РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 29.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	КРАСИМИР МАЗГАЛОВ АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 894 по описа за 2019 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивни жалби на Е.М.М. и „Ш.Б.“ ЕООД срещу Решение № 52-114-ΙΙ/24.08.2016 г. по гр. дело № 11426/2014 г. на Софийския районен съд, 52. състав, в частта, с която са уважени исковете на Е.М.М. за осъждане на „Ш.Б.“ ЕООД да ѝ плати сумите от: 522, 70 лева – обезщетение за неползван отпуск за 50 дена (иск с правна квалификация чл. 224, ал. 1 КТ); 69 958, 85 лева – възнаграждение за извънреден труд за периода от месец ноември 2010 г. до месец септември 2013 г. (иск с правна квалификация чл. 150, ал. 1 КТ), ведно със законната лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от 25.11.2013 г. (датата на подаване на исковата молба) до пълното ѝ изплащане, като и 10 319, 69 лева – законна лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода от месец ноември 2011 г. до месец септември 2013 г., и в частта, с която са отхвърлени предявените от Е.М.М. искове за признаване на незаконността и отмяна на  уволнението ѝ, извършено от управителя на „Ш.Б.“ ЕООД  със заповед от 30.10.2013 г., инкорпорирана в нотариална покана с рег. № 11116, том II, акт № 154/01.11.2013 г. на нотариус Л.Г.с район на действие РС – Варна (иск с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), за възстановяването на въззивницата на длъжност „управител на хотел“ при ответника (иск с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ), и за осъждане на „Ш.Б.“ ЕООД да ѝ плати сумите от: 21 443, 64 лева – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за времето от 06.11.2013 г. до 06.05.2014 г. (иск с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ); 3 573, 94 лева – обезщетение за неспазен срок на предизвестие при уволнение (иск с правна квалификация чл. 220 КТ), както и в частта, с която е отхвърлен предявения от „Ш.Б.“ ЕООД  иск за осъждане на Е.М.М. да плати на дружеството недължимо платени за положен в периода от 18.09.2013 г. до 31.10.2013 г. труд суми в размер на общо 4 355, 64 лева.

В жалбата на ищцата – Е. М.М., от 07.10.2016 г. се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон в частта му, с която са отхвърлени исковете на въззивницата за признаване на уволнението ѝ за незаконно и неговата отмяна, за възстановяването ѝ на заеманата преди уволнението длъжност, както и тези за осъждане на жалбоподателя – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД, да ѝ заплати обезщетение поради неспазен срок на предизвестие, и за оставане без работа поради незаконното уволнение. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е преодоляна закрилата за уволнение, предоставена на жалбоподателката – ищца М. като майка на дете до 3-годишна възраст (чл. 333, ал. 1 КТ), тъй като не било взето предвид, че е изискано разрешение за уволнение от некомпетентна териториална дирекция „Инспекция по труда“. Сочи се, че било дадено разрешение за уволнението на жалбоподателката – ищца от дирекцията в София, а същата полагала труда си в град Банско, обл. Благоевград. Излагат се доводи, че уволнението било извършено още на 17.09.2013 г., преди издаването на оспорваната заповед за уволнение, чрез фактически действия, като управителят на „Ш.Б.“ ЕООД –
г-жа П., още на тази дата била изпратила до свои контрахенти съобщение, че жалбоподателката – ищца М. вече не била служител на дружеството. Твърди се, че така е осъществено уволнение, без да ѝ е дадена възможност за обяснения и без въобще да е искано предварително разрешение към 17.09.2013 г., което било основание само по себе си да се обяви уволнението за незаконно. Сочи се, че от 17.09.2013 г. до датата, на която ѝ е връчена заповед за уволнение през ноември
2013 г. жалбоподателката – ищца не била допускана до работа. Подробно са изложени съображения за това, че на жалбоподателката – ищца М. не били поискани обяснения преди дисциплинарното ѝ уволнение. Сочи се, че не били събрани и доказателства за твърдяното в уволнителната заповед нарушение „неявяване на работа“. С оглед на тези нарушения се иска отмяна на първоинстанционното решение в частта, с което са отхвърлени исковете за обявяване на уволнението за незаконно и съответните последици от отмяната му – възстановяване на работа и заплащане на обезщетение за оставане без работа, както и се иска изплащане на обезщетение за неспазено предизвестие. Претендират се разноски.

Във въззивната жалба на ищцата М. е направено и искане за отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на жалбоподателката – ищца М. за изменение на основанието за уволнение в трудовата ѝ книжка. По такава претенция първоинстанционният съд не се е произнасял, а по същата претенция исковата молба на жалбоподателката – ищца М. е върната с Определение № 18947/21.12.2013 г. по гражданско дело № 17225/2013 г. на Районен съд – Варна (РС – Варна), 24. състав, влязло в сила на 15.01.2014 г. като необжалвано (на лист 116 от делото на РС – Варна). Поради това е налице влязъл в сила акт, с който съдът е десезиран с искането на жалбоподателката ищца – М. относно основанието на уволнението ѝ. Следователно настоящият съдебен състав няма как да се произнесе по това искане, което не е било предмет на разглеждане на първоинстанционното производство пред Софийския районен съд, поради което в тази си част въззивната жалба е недопустима и следва да бъде върната.

Постъпил е отговор на тази жалба от ответника по нея – „Ш.Б.“ ЕООД, в който се поддържа неоснователност на жалбата. Излагат се доводи, че щом ищцата М. твърди, че е била уволнена на 17.09.2013 г., то исковете за обявяване на уволнението за незаконно и отмяната му и за последиците от тази отмяна са били подадени извън давностните срокове по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като били подадени пред Районен съд – Варна на 25.11.2013 г. – повече от два месеца след твърдяната дата на уволнението. Поради това се иска потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за прогласяване на незаконността на уволнението и неговата отмяна, и съответните свързани искове за възстановяване на работа и заплащане на обезщетение за оставане без работа поради уволнението. Излагат се доводи, че не било доказано жалбоподателката – ищца М. да не била допускана до работа след 17.09.2013 г. до датата, на която е получила заповедта за уволнение – 05.11.2013 г. Твърди се, че ограничаването на достъпа на последната до софтуера в хотела не представлявало недопускане до работа, а единствено предпазна мярка, а протоколът за връщане на вещи от страна на жалбоподателката – ищца М. бил оспорен като неподписан от представител на дружеството. Излагат се доводи, че свидетелите също не установявали недопускане на жалбоподателката М. до работното ѝ място. Твърди се, че се установявало, че жалбоподателката – ищца М. следвало да се явява на работа от 17. Септември до ноември 2013 г., но не го била правила. Излагат се доводи, че съдът не можел да контролира преценката на Инспекцията по труда по отношение на даденото разрешение за уволнение на работник, за който била уредена закрила при уволнение (чл. 333 КТ). Излагат се доводи, че преди осъществяване на уволнението на жалбоподателката – ищца М., на същата ѝ били искани обяснения с нотариална покана и такива били дадени. Сочи се, че в уволнителната заповед било посочено и второ основание за уволнение – злоупотреба с доверието на работодателя, което било доказано, и поради това исковете следвало да бъдат отхвърлени и на това основание. Поради това се иска потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска за отмяна на уволнението на жалбоподателката – ищца М., и всички обусловени от него искове. Претендират се разноски.

В жалбата на ответника – „Ш.Б.“ ООД, от 07.10.2016 г. се поддържа частична недопустимост на първоинстанционното решение, евентуално – неговата неправилност поради необоснованост и противоречие със закона в частта му, с която жалбоподателят – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД е осъден да плати на жалбоподателката – ищца М. 522, 70 лева – обезщетение за неползван годишен отпуск; 69 958, 85 лева – възнаграждение за извънреден труд, и 10 319, 69 лева – законна лихва върху това възнаграждение за периода до подаване на исковата молба, а също и в частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателя – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД за осъждане на жалбоподателката – ищца М. да му плати недължимо платените ѝ трудови възнаграждения за периода от 18.09.2013 г. до 31.10.2013 г. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение било недопустимо в частта относно иска за обезщетение за отпуск, тъй като на жалбоподателката – ищца М. били дадени два пъти указания да уточни размера на иска си и периода, за който претендира отпуск. Твърди се, че така съдът неправомерно е дал възможност на ищцата да поправи недостатъците на исковата си молба в нарушение на принципа на равенство на страните. По съществото на претенцията за обезщетение за неизползван отпуск се твърди, че жалбоподателката – ищца претендирала сумата от 7 139, 85 лева, а жалбоподателят – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД, вече ѝ било изплатило 7 433, 17 лева с платежно нареждане от 27.01.2014 г., т.е. претенцията за отпуск била изцяло изплатена. Иска се и евентуално прихващане, ако някой от исковете на жалбоподателката – ищца М. бъде уважен, със сумата в размер на разликата между дължимите се според жалбоподателя – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД 7 139, 85 лева и платените 7 433, 17 лева, или сумата от 238, 17 лева. По отношение на претенцията за извънреден труд, се сочи, че жалбоподателката – ищца М. не била доказала полагането на извънреден труд по дни и часове въпреки възложената ѝ изрично доказателствена тежест. Подробно са изложени доводи, че показанията на свидетелите по делото не соча конкретни периоди на полагане на извънреден труд, а показанията им са характеризирани като твърде общи и без достатъчно конкретни сведения за положената работа извън установеното работно време на ищцата. Излагат се и други аргументи за недостоверност на свидетелските показания. Сочи се, че представените от жалбоподателката – ищца М. отчети за извънреден труд можело да бъдат манипулирани от нея, поради което съдът следвало да кредитира намиращите се у жалбоподателя – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД графици, в които не се установява полагане на извънреден труд. Сочи се освен това, че е не е установено в какво се е състоял извънредния труд на жалбоподателката – ищца М., като и не е установено дали и е възлагано извършване на такъв труд. По исковете за връщане на изплатеното трудово възнаграждение на жалбоподателката – ищца М. в периода 18.09.2013 г. – 31.10.2013 г. се сочи, че същата не била доказала основание за получаването им, като сама признавала, че в този период не била полагала труд. Поддържат се доводите, че не е било установено и същата да е не е била допускана до работа, поради което следвало да се приеме, че не ѝ се е дължало заплащане на каквито и да било възнаграждения за периода. Поради това жалбоподателката – ищца М. следвало да върне платените ѝ от жалбоподателя – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД пари. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и се претендират разноски.

Постъпил е отговор на последната жалба от насрещната страна по нея – Е.М.М., в който се поддържа неоснователност на жалбата. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че е установено полагане на извънреден труд от жалбоподателката – ищца М., като за целта били изслушани свидетелски показания, които били допустими и установявали системно полагане на извънреден труд. Коментирани са възраженията на жалбоподателя – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД по отношение на свидетелските показания като неоснователни.  Излагат се доводи, че от изслушаните по делото технически експертизи се установявало, че представените от жалбоподателката – ищца М. файлове с отчети за извънреден труд не били манипулирани и били съставяни на различни дати, а представените от жалбоподателя – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД, файлове били съставени изцяло на една и съща дата, което говорело за недостоверността им. Сочи се, че липсата на редовен отчет на работното време била индиция за достоверност на твърденията на жалбоподателката – ищца М., като се сочи, е по делото самият жалбоподател – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД, бил представил документи, уж изходящи от ищцата, съставени в часове, в които същата не следвало да се намира на работа. С оглед на изложеното се иска оставяне на жалбата без уважение.

