№ 61
гр. Разград, 30.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на двадесет и седми
януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА
като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско
дело № 20243330101948 по описа за 2024 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл.
22 от ЗПК.
Образувано е по искова молба от Д. А. А. от с. Благоево, обл. Разград, чрез
процесуалния представител адв. Н. М. от АК Ямбол, против „СИТИ КЕШ“ ООД гр. София,
с която моли съдът да приеме за установено в отношенията между страните, че сключеният
между тях Договор за паричен заем № 1032899/08.03.2024 г. е нищожен на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Сочи се, че ищцата е страна по Договор за потребителски кредит № 1032899,
сключен с ответното дружество на 08.03.2024 г., по силата на който получила сумата от 1500
лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 50 % и ГПР в размер на 62,55 %, със срок за
погасяване на кредита на 12 месечни вноски и крайна падежна дата 10.03.2025 г. На
основание чл. 5 от договора за кредит страните се споразумели договорът да бъде обезпечен
с поне едно от посочените обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица,
които трябвало да отговарят на определени изисквания или безусловна банкова гаранция.
Съгласно чл. 11 при неизпълнение на това изискване заемателят дължал на заемодателя
неустойка в размер на 1 815.28 лв., която предвидили да се плаща разсрочено като се
кумулирала към падежните вземания по погасителния план.
Счита, че не дължи изпълнение на вземанията за неустойка и договорна лихва, тъй
като те намирали своето основание в нищожната кредитна сделка. Процесният договор бил
нищожен, поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното
съдържание по чл. 11, ал. 1. т. 9 от ЗПК – договорната лихва, която не пораждала валидни
правни последици, поради нейното противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД), значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, водеща до
злепоставяне интересите на потребителя на финансовите услуги с цел извличане на
собствена изгода от страна на кредитора.
Договорът бил нищожен и като сключен при неспазване изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл. 22 от
1
ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ. В него не била включена
скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че уговореният в договора
ГПР 62.55 % излизал извън законоустановените рамки, очертани в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размера на
ГПР.
На собствено основание нищожна била и клаузата за неустойка, която предвиждала
силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението. Така се създавали предпоставки
кредиторът да получи вземане, некоректно наименувано като „неустойка“, която изначално
не притежавала обезпечителна и обезщетителна функция, а съставлявала скрито оскъпяване
на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 от ЗПК, неизпълнението на изискванията в
съдържанието на договора да бъдат включени точни, верни и действителни съществени
елементи на договора за потребителски кредит, водело до изначална недействителност на
кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 от ЗПК, а именно –
потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не и лихва и
други разходи по заема.
Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била нищожна като
противоречаща на добрите нрави по чл. 26 от ЗЗД, като неравноправна по смисъла на общия
фактически състав на чл. 143 от ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла
на чл. 21 от ЗПК. Договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 50.00 % бил
прекомерно висок, като договорката за лихва се явявала нищожна, поради прекомерност, тъй
като се надвишавал трикратният размер на законната лихва. Уговарянето на такъв висок
размер на възнаградителната лихва било противно на добрите нрави, тъй като се получавало
неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически по-слаб участник в
оборота. Следователно, уговорката за размера на лихвата до такава степен противоречала на
справедливостта, че се явявала нищожна. След като тази уговорка била нищожна,
кредиторът не можел да я ползва като правно основание за претендиране заплащането на
лихви по съдебен ред.
Твърди се, че размерът на договорната лихва е подвеждащ, тъй като към него би
следвало да се добави уговорената неустойка за неосигуряване на поръчител или банкова
гаранция, която се явявала скрита лихва. Вземането по чл. 11 от потребителския договор
имало характер на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавало
присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функция. Кредиторът именувал
вземането „неустойка“, за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, разходите за обезщетения не се вземали предвид при
изчисляване на ГПР. Така търговецът си гарантирал получаване на вземането срещу
предоставените в заем средства, чрез създадените от него предпоставки за сигурно
неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на
банкова гаранция.
Счита, че уговорената възнаградителна лихва е неравноправна по смисъла на чл. 143
от 33П, защото при сключване на договора потребителят не можел да прецени обхвата на
поетото от него задължение, като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена по
кредита в размер на 50.00 %. В нарушение на чл. 147, ал. 1 от ЗПК на заемателя не било
оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо, какви са икономическите
последици на поетото от него задължение и какъв е действителният размер на
възнаградителната лихва, а бил заблуден, че нарушава договора и на това основание
трябвало да престира неустойката по чл. 11 от същия.
Не били изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, според който
кредиторът следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на
лихвения процент. Под „условия за прилагане“ се имало предвид предварително разяснени
на потребителя и инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения
2
процент, от които да става ясно как се начислявал този процент за възнаградителна лихва:
дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на
извършените погасявания от длъжника, или по някакъв друг свободно избран от страните
начин и оттук – дали вноските са анюитетни или намаляващи. Счита, че в конкретния
случай действителният ГПР е различен от посочения в договора, а кредиторът, вписвайки
ГПР от 62.55 %, е заблудил потребителя, което водело до неравноправност на уговорката за
ГПР, поради заобикаляне изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. На това основание и
съгласно чл. 21 от ЗПК, клаузата за ГПР била нищожна, с произтичащите правни последици
по чл. 22 от ЗПК – нищожност на цялата кредитната сделка, поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит. Вземането по чл. 11 от
процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в
размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл. 19, ал. 3. т. 1 от ЗПК. Договорната
лихва, като разход по кредита, съобразно повелителните изисквания на чл. 19. ал. 1 от ЗПК
следвало да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по
договора в размер на 50.00 % без в него да е включена скритата лихва по чл. 11 от договора
имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 62.55 %. Посочването в
договора на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация и
следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Освен това, в
процесния договор кредиторът се задоволил единствено с посочването на абсолютните
стойности на лихвения процент и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите – кои компоненти точно са включени в него и
как е формиран, което от своя страна нарушавало основното изискване за сключване на
договора по ясен и разбираем начин.
Съгласно процесния договор неустойката се дължала при неизпълнение на договорно
задължение, което обаче не съставлявало основната престация по договорът и се престирала
независимо дали кредиторът претърпял вреди от настъпило неизпълнение. Вредите,
компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито е конкретен
отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към
търговеца, доставчик на финансовата услуга, сам да оцени платежоспособността на
потребителя и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
добросъвестно цена за ползване на кредита и наличния риск. Неустойката не притежавала и
обезпечителна функция, доколкото било уговорено, че се дължи в тридневен срок след
сключване на договора. В чл. 71 от ЗЗД се предвиждали различни правни последици при
непредоставяне на обезпечение, а именно – право на кредитора да обяви предсрочна
изискуемост на вземанията си, отчитайки легитимния му интерес да измени облигационната
връзка при невъзможност да гарантира събирането им. В процесния договор, в разрез с
нормалното търговско развитие на правоотношенията, били предвидени различни правни
последици, което разкривало целта му – да предвиди силно ограничителни изисквания за
предоставяне на обезпечение, за да си гарантира допълнителната икономическа облага,
подвеждащо именувана като неустойка.
В заключение счита, че не е приложима и нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и
нищожността на посочената клауза обуславяла недействителност на целия договор, поради
което сключеният между страните Договор за паричен заем № 1032899/08.03.2024 г.
следвало да бъде прогласен за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл.
22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона. Претендира разноски,
като прави възражение за прекомерност на юрисконсултско/адвокатско възнаграждение на
ответника.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба, но в
молба по даване ход на делото изразява становище за неоснователност на исковите
претенции, като прави искане за тяхното отхвърляне.
3
Твърди, че на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна
клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и
без нея, а настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от
съществените параметри на договора за заем, а била договорена между страните, за да
обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Ако неустойката се приеме
за нищожна, то същата следвало да се счита изначално за неуредена между страните, поради
което твърдението за нищожност на целия договор заради това, че тя не била включена в
ГПР, се явявали неоснователни.
Счита, че при формирането на годишния процент на разходите били спазени всички
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. В договора за потребителски кредит ясно бил
посочен размерът на ГПР и начинът на формирането му, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК компоненти. Уговорената неустойка не била и не
следвало да бъде включвана в ГПР. Неустойката била проявление на свободата на
договаряне между страните, като в настоящия случай се уговаряла като плащане, в случай
че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ясно било, че
изначално е невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, който бил сбор от
разходите, представляващи цената за предоставената на потребителя услуга. За да бъде
информирано решението на кредитополучателя, същият следвало да е наясно
предварително за размера на тази цена. Позовава се на Директива 2008/48/ЕО, която в чл. 19,
т. 2 сочи, че „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определят
общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“.
Неустойката обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по
сключения договор. В настоящия случай, освен че неустойката била дължима от
потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като
фиксиран размер и двете страни били наясно с размера й още преди да настъпи
неизпълнението на задължението, което обезпечавала.
Разходите, включени в ГПР били такива, с които кредиторът е наясно към датата на
сключване на договора. В случая неустойката била индивидуално договорена между
страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – тя би била дължима след
сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на
задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще
възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като
фиксирана сума и разсрочването й на вноски било изцяло в полза на потребителя.
Обстоятелството, че тя се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение било недвусмислено уговорено в чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от договора и изрично
било посочено, че неустойката не се включва в ГПР.
Прави се възражение за недължимост на адвокатското възнаграждение на ищеца,
евентуално – въвежда доводи за прекомерност на същото.
След анализ на представените по делото доказателства, съдът установи следното от
фактическа страна:
Не се спори, че на 08.03.2024 г. между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № 1032899, с който на ищцата е предоставена сума в размер на 1500,00 лева при
фиксиран годишен лихвен процент 50,00 % и ГПР 62,55 %, със задължението да погаси
кредита, възлизащ на обща стойност 2 072,72 лв., на 12 месечни вноски, като първите пет са
на стойност 62.50 лв., а останалите седем – по 251,46 лв., с крайна падежна дата 10.03.2025 г.
Видно от приложения договор, в чл. 5 от същия, страните се споразумели същият да
бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения: безусловна банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят на определени
4
изисквания, изчерпателно посочени в договора. Наред с това страните се споразумели
обезпечението да бъде предоставено от кредитополучателя в срок до 3 дни от сключване на
договора. Съгласно чл. 11 от договора, при неизпълнение на това изискване
кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 1 815.28 лв., която
предвидили да се плаща разсрочено като се кумулирала към падежните вземания по
погасителния план.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите и
възраженията на страните, намира от правна страна следното:
Процесният договор има всички характеристики на договор за потребителски кредит
по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. По силата на чл. 24 от ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат и
чл. 143 – 148 от Закона за защита на потребителите. С посочените текстове се регламентира
защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи в потребителските договори.
Легалната дефиниция за неравноправна клауза се съдържа в чл. 143 от ЗЗП и това е всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като в ал. 2 са изброени видовете неравноправни договорни
клаузи. Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е необходимо
съобразяването му с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9, като при неспазването им, договорът за потребителски кредит следва да бъде
обявен за недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК. От това следва, че при неспазване на
изброените в чл. 22 от ЗПК императивни изисквания на чл. 11 от ЗПК, касаещи
съдържанието на договора, се стига до неговата нищожност, като в конкретния случай съдът
намира за основателни доводите на ищеца за нарушаване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, доколкото в договора за кредит е посочен ГПР в размер на 62,55 %, който явно и
недвусмислено противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като надхвърля пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. Това явно нарушение на закона е достатъчно
за уважаването на предявения иск на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
От друга страна, съдът намира, че дори този размер на ГПР, определен в разрез с
императивните норми, не е реално приложимият по договора, предвид признанието на
ответника, че неустойката не е включена в изчисляването му. С включването на неустойката
към погасителните вноски очевидно се цели скрито оскъпяване на кредита, тъй като
посоченият размер на ГПР от 62,55 % нараства много над тази стойност и така обогатява
неоснователно кредитора, въвеждайки допълнителен източник на доход на икономически
по-силната страна, извън годишният лихвен процент. Съгласно чл. 19 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая с въведената
клауза за дължимост на неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а
според чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, която има за
цел или резултат заобикаляне на законовите изисквания, е нищожна. Затова и законът
въвежда задължението в договора за кредит да бъде подробно описан начинът на формиране
на ГПР, като по делото се установи, че в процесния договор това не е направено, а
единствено е посочен общ размер на ГПР, който освен че надхвърля максимално допустимия
5
от закона размер, е и некоректно определен, което води до засягане на правата на
потребителя в една много съществена степен.
Наред с горното, съдът приема, че в процесния договор клаузата за заплащане на
неустойка е неравноправно договорена от страна на ответника в качеството му на доставчик
на финансова услуга, тъй като е извършена в нарушение на добросъвестността. Съгласно
посоченото в договора, неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
което обаче не е основната престация по договора. Освен това неустойката се дължи
независимо дали кредиторът търпи вреди от настъпило неизпълнение. Вредите,
компенсирани с неустойката са в пряка връзка с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към
търговеца, доставчик на финансовата услуга, сам да оценява платежоспособността на своя
длъжник и единствено при преценка за наличие на кредитоспособност да му предложи
добросъвестно цена за ползване на кредита, отчитайки наличния риск. Доколкото е
уговорено, че неустойката се дължи в срок до три дни след сключване на договора, то не
може да се приеме, че същата притежава и обезпечителна функция, а прехвърля риска от
евентуална бъдеща неплатежоспособност на длъжника върху него самия като обременява
дълга с неустойка в случай на непредставяне на обезпечение, което изначално е очевидно, че
няма да бъде представено от кредитополучателя, предвид тежките финансови условия, на
които следва да отговарят поръчителите или условията по изискваната банкова гаранция.
Правните последици при непредоставяне на обезпечение са посочени в чл. 71 от ЗЗД и
предвиждат възможност за кредитора да поиска изпълнение на задължението и преди
настъпване на срока. В случая, в процесния договор е налице хипотезата, при която
търговецът, с цел да извлече за себе си значително по-голяма печалба от предвидените
ограничения в ЗПК, е въвел клаузата за уговаряне на неустойка, осъществявайки нелоялна
търговска практика, като е предвидил изначално неизпълними изисквания за предоставяне
на обезпечение, за да си гарантира допълнителна икономическа облага, именувайки я
неустойка. Уговарянето й в размер на 1 815.28 лв., съгласно чл. 11 във вр. с чл. 5 от
договора, надхвърля размера на дадената в заем сума от 1 500 лв., което на практика дава
възможност на кредитора да увеличи своята печалба до размер, който явно противоречи на
изискванията за добросъвестност и води до нищожност на тази клауза.
Изложеното дава основание да се приеме, че процесният Договор за потребителски
кредит противоречи на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което води до
неговата недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, а оттам и до основателност на
предявения иск, с оглед на което същият следва да бъде уважен, тъй като не са налице и
предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, на ответника следва да
бъдат възложени разноските, сторени от ищеца в размер на 155,52 лв. държавна такса и 688
лв. за адвокатско възнаграждение. Ответникът е направил възражение за недължимост на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, поради липса на
разписка, удостоверяваща неговото плащане, което е неоснователно. В приложения договор
за правна защита и съдействие договореното възнаграждение е в размер на 688 лв., от което
внесената в брой сума е 688 лв., т. е. пълният размер на хонорара. Съгласно т. 1 от тълк.
решение № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, „Съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В
договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се
представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното
плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“
Евентуално се възразява за прекомерност на това възнаграждение, което също е
неоснователно, тъй като не надвишава минималния размер, определен по чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
6
Воден от горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на потребителски кредит № 1032899, сключен на
08.03.2024 г. между Д. А. А. с ЕГН ********** от ***************************** и
„СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, по предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД
във вр. с чл. 143 от ЗЗП във вр. с чл. 22 от ЗПК.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представляван от управителя
Н. Пенчев Пенчев, да заплати на Д. А. А. с ЕГН ********** от
*****************************, сумата от 843,52 лв. разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Разград в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
7