№ 991
гр. Стара Загора, 18.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Ж. М. Д.
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20225530101929 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК.
Ищецът„ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр.София твърди в исковата си молба, че на
07.04.2017г. бил сключен договор за потребителски кредит № РК17-00166662 между
„СИБАНК“ ЕАД, с универсален правоприемник „Обединена Българска Банка” АД, и Ж. Г.
Г., по силата на който кредиторът одобрил и предоставил на ответницата кредит в размер на
20000,00 лева, а ответницата се задължила да възстанови получените в кредит суми чрез 120
месечни анюитетни вноски, всяка от които в размер на 248,67 лева, включващи
задължението за главница, договорна лихва. Първата погасителна вноска била дължима на
31.05.2017г., а последната била с падежна дата 10.04.2027г. Годишния лихвен процент по
редовен дълг бил в размер на 8,45 %. Годишният лихвен процент по просрочен дълг бил в
размер на сбора на годишния лихвен процент по редовен дълг и обезщетение за забава в
размер на законната лихва. Годишният процент на разходите към датата на отпускане на
кредита бил в размер на 9,08 %. Ответницата не плащала месечните си вноски съгласно
договореното, поради което било налице неизпълнение на поетото задължение за връщане
на заемната сума. След преустановяване на плащанията по договора за кредит останало
непогасено задължение, от което ищецът претендирал сумата от 2984,04 лева, включваща
главница, договорна лихва за периода 30.11.2018г. - 31.10.2019г. (вноски с настъпил падеж),
от които: 1517,12 лева-главница; 1466,92 лева-договорна лихва. На 05.12.2019г. бил сключен
Анекс № 3 към договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 31.01.2018г.
между „Обединена Българска Банка” АД, с ЕИК ********* /универсален правоприемник на
СИБАНК ЕАД, с ЕИК *********/ и „ЕОС Матрикс” ЕООД, с ЕИК *********, по силата на
който задължението на ответницата, произтичащо от Договор за потребителски кредит №
РК17-00166662 от 07.04.2017г., било изкупено от ищеца. В изпълнение на императивните
разпоредби на чл. 99 от Закона за задълженията и договорите на 19.11.2020 г. длъжникът
бил уведомен с писмено съобщение, изпратено от пълномощник на цедента - адв. дружество
Иванов и Денев, че кредитор спрямо него по отношение гореописаното парично вземане бил
ответникът. Заедно със съобщаването на цесията на длъжника бил предоставен 15-дневен
1
срок за доброволно изпълнение. В предоставения срок и до настоящия момент действия по
доброволно изпълнение на задължението не били предприети. Поради непредприемане от
страна на длъжника на действия по доброволно изпълнение на задължението в
предоставения срок претендираните вземания били окончателно падежирали и към
настоящия момент станали изцяло изискуеми. Договорът за цесия произвел действие както
по отношение на цедента и цесионера, така и по отношение на длъжника. По ч.гр.дело
1019/2022г. длъжникът подал възражение, в което се позовавал на изтекла погасителна
давност. Ищецът моли съда да постанови съдебно решение, с което да признае за
установено, че ответницата, в качеството на кредитополучател по Договор за потребителски
кредит № РК17-00166662 от 07.04.2017г., сключен със СИБАНК АД, дължи на ищеца,
следните суми: 2984,04 лева, включваща главница, договорна лихва за периода 30.11.2018г. -
31.10.2019г. (вноски с настъпил падеж), от които: 1517,12 лева - главница; 1466,92 лева -
договорна лихва,, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК до окончателното и изплащане и разноски в размер на 59,68 лева - по ч.гр.дело
1019/2022г. Моли ответницата да бъде осъдена да заплати на ищеца разноските по
настоящото производство.
Ответницата Ж. Г. Г. оспорва изцяло предявената искова претенция. Оспорва факта
на сключване на договор за предоставяне на потребителски кредит № РК17-00166662 от
07.04.2017 г. Ищцата нямала спомен да се е задължавала по такъв кредит и нямала спомен
да е получавала суми на основание сключен такъв тип договор. Отрича да се е съгласявала с
посочения в исковата молба огасителен план, съгласно който следвало да заплаща 120 броя
месечни вноски в размер на 248.67 лв. Оспорва размера на неизплатената
договорна/възнаградителна лихва като неоснователна поради липса на договор, в който да се
е задължила към „СИБАНК" ЕАД/ „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“АД или към ищеца
за връщане на посочената сума от 1517.12 лева. По банковата сметка на ответницата не била
постъпвала процесната сума, нито получавала посочената сума в брой или се ползвала от
нея. Ответницата твърди, че никога не била уведомявана за изискуемостта на задължението
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Твърди, че същото не
било станало изискуемо, ако изобщо имало такова задължение и към настоящия момент. По
делото нямало доказателства за съобщаването на настъпилата предсрочна изискуемост на
кредита. Предсрочната изискуемост представлявала изменение на договора, което за
разлика от общия принцип в чл. 20а, ал, 2 ЗЗД настъпвало с волеизявление само на едната от
страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играела ролята на падеж и
представлявала различен юридически факт. Това бил моментът, от който кредитът се считал
за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако предсрочната изискуемост била уговорена в договора при
настъпване на определени обстоятелства или се обявявала по реда на чл. 60. ат. 2 ЗКИ,
кредиторът следвало да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Липсвали доказателства кредиторът да бил изпълнил задължението си за
уведомяване на кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост преди
подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение, което пък означавало, че
договорът не бил прекратен на нито едно от основанията и липсвало основание за
начисляване на уговорената неустойка. Договорът за кредит бил нищожен на основание
чл.26 от ЗЗД, тъй като не били спазени изискванията за форма и съдържание на договора
съгласно ЗПК. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждали формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит, а съгласно чл. 22 ЗПК, действащ към датата на
сключване на процесния договор, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът бил недействителен.
