Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...10.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание проведено на единадесети
септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛА КОЛЕВА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
при участието на
секретаря Христина Атанасова,
като разгледа докладваното
от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 962/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.№
28231/17.04.2019г., подадена от „Профи Кредит
България” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, 49, бл. 53 Е,
вх. В, срещу решение №1213/22.03.2019г., постановено по гр.д. № 2455/2018г. на
ВРС, в частта, с която са отхвърлени предявените от въззивника срещу К.Н.М., ЕГН **********, с
адрес ***, искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК,
вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане за главница по договор за
потребителски кредит № **********/29.02.2016г. за размер от 1374.78 лева, представляваща разлика над присъдения (1065.08 лева) до
претендирания (2439.86 лева) размер на главницата, за което е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 8665/23.10.2017 г. по
ч.гр.д. № 15967/2017 г. на ВРС и с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр.с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати сумата от 898.42 лв., представляваща
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № **********/
29.02.2016г. за периода от 16.01.2017г. – 15.06.2018г. и сумата от
2 177,84 лв., представляваща възнаграждение
по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за
потребителски кредит № **********/ 29.02.2016г.
В жалбата се
излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно. Въззивникът, счита
за неправилен извода на първоинстанционния съд за нищожност на договора за
кредит поради противоречие на добрите нрави и на императивни правни норми.
Поддържа, че договорът съответства на всички съдържателни изисквания на чл.11
от ЗПК. Сочи, че ВРС не е съобразил обстоятелства свързани с договарянето между
страните, а именно, че потребителят предварително е заявил параметрите на
търсеното кредитиране и е бил запознат с цялото съдържание на сделката,
включваща и пакета с допълнителните услуги, изразяващи се във възможност за
приоритетно обслужване и гарантирано спокойствие за преодоляване на евентуални
бъдещи затруднения поради неблагоприятни събития. Позовава се, че уговорено
възнаграждение не е цената на услугите, а се дължи за наличието на възможността
длъжникът да поиска промяна в сключения договор за кредит във всеки един момент
от действието му. Излага, че предлаганите допълнителни услуги не са пряко
свързани с договора за кредит, който може да съществува в правния мир и без
допълнителните услуги. По тази причина, твърди че разходите за такива
допълнителни услуги са извадени от общите разходи по кредита и не следва да
участват при формирането на ГПР.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна, чрез особен представител, депозира писмен
отговор, в който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и
прави искане за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Споделят се съображения на първоинстанционния съд за нищожност
на договора поради несъответствието му с императивна правна норма – чл.11 от ЗПК и за неравноправност на клаузата за възнаградителна лихва и възнаграждение
за допълнителен пакет услуги. Твърди се, че възнаграждението за допълнителен
пакет услуги е прикрита договорна лихва или неустойка, водеща до формиране на
ГПР в размер на 250%. Поддържат се доводи за липса на идентичност между
исковото и заповедното производство. Излага се, че кредитът не е бил надлежно
обявен за предсрочно изискуем към момента на подаване на заявлението, поради
липсата на връчено на длъжника уведомление.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Производството по
гр.д. № 2455/2018г. на ВРС е образувано по предявени от „Профи Кредит България” ЕООД
срещу К.Н.М. в условията на обективно кумулативно
съединяване иск с правно основание чл.415,
ал.1 от ГПК, вр.чл.240, ал.1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане за главница по
договор за потребителски кредит № ********** до 29.02.2016г. в размер на 2439.86 лева, за което е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 8665/23.10.2017 г. по
ч.гр.д. № 15967/2017 г. на ВРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението
по чл.410 от ГПК – 20.10.2017 г., до окончателното изплащане на задължението и
искове с правно основание чл. 240, ал.
2 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 898.42
лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит № **********/29.02.2016г. за периода от 16.01.2017г. – 15.06.2018г. и сумата от 2 177,84 лв., представляваща възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги към договор за потребителски кредит № **********/
29.02.2016г.
В исковата молба
се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № **********/29.02.2016г., по силата на който на ответника е предоставена сумата от 3000.00лв., със задължение
за връщането й на 24 равни месечни погасителни вноски. По искане на ответника е сключен
Анекс 1 от 13.09.2016г., с който са отложени три погасителни вноски. Съгласно
сключеното между страните споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни
услуги, ответникът дължи заплащането на възнаграждение в размер на 3000 лева. Длъжникът
е направил погашения по договора в общ размер на 1976.73 лева. С оглед
неизпълнението на длъжника ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу която ответникът е депозирал
възражение, поради което претендира за съдебно установяване на вземането си за
главница в размер на 2439.86
лева. За останалите вземания ищецът предявява осъдителен иск, тъй като същите
не са били предмет на заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез
назначен особен представител, с който предявените искове се оспорват като
неоснователни с твърдения за липса на предпоставките за предсрочна изискуемост
и за неравноправност на договора за кредит. Твърди, че уговореният пакет услуги е скрит
вариант на възнаградителна лихва или неустойка.
Съдът, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на
така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение
на императивна правна норма.
По предявените искове с
правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 и чл.240, ал.2 от ЗЗД, вр.чл.9 от
Закона за потребителския кредит в тежест на ищеца е да установи факта на
сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по който е
изправна страна, а в тежест на ответника е да докаже изпълнение на задълженията
си по договора.
Според нормата на чл. 9, ал.1 от Закона за
потребителския кредит договорът за потребителски кредит е такъв, въз основа, на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане или всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане.
От представените по делото доказателства се
установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №**********/ 29.02.2016г., по силата, на който ищецът се е задължил да
предостави на ответника сумата от 3000.00лв., срещу задължението му да я върне в
срок до 15.03.2018г. на 24 месечни вноски в размер на 185.46 лева, ведно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен процент от 41.17%, при годишен
процент на разходите от 49.89%. Договорът за потребителски кредит не страда от
пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи
изискванията на чл.11, ал.1, на чл.19 и чл.22 от Закона за потребителския
кредит. Анализирано съдържанието на договора за кредит обуславя извода, че е
спазена писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл.10
от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл.11, ал.1,
т.1-10, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит,
индивидуализация на страните по него, срок на договора, общия размер на
кредита, размер на лихвения процент,
годишния процент на разходите, условия за издължаване на кредита, ведно с
погасителен план /разбивка на главница и лихви/, както и останалото съдържание
по чл.11, ал.1, т.11 до т.26. Посоченият в договора размер на месечната
погасителна вноска – 185.46 лева, съвпада с тази посочена в графа 5 от
погасителния план, като не е налице разминаване от една стотинка, както е
посочено в обжалваното решение. В погасителния план страните са уговорили
преимуществено погасяване на възнаградителната лихва за сметка на главницата,
като по този начин предварително са регламентирали по какъв начин ще се
извършва прихващането на изпълнението. На това се дължат увеличаващият темп на
главницата и намаляващият темп на лихвата. Уговорката е въпрос на свобода на
договарянето и не създава неяснота, доколкото отделните компоненти от
погасителната вноска са разграничени и посочени по размер. Погасителният план,
както и общите условия са подписани от ответника, респективно са станали част
от договорното съдържание.
Видно
от представеното по делото преводно нареждане за кредитен превод на л.27 от
първоинстанционното дело, на 29.02.2016г. на ответницата е преведена сумата от
3000.00лв., на основание договора за кредит. С реалното усвояване на заемна
сума ищецът е изпълнил основното си задължение по договора, а за длъжника е
възникнало задължението да я върне в уговорения срок.
По искане на ответницата, обективирано в заявление
за промяна на погасителен план (л.41), между страните е сключен Анекс
1/13.09.2016г., с който страните са постигнали съгласие за отлагане плащането
на 5, 6 и 7 погасителна вноска. Изрично е посочено, че ответницата се задължава
да изплаща кредита си по погасителен план, който представлява неразделна част
от анекса. По силата на посоченото препращане същата е изразила съгласие със
съдържанието му. Още повече, че в новия погасителен план размерът на
погасителната вноска остава непроменен, като единствено е удължен срокът на
договора до 15.06.2018г., което представлява облекчаване на условията по кредита
по искане и в интерес на ответницата.
Падежът на договора е настъпил на 15.06.2018г.,
поради което следва да се приеме, че към момента на настоящото произнасяне
задълженията за главница и възнаградителна лихва са изцяло изискуеми. Доколкото
искът по чл.422, ал.1 от ГПК се счита предявен от датата на подаване на
заявлението, настъпването на изискуемостта на задължението в хода на процеса
следва да бъде зачетено по реда на чл.235, ал.3 от ГПК (така т. 1 от ТР от
02.04.2019г. по т.д. 8/2017г. на ВКС).
По делото няма спор, а и от представеното
извлечение по сметка се установява, че извършените от ответницата погашения по
договора са в общ размер на 1934.92 лева.
За да се определи обаче размерът на остатъчната неплатена главница, която ще се
дължи от ответника, съдът следва да се произнесе по действителността на клаузите
за възнаградителна лихва и на споразумението за допълнителен пакет услуги.
Според нормата на чл.19 от Закона за потребителския
кредит годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите съгласно
чл.19, ал.4 от цитирания нормативен акт не може да бъде по – висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на МС на Република България.
Към датата на сключване на договора за
потребителски кредит размера на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент определен от БНБ към тази дата 0.00% плюс десет пункта отгоре. В случая
определеният в договора размер на ГПР от 49.89 % не надвишава пет пъти размера
на законната лихва /50%/. Следователно посочената клауза не е нищожна на
основание чл.19, ал.5 от Закона за потребителския кредит. В тази връзка не се
явява и прекомерен размерът на уговорената лихва, като противоречащ на добрите
нрави. Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за
това, че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да
се избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка след като
сборът на договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания
от законодателя максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвения процент
от 41.17% кредитодателят не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. По същите мотиви се налага изводът, че не е налице някоя от
хипотезите на чл.143, ал.1, т.1 – 19 от Закона за защита на потребителите, тъй
като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за
сметка на длъжника и това да го постави в по – неравностойно имуществено
положение.
По
изложените съображения съдът намира, че клаузите за договорна лихва и ГПР са
действителни, поради което ответникът дължи заплащане на възнаградителна лихва
в посочения в договора размер – 1451.04 лева.
Видно от представения Договор между страните е, че кредитополучателят
е избрал да закупи пакет от допълнителни услуги, който не е задължително
условие за отпускане на кредита или за получаването му при предлаганите
условия. Видно е още, че възнаграждението за закупения пакет е 3000.00 лв., а
размерът на вноската 125 лв., а стойността на пакета е добавен към размера на погасителната
вноска по кредита.
От представеното Споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги, се установява, че негов предмет е задължението на
кредитора да предостави на клиента, по негово искане и при изпълнение на
изискванията залегнали в ОУ, една или всички от посочените услуги: -
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; - възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; - възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; - възможност за смяна на дата на падеж и
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Съдържанието
на всяка от допълнителните услуги е разписано в ОУ към Договора за кредит.
Страните се договорили, че 15 % от възнаграждението по закупения пакет, но не
повече от 300 лв., представляват стойността на разходите за предоставената
услуга приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски
кредит, която е разсрочена и е част от
вноските по закупения пакет и се дължи и при предсрочно погасяване.
Съставът
на ВОС намира, че съдържанието на допълнителния пакет услуги, по съществото си
не представлява реално предоставени допълнителни възможности или преференциални
условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и които да носят
допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано изискването на възнаграждение,
което е в размер равен на предоставената в заем сума. Нещо повече, както и
самият въззивник признава, стойността на допълнителния пакет не се дължи заради
предоставяне на услугите в него, а заради предоставяне на „възможността“
кредитополучателят да поиска някоя от изброените услуги. Следва да бъде
посочено, че съобразно клаузите на ОУ, уреждащи съдържанието на допълнителните
услуги, се налага изводът, че ползването на всяка от тях е обусловено от
насрещната воля на кредитора, което само потвърждава изложеното по-горе, че не
се касае за допълнителни ползи или преференции на кредитополучателя. Това се
отнася и за услугата „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит“, тъй като изначално липсва яснота какъв е срокът за разглеждане и
изплащане на кредита в случай, че не бъде избран допълнителен пакет. Доколкото
договорът е двустранен, поначало всяка една от услугите представлява част от
процеса на първоначално и последващо договаряне между страните, през който
процес, всяка една е длъжна добросъвестно да упражнява и изпълнява
предоставените й със закона права и вменените задължения. Стремежът към парично
компенсиране на едната страна по договора за това и то в размер равен на
предоставената в заем сума е неоправдано и създава предпоставки за
неоснователното й обогатяване.
Както
сам въззивникът сочи, стойността на допълнителния пакет услуги не е отчетен при
формиране на ГПР, свободата при определянето на който е ограничена с
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 3 ЗПК. В случая, чрез предвиденото
отделно заплащане за пакет услуги, без да е налице сигурност в тяхното
предоставяне и начисляването на стойността му още при сключване на договора
като част от погасителната вноска, води до извод за стремеж към заобикаляне на
цитираното ограничение и противоречие на сключеното допълнително споразумение с
императивните норми, предвиждащи защита на потребителите при сключване на
договори за потребителски кредит.
Изложеното
налага извод за неоснователност на претенцията за заплащане на сумата 2 177,84 лв.,
представляваща възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, поради
което и предявеният осъдителен иск подлежи на отхвърляне, а постановеното
първоинстанционно решение в същия смисъл – потвърдено в тази му част.
В обобщение съдебният състав намира, че с
извършените от ответника плащания по договора в размер на 1934.92 лева, на
основание чл.76, ал.2 от ЗЗД същият е погасил изцяло задължението си за
възнаградителна лихва в размер на 1451.04
лева и частично задължението си за главница до размера от 483.88 лева.
Неизплатеният остатък от главницата възлиза на 2516.12 лева, поради което с
оглед диспозитивното начало, предявеният иск се явява основателен за пълния
претендиран размер от 2439.86 лева. С оглед изложеното в
частта, с която осъдителната претенция с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД за
възнаградителна лихва е отхвърлена, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, макар и по различни съображения, а в частта, с която искът с правно
основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД за главница е отхвърлен за
разликата над 1065.08 лева до 2439.86 лева, следва да бъде отменено и вместо
него бъде постановено друго, с което искът бъде уважен.
По отношение на разноските:
Формираният различен краен извод на двете
инстанции налага да бъде ревизирано първоинстанционното решение и в частта за
разноските, като в тази част същото следва да бъде отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, в полза на въззивника следва да бъдат присъдени разноски
съразмерно с уважената част от исковете в размер на 872.47 лева, от които 115.41
лева – за заповедното производство, 449.18 лева - за първата инстанция и 307.88
лева – за въззивната инстанция.
В полза на въззиваемия не се присъждат
разноски поради липсата на сторени такива в настоящото производство.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
решение №1213/22.03.2019г., постановено по гр.д. №
2455/2018г. на ВРС, В ЧАСТТА, с
която е отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* срещу К.Н.М., ЕГН **********, с
адрес ***, иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК,
вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане за главница по договор за
потребителски кредит № **********/29.02.2016г. за размер от 1374.78 лева, представляваща разлика над присъдения (1065.08 лева) до
претендирания (2439.86 лева) размер на главницата, за което е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 8665/23.10.2017 г. по
ч.гр.д. № 15967/2017 г. на ВРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението
по чл.410 от ГПК – 20.10.2017 г., до окончателното изплащане на задължението,
както и в частта за разноските И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че К.Н.М., ЕГН **********,
с адрес ***, дължи на „Профи Кредит България” ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, бул. „България“, 49, бл. 53 Е, вх. В, сумата от 1374.78 лева, формирана като разлика
над 1065.08 лева до 2439.86 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № **********/29.02.2016г.,
за която е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 8665/23.10.2017 г. по ч.гр.д.
№ 15967/2017 г. на ВРС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението
по чл.410 от ГПК – 20.10.2017 г., до окончателното изплащане на задължението,
на основание чл. 422, ал.1, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№1213/22.03.2019г., постановено по гр.д. № 2455/2018г. на ВРС, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* срещу К.Н.М., ЕГН **********, с
адрес ***, искове с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата
от 898.42 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит № **********/ 29.02.2016г. за периода от 16.01.2017г. –
15.06.2018г. и сумата от 2 177,84 лв., представляваща възнаграждение по споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за потребителски
кредит № **********/
29.02.2016г.
ОСЪЖДА К.Н.М., ЕГН **********, с
адрес ***, да
заплати на „Профи
Кредит България” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България“, 49, бл. 53 Е,
вх. В,
сумата
от 872.47 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски, формирана както
следва: 115.41 лева – за заповедното производство, 449.18 лева - за първата
инстанция и 307.88 лева – за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл. 280,
ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.