РЕШЕНИЕ
№179
гр. Пазарджик, 30.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение,
въззивен състав, в публично заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Венцислав Маратилов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър
Бозаджиев
Росица Василева
при секретаря Галина Младенова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Росица Василева в.гр.д. № 207 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 888/06.12.2019 г., постановено по гр.д. № 1004/2019
г. по описа на Районен съд-Пещера, са уважени предявените от М.К.Р.,
ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** – Адвокатска кантора
„Миланови“, Адвокатско дружество „В. и Лимберов“, чрез адв. Г.В., срещу „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин - 6“, ет. 2, отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 124,
ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че ищцата М.К.Р. не
дължи на ответника „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД следните
суми по Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 313/2011 г. на Pайонен съд-Пещера, въз основа на която е издаден
изпълнителен лист, а именно: 241,32 лв. - законна лихва върху
главницата от 2886,18 лв., считано от 08.04.2011
г. до 27.01.2012 г.; 1102,14 лв. - договорна лихва за периода от 09.05.2008 г. до 10.12.2009 г.; 953,39 лв. - мораторна лихва за
периода от 10.06.2008
г. до 09.03.2011 г.
Ответното дружество „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД е
осъдено да заплати на Адвокатско дружество „В. и Лимберов“, чрез адв. Г.В.,
сумата от 1080 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение, както и да заплати
на ищцата М.К.Р. сумата в размер на 150 лв. - разноски за държавна такса.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от ответника „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, чрез
пълномощника юрк. К.Т., в която се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно, постановено при нарушение на
материалния закон и в противоречие с практиката на ВКС. Изложени са правни
доводи относно института на погасителната давност. Поддържа се, че
погасителната давност за вземането на въззивника „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ не е изтекла. В този
смисъл неправилни са изводите на районния съд, че погасителната давност е
изтекла на 04.05.2016 г. С подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение давността спира и не тече,
докато трае заповедното производство. С влизане в сила на заповедта за
изпълнение давността се прекъсва и от прекъсването започва да тече нова
давност. Неподаването на възражение от длъжника има за правна последица
прекъсването на давността, защото по правната си същност представлява
„признаване на вземането на длъжника“ – чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, което от своя
страна води до влизане в сила на заповедта за изпълнение – в случая на
04.05.2011г., вследствие на което давността се прекъсва и започва да тече нова
давност, която винаги е 5 години – чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Влязлата в сила
заповед за изпълнение се ползва със сила на пресъдено нещо. В случая давността
е прекъсната на 28.01.2015 г. с подаване на молбата за образуване на
изпълнително дело № 174/2015 г. по описа на ЧСИ Г. Тарльовски, рег. № 882, с
район на действие Окръжен съд-Пазарджик, с която е налице възлагане на съдебния
изпълнител на правата по чл. 18 от ЗЧСИ. Сочи се, че за изпълнителните дела,
образувани преди 26.06.2015 г. – датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, приложение намира Постановление №
3/18.11.1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което погасителната давност не тече,
докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на
вземането. Поради това от датата на образуване на изпълнително дело № 174/2015 г.
по описа на ЧСИ Г. Тарльовски -
28.01.2015 г. до датата на постановяване
на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК погасителна
давност не е текла. В тази връзка е без значение дали до 26.06.2015 г. са били
предприети изпълнителни действия или не, защото съгласно цитираното ППВС, което
се прилага до 26.06.2015 г., давност не тече. Сочи се, че след 26.06.2015 г. по
изпълнителното дело са извършени редица изпълнителни действия, годни да
прекъснат давността. От друга страна, изтъква се, че дори и след 26.06.2015 г.
да не са предприемани никакви изпълнителни действия, то вземането би се
погасило по давност на 26.06.2020 г. Моли се първоинстанционния съдебен акт да
бъде отменен и да бъде постановено друго решение, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени, като на въззивника бъдат присъдени
разноските за двете съдебни инстанции. С въззивната жалба не са направени искания за
събиране на нови доказателства.
В законоустановения срок
по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран отговор от ищцата М.К.Р., чрез адв. Г.В.,
в който се оспорва основателността на въззивната жалба. Поддържа се, че
влязлата в сила заповед за изпълнение не се ползва със сила на пресъдено нещо и
за процесните вземания се прилага кратката 3-годишна погасителна давност по чл.
111, б. „в“ от ЗЗД. В случая
погасителната давност за вземанията за лихви, предмет на изпълнително дело №
174/2015 г. по описа на ЧСИ Г. Тарльовски, е изтекла към датата на образуването
му – 28.01.2015 г., защото давността е започнала да тече на 04.05.2011 г. и е
изтекла на 04.05.2014 г. Твърди се, че молбата за образуване на изпълнителното
дело с възлагане на правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ не прекъсва давността.
Ответникът „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД е поискал предприемането на
изпълнителни действия за първи път на 20.01.2017 г. Поради това, дори и да се
приеме, че за процесните задължения за лихва се прилага общата 5-годишна
давност, то същата е изтекла на 08.04.2016 г. На следващо място, сочи се, че ТР
№ 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, се прилага и за
изпълнителни дела, образувани преди постановяването му. Постановление №
3/18.11.1980 г. на Пленума на ВС е изгубило сила и не намира приложение в
процесния случай. Въззиваемата страна моли първоинстанционното съдебно решение
да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. С отговора на въззивната
жалба не се правят доказателствени искания.
В открито
съдебно заседание въззивникът „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, редовно призован, не
изпраща представител.
Въззиваемата М.К.Р., редовно призована, не се явява
в открито съдебно заседание пред въззивната инстанция и не изпраща процесуален представител.
Въззивната жалба е процесуално
допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно
легитимирана страна в съдебното производство срещу
съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол. Разгледана по същество въззивната
жалба е основателна.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а по същество - неправилно.
Предявени са обективно кумулативно съединени отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че на 08.04.2011 г., въз основа на
Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от
кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, е образувано ч.гр.д. № 313/2011 г. по описа на Pайонен съд-Пещера, по
което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение, по силата
на която ищцата М.К.Р. е осъдена
да заплати на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД следните суми: 2886,18 лв. - главница по Договор за паричен кредит
plus № 0116964/15.02.2008г., ведно
със законната лихва върху
главницата от 08.04.2011 г. до
окончателното й изплащане; 1102,14 лв. - договорна лихва за периода от 09.05.2008 г.
до
10.12.2009 г.; 953,39 лв. - мораторна лихва за
периода от 10.06.2008
г. до 09.03.2011
г.; 198,83 лв. - разноски в заповедното производство.
Длъжникът М.Р. не е възразила срещу заповедта за изпълнение в
законоустановения срок и същата е влязла в законна сила на 04.05.2011 г. Издаден е изпълнителен лист
за горепосочените суми, въз основа на който на 28.01.2015 г. е образувано изпълнително дело № 174/2015 г. по
описа на ЧСИ Г. *** действие Окръжен съд-Пазарджик. На 10.01.2017 г. е
сключен договор
за цесия, по силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ АД е
прехвърлило вземанията по гореописания изпълнителен лист на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД. На 21.12.2017г. ответникът „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД е конституиран като взискател
по изпълнителното дело. От датата на влизане на заповедта за изпълнение в
законна сила - 04.05.2011г. започва да тече нова погасителна давност за
вземанията, за които е издадена. Ищцата твърди, че заповедта за изпълнение не
се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което за задълженията за лихва се
прилага кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Към момента на образуване на
изпълнителното дело – 28.01.2015 г. погасителната давност за вземанията за
лихва е изтекла, поради което не дължи процесните суми. Предвид
изложеното, моли отрицателните установителни
искове
да бъдат уважени. Претендира разноски по
делото.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е подал отговор на
исковата молба. Намира исковете за допустими, но неоснователни. Счита, че влязлата в сила заповед за изпълнение се ползва със сила на пресъдено
нещо и относно оспорените вземания следва да се приложи общата 5-годишна
погасителна давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Исковите претенции на ищцата са
неоснователни, тъй като погасителната давност относно претендираните вземания
не е изтекла. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
За да
постанови обжалваното решение районният съд е приел, че влязлата в сила заповед
за изпълнение е приравнена на влязло в сила съдебно решение, поради което е
приложима 5-годишната погасителна давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, която в
случая е изтекла. В мотивите си първата инстанция е изложила, че от 04.05.2011
г. – датата на влизане в законна сила на заповедта за изпълнение до 04.05.2016
г., когато е изтекла 5-годишната давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, не са
извършвани никакви действия по принудително изпълнение, които да спират или
прекъсват погасителната давност, както и че не представлява такова действие
депозираната от цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ АД на 28.01.2015 г. молба
за образуване на изпълнително дело със заявено възлагане на всички действия по
чл. 18 от ЗЧСИ. Доколкото едва на 20.01.2017 г. за първи път взискателят „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ АД е посочил конкретен изпълнителен способ, но към
този момент вземането на ответника-цесионер вече е било погасено по давност,
районният съд е стигнал до извода, че предявените искове са основателни.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235,
ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
По
делото не се спори, че по заявление на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ АД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е образувано ч.гр.д. № 313/2011 г. по описа на Районен съд-Пещера, по което срещу ищцата
М.Р. е издадена Заповед № 162/08.04.2011 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК за следните суми: 2886,18
лв. - главница по
Договор за паричен кредит РLUS- 01161964/15.02.2008г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 08.04.2011 г. до окончателното й
изплащане, 1102,14 лв. - договорна лихва за периода от 09.05.2008 г.
до
10.12.2009 г., 953,39 лв. - мораторна лихва за
периода от 10.06.2008
г. до 09.03.2011
г., 198,83 лв. - разноски в заповедното производство.
Следва да се отбележи, че в хода на първоинстанционното съдебно производство ч.гр.д.
№ 313/2011г. по описа на Pайонен съд - Пещера не е приложено като доказателство
по делото, тъй като същото е архивирано и унищожено.
Безспорно
е между страните, че ищцата М.Р. не е възразила срещу заповедта за изпълнение, която
е влязла в законна сила на 04.05.2011г., както и че срещу нея в полза на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ АД е издаден изпълнителен лист №
184/07.06.2011 г. по ч.гр.д. № 313/2011г. по
описа на Районен съд-Пещера за заплащане на горепосочените суми по заповедта за
изпълнение.
Между
страните не се спори, а и от приложеното по делото копие на изпълнително дело №
20158820400174 по описа на ЧСИ Г. Тарльовски, рег. № 882, с район на действие
Окръжен съд-Пазарджик, се установява, че същото е образувано на 28.01.2015 г.
въз основа на горепосочения изпълнителен лист, със страни: взискател „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ АД и длъжник М.К.Р..
Видно от
съдържанието на молбата за образуване на изпълнителното дело, взискателят „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ е поискал предприемането на необходимите изпълнителни действия срещу длъжника М.Р. за
принудително изпълнение на посочените в изпълнителния лист задължения, ведно с разноските по
изпълнението, като е възложил на съдебния изпълнител всички действия по чл. 18
от ЗЧСИ.
От
материалите по изпълнителното дело се установява, че взискателят „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД е посочил конкретен изпълнителен способ – налагане на
запори върху открити банкови сметки на длъжника М.Р. с молба от 20.01.2017 г.
На 10.01.2017 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания. Видно
от съдържанието на представеното към договора за цесия Приложение № 1, процесният Договор
за паричен кредит PLUS-01161964/15.02.2008 г. е включен в приложението. Представено е и потвърждение
за настъпилото прехвърляне на вземанията по представеното Приложение № 1 към договора за цесия, за което е изпратено уведомление на длъжника.
По
делото е представено пълномощно № 3137/2017 г., нотариално заверено с рег. №
01009/24.01.2017 г. по описа на Нотариус Валентина Благоева, рег. № 302 по
регистъра на НК, видно от което цедента „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
упълномощил цесионера „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД да уведоми длъжниците, посочени в Приложение № 1 към договора за продажба и
прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г., от името на цедента, съгласно
изискванията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, за извършеното прехвърляне на вземанията.
С молба
от 06.03.2017 г. ответникът „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД е поискал да бъде конституиран като нов взискател по
изпълнителното дело и на основание чл. 18 от ЗЧСИ е възложил
на съдебния изпълнител всички необходими действия по изпълнението.
С
постановление от 21.12.2017 г. на ЧСИ Г. Тарльовски, на основание чл. 429, ал.
1 от ГПК, цесионерът „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД е конституиран като взискател по изпълнителното дело на
мястото на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД.
С молба
от 10.05.2017 г. ответникът „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД, в качеството на взискател по изпълнителното дело, е поискал от съдебния
изпълнител извършване на справка в регистъра на БНБ на името на длъжника М.Р.
за наличието на банкови сметки и при откриването на такива да бъде наложен
запор върху тях.
Видно от
материалите по изпълнителното дело с молба от 26.03.2019г. ответникът „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД е поискал насрочване на опис, оценка и публична продан на
движими вещи, собственост на длъжника М.Р., находящи се на домашния й адрес,
както и запор на нейни банкови сметки, в случай че такива бъдат открити на
нейно име, след извършване на справка в регистъра на БНБ.
При така
установената фактическа обстановка въззивният съд достига до следните правни
изводи:
Искът по чл. 439 от ГПК дава възможност на длъжника
да се защити срещу предприетото срещу него принудително изпълнение, но само въз
основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството по издаване на изпълнителното основание.
В
конкретния случай,
с предявяването на исковете по чл. 439, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, ищцата се позовава на новонастъпили факти – прехвърляне на
вземането по издадения изпълнителен лист с договор за покупко-продажба на
вземания от 10.01.2017 г. от цедента „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД на цесионера „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД и изминал период
от време след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, водещ до
погасяване на процесните вземания за
лихви
по давност. Поради това предявените искове са допустими. В тежест на ищцата е да установи съществуването на новонастъпили факти след приключване
на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание, даващи възможност да се оспорва изпълнението – в случая твърдението си за
изтекла погасителна давност. В тежест на ответника по делото е да установи, че
погасителната давност спрямо процесните вземания е спирана или прекъсвана.
Правният спор между страните е съсредоточен върху това приложима ли е разпоредбата
на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД относно процесните вземания, за които е издадена влязла
в сила заповед за изпълнение; намира ли приложение в процесния случай ППВС №
3/1980 г., което е обявено за изгубило сила с постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, както и дали молбата за образуване на изпълнително дело с изрично
възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ прекъсва давността.
Относно въпроса за приложението на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД
по отношение на вземания, установени с влязла в сила заповед за изпълнение по
действащия ГПК, е налице противоречива съдебна практика. Според настоящия
съдебен състав нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД следва да намери приложение и
по отношение на вземане, което е установено с влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Визираната правна норма регламентира, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
пет години. Влязлата в сила заповед за изпълнение поражда сходни правни
последици на влязлото в сила съдебно решение, т.е. тя се полза с аналогично на
силата на пресъдено нещо материално и процесуално действие (в този смисъл Определение №
443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II т.о.). По силата на чл. 416
от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Действително, не е налице изрична правна
норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е
установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на преклузивния
срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК за подаване на възражение
против заповедта за изпълнение обаче се получава
крайния ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването
на вземането, тъй като единствената възможност
за оспорване на вземането са основанията по иска с правна квалификация чл. 424
от ГПК - при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, която
представлява частно проявление на възможността влязъл в сила съдебен акт да
бъде отменен по реда на извънредните способи за отмяна - при предпоставките по чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК. Извън иска по чл. 424 от ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Този режим се различава от регламентирания в отменения
ГПК режим във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, при който се предвиждаше възможност за предявяване на
искове - по чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от ГПК (отм.) и чл. 255 от ГПК (отм.), които не се
преклудират със специални срокове. Затова и съдебната практика приемаше, че
правните последици на акта по чл. 242 от ГПК (отм.), с който се разпорежда
издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, не се
приравняват на влязло в сила съдебно решение, постановено в исков процес,
поради което срокът на давността по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД съвпада с давностния
срок за погасяване на вземането и разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД не
намира приложение. Съдебната практика по отношение на несъдебните
изпълнителни основания по отменения ГПК няма отношение към разглеждания случай. Съгласно действащия ГПК стабилитетът на заповедта за
изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от
несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК (отм.). Длъжникът по влязлата в сила заповед за изпълнение не може да
оспорва вземането с възражения, основани на факти или обстоятелства, които са
му станали известни или са могли да му станат известни до изтичане на срока за подаване на възражение. В Определение №
214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, IV г.о., е прието, че „влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение“. Следователно при приложението на действащия ГПК разпоредбата на чл.
117, ал. 2 от ГПК обхваща и влязлата в сила заповед за изпълнение, доколкото няма основание да се отрече, че правните последици на влязлата в сила заповед за
изпълнение на практика са приравнени на правните последици на влязлото в сила съдебно решение.
Макар и
вземането, което е установено с влязла в сила заповед за изпълнение – при
неподаване на възражението срещу нея в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, да се
погасява с кратка погасителна давност, приложима е разпоредбата на чл. 117, ал.
2 от ЗЗД, която предписва, че „ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години“. Предвид това, доколкото
процесните вземания за лихви са установени с влязла сила заповед за изпълнение,
въззивният съд счита, че в конкретния случай е приложима 5-годишната
погасителна давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, а не кратката 3-годишна
погасителна давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД петгодишният
давностен срок е започнал да тече от влизането в сила на заповедта за
изпълнение - 04.05.2011г., който в коментирания случай впоследствие е
многократно прекъсван, поради което не е изтекъл.
По
отношение на наведения от представителя на въззивника – ответното дружество
довод, че в периода от образуване на изпълнителното производство до 26.06.2015
г. - датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на
ВКС, ОСГТК, давност не е текла следва да се посочи следното:
Съгласно
ППВС № 3/18.11.1980 г. образуването на изпълнително производство прекъсва
давността, като прекъснатата вече погасителна давност се спира (не тече), докато трае изпълнителният процес относно
принудителното осъществяване на вземането. Поради това не е необходимо да се предприемат нови
действия за принудително изпълнение за прекъсване на погасителната давност,
защото такава давност всъщност не тече. С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, е
дадено друго тълкуване, като е прието, че в изпълнителното производство
давността се прекъсва с всяко действие на принудително изпълнение, като от
момента на същото започва да тече нова давност. В същото изрично е обявено за изгубило
сила ППВС № 3/18.11.1980 г. Следователно налице са
две различни тълкувания на едни и същи правни норми.
Съществува противоречива
съдебна практика по въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС №
3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ВКС, ОСГТК и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело,
което е образувано преди приемането му, поради което по този въпрос е
образувано тълк. дело № 3/2020 г. по описа на ВКС, ОСГТК.
Доколкото към настоящия момент не е постановено
тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело, настоящият съдебен състав
споделя становището, изразено в Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. №
2382/2017 г. на ВКС, IV г.о. и Решение №
51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, съгласно
които с тълкувателните си решения и постановления ВС и ВКС не дават разрешение
на конкретен правен спор, а извършват общо тълкуване на конкретна правна норма,
по прилагането на която е възникнала противоречива практика или е налице
неправилна практика. В тълкувателните решения и постановления се изяснява
действителния смисъл и съдържание на съответната правна норма, като в резултат
на това разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в смисъла,
посочен в тълкувателния акт. Законът не е предвидил момент, от който започват
да действат тези тълкувателни актове. Доколкото обаче същите не съществуват
самостоятелно и могат да бъдат прилагани само във връзка с прилагането на
тълкуваната от тях правна норма, следва да бъде прието, че когато се касае до
първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото
с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т.е.
счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било
посочено в тълкувателните актове. Когато обаче се постановява нов тълкувателен
акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето
ново такова, е налице промяна в начина, по който ще бъде прилагана нормата,
който е различен от този по предшестващия тълкувателен акт. Тази промяна
настъпва занапред, защото не може да бъде изисквано от съответния орган да
съобразява действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ.
Такова изискване не може да бъде поставено и пред правните субекти, по
отношение на които законодателството не предвижда задължителна сила на
тълкувателните решения и постановления. Когато те са съобразили своето
поведение с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна
норма, не може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с
неблагоприятни последици. Това би нарушило принципа на правна сигурност. Затова
следва да се приеме, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на
първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в
който са постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на
новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото
между страните правоотношение и са породили правните си последици, то тези
последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление
или решение, което е било действащо към момента на настъпването на последиците.
Следователно новото тълкуване на правната норма ще се прилага от съответните
органи, за които то е задължително, след приемането на новото тълкувателно
решение. По отношение на настъпилите факти, чиито правни последици се
прецяняват, се взема предвид момента на настъпването им. Ако те са настъпили
към момента на възприетото от ППВС тълкуване, то то е приложимо, а ако са
настъпили след постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, прецява се даденото ново
тълкуване.
Пренесено върху конкретния казус, това разбиране дава основание да се направи извод, че с образуване на изпълнителното производство на
28.01.2015 г. погасителната давност по отношение на процесните суми по издадения изпълнителен лист, която е започнала да тече на 04.05.2011г., е
прекъсната и до отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. с постановеното на 26.06.2015 г. ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, давността е спряла да тече, поради факта, че за събирането на процесните суми е било образувано
изпълнително производство и е налице
висящност на изпълнителния процес. Спирането на
давността се счита преустановено от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980
г., извършена с т. 10 от посоченото тълкувателно решение от 26.06.2015 г.
Давността е продължила да тече след 26.06.2015 г., но отново е прекъсната на
20.01.2017 г. с предприемането на изпълнителни действия по молба на взискателя
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
по изп.д. № 20158820400174 (чл. 116, б. „в” от ЗЗД), когато
е поискано налагане на запори върху открити банкови сметки на длъжника М.Р. и е
започнала да тече нова петгодишна погасителна давност за вземанията за лихви (чл. 117, ал. 2 от ЗЗД). Това е
така, защото съгласно разрешенията, дадени в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д.
№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ) като: насочването на изпълнението чрез налагане на запор
или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В коментираното тълкувателно решение е прието, че
искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, каквото представлява
депозираната от взискателя „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД молба за налагане на
запори, прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи,
както и че по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва многократно в изпълнителния процес – с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В тази връзка следва да
се има предвид, че за прекъсването на давността с отправено от взискателя
искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ, е без значение дали
съдебният изпълнител е предприел или не е предприел конкретни действия във
връзка с това искане, тъй като от значение за развитието на изпълнителния
процес е дали кредиторът действа. В
процесния случай, впоследствие, с молба
от 06.03.2017 г. ответникът „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД е поискал да бъде конституиран като нов взискател и на
основание чл. 18 от ЗЧСИ е
възложил на съдебния изпълнител всички необходими действия по изпълнението. С
тази молба, съгласно тълкуването възприето в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д.
№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, давността отново се прекъсва и започва да тече нова
петгодишна давност. По нататък, погасителната давност е прекъсната и молба от
10.05.2017, когато отново е поискано налагането на запор на банкови сметки на
ищцата, а след това и с молба от 26.03.2019 г., когато взискателят „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД е поискал насрочване на опис, оценка и публична продан на
движими вещи, собственост на длъжника М.Р., находящи се на домашния й адрес и за
пореден път запор на нейни банкови сметки след извършване на справка в регистъра на БНБ за наличието на такива. С
всяко действие на принудително изпълнение давността се прекъсва и започва да
тече нова 5-годишна погасителна давност. От посоченото се налага извод, че към датата
на предявяване на исковете с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК във вр. чл.
124, ал. 1 от ГПК – 24.07.2019 г., както
и към момента на приключване на съдебното дирене пред първата и въззивната
инстанции, давността не е изтекла.
На
следващо място, въззивният съд намира за необходимо да посочи, че дори и с
тълкувателното решение, което предстои да бъде постановено по тълк. д. № 3/2020 г. по
описа на ВКС, ОСГТК, да се приеме, че отмяната на ППВС № 3/1980
г., прогласена с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
има обратно действие и в този смисъл давността върху вземания, предмет на
изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., тече, то в конкретния случай
с подаването на молбата за образуване на изпълнителното производство от
28.01.2015 г. давността се счита за прекъсната и съобразно постановките на т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Това е така,
защото видно от съдържанието на молбата на кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД от 28.01.2015г. за образуване на изпълнително дело №
20158820400174 по описа на ЧСИ Г. Тарльовски, с нея е налице възлагане на
съдебния изпълнител на правата по чл. 18 от ЗЧСИ. Според
нормата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането
на действия за принудително изпълнение на вземането, т.е. по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. С подаването
на редовна молба за образуване на изпълнително дело, а такава е молбата,
съдържаща искане за прилагане на определен изпълнителен способ или наличие на
възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ, давността се счита за
прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Този извод следва по аргумент на противното от мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.
№ 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които нередовна е молбата за изпълнение (освен при наличието на
възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ), в която
взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 от ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл.
426, ал. 3 вр. чл. 129 от ГПК. Ако молбата
за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с
върнатата искова молба не е прекъсната давността, но ако в хода на
принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането, признанието
прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД. В цитираното тълкувателно
решение в действителност се посочва изрично, че образуването на изпълнителния
процес не спира или прекъсва давността, но под образуване на изпълнителния
процес се има предвид действието на съдебния изпълнител, който с постановление (а понастоящем с разпореждане, съгласно чл. 434 от ГПК, ред. ДВ, бр.
86 от 27.10.2017 г.) образува изпълнителното дело в
качеството му на процесуален орган. Налага се
извод, че подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното дело, а
такава е и молбата, съдържаща овластяване по чл. 18 от ЗЧСИ, прекъсва давността. Ето защо, въззивният съд
приема, че и в тази хипотеза (ако се приеме, че отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има обратно действие), съгласно
разясненията на т. 10 от посоченото тълкувателно решение, давността ще се счита за прекъсната с
молбата на взискателя от 28.01.2015 г., от когато ще започне да тече нова
петгодишна погасителна давност, която впоследствие отново е прекъсвана с
предприемането на изпълнителни действия с молбите от 20.01.2017 г., 06.03.2017 г.,
10.05.2017 г. и 26.03.2019 г., и на практика не е изтекла към датата на приключване
на съдебното дирене пред първата и въззивната инстанции.
По
изложените по-горе съображения, следва да се приеме, че процесните вземания на
въззивника „Кредит инкасо инвестмънтс
БГ“ ЕАД
не са погасени по давност и сумите са дължими от въззиваемата М.Р. в размерите,
за които е издадена коментираната заповед за изпълнение и изпълнителен лист.
Следователно
исковете, с които се претендира установяване недължимост на вземанията, поради
погасяването им по давност, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Поради
несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния
съд, решението следва да бъде изцяло отменено и да се постанови ново решение, с
което да се отхвърлят предявените искове.
По разноските:
При този
изход на правния спор, предмет на въззивното производство, право на разноски
има въззивника – „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД, който е претендирал присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в размер на
300 лв. за всяка от двете инстанции. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК (изм. ДВ бр.
8/2017 г.) вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредбата за заплащането на правна помощ в полза на въззивника следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение. Имайки предвид фактическата и правна сложност на делото,
въззивният съд намира, че възнаграждението следва да бъде определено в
претендирания размер от 300,00 лв. за всяка съдебна инстанция или общо в размер
на 600,00 лв. за двете съдебни инстанции.
Предвид цената на исковете по чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване на основание 280, ал. 3, т. 1 от
ГПК.
Така мотивиран, Окръжен съд – Пазарджик
ОТМЕНЯ Решение № 888/06.12.2019 г., постановено по гр. дело № 1004/2019
г. по описа на Районен съд-Пещера, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М.К.Р.,
ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:*** – Адвокатска кантора
„Миланови“, Адвокатско дружество „В. и Лимберов“, чрез адв. Г.В., срещу „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо
Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин - 6“, ет. 2, отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 124,
ал. 1 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че М.К.Р. не дължи на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД
следните суми: 241,32 лв. (двеста четиридесет и един лева и
тридесет и две стотинки) - законна лихва за периода от 08.04.2011 г. до 27.01.2012 г., начислена върху
главницата от 2886,18 лв. по Договор за потребителски паричен кредит с № РLUS-01161964/15.02.2008 г., сключен между
М.К.Р. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземанията, по който договор
са прехвърлени с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г. на „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД; 1102,14 лв. (хиляда сто и два лева и четиринадесет стотинки) - договорна лихва за периода от 09.05.2008 г. до 10.12.2009 г. и 953,39 лв. (деветстотин петдесет и три лева и тридесет и девет
стотинки) - мораторна
лихва за периода от 10.06.2008 г. до 09.03.2011 г., за които суми е издаден
изпълнителен лист № 184/07.06.2011 г. по ч.гр.д. № 313/2011 г. по описа на
Pайонен съд-Пещера, въз
основа на влязла в сила Заповед № 162/08.04.2011г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК и е образувано изпълнително
дело № 20158820400174 по описа на ЧСИ Г. *** действие Окръжен съд - Пазарджик.
ОСЪЖДА М.К.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, със
съдебен адрес:***, да заплати на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин - 6“, ет. 2, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. чл. 273
от ГПК,
сумата в общ размер на 600 лв. (шестотин
лева) – разноски за
юрисконсултско възнаграждение за двете
съдебни инстанции.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.