Р Е Ш Е Н И Е
№ 260431
гр. Пловдив, 25.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на трети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1756
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е въз основа на въззивна жалба на „Гаранционен фонд“, с административен адрес:
гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, подадена чрез адв. С.М., против Решение № 753 от 28.02.2020
г., постановено по гр. дело № 3185/2019 г. по описа на РС – Пловдив, XIV гр.
състав, само в частта, с която ответникът „Гаранционен фонд“ е осъден да
заплати на ищеца А.Й.Б., ЕГН **********, сумата от 12 000 лева главница,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания,
вследствие причинено на 14.04.2017 г. при ПТП непозволено увреждане, изразяващо
се в нанасянето на голяма разкъсно-контузна рана на лявата половина на лицето,
от която е останал голям, груб и неравен белег, който нарушава естетическия вид
на човека, довел до обезобразяване на лицето, ведно със законната лихва върху
част от главницата в размер на 8100 лева от 28.12.2018г. до окончателното й
погасяване, както и в частта за разноските, съответни на уважената претенция.
Относно
отхвърлителния диспозитив на решението за разликата над присъдената сума до
пълния претендиран размер на обезщетението, решението на районния съд не е
обжалвано и е влязло в сила.
Обжалваното
решение е постановено при участието на трето лице – помагач – А.Н.Е., ЕГН **********.
В
жалбата се навеждат твърдения за недопустимост на атакуваното решение,
доколкото районният съд се бил произнесъл по непредявен иск, като е взел
предвид при постановяването на своя акт обстоятелства, които не били заявени в
исковата молба. В т.н. се сочи, че актът бил изцяло недопустим, тъй като не
можело да се направи разграничение за коя част от общо присъденото обезщетение
се отнасят те. Евентуално, жалбоподателят счита, че атакуваното решение е
неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че
съдът не бил приложил правилно нормата на чл. 52 от ЗЗД, доколкото ищецът не
бил доказал при условията на пълно и главно доказване обема и размера на
претендираните от него неимуществени вреди. В този смисъл жалбоподателя развива
аргументи, сочи съдебна практика и счита решението за необосновано относно
въпроса за присъждането на обезщетението за неимуществени вреди по
справедливост. Излага подробни съображения, че първата инстанция при определяне
на размера на обезщетението не се е съобразила с установените от закона и
трайна съдебна практика критерии в т.н., както и с доказателствата по делото –
експертно заключение и гласни доказателства. Твърди се още, че съдът бил
нарушил и разпоредбата на чл. 51 от ЗЗД, тъй като неправилно бил определил
степента на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца само на 1/3. В т.н.
сочи, че решението било необосновано, тъй като съдът не бил обсъдил заявената
от ответника причина за съпричиняване – фактът, че ищецът е пътувал на задната
седалка в автомобила с още петима души, погрешно бил интерпретирал заключението
по комплексната съдебна автотехническа и медицинска експертиза, като единствено
е отчел знанието на ищеца относно пияното състояние на водача. В подкрепа на
изложеното сочи съдебна практика. Твърди се още, че по делото били доказани и
трите заявени в отговора на исковата молба основания за съпричиняване на
вредоносния резултат – че ищецът е пътувал в автомобила без предпазен колан, че
е пътувал на задната седалка с още петима души, което нарушило стабилността на
автомобила, че е предприел пътуване, след като е знаел, че водачът е употребил
алкохол. В т.н. се излагат подробни съображения.
Навеждат
се твърдения и за нарушения на процесуалния закон, а именно, че безкритично в
противоречие на чл. 172 от ГПК са обсъдени и кредитирани събраните по делото
гласни доказателства, в частност показанията на св. Б. и св. И. – роднини на
ищеца, за които се твърди, че са противоречиви. В този смисъл жалбоподателят
излага детайлни аргументи и сочи съдебна практика. Твърди се още, че съдът бил
постановил решението си в нарушение на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, тъй като бил
взел предвид факти и обстоятелства, които не са били установени по надлежния
ред и решението в този смисъл било необосновано и немотивирано. Сочи, че е
нарушен и чл. 6, ал. 2 от ГПК относно принципа на диспозитивното начало, тъй
като съдът бил излезнал извън обема на търсената защита. Излагат се съображение
и за нарушение на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от ГПК, като се твърди, че предвид
посочените в жалбата пороци, съдът не бил приложил еднакво закона спрямо
страните, бил нарушил правото на ответника на защита и възможността му да
установи фактите, на които основава своите твърдения, и не бил обсъдил всички
доказателства и всички искания и твърдения.
Въз
основа на изложеното жалбоподателят моли атакуваното решение да бъде обезсилено
като постановено по непредявен иск и върнато на друг състав за произнасяне.
Евентуално моли за неговата отмяна и отхвърляне на исковете. Също в условията
на евентуалност моли да се уважат възраженията за съпричиняване и да се уважи
иска до размера от 3 900 лв. Претендират се разноски и за двете съдебни инстанции.
В
законоустановения срок е постъпил отговор от А.Й.Б., чрез адв. С.Н., с които се
оспорват твърденията във въззивната жалба. Излагат се съображения в насока, че
районният съд е постановил своя акт съобразно изискванията за справедливост,
установени от трайната съдебна практика. Счита още, че съдът правилно е оценил
събраните по делото доказателства и точно е приложил разпоредбата на чл. 51 от ЗЗД относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат. Развиват се съображения
в тази насока. Предвид изложеното моли въззивната жалба да не се уважава, а
атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за въззивната
инстанция.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита. В т.н. не се споделя изложеното във въззивната жалба, че районният съд се
е произнесъл по непредявен иск. Напротив съдът е взел предвид изложеното както
в петитума, така и в обстоятелствената част на исковата молба, където са
упоменати преживените конкретни болки, страдания и психически дискомфорт от
страна на ищеца. Именно тези фактически твърдения първата инстанция е намерила
за доказани и респ. ги е взела предвид при постановяването на своя акт по
същество. Следователно не е налице процесуално нарушение на първостепенния съд
в разглеждания смисъл. Не се констатира и нарушение на чл. 6 от ГПК, тъй като
съдът се е произнесъл в пределите, определени от страните.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира следното
от фактическа страна:
По
делото е поискано за послужване и присъединено н. о. х. д. № 5924/2018 г. по
описа на РС – Пловдив, ведно с досъдебно производство №125/2017 г. по описа на
РУ на МВР – гр. Стамболийски по пр.пр. № 3191/2017 г. по описа на РП – гр.
Пловдив.
Не се
спори, че третото лице – помагач А.Н.Е. на 14.04.2017 г. на път III-8602 между с. Б. и гр. П., при
управление на лек автомобил „Рено Клио“ с рег. № ****, собственост на трето
лице, е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е
причинил средна телесна повреда на ищеца, изразяваща се в голяма
разкъсно-контузна рана на лявата половина на лицето, от която е останал голям,
груб и неравен белег, който нарушава естетическия вид на човека, довел до
обезобразяване на лицето, като деянието е извършено в пияно състояние с
концентрация на алкохол в кръвта 0.87 на хиляда. Последното е видно и от
одобреното споразумение по н. о. х. д. № 5924/2018 г. по описа на РС – Пловдив,
което на основание чл. 300 от ГПК е задължително за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от
деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца.
Безспорно
е, че за горепосочения лек автомобил „Рено Клио“ с рег. № ***е нямало валидно
сключена застраховка „Гражданска отговорност“ към 14.04.2017 г.
По
отношение на събитията довели до инцидента са разпитани двама свидетели и са
снети обяснения по реда на чл. 176 от ГПК на третото лице-помагач А.Е., който
заявява, че ищецът не имал предпазен колан. Св. И. К. дава най-общи сведения за
случилото се през въпросната вечер, като ясно заявява, че в лекия автомобил са
били петима души. В тази им част обаче, показанията на св. К.не са кредитирани
от настоя съдебен състав, доколкото противоречат както на материалите от
приложеното към делото ДП №125/2017 г. по описа на РУ на МВР – гр. С., така и
на показанията на св. Г. Й., който също е бил в автомобила по време на
инцидента, и показанията на св. В. И., която макар да не е била пряк очевидец,
предава споделеното от сина ѝ – ищеца А. И.. В т.н. съдът напълно е
кредитирал показанията на св. Г. Й., доколкото същите се последователни и се
подкрепят от другите събрани по делото доказателства. Съгласно показанията на
св. Й. в колата са били общо шестима души, като същия заявява, че ищецът е видял
как шофьорът А.Е. употребява алкохол преди да се качи в колата. За това, че
ищецът е бил наясно с обстоятелството, че Е. е употребил алкохол, е видно още и
от показанията на св. В. И. и св. Н.Б., които възпроизвеждат думите на самия
ищец относно състоянието на шофьора. Предвид изложеното въззивната инстанция споделя
прието с атакуваното решение, че ищецът действително не е бил с предпазен колан
по време на катастрофата, знаел е, че шофьорът е употребил алкохол преди да се
качи да управлява лекия автомобил, като в самия автомобил са се возили повече
от допустимите пет човека.
В
исковата молба са изложени твърдения за причинени болки и страдания на ищеца в
резултат на посочените по-горе телесни увреждания. Твърди се и че ищецът
непрестанно сънувал кошмари във връзка със случилото се, често се будел силно
уплашен и разстроен, все още не можел да преодолее шока от случилото се, като
преживеният стрес се бил отразил неблагоприятно на психиката и съзнанието му,
като го направил несигурен за бъдещето му. За установяването на тези
обстоятелства са разпитани св. В. И. и св. Н. Б., които са съобразени с оглед
разпоредбата на чл. 172 от ГПК, доколкото и двете свидетелки имат родствена
връзка с ищеца. Не се споделя изложеното във въззивната жалба относно наличието
на противоречие в показанията на свидетелките, доколкото неправилно в жалбата е
посочено конкретно разминаване между тях. Видно от заявеното от и двете, ищецът
бил ограничил общуването си с други хора „освен с майка си и баща си“. Налице
са и други сходства относно събитията от вечерта на инцидента, състоянието на
ищеца непосредствено след катастрофата, последвалото му лечение с медикаменти,
разказа на ищеца за случилото се, общото впечатление за промяна в живата на
ищеца. По тези съображение показанията на свидетелките са кредитирани от
настоящия съд, които е достигнал до сходни изводи като тези на първоинстанционния.
В своите показания двете заявяват, че след извършената операция ищецът е бил
стресиран, ограничил е социалните си контакти, приемал е медикаменти за
болката, спрял да ходил редовно на училище. Свидетелките не споменават за
наличие на проблеми със съня при ищеца.
По
делото е прието и заключение по назначена комплексна съдебно-медицинска и
автотехническа експертиза, която е кредитирана както от районния, така и от
настоящия съд, доколкото е отговорила пълно и ясно на поставените задачи, не
съдържа противоречия и е изготвена от компетентни вещи лица. Посоченото заключение
затвърждава установените по н. о. х. д. № 5924/2018 г. по описа на РС – Пловдив
и съответното досъдебно производство, телесни увреждания на ищеца, като се
сочи, че до момента на хирургичната обработка на раните пострадалият А. И. е
изпитвал умерени до силни болки и страдания, които са били третирани
медикаментозно и впоследствие са затихвали, като оздравителния процес е
продължил между два и три месеца без особени болки. Посочено е още, че не се
очаква подобряване на външния вид без хирургическа намеса. По отношение на
автотехническата част е посочено, че
допустимият брой места в автомобила е петима с товар до 360 кг., като
надвишаването на максимално допустимата маса влошава ускоряването и спирането
на автомобила и силно накланя купето при завой. Вещите лица са посочили и че
предпазния колан не ограничава движението на главата, поради което било
възможно да се получат описаните травматични увреждания и при поставен колан и
удар в интериор. Последното се твърди и при разпита в о.с.з. По наказателното
производство е установено, че пътното транспортно произшествие е причинено от
субективни причини – алкохолно опиване, несъобразена скорост и загуба на
контрол върху автомобила от страна на водача.
Въз
основа на гореизложената фактическа обстановка настоящият въззивен състав достигна
до следните правните изводи:
По
настоящото дело е ангажирана отговорността на ответника „Гаранционен фонд“ на
основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ. По делото е безспорно установено,
че са причинени неимуществени вреди на ищеца – физически и емоционални болки и страдания, вследствие на телесни
увреждания – голяма разкъсно-контузна
рана на лявата половина на лицето, от която е останал голям, груб и неравен
белег, който нарушава естетическия вид на човека, довел до обезобразяване на
лицето, причинени на територията на Република България от моторно превозно
средство, което обичайно се намира на територията на Република България и за
което няма сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност"
на автомобилистите – ПТП с описания
по-горе лек автомобил „Рено Клио“ с рег. № ***. Следователно предявеният
иск се намира за доказан по своето основание, както и районният съд е приел.
Касателно
размера на иска – обезщетението за причинените неимуществени вреди,
представляващо паричния еквивалент на претърпените болки и страдания, въззивния
съд съобрази разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, а именно, че обезщетение за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, както и трайната съдебна
практика по нейното приложение - Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на
ВС, Решение № 88 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 1015/2011 г., II т. о., ТК,
Решение № 130 от 9.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 669/2012 г., II т. о., ТК,
Решение № 88 от 17.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 2974/2013 г., II т. о., ТК, Решение
№ 14 от 9.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 834/2017 г., II т. о., ТК, Решение № 116
от 24.09.2019 г. на ВКС по т. д. № 3144/2018 г., II т. о., ТК и др. Съгласно
цитираната практика „Понятието "справедливост"
по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е
абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при
телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания,
загрозявания и др.“
От
исковата молба се извежда, че в резултат на причинената телесна увреда ищецът е
търпял значителни физически болки и страдания. Тези твърдения се доказват от
заключението на приетата комплексна съдебно-медицинска и автотехническа
експертиза, от показанията на св. В. И. и св. Н. Б., както и от представената
медицинска документация. Причиненото на ищеца А. И.нараняване е преминало през
спешна хирургична обработка, под местна анастезия с кръвопреливане, до който
момент той е изпитвал умерени до силни болки. Прекарал е в болница седем дни
след операцията, като са му били назначени и последващи контролни прегледи. Оздравителният
период по данни от експертизата е продължил между два и три месеца без особени
болки, като съгласно свидетелските показания ищецът е страдал спорадично и от
силно главоболие известно време след инцидента. За болката и лечението му
ищецът е приемал медикаменти и са му били бити инжекции. В т.н. общите
твърдения за търпени болки и страдания се установяват чрез доказването на
разгледаните по –горе техни конкретни проявления и състояния. Същите до голяма
степен за взети предвид и от районния съд, като заявеното в противния смисъл
във въззивната жалба се намира за неоснователно.
След
проведеното лечение е установен груб и неравен белег в лявата половина на
лицето с дължина 12 см. и ширина 0.8 см., започващ от брадата и завършващ на
местната висулка на ухото. Посоченият белег е довел до сериозно загрозяване на
лицето на ищеца, до степен на обезобразяване, като не се очаква подобряване на
външния вид без методите на възстановителна и естетическата хирургия. Това
състояние на лицето и преживяването на катастрофата, особено при човек на
по-малка възраст – дете на тринадесет години, и с по-лабилна психика,
действително са годни да предизвикат коренна промяна в ежедневието на
пострадалия, да го направят по-несигурен и стресиран. Данни за подобна промяна
у ищеца след инцидента се съдържат в показанията на св. И. и св. Б., които
заявяват, че А. И. е ограничил контактите си с други лица, освен най-близките
си, като това поведение очевидно контрастира на поведението на ищеца преди
инцидента – той е излизал и се е забавлявал с приятели и деца на неговата
възраст, още повече, че самият инцидент е станал при подобно излизане с още
няколко човека. Честото отсъствие от училище също е индиция са преживяван стрес
и несигурност у ищеца. Образуваният белег сам по себе си също води до съществен
емоционален дискомфорт и нежелание да се показва пред другите, което е видно още
от регреса в социалния живот на ищеца. Заявеното от св. И., че ищецът посещава
училищния психолог сочи, че в действителност А. И. все още не е преживял
напълно среса и шока от случилото. А с оглед на механизма на настъпване на
катастрофата – фактът, че децата са се возили в автомобил, управляван от лице,
на което те имат доверие (доколкото в противен случай не биха се качили предвид
тяхната възраст и предполагаема социална зрялост), непредвидимостта на пътното
транспортно произшествие и неговия интензитет – при управление през вечерта лекият
автомобил се е преобърнал в движение, докато децата са били вътре, е нормално и
оправдано ищецът да изпитва посочените в исковата молба чувства – шок, стрес,
несигурност. Доколкото описаният емоционален дискомфорт на ищеца е възникнал
след инцидента, като липсват обективни данни да е бил налице преди това,
въззивният съд намира, че причинените морални страдания са именно в резултат от
пътното транспортно произшествие. В т.н. не се споделя изложеното във
въззивната жалба, че по делото не било доказано животът на ищеца да се бил променил
след инцидента. Напротив, установи се, че такава промяна действително е налице.
Настоящият
съдебен състав при определяна на дължимото обезщетение, подобно на районния
съд, взе предвид още и характера на увреденото благо – правото на телесна неприкосновеност,
и възрастта на пострадалия – малолетен на тринадесет навършени години.
Въз
основа на гореизложеното въззивната инстанция се солидаризира с паричната
оценка на районния съд за претърпените от ищеца болки и страдания – 18 000
лв. Следва да се отбележи, че същата е съобразена и с указанията, изведими от
трайната практика на ВКС (Решение № 95 от 24.10.2012 г. на ВКС по т. д. №
916/2011 г., I т. о., ТК, Решение № 73 от 13.05.2014 г. на ВКС по т. д. №
3343/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 88 от 17.06.2014 г. на ВКС по т. д. №
2974/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 15 от 12.02.2018 г. на ВКС по т. д. №
1423/2017 г., II т. о., ТК). При определянето на обезщетението са взети предвид
и конкретните икономически условия в страната към датата на увреждането – лимитите на отговорността по чл. 492 от КЗ
(обезщетението е под 0,2 % от стойността на лимита), минималната, респ.
средната работна заплата за страната, както и практиката по други сходни
случаи. В т.н. не се споделя твърдението във въззивната жалба, че определеното
от районния съд обезщетение не е съобразено със съдебната практика и
икономическите условия в страната.
По
делото не се доказаха твърдените с исковата молба проблеми със съня на ищеца А.
И., поради което и въззивния съд не ги е взел предвид при определяне на
обезщетението.
Относно
твърденията в жалбата за нарушения на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от страна на
първоинстанционния съд при определяне на процента съпричиняване на вредоносния
резултата от ищеца, въззивната инстанция намира следното. С отговора на
исковата молба ответника е релевирал три възражения за съпричиняване на
резултата – че ищецът е знаел, че шофьорът е употребил алкохол; че същият е бил
в лекия автомобил заедно с още петима души; и че ищецът е бил без предпазен
колан.
Първото
възражение е било прието за основателно от районния съд, доколкото по делото
било безспорно установено знанието на ищеца за състоянието на шофьора, като са
изложени съображения за основателност на това възражение, които настоящият
състав напълно споделя и препраща към мотивите на районния съд в тази им част.
За пълнота следва да се посочи, че в съдебната практика също е изследван този
въпрос, като в Решение № 29 от 5.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1640/2013 г., I
т. о., ТК изрично е посочено, че съдът може да намали обезщетението за вреди на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако се докаже, че пострадалото лице е знаело, че
водачът причинил пътното транспортно произшествие, е употребил алкохол.
Твърденията
в жалбата, че първата инстанция не е разгледа второто възражение за
съпричиняване е уместно заявено, но по същество не е годно да доведе до промяна
в крайния акт на съда, с оглед на това, че липсва доказана причинна връзка
между броя на пътниците в колата и настъпването на пътното транспортно
произшествие. Действително, както и вещото лице по приетото по делото
заключение на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза е
посочило, надвишаването на максимално допустимата маса (в случая 360 кг.)
влошава ускоряването и спирането на автомобила и силно накланя купето при
завой. Принципната възможност за нарушаване баланса на автомобила при
управление обаче не означава, че и в конкретния случай това е била причината за
транспортното произшествие. Следва да се отбележи и че доказателства в тази насока
липсват, още повече, че от материалите по приложеното наказателно производство
е видно, че причината за катастрофата са били субективните възможности на
водача на автомобила, който в пияно състояние е изгубил контрол върху
управлението. Не се установява тази загуба на контрол да се дължи на
завишаването на товара. Следователно разглежданото възражение на ответника за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца е неоснователно и недоказано
и не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение.
Касателно
третото възражение следва да се посочи, че само за себе си обстоятелството, че
пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил, без да ползва предпазен
колан, не е достатъчно за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В т.н. е и посоченото
от районния съд Решение № 64 от 16.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 1781/2018 г.,
II т. о., ТК, в което се приема още, че намаляването на обезщетението за вреди
е допустимо само при наличието на категорични доказателства, събрани в процеса,
че вредите не биха били настъпили, ако по време на произшествието пострадалият
е ползвал предпазен колан. Цитираната практика напълно се споделя и от
настоящия състав. В т.н. неоснователно се явява разглежданото възражение за
съпричиняване, доколкото по делото не е установено, при доказателствена тежест
за ответника – настоящ жалбоподател, че травматичните увреждания на ищеца нямаше
да се получат при поставен колан. Следователно правилно районният съд не е взел
предвид това конкретно възражение.
Предвид
изложеното намаляването на размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени
вреди коректно е бил намален поради съпричиняване с 1/3 на основание чл. 51,
ал. от 2 ЗЗД, съответно чл. 477, ал. 4, изр. второ от КЗ и е присъдена
окончателната сума от 12 000 лв.
Доколкото
главното вземане за обезщетение за неимуществени вреди е основателно, то
правилно и районния съд е присъдил обезщетение и за забавеното му изплащане. По
отношение претенцията за мораторна лихва не са въведени конкретни твърдение от
ищеца – настояща въззиваема страна, за неправилност на първоинстанционното
решение в тази му част, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 1,
изр. второ от ГПК същото следва да се потвърди и относно иска с правно
основание чл. 86 от ЗЗД.
За
пълнота на изложеното следва да се отбележи, че не се споделят изложените във
въззивната жалба твърдения за допуснати процесуални нарушение от страна на
първостепенния съд, предвид следното. Въззивният съд не може да отмени
правилното като краен резултат решение на районния съд, независимо от
неправилната оценка на последния на събраните по делото доказателства. Още
повече, че в случая не се констатира такава погрешна оценка относно изслушаните
свидетелски показания. Не се констатира нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, доколкото съдът не се е позовал на несъбрани доказателства и неустановени
факти. Съдът не е възпрепятствал нито една от страните да установи твърдените
от нея факти и обстоятелства, като конкретната оценка на събраните
доказателства от страна на съдебния състав не може да се тълкува в този смисъл.
Следователно не са налице твърдените нарушение на чл. 9 и чл. 10 от ГПК.
С оглед
на горното въззивната жалба се намира за неоснователна, а първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди, включително и
в частта за разноските, доколкото същите се явяват законосъобразно определени и
присъдени.
Относно разноските:
Предвид
изхода на спора жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата страна
направените от нея в хода на въззивното производство разноски за един адвокат в
размер на 1500 лв. съобразно представените списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна зашита и съдействие, в
който е отразено, че посочената сума е заплатена в брой, т.е. доказва
заплащането на адвокатското възнаграждение. В полза на жалбоподателя не следва
да се присъждат разноски.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 753 от 28.02.2020 г., постановено по гр. дело №
3185/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XIV гр. състав, в ЧАСТТА, с която „Гаранционен фонд“, с
административен адрес: гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, е ОСЪДЕН да заплати на А.Й.Б., ЕГН **********,
сумата от 12 000 лв. (дванадесет хиляди
лева) – главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки
и страдания, вследствие причинено на 14.04.2017 г. при ПТП с лек автомобил
„Рено Клио“ с рег. № ***, управляван от А.Н.Е., ЕГН **********, без сключена
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, непозволено увреждане,
изразяващо се в нанасянето на голяма разкъсно-контузна рана на лявата половина
на лицето, от която е останал голям, груб и неравен белег, който нарушава
естетическия вид на човека, довел до обезобразяване на лицето, ведно със законната лихва върху част от
главницата в размер на 8100 лева от 28.12.2018 г. до окончателното й погасяване,
както и в ЧАСТТА, с която „Гаранционен фонд“, с административен адрес:
гр. София, ул. "Граф Игнатиев" № 2, е ОСЪДЕН да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
актуалната сметка на Районен съд - Пловдив държавна такса за образуваното дело
в размер на 480,00 лв. (четиристотин
и осемдесет лева) и разноски в размер на 35,00
лв. (тридесет и пет лева).
В необжалваната част
решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Гаранционен фонд“, БУЛСТАТ *********, с административен адрес: гр.
София, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ДА ЗАПЛАТИ на А.Й.Б., ЕГН **********, с адрес:
гр. ***, действащ лично и със съгласието на своята майка В. Д. И., ЕГН **********,
сумата от 1500 лв. (хиляда и петстотин
лева), представляващи направени разноски за един адвокат за представителство по
въззивното дело.
Решението
е постановено при участието на А.Н.Е., ЕГН **********, като трето лице –
помагач.
Въззивното решение
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните при наличието на предпоставките за
допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./