Р  Е  Ш  Е  Н  И   Е

                            град София, 06.01.2021 година

В   ИМЕТО   НА   НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав, в публично заседание на тридесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

 

СЪДИЯ:  НЕВЕНА ЧЕУЗ

при секретаря Радослава Манолова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 3 227 по описа на 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

        Предявени  обективно и субективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26 ал.1 пр. 1 от ЗЗД и чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД.

          Ищците С.Д.П. и В.К. Т. - П. твърдят, че е в договорни отношения с ответника по силата на договор за ипотечен кредит, сключен на 08.09.2008 г. за закупуване на недвижим имот. Изложени са твърдения, че с оглед на същия банката – ответник им е предоставила кредит в размер на 70 000 евро. Твърди се, че съобразно т.4.1 от договора бил формиран ГЛП в размер на 7,8% към датата на сключване на договора, формиран от сбора на БЛИ и надбавка.  Твърди се в исковата молба, че считано, от момента на сключване на договора индексът EURIBOR бележел траен и последователен спад, като променливите стойности на индекса не били взети предвид от банката – ответник при изчисляване на дължимата от кредитополучателите лихва. Изложени са твърдения, че чл. 9.4 от ОУ към договора е нищожна поради противоречие със закона и същата съставлява неравноправна клауза. Твърди се, че с оглед твърдяната нищожност на клаузата в периода 01.10.2013 г. – 01.03.2019 г. са платили на ответното дружество без основание лихви на стойност 18 066, 79 евро, с която сума банката се е обогатила неоснователно при начална липса на основание.

          При тези фактически твърдения е обоснован правен интерес от исковете и ищците са сезирали съдът с искане да установи спрямо ответника нищожността на клаузата на чл.9.4 от ОУ към договора, сключен на 08.09.2008 г. и да осъди ответника да им заплати сумата от 18 066, 79 евро – получена при начална липса на основание лихви по договора за кредит в периода 01.10.2013 г. – 01.03.2019 г. Претендира се и законна лихва върху сумата, както и сторените по делото разноски.

          Ответникът „У.Б.” АД, редовно уведомен, оспорва исковете по подробни съображения, изложени в писмен отговор вкл. възражение за изтекла погасителна давност.

          Депозирана е допълнителна искова молба. Допълнителен отговор не е заявен.

          Искове се поддържат в открито съдебно заседание от адв. Т.. Депозирани са и писмени бележки.

          Възраженията на ответника се поддържат в открито съдебно заседание от адв. Б.. Депозирани са и писмени бележки. Претендират се разноски.

    Съдът като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съобразно приетият доклад по делото, намира за установено от фактическа страна следното:

            Видно от представения по делото договор за банков кредит на физическо лице № 156 на 08.09.2008 г. С.Д.П. и В.К. Т., от една страна, и „У.Б.” АД, от друга страна,  са постигнали съгласие да сключат договор, по силата на който банката, като кредитодател, е предоставила на двете физически лица, като кредитополучатели, кредит в размер на 70 000 евро за „довършителни работи“, обезпечен чрез договорна ипотека в полза на банката върху недвижим имот срещу насрещното задължение сумата да й бъде върната на месечни вноски, включващи главница и лихва, чийто размер е определен в погасителния план към договора в срок до 20.08.2043 г.

     Страните са се съгласили  кредитополучателят да дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/ плюс договорна надбавка от 3,32 %  /т.4.1 от договора/. Съобразно т.9.4 от общите условия при кредити с издължаване на анюитетни вноски при всяко нарастване на БЛП с повече от 0,5% спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя ГЛП в същия размер като промяната влиза в сила автоматично с публикуване на новата стойност на съответния лихвен индекс като банката може да промени по своя преценка размера на анюитетната вноска и в интерес на кредитолучателя, включително и към момент, различен от промяната на лихвения процент.

          Представена е писмена кореспонденция между страните – писма, жалби, предложение за извънсъдебна спогодба.

          По делото е  изслушано и прието заключение на съдебно счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице П.Д..

          При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

          Страните по делото не са формирали спор относно факта, че са в договорни правоотношения, а това се установява и от ангажираните по делото писмени доказателства. Не е спорен и фактът, че ответникът е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ищците са потребители, съгласно легалната дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор. В тази връзка с оглед императивният характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016 г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС /.          

          За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправност на клаузата на т. 9.4 от общите условия към договора за кредит, с които е сезиран настоящият съдебен състав, от които ищецът пряко черпи права, за защита на интересите си следва да се има предвид дефинитивната норма на чл. 143 от ЗЗП, където законодателят е установил характеристиките на неравноправната клауза, а именно това е всяка договорка  във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката като позволява на търговеца  да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т.10 от същата разпоредба/  или му дава право да увеличи цената на услугата без потребителя да има право да се откаже от договора /т.12 от същата разпоредба/. Санкцията при наличие на такава уговорка е установена в нормата на чл.146 от ЗЗП, където законодателят е предписал нищожност на  неравноправните клаузи в договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени. В нормата на чл. 144 от ЗПП са предвидени и други хипотези, изключващи приложното поле на чл. 143 от ЗПП  и касаещи клаузи, с които доставчикът на  финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим се от потребителя или към сделки с финансови инструменти и услуги, чиято цена  е свързана с колебанията на борсов курс или индекс. 

          С оглед заявените възражения на ищцовата страна досежно неравноправността на процесната клауза на ОУ към договора, настоящият съдебен състав намира, че същата не предвижда възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижение на борсовия индекс EURIBOR, приложим при определяне на БЛП при кредити в евро, съобразно т.9.2.2 от ОУ, а същото е поставено само на субективната преценка на съконтрахента – банкова институция, което по естеството си създава значително неравновесие между страните по кредитното правоотношение и не попада в хипотезата на допустима едностранна промяна на договорна лихва по кредит по смисъла на чл. 144 ал.3 т.1 от ЗЗП, което обуславя  неравноправността на горецитираната клауза.

          С оглед на горните съображения и по аргумент от чл.146, ал.1 ЗЗП, за да изключи нищожността й, ответникът следва да докаже, че тя е индивидуално уговорена, за което по делото няма данни, а и не са наведени твърдения. Извод за индивидуална уговорена клауза не може да се извлече и по тълкувателен път с оглед характеристиката на договора с приложими общи условия към него като договор, при които отнапред са предвидени отделните клаузи от една от страните по него, а индивидуално се уговаря единствено същественото съдържание на договора, за да може той да породи правно действие.

          С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че процесната по делото клауза от ОУ към сключения от страните договор е нищожна и като такава не е проявила правни последици. Предвид което заявеният установителен иск е основателен и следва да бъде уважен.

          На следващо място, следва да се има предвид, че вземането за връщане на дадено при изначална липса на основание за получаването му се поражда при следните предпоставки: даване и получаване на нещо, при липса на основание за получаването, респ. даването. Следователно в тежест на ищеца е да докаже даването, респ. получаването, а в тежест на ответника е да докаже основанието за това. Предмет на същия е реституция на парични средства, за които в исковата молба се твърди, че са недължими поради нищожната клауза на т.9.4 от ОУ към договора. По съображенията, изложени по-горе е установена, според настоящия съдебен състав, твърдяната нищожност. С оглед установената нищожност на разпоредбата и предвид обстоятелството, че банката не е съблюдавала изчислението на БЛП, съобразно уговорката, постигната от страните в т.4 от договора. В цитираната точка от договора страните са постигнали съгласие годишният лихвен процент по договора да се формира от базовия лихвен процент и фиксирана надбавка по него /3,32%/. Съобразно т.9.2.2 от ОУ към договора базовия лихвен индекс за кредити в евро е едномесечния EURIBOR, публикуван на страницата на REUTERS в 11.00 часа централноевропейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец. Съобразно постигната уговорка за начина на изчисление на годишния лихвен процент по договора вещото лице по ССчЕ е обосновало извод, че размерът на дължимата от кредитополучателя договорна лихва за периода 01.10.2013 г. – 01.03.2019 г. възлиза на сумата от 10 793, 41 евро. Вещото лице е посочило в заключението си, че за същия период ищците са платили като договорна лихва сума в размер на 27 937, 79 евро като по този начин е надплатена сумата от 17 144, 38 евро. Платеното при начална липса на основание подлежи на връщане с оглед нормата на чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД. Същото е заплатено с оглед неравноправната клауза на т.9.4 от ОУ на договора и несъобразяване с възприетата методология за определяне на ГЛП, уговорен от страните, съобразно чл. 4 от договора за кредит, поради което сумата е платена без основание и подлежи на връщане. 

          При проведено насрещно доказване ответникът е противопоставил възражение за изтекла погасителна давност. Вземанията за неоснователно обогатяване се погасяват с общата петгодишна давност. С оглед началната дата на процесния период, съпоставен с датата на депозиране на исковата молба в съда вземанията на ищеца са погасени по давност за периода 01.10.2013 г. – 07.03.2014 г. С оглед изготвената ССчЕ и при съблюдаване правилото на чл. 162 от ГПК, предвид непълния месец, попадащ в периода, вземанията на ищеца за този период възлизат на сумата от 1 019,89 евро /таблица 2, стр. 111/ т.е. искът следва да се уважи за сумата от 16 124, 49 евро и се отхвърли за горницата до сумата от 17 144, 38 евро като погасен по давност, а до пълния предявен размер от 18 066, 79 евро като неоснователен и недоказан.

          При този изход на делото на спора право на разноски имат и двете страни по спора. На основание чл. 78 ал.1 от ГПК на ищците се следва сумата от 1 689, 86 лв. – припадащата се част от внесената ДТ и депозит за експертиза, съразмерно уважената част от исковете. На ищеца П. се следва и припадащата се част от заплатеното адвокатско възнаграждение, което с оглед уважената част от исковете възлиза на 892, 49 лв. На основание чл. 78 ал.3 от ГПК ответникът има право на разноски за адвокатско възнаграждение и депозит за експертиза, съобразно отхвърлената част от исковете респ. предвид депозирания списък по чл. 80 от ГПК. Ищецът е заявил своевременно възражение по смисъла на чл. 78 ал.5 от ГПК досежно размера на адвокатското възнаграждение. С оглед фактическата и правна сложност на делото, извършените по него процесуални действия, цената на заявените искове и при съблюдаване на размерите, посочени в Наредба 1/2004 г. настоящият съдебен състав намира заявеното възражения за неоснователно, доколкото минималното възнаграждение, определеното по сочената наредба възлиза на 1 890, 08 лв., което като аритметична сума надвишава заплатеното на процесуалния представител на ответника възнаграждение в рамките на настоящото производство. Припадащата се част от разноските на ответника с оглед отхвърлената част от исковете възлиза на сумата от 204, 26 лв.

          Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

          ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, по предявените от С.Д.П., ЕГН ********** и В.К. Т. – П., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: *** – адв. П. искове с правно основание чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД срещу „У.Б.” АД, ЕИК ******, със съдебен адрес:***, офис 4 – адв. Б. като противоречаща на чл.143, ал.2 т.3 от Закона за защита на потребителите клаузата на чл. 9.4 от общите условия към договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 156/08.09.2008 г. 

          ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК ******, със съдебен адрес:***, офис 4 – адв. Б. да заплати на С.Д.П., ЕГН ********** и В.К. Т. – П., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: *** – адв. П. на основание чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 16 124, 49 евро - недължимо платени лихви в периода 08.03.2014 г. – 01.03.2019 г. по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 156/08.09.2008 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.03.2019 г. до окончателното изплащане на задължението като отхвърли исковете за горницата до 17 144, 38 евро и за периода 01.10.2013 г. – 07.03.2014 г. като погасени по давност, а за горницата до пълния предявен размер от 18 066, 79 евро като неоснователни, както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 1 689, 86 лв.  – разноски за ДТ и депозит за експертиза.

          ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК ******, със съдебен адрес:***, офис 4 – адв. Б. да заплати на С.Д.П., ЕГН **********, със съдебен адрес: *** – адв. П. на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 892, 49 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.

          ОСЪЖДА С.Д.П., ЕГН ********** и В.К. Т. – П., ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес: *** – адв. П. на основание чл.78, ал.3 от ГПК да заплатят на „„У.Б.” АД, ЕИК ******, със съдебен адрес:***, офис 4 – адв. Б. сумата от 204, 26 лв. – разноски.

          РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от връчването на съобщението до страните.

                                                             СЪДИЯ: