Р Е Ш Е Н И Е № 206
гр.Пловдив,
18.04.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, Търговско отделение, 12-ти състав, в открито заседание на осемнадесети март
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
СИМЕОН ЗАХАРИЕВ
при секретаря Милена Левашка, като
разгледа докладваното от съдията
търговско дело № 102 по описа за 2018 година, намери за установено
следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 79
от ЗЗД във вр. с чл. 430 от ТЗ.
БАНКА
ДСК ЕАД претендира да се осъди М.Я.Т. да му заплати следните суми:
93 430,68 лева – непогасен остатък от главница по Договор за ипотечен
кредит от 01.09.2008 г.; 16 202,12 лева - непогасен остатък от договорна
лихва, начислена за периода от 02.04.2016 г. до 13.02.2018 г.; 61,37 лв. -
санкционираща лихва върху просрочена главница за периода от 03.05.2016 г. до 13.02.2018
г. и 747,44 лв. - начислена такса управление, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на завеждане на искова молба до окончателното
плащане. Претендира разноските по делото.
Ищецът
твърди, че по силата на Договор за ипотечен кредит от 01.09.2008 г. е отпуснал
на ответника в качеството му на кредитополучател кредит в размер на 100 000 лева, за срок
от 360 месеца. Твърди, че кредитът е бил усвоен в пълен размер на 02.10.2008
г., като средствата са преведени безкасово по разплащателна сметка № ****.
Съгласно клаузите на договора, кредитът е следвало да се издължава чрез същата
разплащателна сметка, на равни месечни вноски, включващи дължимите месечни
плащания за лихва и главница, съгласно предоставения погасителен план, който се
отчита по индивидуална заемна сметка № ****. Посочва, че съгласно чл.7 от
Договора, кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент
за този вид кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да
бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен
процент по програма „Уют“. Към датата на сключване на договора базовият лихвен
процент е 4,69%, стандартната надбавка е в размер на 3,6 % или лихвеният
процент по кредита е общо 8,29%. Ищецът твърди, че за обезпечаване на вземането
на Банката за главница, лихви, такси и други е учредена в нейна полза ипотека
върху описания в исковата молба недвижим имот, собственост на
кредитополучателя. Твърди се, че след сключване на договора за кредит лихвеният
процент е увеличаван веднъж от банката, а именно на 21.10.2008 г., когато
лихвеният процент е увеличен от 8,29 % на 9,29 % и за увеличението му кредитополучателят е бил
нарочно уведомен. Ищецът твърди, че кредитополучателят е преустановил
плащанията по кредита през м. април, 2016 г., като последната заплатена от него
сума, която е в размер на 825,73 лв. е внесена на 02.04.2016 г. Твърди, че към
датата на подаване на настоящата искова молба не са погасени 22 погасителни
вноски. Твърди също, че при допусната забава, частта от вноската,
представляваща главница се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка от 3 процентни пункта, според уговореното в т.20.1 на
раздел VII „Отговорност и санкции“ от Общите условия. Поради неплащане на посочените
месечни вноски, се е стигнало до забава над 90 дни, с оглед на което за Банката
е възникнало правото да обяви вземането си за главница по кредита за предсрочно
изискуемо, съгласно уговореното в Договора и общите условия към него. Твърди
се, че волеизявлението на Банката за едностранно обявяване на предсрочната
изискуемост е било отправено до заявения от кредитополучателя адрес на
19.12.2017 г. Уведомление с идентично съдържание е изпратено и на настоящия и
постоянен адрес на длъжника, съгласно НБД „Население“, като според извършеното
отбелязване на куриера, кредитополучателят е отказал да получи съобщенията.
С
оглед непогасяване на просрочените задължения от страна на кредитополучателя,
за Банката е възникнал правният интерес от предявяване на настоящите искове.
Ответникът, чрез процесуалния си представител
адв. В.Р., оспорва исковете по основание и размер. Посочва, че липсват
доказателства представените общи условия да се отнасят точно към процесния
договор за кредит, предвид многократните изменения на общите условия от страна
на Банката. Посочва също, че договорът за кредит е от 01.09.2008 г., а
представеният погасителен план е от дата 28.08.2008 г., което според него води
до заключението за недействителност на договора за кредит, предвид липсата на валидно
подписан погасителен план. Твърди, че не е налице подписан погасителен план
между страните, след промяната на лихвения процент. На следващо място посочва,
че според изложените в исковата молба твърдения, кредитът е усвоен на
02.10.2008 г., а в представения погасителен план за дата на усвояване е
посочена 29.08.2008 г., т.е. преди да е възникнало каквото и да е
правоотношение между ищеца и ответника. Твърди се липса на яснота за размера и
начина на формиране на претендираните от ищеца суми. Оспорва претенцията на
ищеца за заплащане на възнаградителна и санкционна лихва за един и същи период.
Оспорва твърдението на ищеца за настъпила предсрочна изискуемост на кредита,
като твърди, че длъжникът не е бил надлежно уведомен. Твърди неравноправност на чл. 7 от Договора, както и на т.9.1, т.24.3 и
т.25.1 от Общите условия, на основание чл.
143, т. 10
и 12
от Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съдът,
като взе предвид доводите на страните и след преценка на събраните по делото
доказателства, намира от фактическа и правна страна следното:
Представен
е договор за кредит от 01.09.2008 г., сключен между БАНКА ДСК Е АД, от една
страна като кредитор и М.Я.Т., от друга страна като кредитополучател, за сумата
от 100 000 лв., със срок на издължаване 360 месеца, считано от датата на
неговото усвояване.
В
чл. 7 от Договора, страните са уговорили, че за предоставения кредит,
кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид
кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде
намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен
процент по програма „Уют“. Към датата на сключване на договора базовият лихвен
процент е 4,69%, стандартната надбавка е в размер на 3,6 % или лихвеният
процент по кредита е общо 8,29%. Според
чл.13 от Договора кредитополучателят заплаща такси, съгласно Тарифа за лихвите,
таксите и комисионните, които Банка ДСК прилага по извършвани услуги на
клиента, която е в сила към деня на съответното плащане.
По делото са представени Общи условия и погасителен план,
подписани от ответника, като последният не е оспорил подписа си, поради което
съдът намира, че същите го обвързват. Съгласно т.20.1 на раздел VII
„Отговорност и санкции“ от Общите условия, при забава на плащането на месечна
вноска от деня, следващ падежната дата, определена в Договора, частта от
вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена
с наказателна надбавка от 3 процентни пункта, а според т.20.2 на раздел VII
„Отговорност и санкции“ от Общите условия при допусната забава в плащанията на
главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като обоснована и компетентно изготвена. Съгласно заключението на
експерта, сумата по разрешения кредит в размер на 100 000 лв. е усвоена
изцяло и еднократно на
02.10.2008 г. С посоченото се установява изпълнението на задължението на
кредитора по сключения договор, а именно да предостави сумата по уговорения
кредит на кредитополучателя. От този момент е възникнало и реципрочното
задължение за връщане на заетата от кредитополучателя сума, по начина и в
сроковете, уговорени между страните - на 360 вноски, дължими на всяко второ
число на месеца, започвайки от 02.11.2008 г.
В тази връзка, според заключението на вещото лице, за периода на кредита
са извършвани погашения по главницата общо в размер на 6 569,32 лв.,
последното от които е на 02.04.2016 г., а относно дължимата възнаградителна
лихва - от общо начислената за периода на кредита в размер на 83 876,85
лв., е платена част в размер на 67 674,73 лв., като последното погашение е
отново от 02.04.2016 г.
В резултат на спиране на плащанията, неплатената
възнаградителна лихва, начислена за периода 02.04.2016 г. (датата на спиране на
плащанията) до 13.02.2018 г. (датата на депозиране на исковата молба в съда),
според вещото лице възлиза на сумата от 16 202,12 лв. Неплатената главница
към 14.02.2018 г., отново съгласно приетото по делото експертно заключение, е
93 430,68 лв. При тези данни и при доказателствена тежест да установи
изпълнението на паричното си задължение, лежаща върху ответника -
кредитополучател, съдът намира, че твърдяното от ищеца неизпълнени на
договорното задължение е налице. С оглед
посоченото, за кредитора се е породила възможността, уговорена в Общите условия
да обяви вземането си за предсрочно изискуемо, което последният е и направил с
представеното по делото уведомление от 19.12.2017 г., изпратено до ответника
чрез куриер на адреса, посочен в
договора за кредит. Според направеното отбелязване от куриера на разписката за
доставянето му - адресатът лично е отказал получаването на пратката, като това
е станало на 23.01.2018 г. Обратната разписка е официален свидетелстващ
документ, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила по
отношение удостоверяването, направено от
пощенския служител за отказа на получателя да получи пратката. Неоснователно е
възражението на ответника, че доколкото е отказал получаването на пратката, не
е бил реално уведомен за нейното съдържание. Посоченото недобросъвестното
поведение на получаващата страна не следва да я поставя в по-благоприятно положение от изпращащата
страна, поради и което съдът намира, че така извършеното уведомяване на длъжника
за волеизявлението на Банката, че обявява вземането си по договора за
предсрочно изискуемо, е редовно осъществено.
Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора,
което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление
само на едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост
играе ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Това е моментът,
от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18 на ТР №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора
следва да е упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й
/виж решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о. /.
От казаното следва, че фактическият състав на предсрочната изискуемост включва
два елемента: 1. / настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до
изменението на срока на договора и даващи право за обявяването на договора за
предсрочно изискуем и 2. /уведомяването на длъжника за това, след като тези
фактически обстоятелства са настъпили.
Както вече беше отбелязано, налице са и двете посочени
предпоставки - установява се по делото от събрания доказателствен материал
спирането на плащанията по кредита, датиращо от 02.05.2016 г. и уведомяването
на длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на задължението му на
23.01.2018 г. Ето защо и на основание чл. 432, ал.1 ТЗ за кредиторът е
настъпило правото да поиска връщане на заетата парична сума, ведно с дължимите
до момента вноски по кредита, включващи главница и възнаградителна лихва.
С настъпване на предсрочната изискуемост отпада занапред
действието на погасителния план. Дължимостта на уговорената в договора лихва,
имаща предназначението да служи като възнаграждение за ползването на
предоставения финансов ресурс, за последващ период отпада. В този смисъл са
задължителните разрешения, дадени в ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което е казано, че
предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит представлява
преобразуващо право на кредитора за изменение на договора као договорът се
изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се
преобразува от срочен в безсрочен.
Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално
определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното
ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение
за ползване за последващ период - след настъпване на предсрочната изискуемост,
не се дължи. Уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит
в чл.432, ал.1 ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора -
„предсрочно връщане на сумата по кредита” и изключва заплащането на
възнаграждение в размер на уговорените за срока на договора лихви.
Разграничение между предоставената сума по кредита и дължимите суми при
предсрочна изискуемост на вземането е направено и в нормите на чл.60, ал.2 от
Закона за кредитните институции /изм. ДВ бр.59/2016г./ и чл.46, ал.3 от Закона
за кредитите за недвижими имоти на потребители /ДВ бр.59/2016г./. С
волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът иска
изпълнение веднага на основното задължение по договора - за връщане на заетата
парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на чл.79,
ал.1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за обезщетение за
забавата. Съобразно казаното, искът за осъждане на кредитополучателя да заплати
уговорената в договора възнаградителна лихва, начислена за периода от
23.01.2018 г. (настъпване на предсрочна изискуемост на кредита) до 13.02.2018
г. (датата на депозиране на исковата молба в съда, следва да се отхвърли като неоснователен.
По отношение размера на претендираната от ищеца
възнаградителната лихва за периода от спиране на плащанията на погасителните
вноски до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, при определянето му
съдът следва да съобрази действителността на клаузите на договора и общите
условия, уреждащи възнаградителната лихва. В този смисъл основателно е
възражението на ответник за нищожност, поради неравноправния харакетер на тези
клаузи от договора и ОУ, даващи право на Банката едностранно да променя
лихвения процент, след сключването на договора - чл. 7 от Договора, както и т.9.1. и т.24.3 от
ОУ. При безспорния по делото факт, че в договора за ипотечен кредит и в Общите
условия към него не се съдържат условията по кредита, регламентиращи
методиката, по които банката може едностранно да променя лихвата до пълното
погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани условията - вътрешните
правила на банката, изисквани от т.2 на чл.58,ал.1 ЗКИ /приложимият за спора
закон, тъй като Закона за потребителския кредит в редакцията му преди
изменението бр.59/2016г. и Закона за кредитите за недвижими имоти на
потребители, които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги
и уреждат правила за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на
потребители и задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети
след сключване на процесния договор от септември 2008г./ следва, че клаузата на
т.25.3 ОУ, която въвежда право на кредитора едностранно да променя базовия
лихвен процент, е неравноправна. Тя съдържа единствено изброяване на
обективните фактори като условия, при които банката може да извърши промяната.
В ОУ и в договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият
лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на
изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на
факторите, които принципно биха били основание за промяната. Банката не твърди,
съответно по делото няма доказателства, че на кредитополучателя са били
оповестени и предоставени „правила”, по които ще се определи, или е определен
конкретният размер на увеличението.(В този смисъл е и Решение № 205 от
07.11.2016 г по т.д.№ 154/16 г на ВКС, I ТО).
Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката, променяйки
базовия лихвен процент, е променила годишния процент на лихвата по конкретния
кредит от 8,29% на 9,29 през октомври 2008г. Тази промяна съставлява
едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва - цената на
кредита, която е съществен елемент от договора за кредит. Тя е упражнена на
основание на клауза от общите условия - т.25.3, която е неравноправна, поради
това и нищожна - чл.146,ал.1 ЗЗП като по делото няма спор, че не е уговорена
индивидуално.
Изключението по чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП е неприложимо на
основание несъмнено установената в процеса недобросъвестност на банката,
предложила клаузата в своите Общи условия, но без да включи в съдържанието на договора
методиката. В този смисъл са Решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014
г. на III г.о. на ВКС, Решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г. на
ВКС, Решение № 95 от 13.09.2016г. на т.д.№ 240/2015г. на ІІ т.о., чиито мотиви
напълно се споделят от настоящия съд.
Предвид изложеното,
размерът на дължимата възнаградителна лихва следва да се определи на база
първоначално уговорения между страните лихвен процент. Според заключението по приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза (Приложение 2.1) при лихвен процент от 8,29 %
неплатената възнаградителна лихва към датата на предявяване на исковата молба
възлиза на сумата от 9067,09 лв. Както бе изяснено по-горе обаче,
възнаградителната лихва е дължима до датата на настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита - 23.01.2018 г. С посочената корекция в периода, сумата
определена от съда, по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 8626,02 лв. като това е
размерът, в който този иск следва да се уважи.
Съобразно горепосоченото, следва да се преизчисли и размера
на дължимата главница, предвид признатия по-малък размер на дължимата
възнаградителна лихва, спрямо осъществяваните от длъжника плащания по
договора. Според заключението на вещото
лице, остатъкът от неизплатената главница, изчислен на база вноските, които
биха се дължали, при приложение на първоначално уговорения размер на
възнаградителната лихва, възлиза на сумата от 91 207,83 лв. Следователно до
този размер предявеният иск за осъждане на длъжника за плащане на дължимата
главница по договора за кредит е основателен, като над този размер искът следва
да се отхвърли като неоснователен.
По
иска с правна квалификация чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ за заплащане
на санкционираща лихва.
Съгласно
чл. 20.2 от общите условия на банката при допусната забава в плащанията на
главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие, като до предявяване на молба за събирането му
по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка от 10 процентни пункта. Както беше изяснено по-горе,
безспорно се установява по делото, че ответникът е преустановил плащането на
погасителни вноски, като последното осъществено от него плащане по кредита е от
02.04.2016 г., поради и което основателно от ищеца е приложена посочената
санкция като следва да обаче да се коригира нейния размер, съобразно приетия за
действителен размер на приложимия лихвения процент. От заключението на вещото
лице - Приложение 2.2 (л.203) се установява, че дължимата санкционираща лихва
върху просрочената главница при приложението на първоначално уговорения лихвен
процент от 8,29 %, за периода от деня, следващ падежа на първата неплатена
вноска - 03.05.2016 г. до предявяване на исковата молба - 13.02.2018 г.,
възлиза на сумата от 29,94 лв. Предявеният иск следва да се уважи в посочения
размер, а до размер на първоначално предявения - 61,37 лв., искът следва да се
отхвърли
По иска по чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.
430, ал.1 ТЗ за заемни такси:
Видно от чл. 13 от договора за кредит,
страните са уговорили кредитополучателят да заплаща такси съгласно Тарифа за
лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага по извършвани услуги на
клиента, която е в сила към деня на съответното плащане. В чл. 14 кредитополучателят
е декларирал, че е запознат с тарифата, действаща към деня на сключване на
договора (същата е представена по делото и носи подписа на ответника). Общите
условия на банката предвиждат, че кредитополучателят дължи такса за управление
на кредита, която в края на всяка година, на падежната дата, определена в
договора, се събира от авоара по разплащателната сметка на кредитополучателя
след погасяване на месечната вноска за лихва и главница - чл. 24.1.2. Съгласно
чл. 24.2 от Общите условия на банката кредиторът прилага такси и комисиони
съгласно Тарифа на банката - Приложение № 3 към договора. Констатира се от
заключението на експертизата, че на ответника е начислявана такса управление в
размер на 0.4 % от остатъка по кредита, като неплатена такса управление е
начислена към 01.10.2016 г. и към
01.10.2017 г.
Клаузите
на договора, предвиждащи начисляване на такса управление по кредита,съдът
намира за нищожни като противоречащи на закона по см. на чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. Няма направено възражение от ответника в тази насока, но за нищожност
съдът следи служебно. Съгласно чл. 10а, ал.2 (в сила от 23.07.2014 г.) от
Закона за потребителския кредит кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В
преходните и заключителни разпоредби - § 13 на същия закон е разписано, че
разпоредбите му не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата
на влизането му в сила, освен по отношение на
такси, обезщетения или неустойки по § 9, т. 3 от този закон.
Следователно, според настоящия съдебен състав, посочената законова забрана за
начисляване на такса за управление на кредита, намира приложение към процесния
договор, макар и последният да е сключен по-рано, предвид изрично предвиденото
обратно действие, предвидено от законодателя на коментираната законова норма.
Ето защо, искът за заплащане на такса управление по кредита, следва да се
отхвърли изцяло.
Относно
разноските:
При
този изход на спора, на основание чл.
78, ал. 1 и ал.
8 ГПК, дължимите от ответника към ищеца разноски за настоящото делото,
съразмерно на уважената част от исковете, са в размер на 7722,80 лв. На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът също има право на разноски,
съразмерно с отхвърлената част от исковете, които са в размер на 431,20 лв.
Така по съразмерност с уважената и отхвърлена част от исковете, ответника
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 7 291.60 лева.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА
М.Я.Т., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19,
на основание чл.
79, ал. 1, вр. чл. 430 ТЗ, суми, дължими по Договор за
ипотечен кредит от 01.09.2008 г., както следва: 91 207,83 лева - главница по Договор за ипотечен кредит от
01.09.2008 г., ведно със законната лихва, считано от 14.02.2018 г. до
окончателното плащане на главницата като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 91 207,83
лева до предявената от 93 430,68 лв.; 8626,02
лева - редовна (възнаградителна) лихва, начислена за периода от 02.04.2016
г. до 23.01.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 8626,02
лв. до предявените 16202,12 лв. и за периода от 23.01.2018 г. до
13.02.2018 г.; 29,94 лв. -
санкционираща лихва, начислена върху просрочена главница за периода от 03.05.2016 г. до 13.02.2018 г.
като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 29,94 лв. до предявените 61,37 лв., както и
ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на сумата от 747,44 лв. - начислена такса
управление.
ОСЪЖДА
М.Я.Т., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на БАНКА ДСК ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“ № 19
сумата от 7291,60 лв. - разноски по делото, по съразмерност и съобразно
уважената и отхвърлена част от предявените искове.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Пловдивски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: