва да
бъдат отхвърлени и претенцията по чл. 71, ал.1, т. 2 от ЗЗДискр. за
преустановяване на твърдените дискриминационни действия, както и исковете за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 15000 лева, като неоснователни.
Предвид
изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да бъде
осъден за заплати на ответника
сторените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.
Предвид липсата на оспорване от страна на ищеца на размера на
претендираното адвокатско възнаграждение, съдът приема, че същото следва да
бъде репарирано в пълния претендиран и доказан размер от 2000 лева, на осн.чл.78, ал.3 ГПК
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ОТВЪРЛЯ предявените
от на Б.П.З. ЕГН ********** ***10, против ЕТ „В.В." ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:***, представляван
от ****, обективно съединени искове с правно
основание чл. 128, ал. 2 вр. чл. 121, ал. 3 от КТ за осъждане на ответника да му заплати сумата от 14924,38
лева (четиринадесет хиляди деветстотин четиридесет и два лв. и 38 ст.),
представляваща трудово възнаграждение формирано като разликата между полученото
от него трудово възнаграждение за периода 31.08.2014 год. – 23.10.2014 год., и минималната часова ставка за периода във ****и Обединеното кралство
Великобритания, както и иск с правно основание чл.71, ал.1 ЗЗДискр, за осъждане ответникът да заплати на ищеца сумата от
15000 (петнадесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, вследствие претърпени от ищеца болки и страдания, породени от нечовешкото
отношение, свързано с незаконни
бездействия за периода 31.08.2014 год. – 09.06.2020 год.
ОСЪЖДА Б.П.З.
ЕГН ********** ***10 да заплати в полза на ЕТ „В.В." ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:***, представляван
от **** сторените разноски в размер на 2000/две хиляди/
лева,
на осн.чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: