Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 24.01.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети и четвърти октомври през 2018 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА
гр.дело № 1649 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273
от ГПК.
С решение №
187725 от 07.08.2017 г., по описа на СРС, ГО, 24 с-в, е осъдено „Ю.Б.“ АД да
заплати на М.Д.Д.
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, следните суми : сума в размер на 4470,68 лева, недължимо
платена от
ищеца в резултат от неправомерната едностранна промяна на лихвения процент за
периода от 27.09.2007г. до 06.06.2013г., сума в размер на 6728,67 лева, надплатена от ищеца в поради
валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от 27.09.2007Г. до
06.06.2013г., в качеството му на кредитополучател по сключен Договор за кредит
№ HL 27800/27.09.2007 г. г., сума в размер
на 45,49
лева, надплатени такси за управление на кредита./ведно със законната лихва върху тези суми от датата на подаване
на исковата молба в съда - 06.06.2013 г. до окончателнотоим изплащане, като е отхвърлен иска за връщане на надплатена таскса за разликата от уважения
размер 45,49 лв. до пълния предявен такъв от 105,50 лева, като неоснователен и
недоказан. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските, като е осъден
ответника „Ю.Б.“ АД да заплати на ищеца М.Д.Д. на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 4520,28 лева – разноски, и е осъден ищеца М.Д.Д. да заплати на „Ю.Б.“ АД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 85 лв.
- разноски по делото.
С последващо решение по реда на чл.247 от ГПК, №
273063 от 20.11.2017г., по молба на ищеца, първоинстанционният съд е допуснал
поправка на очевидни фактически грешки в горното решение по същество на спора,
като на стр.18, ред 25 и 26 вместо „Видно от текста на договора Банката
е предоставила стойността на 150 000 евро в швейцарски франкове, т.е. същата се
е лишила при подписването на договора от 150 000 евро. “ да се чете „Видно от текста на Договора Банката е предоставила стойността
на 45 000 евро в швейцарски фоанкове. т.е. съшата се е лишила при подписването на
договора от 45 000 евро“, на стр.22, абзац първи, ред 11 от решението вместо „...в качеството му на
кредитополучател по сключен Договор за кредит № HL 27800/27.09.2007г.“ла. се чете ..в качеството му на кредитополучател по сключен Договор
за кредит за. покупка на недвижим, имот N HL 27800/27.09.2007г. “, на стр.22, абзац втори, ред 5 и 6 от горепосоченото решение, вместо „надплатени
такси за управление на кредита“ да се чете надплатени такси за управление на кредита за периода
от 27.09.2007г. до 06.06.2013г.“.
С
последващо определение по реда на чл.248 от ГПК, определение № 419510 от 31.05.2018 г. по молби от двете страни по
спора, първоинстанционният съд е изменил горното решение от 07.08.2017 г. по
същество на спора, като е осъдил „Ю.Б.“ АД да заплати на М.Д.Д. на основание
чл.78, ал.1 от ГПК, още 603,88 лв. разноски, и е оставил без уважение
молбата на „Ю.Б.“
АД за изменение на решението относно определените с него разноски в полза на
ищеца.
Решенията
на първоинстанционния съд/СРС/ по същество на спора от 07щ.08.2017 г. и по
поправка на грешки от 20.11.2017 г., са
обжалвани с въззивни жалби от ответника „Ю.Б.“ АД.
Определението
на СРС по чл.248 от ГПК е обжалвано и от двете страни по спора с частни жалби.
Въззивните
жалби и частните жалби се разглеждат съвместно в настоящето въззивно
производство.
Ответникът
„Ю.Б.“ АД обжалва първоинстанционното решение в осъдителните му части, с
оплаквания за недопустимост, неправилност поради противоречие с материалния
закон и с процесуалния закон, водещи и до необоснованост поради противоречие
със събраните поделото доказателства и действителната воля на страните.
Оплакването
за недопустимост на решението в осъдителните му части се свежда до неприлагане
на чл.34 от ЗЗД при разглеждане н апредявените искове по чл.55 от ЗЗД, като
счита, че преди установяване нищоност на договор или негови отделни
разпоредби по съдебен път, не е
допустимо да се разглеждат претенции за връщане на дадено по нищожен договор, и
чл.34 от ЗЗД не може да се игнорира от актове на Съда на ЕС или Директива
93/13/ЕИО, доколкото последната е приложима ако е транспонирана в националното
законодателство съгласно чл.288 от ДФЕС. Твърди се, че недопустимо съдът е
изменил волята на страните по договора при липсата на предпоставките за това по
чл.299 от ТЗ и чл.300 от ТЗ. Излага и доводи, за неправилност на изводите на
СРС, че е налице значителна неравноправност между правата на банката и
кредитополучателя, че е налице неиндивидуална уговореност на отделни клаузи, на
които се основат исковете, че е налице нищожност на клаузи от договора като
неравноправни, че погасителната давност на вземането на ищеца е 5-годишна, а не
3-годишна. Обобщено оплакванията сочат на необоснованост на изводите на СРС и
на липса на доказателства, че банката да е получила печалби, ито да е получила
процесните суми от кредитополучателя, че кредитополучателят не е усвоил кредита
по блокираната сметка, по която е била преведена равностойността в швейцарски
франкове на 45 000 евро, т.е., че реално кредитополучателят не е усвоил швейцарски
франкове, като не са били взети предвид разясненията на вещите лица по
съдебно-счетоводните експертизи, че определянето на БЛП е в съответствие с
методологията, а надплащане на суми поради плащане в швейц.франкове е
„хипотетично“, а и последващото превалутиране било извършено съобразно волята
на кредитополучателя. Изразено е несъгласие и с извода на съда, че банката е
приложила за превалутираната вноска лихвения процент, който бил неизвестен и
неясен, също и извода на съда, че разпоредбата на чл. 22 от договора
представлява формално спазване на принципа на добросъвестност в чл. 143 ЗЗП,
както и че съществените параметри на договора били лишени от яснота и
прозрачност. Посочва, че кредитополучателят е направил съзнателен избор да
обвърже кредита си с швейцарския франк, защото това са били най-изгодните за
него условия като дължими суми в сравнение с кредити в лева или евро, като той
е имал възможност при неясноти да направи искания и възражения, и да потърси
независими консултанти за обсъждане на предложените условия за кредитиране. Сочи,
че СРС не е съобразил и сключените три допълнителни споразумения, с което
кредитополучателят изрично се е съгласил валутата по новите погасителни планове
да е в швейц.франкове. Твърди се още във въззивната жалба, че ако кредитът бил
в евро, възнаградителната лихва щяла да се формира по различен от договорения
начин за кредита в швейцарски франкове, тъй като за кредитите в евро не се
прилага БЛП за кредитите в швейцарски франкове и обратно, предвид и изяснетото
от ССчЕ, че промяната в размера на месечните вноски е вследствие на промяна в
приложимия БЛП, а не вследствие на промяна във валутните курсове. Излага
доводи, че тъй като съгласно чл. 2, ал. 1 от договора след усвояване на кредита
по посочената банкова сметка, ***не на кредитополучателя и кредитът е обвързан
с швейцарския франк, един от компонентите при формиране на годишната лихва е
БЛП на банката за кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период
на начисляване на лихвата. Посочва, че усвояването на кредита представлява
прехвърляне от страна на банката по сметка на кредитополучателя на договорените
суми по размер и валута, като при безкасово постъпване на суми „реалната“
разполагаемост със средствата не е задължителна. Обстоятелството, че банката е
заверила сметката на кредитополучателя с швейцарски франкове, означава, че тя е
разполагала с тази валута като ресурс, в който смисъл било и заключението на
ССЕ. Възразява, че по делото не са представени доказателства, от които да се
установява, че претендираните суми за валутни разлики са били изплатени от
кредитополучателите и получени от банката, както и че по отношение на
оспорените договорни клаузи са налице условията на чл. 143 ЗЗП, като в тази
връзка развива подробни съображения. Поддържа, че само по себе си договарянето
на кредитен лимит в швейцарски франкове не представлява неравноправна клауза, а
рискът от разликата във валутния курс се носи от двете страни. След като
кредитополучателят се бил задължил да връща получените средства в определена
валута, в негова тежест би била загубата, в случай че курсът се промени така,
че да трябва да разходва повече средства, както и обратното – за него биха били
ползите, ако курсът се промени така, че да са му необходими по-малко средства
за снабдяване с швейцарски франкове. Според въззивника не са налице основания
по чл. 143, вр. чл. 146 ЗЗП, тъй като изборът на валутата зависи изцяло от
волята на кредитополучателя. Кредитът бил усвоен в уговорената валута, а
превалутирането било извършено по изрично искане на кредитополучателя. Към
момента на усвояване на кредита швейцарският франк се считал за относително
стабилна валута и бил с благоприятен за ищеца курс спрямо лев/евро. Без
значение било дали при предоставяне на паричните средства банката е престирала
швейцарски франкове или евро/лева, тъй като кредитополучателят изрично се е
задължил да изплаща кредита в швейцарски франкове. В тази връзка клаузата на
чл. 6, ал. 2 от договора била действителна, тъй като не противеречала на
императивна законова норма, с нея не се създавало и неравновесие между правата
и задълженията на двете страни, поради което същата не била и неравноправна.
Курсът на валутата бил обективен факт, който зависел единствено от икономически
фактор, а не от субективната преценка и действия на кредитора. По аналогични
съображения не била нищожна и клаузата на чл. 22 от договора, с която
потребителят се е съгласил да поеме рискове и вреди, включително и пропуснати
ползи от промените в курс купува и/или продава на швейцарския франк, като тази
клауза произтичала от естеството на договора да задоволи нуждите на
кредитополучателя и не увреждала интереса му, макар и валутният риск да се носи
от него, тъй като кредиторът не може да определя и влияе върху валутния риск.
Твърди, че последващата операция по превалутиране на сумата е допълнителна и
независима от усвояването на кредита банкова услуга, която е изпълнена по
нареждане на ищеца, заявено още в договора за кредит. Моли да бъде взето
предвид заключение на Генералния адвокат N. Wahl,
представено на 27.04.2017 г. по дело C-186/16 във
връзка с преюдициално запитване по Директива 93/13/ЕИО, което се отнасяло
именно до липсата на неравноправност на кредитите в чуждестранна валута.
Поддържа се неправилност на обжалваното решение и по отношение уважения
осъдителен иск за надплатена лихва, тъй като съдът неправилно бил приел, че с
чл. 3, ал. 1 и ал. , чл.6, ал.3 и чл. 12, ал. 1 от договора е уредена
възможност банката едностранно да изменя размера на дължимата годишна лихва и
следователно тази клауза била приета за неравноправна по чл. 143, т. 10 и т. 12
ЗЗП, без да са били налице предпоставките, предвидени в тези разпоредби.
Неправилен бил и изводът на съда, че в процесния договор липсва клауза, която
да дава възможност на потребителя да прекрати договора. Сочи, че в закона не
било предвидено изискване за изрично вписване на възможност за незабавно
прекратяване на договора, тъй като такава възможност била гарантирана на всяка
от страните по силата на закона. Изложени са доводи, че сключването на договори
за кредит при променлива лихва е допустимо в чл. 58 ЗКИ, както и че
изпълнението на основното задължение на банката да предостави сумата по кредита
не е било поставяно в зависимост от условие, което да зависи единствено от
нейната воля. Поддържа се, че неправилно съдът е уважил и иска за надплатена
такса за управление, като посочва, че изчисленията на вещото лице са хипотетични
и не отговарят на реалните договорености между страните. Моли да се има предвид
и направеното възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че районният
съд не е обсъдил общите възражения на страната по предявените искове, които
отново е преповторил. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и
предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски по списък по
чл.80 от ГПК.
Ответната
страна по въззивната жалба –ищецът М.Д.Д.
чрез пълномощник адв. В., оспорва същата с писмен отговор, с възражения, че
решението на СРС не страда от сочените в жалбата пороци. Излага възражения по довода за недопустимост
на решението, сочещи, че не е необходимо клаузите, въз основа на които сумите
са заплатени, да бъдат прогласени за нищожни, за да се претендира връщане на
полученото без основание, като правото за възстановяване възниква със самото плащане
на всяка месечна вноска. Още: че пред първоинстанционния съд ответното
дружество не е представило доказателства, че оспорените клаузи са индивидуално
договорени, че договора липсвала договорка за това как се сформира базовият
лихвен процент и какво влияе върху него, не били посочени и основанията за
промяната му. Посочва се още, че съгласно решението по дело C-243/08 националният съд е длъжен да разгледа
служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице
необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Намира за
неоснователно твърдението, че договорът за паричен заем по ЗЗД не може да бъде
приравняван на договора за банков кредит по ТЗ и се позовава на решението по
дело C-26/13, според което частично нищожната клауза се
замества с диспозитивна разпоредба от националното право, каквато в случая е
чл. 430 ТЗ, вр. чл. 240 ЗЗД и задължението следва да се изпълнява във валутата,
в която кредитът е разрешен, усвоен и предоставен – в случая в евро. Намират за
правилен изводът на районния съд, че оспорените клаузи на договора са нищожни,
тъй като са неравноправни, във връзка с което са изложени подробни съображения.
Поддържа се, че методологията на банката съдържа твърде общи компоненти, които
не дават възможност да се предвиди кой икономически показател ще бъде съобразен
при промяна в БЛП, като вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза било
посочило, че липсва методика (формула) за изчисляване на БЛП на банката, поради
което е невъзможно да се определи какъв би трябвало да бъде БЛП на ответника за
процесния период, съответно размерът на месечните вноски съобразно изменението
в стойностите на компонентите от методологията. Твърди се, че банката е обезпечила
за себе си правото произволно при извършване на автономна преценка да изменя
БЛП като го увеличава със ставка, която намери за целесъобразна. Излагат се
доводи за несъстоятелност на възраженията за неприложимост на чл. 143, т. 12
ЗЗП поради липсата на предвидена изрична възможност за отказ от договора.
Ищците твърдят още, че през целия период на договора не са получавали и не са
разполагали с швейцарски франкове, което е било доказано от заключенията на
експертизите, като въпреки че кредитът е бил отпуснат и усвоен в евро, те са
били принудени да плащат месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове,
което представлява едностранно определяне на валутата, в която да се изплащат
месечните вноски и нарушава основния принцип кредитът да се издължава във
валутата, в която е усвоен. В тази връзкасе позовава и на ССчЕ, сочеща, че
банковата сметка, която е била заверена със сума в швейцарски франкове, е била
блокирана и ищецът е имал възможност да се разпореждат единствено с банкова
сметка ***. Поддържа се, че към момента на сключване на договора за кредит и
учредяването на ипотеката не е имало яснота относно размера на кредита в
швейцарски франкове, поради което договорът бил сключен при липса на съгласие
относно размера на кредита в швейцарски франкове, а освен това прехвърлянето на
риска върху кредитополучателя пряко противоречи на чл. 2, ал. 1 ЗКИ. Изложени
са и съображения, че клаузите на чл. 2 и чл. 22 са написани на неясен и
неразбираем език, в който смисъл имало становище и на Комисията за защита на
потребителите, прието по делото, че сключеният договор предвиждал гаранции и
предпазни клаузи, които изключвали възможността банката да понесе евентуални
неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския франк и създавал
значително неравновесие между правата на страните, тъй като за потребителя не
бил предвиден никакъв защитен механизъм, че правото на кредитополучателя да
поиска превалутиране на кредита за ограничаване на вредите от нарастващия
валутен курс било обусловено от съгласието на банката и можело да бъде
упражнено само ако е в интерес на кредитора. По отношение на направеното
възражение за изтекла погасителна давност се поддържа, че внесеното над размера
на дължимата вноска не е периодично плащане и не се погасява с изтичането на
тригодишна давност. Освен това по иск за връщане на дадено по нищожен договор
не се прилагал институтът на погасителната давност, което становище било
изразено в допълнителната искова молба. По изложените съображения се моли
обжалваното решение да бъде потвърдено. Моли се да бъде взета предвид и
цитираната съдебна практика на Съда на ЕС. Претендира разноски по списък по
чл.80 от ГПК.
С
въззивната жалба на ответника „Ю.Б.“ АД срещу решението по чл.247 от ГПК от
20.11.2017 г. са изложени оплаквания за неправилност поради допусната поправка
и на мотивите на решението, а сочената в обжалваното решение практика на ВКС с
решение по чл.290 от ГПК не била задължителна.
Ответната
страна по тази жалба-ищецът М.Д.Д., оспорва същата с писмен отговор чрез адв.В.,
с възражението, че поправките са допустими, а промяната в чл.290 от ГПК с ДВ,
бр.86/2017 г. не е била в сила към
момента на подаване на молбата му по чл.247 от ГПК.
С
частната жалба на ищеца М.Д.Д. срещу определението по чл.248 от ГПК от
31.05.2018 г. са изложени оплаквания за неправилно определяне на размера на
адв. възнаграждение от съда, в нарушение на
пар.2 от ЗДР на Наредба № 1/2004 г. на ВАдС. Счита, че след като
договорът за правна помощ между ищеца и адвоката е сключен при действието на
пар.2, то съдът не може да намали адвокатсото възнаграждение по чл.78, ал.5 от ГПК под 2-кратния размер на същото , определен съгласно Наредба 1/2004 г., или
в случая не по-малко от 3218,76 лв., вместо определения от СРС 1609,33 лв.
Освен това счита, че предвид фактическата
иправна сложност н аспора и предавените повече от 1 иска, уговореното и
платено възнаграждение от 4000 лв. не следвало да се намалява.
С
частната жалба на ответника „Ю.Б.“ АД срещу определението по чл.248 от ГПК от
31.05.2018 г. се оспорва определения размер от 1609,33лв. с довода, че
адв.възнаграждение се определя не за всеки от исковете , а общо върху размера
на всички искове, при което в случая е в минимален размер от 867,35 лв.
По двете частни жалби противната страна е дала
писмен отговор, с който съответно оспорва частната жалба.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция,
като съобрази оплакванията по въззивните жалби съгласно чл.269 от ГПК, и по
частните жалби съгласно чл.278 от ГПК, намира следното по предмета на
въззивното производство:
По въззивната жалба срещу решението по
същество на спора № 187725 от 07.08.2017
г.,
Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваните части и
допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявената с исковата молба претенция. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Оплакването
на въззивника за недопустимост на решението е неоснователно. Нищожността на
отделна договорна клауза може да бъде въведена от ищеца като фактическо
основание на осъдителен иск, без да е била или да стане предмет на
установителен такъв, и съдът дължи разглеждане на довода за нищожност в
мотивите си, за да обоснове извода си относно заявения петитум, като в случаите
на нищожност поради неравноправни клаузи съдът дължи служебно произнасяне при
констатиране на такава нищожност, дори и да не е сезиран с такова оплакване, в
мотивите на своето решение, в който смисъл има и установена съдебна практика.
При произнасянето си по правилността на обжалваното решение,
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на твърденията и възраженията на страните, изложени с исковата
молба и отговора по нея, и анализ на приетите по делото писмени доказателства,
които констатации и правни изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционното решение изцяло, без да е нужно да ги
преповтаря.
В допълнение и по повод оплакванията с въззивната жалба, възизвният
съд намира следното:
Не
е спорно по делото, исе подкрепа от събраните доказателства, че на 27.09.2007 г. бил сключен
договор за
кредит за покупка на недвижим имот № HL 27800 между „Ю.Б.“ АД (с
предишно наименование "Б.П.Б." АД) и М.Д.Д., по силата на който банката е предоставила на ищеца
кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 45 000 евро, по курс "купува" за щвейцарски
франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, както следва:
равностойността в швейцарски франкове на 12 100 евро по курс „купува“ за
швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита за покупка
на описан в договора недвижим имот и равностойността в швейцарски франкове на 32
900 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на
кредита за други разплащания. Съгласно чл. 1, ал. 3 в деня на усвояване на
кредита страните подписват приложение № 1,
неразделна част от договора, в което посочват
приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк. Кредитополучателите са се задължили да върнат кредита, заедно с дължимата лихва, в срок от 420 месеца, на месечни вноски, включващи главница и лихва,
с размер на всяка вноска съгласно погасителен план (приложение № 2 – представено по делото), дължими до 15-то число на месеца. Съгласно чл. 3, ал. 1 годишната лихва се формира като сбор от базовия лихвен
процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в щвейцарски франкове, валиден за съответния период
на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0.95 пункта, като
към момента на сключване на договора БЛП на банката бил в размер на 4.5 %. Съгласно чл. 3, ал. 5 действащият БЛП на банката за швейцарски
франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомявала
кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони,
а договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора, разрешеният
кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на
кредитополучателя М.Д.Д.
и се ползва при условията на ал. 3 и 4 – усвоеният
кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от
банката в евро по търговски курс "купува" на банката за съответната
валута в деня на усвояването, като кредитополучателят
дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката служебно да
извършва тези действия.
За превалутирането кредитополучателят не дължи на банката определените съгласно Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при
операциите си, такси и комисионни. В чл. 6, ал. 2 от договора е посочено,
че погасяването
на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски
франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2,
ал. 1, но има средства в евро по своите сметки в банката, погасяването на
кредита се извършва
с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски
франкове по курс „продава“ за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправомощава банката. Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят заплаща на банката следните такси:
1. такса за управление – 1.5 % върху размера на разрешения
кредит еднократно, платима при първото усвояване на кредита; 2. в началото на всяка следваща година, считано от датата на
усвояване на кредита – годишна такса
за управление в размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница към
същата дата и 3. административна такса от 20 лв. за обработка на документи, платима еднократно при
подаване на молбата за кредит, като с чл. 12
банката си
запазва правото по време на действие на договора да
променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага
при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20. Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила в деня на приемането им от компетентните
банкови органи и са задължителни за страните по договора. Страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят може да
изплати дълга си предсрочно – изцяло или частично, въз основа на писмена молба
до банката, като при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита дължи такса в размер на 4 % върху размера на предсрочно
погасената главница.
Съгласно чл. 20 от договора, кредитополучателят има
право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски
франкове съответно в евро, като се съгласява да заплати съответната комисионна съгласно действащата към датата на превалутирането
Тарифа на банката
и се съгласява в тези случаи банката да
превалутира кредита в евро по обявения курс "купува" на банката за
швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по
отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката по
реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута и вид на кредита. Дефиниция на
понятието "превалутиране" е дадено в чл. 21 от договора. То се определя като промяна на валутата, в която се
изчислява стойността на задължението, при което трябва да се приложи съответният лихвен процент, приложим за новата валута на кредита
при изчисляване на лихвата по същия. В
чл. 22, ал. 1 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към
български лев/евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има
за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема
да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е
съгласен да поеме всички вреди (включително и
пропуснати ползи), произтичащи от промяната във валутните курсове и
новите лихви, приложими по превалутирания кредит.
За
обезпечаване изпълнението на задълженията по горепосочения договор. с нотариален
акт № 408 от 03.10.2007 г., т. ІІІ, рег. № 6369, дело № 358/2007 г. на нотариус
В.Б., с рег.№ 302 на Нотариалната
камара, ищецът е учредил
в полза на банката договорна ипотека върху недвижим имот.
В първоинстанционното производство са приети
основно и допълнително , също и тройно заключения по съдебно-счетоводна
експертиза, които заключения съдът кредитира
като компетентни и обективни при преценката им по реда на чл. 202 ГПК. Анализът на тези заключения сочи, че в резултат на
договореното преструктуриране през процесния период е платена в повече лихва в
размер на разликата между размера на възнаградителната лихва, начислена за
периода от 27.09.2007г. до 06.06.2013г. при годишен лихвен процент в размер на
5.45 %, съгласно първоначално уговореното при сключване на договора за кредит и
размера на лихвата, начислена за същия период, при годишен лихвен процент в
размер, определен при едностранната му промяна от страна на Банката възлиза на
сумата от 3 466,64 швейцарски франка, което е с левова равностойност от 4 849,50 лева, а надплатената от
ищеца сума, представляваща разлика между дължимата и начислена такса, е в
размер на сумата от 45,49 лева, а размера на надплатената сума в лева поради
разликата във валутния курс е в размер на 6 728,67 лева. Установява се
още, че ищецът реално се е разпореждал с кредита в евро, независимо от
уговорката да е в швейц.франкове, поради служебно извършено от банката превалутиране на посочената сума от швейцарски
франкове в евро.
От
заключенията се установява още, че Методологията на банката не определя пряко
месечната анюитетна вноска по кредита, нито посочва елементите на компонента
„рискова премия“ от БЛП, че банката не е следвана точна методика за изменение
на погасителния план както и че банката не
е прилагала всички промени в стойностите на елементите, които използва за
формиране на компонентите на БЛП, както и няма формула, която да посочва как се
определя БЛП с конкретните елементи по нея / съгласно и разясненията на вещите
лица по тройната ССчЕ при изслушването им в откритото съдебно заседаноие пред
СРС на 22.05.2014 г./. Според вещите лица БЛП е различен за швейцарски франкове е различен от
този в евро.
Претенциите
на ищеца се основават на начална липса на
основание
на банката да получи описаните суми, която
е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване,
установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго (типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт). Освен това основанието трябва да липсва не само при
получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за
реституция на даденото.
В разглеждания случай е установено по делото, а и не
се спори, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, чиято
регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Спазено е
изискването на чл. 430, ал. 3 ТЗ за сключването
на договора в писмена форма за действителност. За банката – кредитор няма друго задължение освен да
отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение
кредитополучателите имат няколко насрещни задължения, а именно: да върнат
главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използват кредита по
предназначение; да дадат на банката необходимите сведения във връзка със
сключването и изпълнението на договора и да дадат обезпечение.
Спорен въпрос във въззивното производство е свързан с
валидността на оспорените клаузи от договора за кредит. Кредитополучателят М.Д. е физическо лице, на което с процесния
договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на
търговска или професионална дейност. С оглед на това ищецът имат качеството на
потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Според
настоящия съдебен състав клаузите от договора, по
отношение на които ищците твърдят неравноправност, а именно –чл. 3, ал. 1 и ал. 5,
чл. 6, ал. 3, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор, не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и типови договори за
кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по делото липсват
данни
включването на спорните клаузи в договора да е в резултат на изричното им предварително обсъждане
и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а
доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Поради това настоящият съдебен състав намира, че ищците могат да се ползва от защитата на потребителите,
предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните
клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Кредитополучателят
(потребителят) е в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката, както
от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на
информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с установените
предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
Клаузите на договорите за банкови (ипотечни) кредити не следва да нарушават основни принципи, в
т. ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията между
банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Съгласно
нормата на чл. 58 от
приложимия Законът за кредитните институции (ЗКИ), при отпускане
на кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита (такси,
комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези
разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения,
свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на
кредита.
Наред с това, по силата на чл. 147, ал. 1
ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат
съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това
задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2
ЗЗП, която предписва, че при съмнение относно смисъла на определено условие то
се тълкува по благоприятен за потребителя начин.
В задължителното за националните юрисдикции Решение
на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че
"националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и
3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите
условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно
предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да
описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно
съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция
трябва по-специално да провери дали, предвид
съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и
предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които
биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът
на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и
разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят
договора". "Основателно съображение" по смисъла на
горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята
и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди
сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на
цената на стоката или услугата.
В частност в
процесния договор за кредит не се съдържат условията на кредита, регламентиращи
методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното
погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани условията – вътрешните
правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, който е
приложимият по спора закон, тъй като Законът за потребителския кредит –и Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители –
обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., които дават специална закрила на
потребителите на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота
при предоставяне на кредити на потребителите и задължение за предоставяне на
преддоговорна информация, са приети след сключването на процесния договор за
кредит. Следователно клаузите на чл. 3, ал. 1 и чл. 3, ал. 5,
както и чл. 12, ал. 1, които въвеждат
правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, т.е. цената на
кредита, която е съществен елемент от договора, чрез изменение на единия от
компонентите й – БЛП, са неравноправни. Те не предвиждат
ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен
процент и в този смисъл на потребителя не е предоставена предварително
достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението.
Такива
са и разясненията в Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., в
което е посочено, че с чл. 58, ал. 1, т.
2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата предвид възмездния
характер на договора за банков кредит, както и условията, при които може да се
променя последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя.
Следователно за
банката съществува изрично законово задължение в общите условия
да се съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и
предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент
трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, като между страните трябва е
постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на
кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната
лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка.
Това
разбиране е застъпено последователно в практиката на ВКС, обективирана в Решение
№ 424/02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV Г.О., Решение №
77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т.д.
№ 154/2016 г. на ВКС, I Т.О. и Решение
№ 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I
Т.О, в които е разяснено, че липсата на яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променената лихва, както и липсата
на възможност за реципрочно намаляване на лихвата при
понижаване на индекса EURIBOR,
води до неравноправност на съответната клауза. В посочените решения са изведени
критериите, от които съдът следва да се води при извършване на преценка за
неравноправност, по следния начин: дали „изменението на
цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или
доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния
пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на
финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като
увеличението на престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени
дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна
информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на
свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по
дело С-92/11); както и че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с
цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но
при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя
начин (чл. 147, ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора,
като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от ЗПП)“.
Следва
да бъде обърнато внимание и на разясненията, дадени в Решение № 95/13.09.2016
г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., съгласно
които договорът за банков кредит като разновидност на договора за заем
представлява двустранен, каузален, възмезден, консенсуален и формален договор с легално
определените в чл. 3 от Закона за
пазарите на финансови инструменти /ДВ, бр. 52/ 2007 г./, финансовите
инструменти, възприети по същия начин и в § 1, т.2 от ДР на Закона за публично
предлагане на ценни книжа /ДВ бр.114/99г./ и в т.50, б.”а” –б.”д” на чл. 3 от Регламент/ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава
основание да се приеме, че договорът за жилищен ипотечен кредит не е
сделка, имаща за предмет финансови инструменти, поради което за него не важи
ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
разглеждания случай ответното дружество нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателя са били
оповестени и предоставени "правила", по които ще се определи или е
определен конкретният размер на увеличението, а доказателствената тежест в тази
насока е била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт
банката, променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на лихвата по
конкретния кредит.
Разпоредбата
на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят
установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10
от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 –
неравноправна е тази клауза, която предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите, установени в чл.
144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият състав
на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1. доставчикът на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми
другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения
процент в 7-дневен срок и 2. другата страна
по договора да има право незабавно да го прекрати. В процесния
договор липсва клауза, която предоставя
такава възможност на потребителя. С чл. 8 и 9 от договора се предвижда
единствено възможност за кредитополучателя да изплати предсрочно дълга по
кредита изцяло или частично, което без съмнение не е равнозначно на уговорка за възможността за едностранно прекратяване на договора поради промяна в
условия на сключване. На следващо място, следва да се има предвид, че уговорената
в чл. 8, ал. 2 от договора такса за частично или пълно предсрочно прекратяване
на кредита в размер на 4 % от размера на предсрочно погасената главница противоречи на
изискването чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП правото на потребителя
едностранно да прекрати договора да може да се упражни свободно, т.е. без за
потребителя да се пораждат насрещни неблагоприятни последици.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав
намира, че в разглеждания случай банката е
обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за
целесъобразна, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на
търговска печалба. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е
създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и
кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни, респ. непрозрачни, основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния
лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът по
принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на
договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на
лихвения процент и че ще получи новия погасителен план, още повече че както бе
посочено по-горе, ако не иска да приеме тази
промяна, той не би могъл да прекрати договора.
По
изложените съображения въззивният съд намира за правилен изводът на районния
съд, че клаузите на чл. 3, ал. 1и ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 и чл.22, ал.1 и
ал.2 от процесния договор са неравноправни, тъй като
поставят ищеца в неравноправно положение по смисъла на чл.
143, т. 10 и 12 ЗЗП, поради което те са и нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
На
следващо място въззивният съд приема, че с клаузите на чл. 2, ал. 1 – ал. 3 и чл. 6, ал 2 от договора е уреден механизъм на двойно превалутиране. Валутата на
получения от ищеца кредит е евро, като не е посочено каква точно е
равностойността в швейцарски франкове на 45 000 евро.,
а и сумата в швейц.франка е постъпила по блокирана сметка на ищеца, и той-ищецът като кредитополучател,
не е усвоили кредита от блокираната сметка
в швейяц.франка, а от друга лична
разплащателна сметка на името на кредитополучателя, при това в евро, след като банката служебно е
превалутирала сумата от швейцарски франкове в евро по курса франк/евро за деня.
Следователно
по силата на чл. 2, ал. 3 от договора задължителното служебно превалутиране на
отпуснатата сума от швейцарски франкове в евро е условие за използването й, тъй като с превалутирането тя се превежда по
друга сметка, която не е блокирана и от която може да се теглят суми. От друга страна съгласно чл. 6, ал. 2 от договора при внасяне на погасителните вноски във валута,
различна от швейцарски франкове, също се извършва служебно превалутиране по кръстосан курс швейцарски франк към евро. Същевременно по отношение на валутните курсове липсва
каквото и да било съглашение между страните.
Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита следва да се извършва във
валутата, в която той е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, а същевременно е установено въз основа на
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че курсът на швейцарския франк
спрямо евро/лева се е покачил. Поради
установеното в чл. 6, ал. 2 от договора задължение за погасяване на кредита на
вноски в швейцарски франкове, като същевременно при неосигуряване на дължимата
сума за вноските в швейцарски франкове по сметката в швейцарски франкове (която
е блокирана), банката извършва служебно превалутиране на наличните средства в
евро по сметките на кредитополучателя, на практика ищецът е погасявал кредита
на вноски в швейцарски франкове след превалутирането им от евро. Курсът, по
който се е извършвало това превалутиране, е бил определян от банката към деня на съответното плащане и е бил неизвестен за кредитополучателите. Доколкото е установено, че този курс се е покачвал,
то за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове кредитополучателят е
внасял през исковия период по-голяма сума в евро, респ. правил е по-големи разходи, за да погасява месечните вноски в
уговорената валута, като едновременно с това е заплащал възнаградителна лихва в
едностранно увеличения от банката размер (поради промяна на БЛП в швейцарски франк).
В задължителното за националните юрисдикции Решение
на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-186/16, е прието, че
член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредити финансовите институции трябва да представят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на
добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в
същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя
едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния
й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното
поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил
договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от
подобна клауза върху финансовите му задължения. Необходимата за това проверка
следва да се извърши от националния съд. Член 3, параграф 1 от Директива 93/13
трябва да се тълкува в смисъл, че преценката за неравноправния характер на
дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на
разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът
или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се
отразят на по-нататъшното му изпълнение. Националната юрисдикция трябва да
направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по
смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и
отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на продавача или
доставчика, в случая на банката, относно възможните промени в обменните курсове
и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. В т. 49 от
посоченото решение, е прието също така, че по отношение на кредитите в
чуждестранна валута финансовите институции трябва да предоставят на
кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат
решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да включва като
минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното
платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или
седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния
лихвен процент, а в т. 50 – че банковата институция трябва да представи
възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на
кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато
потребителят-кредитополучателят не получава доходите си в тази валута. Аналогични
съображения са изложени в решение на
СЕС, постановено по преюдициално запитване, по дело C-119/17.
По изложените
съображения въззивният съд намира, че потребителят-ищец е поел съществен риск, без банката да го е
уведомила за всички обстоятелства, които са могли да дадат
отражение върху обхвата на задължението. По този начин потребителят не е
разполагал с достатъчно информация, за да изчисли общите разходи по кредита, които съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ подлежат на
предварително оповестяване. Следователно равновесието между правата и
задълженията на банката и потребителя е било значително нарушено във вреда на потребителя, което съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя
неравноправност на клаузите, които го позволяват.
Уговарянето на превалутиране при усвояването и
внасянето на суми в друга валута съответства на възприетото от потребителя, че
пазарният продукт, който му се предлага – договор за кредит в швейцарски
франкове, е по-изгоден. Швейцарският франк е една от основните световни валути,
устойчива на глобални сътресения и инфлация, поради което избирайки кредит в
тази валута и механизма на превалутирането потребителят, който цели да получи
кредит в евро на изгодна цена, остава с убеждението, че по този начин ще му
бъдат гарантирани нисък лихвен процент и съответно ниски разходи по кредита.
Същевременно банката неслучайно избира да предостави кредит в евро с изискване
задълженията да се изплатят в швейцарски франкове, тъй като предвид ресурса и капацитета, с които разполага като
професионалист в областта (дългогодишна
информация и специалисти, запознати с движението в дългосрочен план на
котировките на швейцарския франк и притежаващи необходимите познания, за да
прогнозират мащабите на валутния риск), има основание и задължение да предполага промяна в тенденциите на
валутния пазар, в т. ч., че по време на криза
цената на тази валута ще се покачва, като едновременно с това установява за
себе си в договора гаранции и предпазни клаузи, изключващи възможността да
понесе евентуални неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския
франк.
Видно от чл. 1, ал. 2 от договора задължението на банката е на фиксирана
стойност в евро и не се влияе от курса на швейцарския франк, превалутирането е по търговския курс на банката, а не
по официален курс или при прилагане на други обективни критерии, а освен това е
установено и правото на
банката да извършва автоматична промяна на
годишния лихвен процент при увеличаване на БЛП, зависим от курса на швейцарския франк, без да е уговорена реципрочна
промяна при намаляването му. В разглеждания
случай
следва да се отчете и обстоятелството, че за кредитополучателя не е предвидена възможност да се освободи от
тежестта на задължението за превалутиране.
Настоящият
съдебен състав намира, че въведената с Директива 93/13 система на
защита на потребителя, като по-слаба страна, предполага разширително тълкуване
на изискването за прозрачност на договорните клаузи, което означава, че в
договора задължително трябва да бъде изложен точният механизъм за конвертиране на чуждестранната валута,
посочен в съответната клауза, както и отношението между този механизъм и
механизма, предвиден в другите клаузи, свързани с отпускането на кредита, за да може потребителят да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Освен това,
с оглед особеностите на метода на конвертиране на чуждестранната валута, следва
да бъде определено дали с оглед всички елементи на релевираните факти,
включително публичността на информацията, предоставена от кредитодателя при
договаряне на договор за кредит, средният потребител, относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, е могъл не само да установи
съществуването на разлика, която обикновено се наблюдава на пазара на ценни
книжа между обменния курс продава и обменния курс купува на чуждестранна
валута, но и да прецени потенциално значимите икономически последици за него от
прилагането на обменния курс продава при изчисляването на погасителните вноски,
които той в крайна сметка ще дължи, и следователно общата себестойност на
сключения заем/кредит –
в посочения смисъл са постановените Решение
на СЕС по дело С-26/13 и Решение на СЕС по дело С-96/14.
С оглед на това, за да постъпи справедливо с клиента си, при положение, че се уговаря превалутиране на поискан кредит във валута, различна
от търсената от кредитополучателя, в момент на исторически ниски нива на
швейцарския франк и тенденции за устойчиво повишаване на курса му, които ще
продължат, банката е следвало да му разясни, че избраният от него кредитен продукт е изгоден не по принцип, а
само докато курсът на швейцарския франк не се променя, както и че кредитополучателят няма контрол над него,
поради което кредитирането в тази валута е високо рисково за лице, което получава доходите си в
друга валута и
че то по необходимост ще понася курсовата разлика от превалутирането. Следвало е
също така банката да обяви ясно и прозрачно
конкретния размер на кредита в швейцарски франкове, факторите, които определят
курса, по който ще се извършва превалутирането, размерът на месечните
погасителни вноски в швейцарски франкове, колко лева/евро трябва да заплати
кредитополучателя за погасяване на получената по кредита сума. В тази насока
следва да се отбележи също така че добросъвестността и обичайната банкова
практика изискват преди сключване на договор за кредит и двете страни да
съобразят дали доходите на кредитополучателя са достатъчни да изплаща кредита и
да посреща финансовите си нужди.
Макар клаузата
на чл. 22, ал. 1 от процесния договор да е разбираема от формална и
граматическа гледна точка, тя представлява единствено формална декларация на кредитополучателя, че е запознат с
възможността промяната в курсовете на швейцарски франк към евро/лев и превалутирането да доведат до повишаване на
размера на погасителните вноски по кредита, и съгласието му да понесе риска от
колебанията на валутния пазар и всички вреди, но не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от
възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита,
поради курсови разлики. По
делото не са ангажирани доказателства за предоставянето на подробна информация на ищците за горепосочените обстоятелства от страна на
банката, чиято е била доказателствената тежест в тази насока.
По
изложените съображения въззивният съд приема,
че клаузите за превалутиране, в т. ч. и клаузата на чл. 22, ал. 1 от процесния
договор, с която във вреда на потребителя е прехвърлен валутният риск, водят до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по кредитната сделка по смисъла на чл. 143, ал. 1,
т. 19 ЗЗП, поради което се явяват нищожни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съдържанието на
тези клаузи не може да бъде подведено към конкретно описаните фактически
състави в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, но изброяването не е изчерпателно и законът
позволява на съда да квалифицира като неравноправно договорено всяко
съдържание, включено в договор, съставен от една от страните без индивидуално
обсъждане, което създава
неравновесие в правата и задълженията.
Въззивният съд намира за необходимо да посочи, че
аналогични съображения на изложените в настоящото решение са изложени и в Определение № 382 от
16.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 752/2018 г., I т. о., Определение № 561 от 9.08.2018
г. на ВКС по к. т. д. № 735/2018 г., Определение № 374 от
10.07.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 60402/2016 г., Определение № 363 от
6.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 2795/2017 г., I т. о. и Определение № 45 от
16.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 2327/2017 г., I т. о., постановени по реда на чл. 288 ГПК.
Необходимо е да бъде посочено също така, че въпреки
принципното положение, че съдът следва да се въздържа от изменение на
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (Решение на СЕС по дело С-618/10), в случаите, когато отричането на валидността на неравноправна клауза (клаузи) би довело до невъзможност за изпълнение на договора, националният съд
следва да може да замести въпросната неприложима клауза/клаузи/ с друга
диспозитивна уредба от националното право, така че да бъде възстановено
равновесието между правата и задълженията на страните при съхраняване на
действието на договора като цяло. Доколкото в разглеждания случай отричането на
действието на целия процесен договор би било по-неблагоприятно за потребителя
/ищеца/, тъй като той би изгубил възможността да връща разсрочено кредита, а
при липса на достатъчно спестявания би бил заплашен от загуба на ипотекирания
имот, ако банката отправи веднага искане за реституция на даденото по договора.
А и съхраняването на срочния договор без валутен риск и без възможност за
увеличаване на размера на годишната лихва, респ. таксите по кредита,
съответства на предвиденото право на съда да тълкува съмнителните клаузи по
благоприятен за потребителя начин – чл. 147, ал. 2 ЗЗП, във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата –
чл. 145, ал. 1 ЗЗП.
Основният предмет на кредитиране е съхранен в
съдържанието на процесния договор, без счетените за неравноправни клаузи от
него, доколкото са ясни общият размер на главницата, ползвана от
кредитополучателя – 45 000 евро, крайният срок на ползване и първоначално
уговореният размер на възнаградителната лихва в чл.3, ал.1 от
договора.
При това
положение и като
съобрази заключението на вещото лице, съгласно което ищците реално не са
усвоявали швейцарски франкове, а отпуснатата сума е била на тяхно разположение
в евро след служебно извършено превалутиране, както и че по силата на чл. 6,
ал. 2 погасяването на кредита следва да се извършва във валутата, в която е
разрешен и усвоен, която на практика е евро, настоящият съдебен състав намира,
че за да не бъде възлаган кредитният риск от превалутирането върху
потребителите, следва да се изхожда от разбирането, че те са дължали връщане на
отпуснатата сума в евро.
С
оглед направеното от ответната страна възражение за изтекла погасителна
давност, въззивният съд взе предвид задължителните
разяснения, дадени в т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. №
1/1979 г., Пленум на ВС, съгласно
които вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност
по чл. 110 ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита
жалбоподателят. Въз
основа изчисленията в заключението на вещото лице правилно първоинстанционният
съд е уважил исковете в посочените в решението размери.
По
изложените съображения решението в обжалваните части следва да бъде потвърдено.
По
жалбата срещу решението по чл.247 от ГПК № 273063 от 20.11.2017 г.
Въззивният съд
намира оплакванията по въззината жалба на ответника срещу това решение са
неосновантелни. При постановяването му първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на ГПК, като е съобразил и формираната съдебна практика за допустимост поправка и на мотивите на
съдебното решение, която настоящият въззивен състав споделя. Изменението на
чл.290, ал.3 от ГПК с ДВ, бр.86/2017 г. не води до извод, че съобразяване на
обжалвания съдебен акт с практиката на касационната инстанция води до
неправилност на акта, тъй като смисълът на правораздаването е да се прилага
закона еднакво към сходни случаи, като се дава еднообразно негово тълкуване от
съдилищата, а съгласно чл.124 от Конституцията на РБългария, Върховният
касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво
прилагане на законите от всички съдилища, който надзор се изпълнява именно чрез
решенията и определенията на ВКС по реда на касационното обжалване. В този
смисъл и противоречието с практиката на ВКС е основание за допускане на
касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1, т.1, предл.последно от ГПК.
Ето
защо това обжалвано решение подлежи на потвърждаване.
По
частните жалби срещу определението по чл.248 от ГПК № 419510 от 31.05.2018 г.
С
него първоинстанционният съд е изменил решението по същество на спора в частта
за разноските, като е увеличил размера на дължимите от ответника към ищеца
разноски за адвокатско възнаграждение от 1005,45лв. на 1609,33лв., или за още
603,88лв., като не е уважил молбата на ответника по чл.248 от ГПК за намаляване
размера на адв.възнаграждение в полза на ищеца.
Въззивният
съд намира, че с това определение първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на закона-ГПК, ЗАдв., Наредба № 1/2004г. на ВАдвС за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Съобразено
е направеното от ответната страна възражение по чл.78, ал.5 от ГПК, като
размерът на адв.възнаграждение е съобразен с чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004г.
на ВАдвС.
При
определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение следва да се
съобразява и разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС, сочеща
че той се определя поотделно за всеки иск. В случая са предявени повече от един
иск, и при определяне на минималния размер общо на
адвокатското възнаграждение следва да се спазва чл.7, ал.2 от Наредба №
1/2004г. на ВАдвС по всеки иск. Ето защо няма основание за намаляване на
определения в обжалваното определение размер на адвокатското възнаграждение.Не
е налице основание за приложение на отм. пар.2 от ДР на Наредба № 1/2004г. на
ВАдвС за определяне на удвоен размер на минималното адвокатското възнаграждение,
тъй като същия пар. е прогласен за
нищожен с решение на ВАС, обн. ДВ,
бр.10/2016г., в сила от 05.02.2016 г., т.е. преди постановяване на обжалвания
съдебен акт. При определяне на разноските, съдът съобразява приложимата към
датата на съдебния акт разпоредба на нормативната уредба, касаеща основанията и
размерите за намаляване на уговореното адвокатско възнаграждение, а към тази
дата- 07.08.2017 г.-датата на решението
по същество на спора, и 31.05.2018 г.-датата на определението по чл.248 от ГПК, нормата на пар.2 от ДР на Наредба №
1/2004г. на ВАдвС вече не съществува и не е приложима. Ето защо и определението
по чл.248 от ГПК подлежи на потвърждаване.
По
разноските за въззивната инстанция
При
този изход на спора въззивника-ответник няма право на разноски за въззивната инстанция. Въззиваемата страна-ищец
е направила искане за присъждане на
разноски общо 4015 лв., от които 4000 лв. за адв.възнаграждение, платено в брой
на адв.В. съгласно удостовереното с договора за правна помощ към отговорана
въззивната жалба. В откритото съдебно заседание пред въззивния съд
процесуалният представител на насрещната страна е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което
настоящият съдебен състав намира за основателно с оглед обстоятелството, че във
въззивното производство не са събирани доказателства и е проведено само едно
открито съдебно заседание. По изложените съображения в полза на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение
за въззивното производство в минимално предвидения размер съгласно чл. 7, ал.
2, от Наредба № 1 от 2004 г. в размер на 1609,33лв. /колкото е определен и за
първоинстанционното производство/. За 15 лв. държавна такса не се дължи
възстановяване, тъй като частната жалба на ищеца не се уважава.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 187725 от 07.08.2017 г., решение № 273063 от
20.11.2017 г. по чл.247 от ГПК и
определение № 419510 от 31.05.2018 г. по чл.248 от ГПК , трите акта
постановени по по гр.дело № 67218/2016 г. по описа на СРС, ГО, 24 с-в.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.Д.Д. с ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 1609,33лв. разноски за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване
пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.