Процесните договорни разпоредби за възнаградителна лихва били неравноправни и затова -
нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Това възражение било относно клаузите в
договора за кредит, в които бил посочен ГПР в размер на 9,08 % като същите били
2
неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като действителният ГПР бил в
различен размер от посочения, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите по заема. Също така не се установявал и механизмът, по който бил
изчислен този процент и какви разходи били включени в него. Не били спазени
императивните изисквания на ЗПК към договора за кредит, сред които точно определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния лихвен процент на разходите
по чл. 11, ал. 1. т. 10 3ПК. Уговорената в договора възнаградителна лихва била нищожна по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. С оглед на това, че кредиторът нямало да сключи
договора без уговорка за възнаградителна лихва, доколкото дейността му била свързана
именно с реализиране на печалба чрез предоставяне на заеми, то нищожността на клауза за
възнаградителна лихва, влечала нищожност на целия договор на осн. чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Условията в договора относно ГПР били неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5,т.18 и
т.19 33П. В съответствие с разпоредбата на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, при преценката
за неравнопоставеност на дадена договорна клауза трябвало да се отчита характерът на
стоките или услугите, за които бил сключен договорът и да се вземели предвид всички
обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване. Установените
от кредитора клаузи, съгласно които се дължала съответна такса за оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя били нищожни - тази оценка била правно
задължение на кредитора, поради което той не предоставял на кредитополучателя „услуга”,
за осъществяването на която се дължала насрещна парична престация. Приложеният към
исковата молба договор противоречал на добрите нрави. В съдебната практика трайно се
приемало, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за
обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва). Предвид характера на
предоставяната по договора услуга (предполагащ недостиг на парични средства у едната от
страните) следвало да се приеме, че процесните уговорки не съответствали на изискванията
за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на съконтрагентите. Следователно същите били неравноправни но
смисъла на чл. 134 от ЗЗП и на това основание били нищожни. Договорът за кредит попадал
в хипотезата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като задължението било погасено по давност. Договорът
за банков кредит попадал в хипотезата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД с мотиви, че с оглед на
предварително договорения погасителен план, според който плащанията се извършвали на
вноски, приложение намирала кратката тригодишна давност. Продесният договор съдържал
всички елементи на понятието „периодични плащания. Ищцовото дружество не се
легитимирало като кредитор, тъй като договорът за цесия бил нищожен поради липса на
съгласие. Не била налице правна възможност кредитора по първоначалния договор за
кредит да прехвърли на цедент вземанията си. Посоченото в чл. 18.5 от Договора за кредит
противоречало на законовите норми, уреждащи правилата за прехвърляне на вземане.
Същата била неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 14 от ЗЗП. Ответницата оспорва
да била уведомена за сключеният договор за цесия, както се твърдяло в исковата молба. Не
били представени известия за доставяне, както и какво било съдържанието на изпратените
документи. Не ставало ясно от представеното известие за доставяне, какво било
съдържанието на изпратените документи. След като не било представено връчено
уведомление от първия кредитор до ответницата, кредитът не бил станал изискуем преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и не била налице възможност
за цедиране на сумата, тъй като кредитът не бил станал предсрочно изискуем. Дори и
настоящият ищец да бил упълномощен от първия кредитор да извърши това действие,
същото не било правнообвързващо спрямо ответника, тъй като законът изисквал
уведомлението да се извършило лично от първия кредитор. Прехвърлянето на вземането не
породило действия спрямо ответника, тъй като прехвърленото вземане не било извършено в
3
нотариална форма. Договорът за цесия от 31.01.2018 г. Приложение 1Б и Анекс 3 от
05.12.2019 г. били нищожни на основание чл. 26. ат.2 от ЗЗД, поради липса на предмет и
липса на основание, тъй като вземането предмет на цесията не съществувало и не било
налице извършено плащане по договора за цесия. Ответницата моли съда да
постановирешение, е което да отхвърли така предявения иск за приемане за установено, по
отношение на ответника Ж. Г. Г., че дължи на ищеца „ЕОС МАТРИКС" ЕООД сума в
размер 2984,04 лева, включваща главница, договорна лихва за периода 30.11.2018г.-
31.10.2019г.. от които главница в размер на 1517,12 лв., договорна/възнаградителна лихва в
размер на 1466,92 лв., както и законната лихва от датата на подаване на заявлението в
районния съд до окончателното изплащане на задължението, всички произтичащи от
Договор за кредит от 07.04.2017 г., като неоснователен и необоснован и да й бъдат
присъдени направените по настоящото дело разноски. Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, намери за установено следното:
Предявен е иск по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, който представлява специален
положителен установителен иск с предмет съдебно установяване, че вземането на
кредитора съществува, т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение сума се дължи. По
този иск кредиторът следва да докаже факта, от който вземането му произтича, а длъжникът
– възраженията си срещу вземането.
Видно от приложеното ч. гр. д. № 1019/2022 г. по описа на Старозагорския районен
съд, съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
531/18.03.2022 г. за сумата 1517,12 лева главница по договор за предоставяне на
потребителски кредит № РК17-00166662 от 07.04.2017 г. за периода от 30.11.2018 г. до
31.10.2019 г., с 1466,92 лева договорна лихва за периода от 30.11.2018 г. до 31.10.2019 г. и
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 27.01.2022 г.,
до изплащане на вземането. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК е постъпило възражение от
длъжницата и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК е подадена настоящата искова молба.
Ищецът претендира вземане по договор за потребителски кредит № РК17-
00166662/07.04.2017 г., по силата на който „СИБАНК“ ЕАД, гр.София е предоставило на Ж.
Г. Г. кредит в размер на 20000 лв. Според твърденията на ищеца срокът на погасяване на
кредита е 10.04.2027 г.
Ищецът твърди, че е частен правоприемник на „Обединена Българска Банка“ ЕАД,
гр. София /която е универсален правоприемник на „СИБАНК“ ЕАД, гр.София/ по силата на
договор за цесия /прехвърляне на вземания/ от 31.01.2018 г. и анекс №3 от 05.12.2019 г. към
същия договор. По делото не са представени доказателства за уведомяването на ответницата
за прехвърлянето преди предявяване на иска, но тези документи са получени от ответницата
с преписа от исковата молба, поради което съдът приема, че те са надлежно уведомени за
цесията /в този смисъл е Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т.
о., ТК по чл.290 ГПК/. С оглед на това съобразно разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД
прехвърлянето на вземането е породило действие за длъжника.
С протоколно определение в о.с.з. на 25.10.2022 г. на основание чл.183, ал.2 ГПК
съдът е изключил от доказателствата по делото представените от ищеца: Договор за
предоставяне на потребителски кредит № РК17-00166662 от 07.04.2017 г., Договор за
4
продажба и прехвърляне на вземания от 31.01.2018 г., Приложение 1Б, представляващо
неразделна част от Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.01.2018 г., Анекс 3
от 05.12.2019 г. към Договор за прехвърляне на парични вземания от 31.01.2018 г.,
Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземания, Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Общи условия.
По делото липсват доказателства, от които да се установява истинността на
твърденията на ищеца, че между неговия праводател и ответницата е възникнало
правоотношение, по силата на което последната дължи процесните суми в размер на
1517,12 лева главница и 1466,92 лева договорна лихва. Не се установява и юридическия
факт, от който ищецът твърди, че е настъпило частно правоприемство между него и
титуляра на вземането „СИБАНК“ АД – договор за прехвърляне на вземания /цесия/.
Установяването на посочените обстоятелства, от които ищецът извежда претендираните от
него субективни права, е в негова тежест съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК, като
недоказването им задължава съда да приеме, че твърдените факти не са се осъществили.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
На основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с т.11г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ищецът дължи разноски за адвокатско
възнаграждение за един адвокат на ответницата, което следва да бъде определено от съда
съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. На основание чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й към
датата на сключване на договора за правна защита и съдействие/ на адвоката на ответницата
се дължи сумата 438,88 лв. – възнаграждение в исковото производство.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, гр. София, район Витоша, ж.к.
Малинова долина, ул.“Рачо Петков-Казанджията“ 4-6, ЕИК *********, представлявано от
Р.И.М.-Т. и Т.И.В., против Ж. Г. Г. от гр.Стара Загора, ... иск за установяване
съществуването на вземането по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК № 531/18.03.2022 г. по ч.гр.д.№ 1019/2022 г. по описа на Старозагорския районен съд
за сумата 1517,12 лева главница по договор за предоставяне на потребителски кредит №
РК17-00166662 от 07.04.2017 г. за периода от 30.11.2018 г. до 31.10.2019 г., и 1466,92 лева
договорна лихва за периода от 30.11.2018 г. до 31.10.2019 г. и законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 27.01.2022 г., до изплащане на
вземането, като неоснователен.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС” ЕООД, гр. София, район Витоша, ж.к. Малинова
долина, ул.“Рачо Петков-Казанджията“ 4-6, ЕИК *********, представлявано от Р.И.М.-Т. и
Т.И.В., да заплати на адвокат Т. С. П. от АК – Варна, с адрес: гр.Варна, ... сумата 438,88
5
лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
6