В пледоариите си от съдебното заседание страните, а жалбоподателят-ответник – и в писмената си защита, поддържат застъпените становище от въззивните си жалби и отговорите. Жалбоподателят – ответник – „Ш.Б.“ ЕООД, е направил и възражение за присъждане на разноски в полза на жалбоподателката – ищца М., които се претендират за оказана безплатна правна помощ. Сочи се, че първоинстанционният съд е допуснал предварително изпълнение на решението си, като на жалбоподателката са били изплатени над 69 хиляди лева, които са ѝ били достатъчни, за да заплати дължимия се на адвоката ѝ хонорар. Страните са подали и писмени бележки, с които поддържат доводите си от въззивната жалба и отговора.

Първоинстанционният съд е приел за безспорно, че  жалбоподателката – ищца М. е работела по трудово правоотношение с жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ООД като управител на хотел. Съдът е приел, че това правоотношение е било прекратено от последното дружество със заповед от 30.10.2013 г. поради дисциплинарно уволнение (чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ във връзка с чл. 188, т. 3 КТ във връзка с чл. 190, ал. 1, т. 2 и 4 КТ) поради две дисциплинарни нарушения – неявяване на работа в периода от 19.09.2013 г. до датата на издаване на заповедта – 30.10.2013 г., и злоупотреба с доверието на работодателя чрез заличаване на данни за консумация от страна на ищцата М. консумация на храни и напитки от бара на управлявания от нея хотел в периода от 30.08.2013 г. до 01.09.2013 г. Прието е, че заповедта била връчена на жалбоподателката – ищца М. на 05.11.2013 г. – факт, който е приет за безспорен от съда с определение от 04.02.2015 г. Съдът е приел, че по делото не е било установено жалбоподателката – ищца М. да не е била допускана до работа след 19.09.2013 г., като е посочено, че документите за предаване на служебните ключове и други движими вещи не е удостоверено от лице, представляващо жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ООД, а отказаният достъп до компютърните системи на работодателя не пречел на жалбоподателката – ищца М. да изпълнява другите си служебни задължения като управител на хотел. Поради това съдът е приел, че жалбоподателката – ищца М. не се е явявала на работа в период повече от 1 месец и това е достатъчно основание същата да бъде уволнена (чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ). Съдът е приел, че от служителката М. са били поискани обяснения с нотариална покана от 14.10.2013 г., а закрилата срещу уволнение на последната е преодоляна с предварително разрешение с изх. № ИТ-12041/25.10.2013 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – София. Поради това съдът е приел, без да разглежда второто уволнително основание, че уволнението е извършено законосъобразно и е отхвърлил иска за отмяната му, както и свързаните с него искове за възстановяване на жалбоподателката – ищца М. за възстановяването ѝ на работа и за заплащане на обезщетение за оставането ѝ без работа поради незаконно уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ). Като е приел, че в заповедта за уволнение на жалбоподателката – ответница М. е посочено, че същата има неползван платен годишен отпуск в размер на 50 дена, съдът е приел, че същата е имала право на обезщетение за този период по чл. 224, ал. 1 КТ. Посочил е обаче, че по делото е установено, че жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ООД е платил на жалбоподателката – ищца М. сумата от 7 433, 17 лева като обезщетение при уволнение на 27.01.2014 г. Затова, като е приел, че е сезиран с иск за обща сума от 7 955, 87 лева е приел, че претенцията е била основателна за тази сума към датата на уволнението и следва да бъде уважена в частта, за която не е направено плащане, а именно за сумата от 522, 70 лева (разликата между 7 433, 17 лева и 7 955, 87 лева). По иска за обезщетение за неспазено предизвестие първоинстанционният съд е приел, че същият се явява неоснователен, доколкото жалбоподателката – ищца М. не е уволнена на основание, при което се изисква предизвестие преди прекратяване на трудовото правоотношение, а напротив – уволнението по чл. 330 КТ има незабавен ефект. Поради това искът за обезщетение за неспазено предизвестие (чл. 220 КТ) е напълно отхвърлен. По иска за заплащане на неизплатени трудови възнаграждение в размер на общо 4 355, 64 лева, съдът е приел, че тези суми действително са се дължали на жалбоподателката – ищца М., която била изпълнила задълженията си по трудовия договор в периода 18.09.2013 г. – 31.10.2013 г., но същата била заплатена в пълен размер, поради което искът следвало да се отхвъли.По отношение на иска за заплащане на положен извънреден труд (чл. 150 КТ) съдът е приел, че полагането на такъв труд е било доказано по делото от свидетелските показания на свидетелите Чирпанска, Богданов и Ниньов, които посочват, че са оставали в хотела след работно време заедно с жалбоподателката – ищца М., както и на представените от същата отчетни форми за извънреден труд, съставени от счетоводната програма на хотела за отчитане на работното време. За последните съдът е приел, че от представените два комплекта отчети достоверни са тези, представени от жалбоподателката – ищца М., тъй като за същите с техническа експертиза било установено, че не са манипулирани и в тях не са внасяни промени след съставянето им. Освен това e прието, че липсата на водене на отчети за положения извънреден труд от страна на работниците на жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ООД представлява пречка за доказването, която сама по себе си не обосновава извод, че жалбоподателката – ищца М. не е полагала извънреден труд. Поради това съдът е приел, че е положен извънреден труд, съответстващ на установеното в представените от ищцата М. справки и съгласно приетото от него заключение на съдебносчетоводната експертиза по делото е приел, че този извънреден труд следва да се обезщети със сумата от 80 297, 77 лева. За част от тази сума – дължимото се през периода преди месец ноември 2010 г., съдът е приел, че е погасена по давност. Поради това е присъдил само полагащото се за периода от месец ноември 2010 г. до месец септември 2013 г. възнаграждение за извънреден труд в размер на 69 958, 85 лева. Прието е също така, че се дължи и законна лихва за забава за плащане на тази сума за периода преди завеждане на исковата молба, която също е частично погасена по давност, като дължимата се непогасена сума възлиза на
10  319, 69 лева. По насрещните искове на „Ш.Б.“ ЕООД първоинстанционният съд е приел, че претенцията на дружеството за заплащане на платени без основание на жалбоподателката – ищца М. трудови възнаграждения за периода 18.09.2013 г. – 31.10.2013 г. е неоснователна, тъй като искът бил предявен за връщане на платеното без основание, а по делото било установено, че в този период между страните е бил налице трудов договор – т.е. правно основание за плащане. Поради това претенцията е отхвърлена. Доколкото дисциплинарното уволнение на жалбоподателката – ищца М. е прието за законно, първоинстанционния съд я е осъдил да плати на ответника обезщетение при уволнение поради дисциплинарно нарушение (чл. 221, ал. 2 КТ), което е определил в размер на едно брутно месечно трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец – август 2013 г., в размер на 3 659, 71 лева. Присъдени са и разноски.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението.

В обжалваната си част решението е постановено по предявен иск, подаден в рамките на установения двумесечен срок по чл. 358 КТ (започнал да тече на 05.11.2014 г., исковата молба е подадена на 25.11.2013 г.) при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По отношение на твърденията на страните относно датата на извършване на уволнението съдът намира, че твърденията на ищцата М. относно това, че уволнението ѝ е извършено на 18.09.2013 г. следва да се тълкуват изцяло като твърдения за факти, доколкото определянето на правните последици от доказаните по делото факти е задача на съда, а не на страните. С оглед цялостния контекст на твърденията на жалбоподателката – ищца М. в исковата ѝ молба, същата не твърди, че на 18.09.2013 г. е извършено уволнението ѝ чрез формален акт на работодателя. Тя излага единствено фактически твърдения, че на тази дата ѝ е било заявено, че повече не следва да се явява на работа. Същевременно самата ищца М. посочва, че заповед за уволнение ѝ е връчена с нотариална покана на 05.11.2013 г. – факт, обявен от  Софийския районен съд за безспорен между страните с определение от 04.02.2015 г. (на лист 435 от първоинстанционното дело). Поради това единственото разумно тълкуване на твърденията на жалбоподателката – ищца за събитията от 18.09.2013 г. е, че тя твърди, че на същия ден фактически ѝ е била отказана възможността да работи от страна на ръководството на „Ш.Б.“ ЕООД, което тя възприема като действия по уволнението си. Доколкото правната квалификация на твърденията на страните се дава от съда (чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК), то настоящият съдебен състав приема, че това не са твърдения за извършване на уволнение по смисъла на чл. 335 КТ. По българското право прекратяването на трудовия договор е формален акт, който съгласно правилото на чл. 335, ал. 1 КТ винаги следва да се съдържа в писмено изявление на страната, която иска да се прекрати правоотношението.  Ищцата М. не твърди такъв акт да е бил съставян на 18.09.2013 г., а твърди, че се извършени фактически действия, които са я препятствали да изпълнява трудовите си функции, които според нейната правна позиция съответстват на уволнение. Тази правна позиция обаче не отговаря на посоченото изискване на закона за писмена форма на уволнението. Поради това съдът приема, че между страните е спорна законността на уволнение, извършено на 05.11.2013 г. съгласно писмена заповед на жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ООД от 30.10.2013 г. Действията на страните от 18.09.2013 г. имат отношение към исковите им претенции за заплащане на обезщетения и към законността на уволнението, но не и към сроковете за предявяване на иск за отмяната на това уволнение или към обстоятелството, че се оспорва именно уволнение, извършено на 05.11.22013 г. Следователно не са налице основания да се приеме недопустимост на първоинстанционното решение на това основание.

По оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение в частта относно предявения от жалбоподателката – ищца М. иск за обезщетение за неползван отпуск в частта до уважения размер от 522, 70 лева, настоящият съдебен състав намира, че в тази част решението е допустимо, тъй като не е било налице основание за връщане на исковата молба поради нередовност (чл. 129, ал. 3 ГПК). От документите по делото се установява, че исковата молба на жалбоподателката – ищца М. е оставена за пръв път без движение с Определение № 17711/29.11.2013 г. по гражданско дело №  17225/2013 г. на РС – Варна, 24. състав (на лист 53 от посоченото дело), като ѝ е указано да посочи броя на дните си годишен отпуск и за коя година е разполагала с тях, както и броя на неползваните дни отпуск по години. С подадена в срок молба от 10.12.2013 г. (на лист 54 от делото на РС – Варна) жалбоподателката – ищца М. е посочила, че към настоящия момент не е в състояние да направи такива уточнения, тъй като само работодателят ѝ разполага с тези данни, а същият не представя документи. В молбата изрично е направено искане за допълнителен срок. На 11.12.2013 г. РС – Варна се е произнесъл с ново определение по посоченото по-горе дело (на лист 84 от същото), като е указал на въззивницата – ищца да посочи отново същите обстоятелства относно дните платен годишен отпуск в нов едноседмичен срок от връчване на препис от определението. Изявлението на ищцата ясно съдържа искане за продължаване на срок, като с определянето на нов едноседмичен срок РС – Варна се е произнесъл по искането и е продължил срока по реда на чл. 63 ГПК. Поради това, доколкото в новия срок исковата молба е уточнена изцяло по отношение на неползваните дни отпуск по години и размер на обезщетението с молба от 20.12.2013 г. (на лист 87 от делото на РС – Варна), то и няма основание да се приеме, че нередовностите на исковата молба не са отстранени в срок. Напротив, това е станало в рамките на продължен от съда срок, при това при посочване на обстоятелствата, поради които жалбоподателката – ищца М. се е нуждаела от продължаване на срока. Следователно в частта, с която се е произнесъл по иска за обезщетение за неползван отпуск (чл. 224, ал. 1 КТ) за размера на претенцията до 7 193, 85 лева първоинстанционният съд се е произнесъл с допустимо решение.

Доводите във въззивната жалба на ответника – „Ш.Б.“ ЕООД, за недопустимост на решението поради произнасяне на първоинстанционния съд за иск с предявен размер от 7 955, 87 лева, а не за предявената след уточняване на исковата молба с молбата от 20.12.2013 г. претенция за общо 7 193, 85 лева не следва да се разглеждат от настоящия съд, тъй като се отнасят до допустимостта на необжалвана част от решението. Предмет на въззивната жалба е единствено уваженият размер на претенцията за обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 522, 70 лева, като тази сума съставлява част от размера на предявения иск и според двете изявления на жалбоподателката – ищца М. – твърдения от ответника предявен размер на иска от 7 193, 85 лева по уточнителната молба, и разгледания от първоинстанционния съд – 7 955, 87 лева съгласно размера, посочен първоначално в исковата молба. И в двата случая се искът е бил отхвърлен за сумата над 522, 70 лева, поради което обстоятелството за какъв размер над 7 000 лева е предявен иска няма значение за уважената част от иска. Поради това настоящият съд не намира, че посочения във въззивната жалба на „Ш.Б.“ ЕООД евентуален порок на решението не засяга обжалваната му част, в която решението на Софийския районен съд е допустимо като постановено по предявен иск в размера до 522, 70 лева.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

 

По иска за отмяна на уволнението и признаването му за незаконно
(чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ):

По този иск страните излагат множество оплаквания за неправилност на решението на Софийския районен съд и съответни контрааргументи. Настоящият съдебен състав обаче намира за достатъчно да се произнесе само по въпроса за преодоляването на закрилата при уволнение на жалбоподателката – ищца М..

Съгласно твърденията в исковата молба и представения от жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ООД т. 2 от Трудовия договор от 01.04.2009 г. (на лист 9 – 18 от първоинстанционното дело на Софийския районен съд), сключен между страните, мястото на работа на служителката М. ***. В представените по делото анекси към трудовия договор: № 1/01.11.2009 г. за промяна на трудовото възнаграждение (на лист 19 – 20 от първоинстанционното дело); № 2/23.11.2009 г. за промяна на длъжността на ищцата „заместник-управител на хотел“ (на лист 21 – 23 от първоинстанционното дело); № 3/01.01.2011 г. за промяна на трудовото възнаграждение (на лист 25 – 26 от първоинстанционното дело); № 4/19.04.2011 г. за промяна на длъжността на ищцата в „управител на хотел“ (на лист 27 – 29 от първоинстанционното дело); № 5/15.10.2011 г. за промяна на трудовото възнаграждение (на лист 30 – 31 от първоинстанционното дело), и № 6 /01.12.2012 г. за промяна на трудовото възнаграждение (на лист 32 – 33 от първоинстанционното дело) не се съдържат други клаузи относно мястото на работа, а в клаузите на посочените анекси изрично се съдържа уговорка, че оригиналният договор запазва действието си между страните в частта, която не е изменена. Това налага извод, че през целия период от назначаването си като служител при жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ООД през 2009 г. до уволнението от 05.11.2013 г. жалбоподателката – ищца М. ***.

По делото е представено удостоверение за раждане № 2012512/02.07.2012 г., издадено от Община Варна, от което се установява, че на 26.06.2012 г. жалбоподателката – ищца Е.М.М. е родила син – Борислав. Раждането на дете от ищцата е било известно на работодателя, който е направил във връзка с това и искане за получаване на разрешение за преодоляване на закрилата за уволнение на жалбоподателката – ищца М., а и е предоставил отпуск по майчинство на същата (съгласно Заповед № 6/14.09.2012 г. на лист 154 от първоинстанционното дело).

Следователно работодателят е знаел, че жалбоподателката – ищца М. се ползва със закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ като не може да бъде уволнена дисциплинарно като майка на дете до 3-годишна възраст без предварително разрешение на инспекцията по труда за конкретния случай. По настоящото дело жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ООД твърди, че е преодолял закрилата, като е получил разрешение от дирекция „Инспекция по труда“ – София-град с изх. № ИТ-12041/12.05.2013 г. (на лист 52 от първоинстанционното дело) да уволни жалбоподателката – ищца М. дисциплинарно – на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.

Същото писмо обаче е издадено от некомпетентна териториална дирекция на Изпълнителна агенция „Главна инспекцията по труда“. Съгласно практиката на Върховния касационен съд (ВКС) разрешението за уволнение на работник, който се ползва от закрила (чл. 333, ал. 1 КТ) следва да бъде дадено от териториалната дирекция „Инспекция по труда“, в чийто район работникът полага труд (така Решение № 84/23.04.2014 г. по гр. д. № 749/2012 г., IV ГО, и Решение № 140/30.05.2017 г. по
гр. д. № 4603/2016 г., IV ГО). В случая жалбоподателката – ищца М. е била с място на работа в град Банско, обл. Благоевград и разрешение за уволнението ѝ е следвало да бъде поискано от Дирекция „Инспекция по труда“ в Благоевград, а не от териториалната дирекция София-град. При това положение се установява, че не е поискано разрешение от компетентния административен орган.

Следва да се подчертае, че съществува практика на ВКС (включително и посочената в отговора на въззивната жалба от жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ООД), според която съдът не е компетентен да контролира преценката на дирекция „Инспекция по труда“ относно разрешението за уволнение. В цитираните по-горе две решения обаче е  посочено, че случаят, в който е поискано разрешение от некомпетентна териториална дирекция е различен, тъй като въобще не е налице сезиране на съответния административен орган, както чл. 333, ал. 1 КТ изисква. Следователно липсва каквато и да е преценка на компетентния орган, а съдът е длъжен да провери дали същият е бил сезиран от работодателя да даде разрешение за уволнение на ползващия се от закрила работник преди извършването на уволнението. Следователно искането до некомпетентна дирекция се приравнява на липса на искане за разрешаване на уволнението на закриляния работник и е налице нарушение на правилото на чл. 333, ал. 1 КТ.

Щом установи такова нарушение, съдът не разглежда по същество останалите предпоставки за законосъобразност на уволнението, а е длъжен да го отмени само на това формално основание – че не е преодоляна закрилата по чл. 333, ал. 1 КТ. Следователно първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която  е отхвърлен искът на жалбоподателката – ищца М. за признаване на уволнението ѝ, извършено на 05.11.2013 г. със заповед от 30.10.2013 г. на управителя на „Ш.Б.“ ЕООД, за незаконно и за неговата отмяна, а искът следва да се уважи.

По иска за възстановяване на жалбоподателката – ищца М. на заеманата преди уволнението длъжност (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ):

При уважаване на иск за признаване за уволнението за незаконно и неговата отмяна, съдът уважава и иска за възстановяване на работника или служителя на длъжността, заемана преди уволнението, освен ако не са налице пречки за това. Тъй като такива в случая не се констатират, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за възстановяване на работа и същият следва да се уважи, като жалбоподателката – ищца М. следва да бъде възстановен на длъжността, заемана преди уволнението – „управител на хотел“.

По иска за обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение (чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ):

Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ при незаконно уволнение работникът има право да получи обезщетение за периода на оставане без работа, но не повече от 6 месеца. Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС в тежест на уволнения работник или служител е да установи, че за периода след уволнението е останал без работа. По делото е установена незаконосъобразността на уволнението, следователно следва да се установи дали жалбоподателката – ищца М. е останала без работа за период от 6 месеца след датата на извършването му.

По делото е установено от представената от жалбоподателката – ищца М. трудова книжка (препис се намира на лист 348 – 356 от първоинстанционното дело), която е представена за констатация в откритото съдебно заседание пред първоинстанционния съд от 04.02.2105 г. (на лист 436 от първоинстанционното дело), че за периода от 05.11.2013 г. до 16.10.2014 г. (когато е представен преписът от трудовата книжка пред съда) в трудовата книжка на жалбоподателката – ищца М. не са направени вписвания на възникнали нови трудови правоотношения. За периода от 05.11.2013 г. до 04.03.2014 г. е отразено, че същата е получавала и помощи за безработица. Съгласно служебна бележка № 5360/10.01.2014 г. от Дирекция „Бюро по труда“ – Варна (на лист 359 от първоинстанционното дело) в периода 13.11.2013 г. – 07.05.2014 г. жалбоподателката – ищца М. е била регистрирана като безработна. Съгласно представена на лист 358 от първоинстанционното дело извадка от електронния регистър на Националната агенция за приходите от 14.10.2014 г. за жалбоподателката – ищца М. не са регистрирани трудови правоотношения за периода 06.11.2013 г. – 06.05.2014 г., а на 07.05.2014 г. ищцата е постъпила на работа при работодателя „Виктория туристик“.

Следователно по делото се установява, че за 6-месечния период след уволнението – 06.11.2013 г. – 06.05.2014 г. жалбоподателката – ищца М. липсват данни да е започнала работа по друго трудово правоотношение. Следователно искът ѝ за обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение следва да бъде уважен.

Съгласно чл. 228, ал. 1 КТ размерът на обезщетението за оставане без работа е равен на брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ събитието, от което следва правото на обезщетение, т.е. в случая това е уволнението на жалбоподателката – ищца М.. Съгласно практиката на ВКС и по аргумент за противното от чл. 19 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата обезщетението се определя спрямо последния пълен изработен месец преди уволнението. Между страните не се спори, че последният пълен отработен месец от жалбоподателката – ищца М. при „Ш.Б.“ ЕООД е бил месец август 2013 г. Съгласно представен от жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД платежен фиш за месец август 2013 г. (на лист 113 от първоинстанционното дело) брутното трудово възнаграждение на ищцата за посочения месец е било 3 659, 71 лева. Следователно размерът на обезщетението за оставане без работа следва да се определи като тази сума се умножи по шест, или на 21 958, 26 лева. Искът на жалбоподателката – ищца М. е предявен за по-малка сума – 21 443, 64 лева, поради което същият следва да се уважи в цялост, като първоинстанционното решение се отмени в частта, с която искът е отхвърлен.

Ответникът следва да заплати и законната лихва върху претендираната сума от датата на подаване на исковата молба – 25.11.2013 г. до окончателното плащане.

По иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск (чл. 224 КТ):

Първоинстанционният съд е приел правилно, че правото на работника или служителя на обезщетение за неизползван годишен отпуск не зависи от законността или незаконността на уволнението. Между страните не се спори също така, че към датата на уволнението – 05.11.2013 г. жалбоподателката – ищца М. е имала неползван платен годишен отпуск в размер на 50 дена, за които е следвало да получи обезщетение. Същата претендира обезщетение в размер на 7 193, 85 лева.

Жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД оспорва първоинстанционното решение единствено с мотива, че е заплатил изцяло полагаемото се обезщетение на жалбоподателката – ищца М., като на 27.01.2014 г. е заплатил по нейна сметка сумата от 7 433, 17 лева. За това плащане е представено неоспорено преводно нареждане с № IB10127134836001/27.01.2014 г. (на лист 290 от първоинстанционното дело), според което сумата е платена по банкова сметка *** – ищца М..

Следва да се има предвид, че макар и жалбоподателката – ищца М. да е претендирала обезщетение в общ уточнен размер размер от 7 193, 85 лева, това не се отразява на обстоятелството, че дължимата се към момента на завеждане на иска сума да е била по-голяма или по-малка в следствие на непосочени от ищцата факти. Това е така, тъй като няма пречка пред съда да се предяви по преценка на ищеца и само част от дължимата му се сума (тъй като съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК ищецът определя обема на защитата на своите права, която ще поиска от съда), а и липсва изрично признание от страна на жалбоподателката – ищца М., че е получила пълно плащане по този иск, което би означавало признание на недължимостта на сумата. Мълчанието в хода на процеса не може да се приравни на признаване на факти и обстоятелства. Поради това и отчитайки всички релевантни за спора факти към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция (чл. 235, ал. 3 ГПК), съдът следва да изследва налице ли е основанието на иска и действителния размер на дължимото се обезщетение, какъвто и да е той, както и доколко плащането на сумата от 7 433, 17 лева действително е погасило вземането напълно, или е останала и непогасена част, по-малка от размера на претенцията на ищцата М.. Съдът следва да има предвид също, че доброволното плащане на част от претенция, която не е предявена в пълен размер в рамките на исковия процес, не означава, че това плащане има погасителен ефект за другата, предявена в процеса част, тъй като страните не са длъжни да претендират всички свои права задължително по съдебен ред, а и безспорността на част от едно вземане не изключва възможността между страните да е налице спор за пълния размер на това вземане (т.е. за сума над безспорната част).

Първоинстанционния съд е приел в мотивите на решението си, че размерът на дължимото се обезщетение за неползван отпуск е равен на сумата, която според него е претендирана от жалбоподателката – ищца М. – 7 955, 87 лева.

Съгласно заключенията на изслушаните по делото две счетоводни експертизи – основна и допълнителна, сумите, на които възлиза размерът на обезщетението са различни. Според основното заключение на съдебносчетоводната експертиза, прието в открито съдебно заседание от 30.09.2015 г. (на лист 425 от първоинстанционното дело), приложено на лист 515 от първоинстанционното дело, размерът на обезщетението е 7 263, 69 лева, като за база за определяне на обезщетението е взет месец октомври 2013 г. с 23 работни дни, като след това е приложен „коригиращ коефициент“ 0,91304 за месец ноември 2013 г., който има 21 работни дни. В допълнителното заключение, прието в съдебно заседание от 02.12.2015 г., което е представено в писмен вид на лист 740 от първоинстанционното дело е прието, че обезщетението е в размер на 7 939, 05 лева, като за база за определяне на обезщетението е определен месец август 2013 г. с 22 работни дни и „коригиращият коефициент“ е определен на 0, 9549.

Настоящият съдебен състав намира, че и двете заключения отразяват вярно настъпилите факти, но не съответстват на изискванията на нормативната уредба за определяне на размера на обезщетението за неползвания от жалбоподателката – ищца М. отпуск. Съгласно чл. 224, ал. 2 КТ размерът на обезщетението за неползван отпуск се определя по реда на чл. 177 КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 1 КТ размерът на възнаграждението за всеки ден отпуск е равен на „начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни.“ В случая уволнението е извършено на 05.11.2013 г. (съгласно приетото от съда по-горе в мотивите), а жалбоподателката – ищца М. е работила повече от 10 дена за последно през месец септември 2013 г., доколкото самата тя твърди, че след 17.09.2013 г. не е допускана до работа, а и от представената от жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД справка за работното време (която по твърдения на страните включва изработените часове без претендирания от въззивницата – ищца М. извънреден труд, както ще бъде изяснено по-долу, т.е. по-малък размер отработени часове от твърдените от ищцата, но изцяло признато от работодателя отработено време – на лист 114 от първоинстанционното дело) жалбоподателката – ищца М. е работила 12 дена през този месец. Според същата представена от жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД справка (на лист 114 от първоинстанционното дело) брутното възнаграждение на ищцата М. за месец септември 2013 г. е било в размер на 2 195, 82 лева.

Размерът на среднодневното възнаграждение за целите на определяне на обезщетението за неползван отпуск се определя съгласно правилото на чл. 18, ал. 1 и 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), като брутното месечно възнаграждение за последния месец, през който работникът или служителят е работил повече от 10 дена, се раздели на броя на отработените дни през съответния месец. В цитираната по-горе справка е посочено, че през месец септември 2013 г. жалбоподателката – ищца М. е работила 12 дена, поради което размерът на среднодневното ѝ възнаграждение се определя, като сумата 2 195, 82 лева се раздели на 12, и така се получава сумата от 182, 99 лева среднодневно възнаграждение. Същото следва да бъде коригирано с коефициент съгласно
чл. 18, ал. 2 НСОРЗ, като определеното за месец септември 2013 г., който е имал 20 работни дни, среднодневно възнаграждение се преизчисли към месеца на уволнението – ноември 2013 г., който съгласно посочените по-горе заключения на вещите лица има 21 работни дни, т.е. полученото от съда среднодневно възнаграждение от 189, 99 следва да се умножи с корекционен коефициент 20/21, или 0, 9524, като се получава за целите на определяне на обезщетението за неползван отпуск среднодневен размер на обезщетението от 180, 94 лева.

В заповедта за уволнение, обективирана в нотариална покана с рег. № 11116, том II, акт № 154/01.11.2013 г. на нотариус Л.Г.с район на действие РС – Варна (на лист 48 – 51 от първоинстанционното дело), е посочено, че жалбоподателката – ищца М. не е ползвала отпуск в размер на 50 дена, като същото следва да се разглежда като признание на неизгоден за страната факт (чл. 175, ал. 1 ГПК). Доколкото признанието не е оборено от други доказателства по делото (такива не са събирани по отношение на неползвания годишен отпуск), то съдът следва да приеме, че продължителността на неползвания отпуск на жалбоподателката – ищца М. е 50 дена.

Следователно общият размер на дължимото се обезщетение възлиза на 50 дена по 180, 94 лева, или 9 047 лева. От тази сума работодателят е изплатил 7 433, 17 лева с посоченото по-горе преводно нареждане от 27.01.2014 г., като са останали дължими се 1 613, 83 лева. Първоинстанционният съд е уважил иска за сумата от
522, 70 лева, като решението не е обжалвано в частта, с която искът е отхвърлен над тази сума. Доколкото уважената част от иска, която единствена е предмет на въззивно обжалване, е по-малка от останалите неизплатени 1 613, 83 лева, за присъдената сума, която се е дължала, решението на първоинстанционния съд е правилно и следва да се потвърди.

По иска за обезщетение за неспазено предизвестие (чл. 220 КТ) настоящият съдебен състав намира следното:

Искът за обезщетение за неспазено предизвестие е основателен единствено в случаите, когато е извършено прекратяване на трудовото правоотношение на основание, което допуска това да става с предизвестие. Уволнението на което и да е от основанията по чл. 330 КТ, включително и дисциплинарното уволнение има незабавен ефект. Поради това първоинстанционният съд правилно е приел, че искът е неоснователен, доколкото жалбоподателката – ищца М. не твърди да е била уволнена с предизвестие. Поради това искът за обезщетение за неспазено предизвестие (чл. 220 КТ) правилно е отхвърлен и първоинстанционното решение следва да се потвърди в тази част.

По иска за възнаграждение за положен извънреден труд (чл. 150 КТ):

Първоинстанционният съд е приел, че искът е основателен, като е посочил, че представените от ищцата графици за положен извънреден труд не са манипулирани и се подкрепят от показанията на свидетелите по делото. Поради това искът е уважен в размер на 69 958, 85 лева, като е прието, че частично е погасен по давност.

Предпоставките за уважаване на иска за заплащане на извънреден труд са две: полагане на труд извън установеното работно време и полагането на труда по разпореждане или със знанието и съгласието на работодателя (чл. 143, ал. 1 КТ). В случай, че се полага извънреден труд, същият се заплаща с увеличена часова ставка (чл. 262 КТ), като ако се претендира полагането на труд през нощта, в почивни дни или в официални празници, полагането в тези периоди също подлежи на доказване, за да се приложи съответното увеличение. Предпоставките за уважаване на иска следва да са кумулативно налични.

По отношение на полагането на извънредния труд по делото са събрани следните групи доказателства:

Свидетелката Ралица Чирпанска, разпитана в съдебното заседание от 26.11.2014 г. (на лист 413 от първоинстанционното дело), приятелка на ищцата М., излага спомени, че е работила с последната от месец октомври 2010 г. до месец февруари 2011 г., като посочва, че жалбоподателката – ищца М. понякога е оставала на работа до по-късно и през празнични дни, като рядко се събирала с приятели вечер, защото била на работа.

Свидетелят А.Б., разпитан в съдебното заседание от 26.11.2014 г. (на лист 413 от първоинстанционното дело), също приятел на ищцата М., разказва, че е бил заедно с жалбоподателката – ищца М. на работа дълго време през деня и по време на празници. Сочи, че по-често ищцата М. е работела през почивни дни, отколкото да не работи.

Свидетелят Исмаил Ниньов, разпитан в съдебното заседание от 26.11.2014 г. (на лист 413 – 414 от първоинстанционното дело), допуснат на страната на жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД, също посочва, че е оставал на работа и след работното си време. Същият излага спомени, че е виждал често жалбоподателката – ищца М. да остава след работа, а след раждането на детето ѝ е започнала понякога да си тръгва и по-рано.

Жалбоподателката – ищца М. е представила разпечатки от таблици за работното време и часовете, през които служителите на хотел „П. л. м.р.“ са били на работа (т. нар „Справка 76“) за периодите: април – юли 2010 г.; септември 2010 г. – март 2012 г.; октомври 2012 г. – март 2013 г.,  и месеците юни и август 2013 г. – на лист 360 – 385 от първоинстанционното дело. Същите са оспорени като неизхождащи от ответника, поради което са представени и на електронен носител с молба от 11.02.2015 г. (на лист 462 от първоинстанционното дело). Извършената по делото съдебнотехническа експертиза, приета в съдебното заседание от 13.05.2015 г. (на лист 497 от първоинстанционното дело), чието заключение е представено на лист 473 – 484 от първоинстанционното дело, сочи, че представените от ищцата файлове са създадени на описаните в тях (чрез метаданни) дати – в края на месеца, за който се отнасят справките, или най-късно на 4-то число на следващия месец. Вещото лице обаче е посочило, че датите на създаване на файловете, записани в техните метаданни, се определят от датата и часа, въведени в компютърната система, на която са създадени, а тези дата и час могат винаги да бъдат променени.

Жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД също представя на хартиен (на лист 152 – 216 от първоинстанционното дело) и електронен носител (на лист 470 от първоинстанционното дело) справки за явяването на работа (т.нар. „Справка 76“), които имат различаващо се съдържание – според тях жалбоподателката – ищца М. е работила от понеделник до петък по 8 часа на ден през целия процесен период. Съгласно заключението на описаната по-горе техническа експертиза съставените електронни файлове са с дата 06.02.2014 г. Заключението на вещото лице след проверка в електронната поща на жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД е, че данни от периода преди 2013 г. не се пазят в пощенската кутия поради изтриване на файловете по вина на трето лице – поддържащото електронната поща дружество.

Настоящият съдебен състав намира, че разгледани в съвкупност посочените доказателства не установяват при условията на пълно и главно доказване предпоставките за уважаване на иска. Свидетелските показания са общи и не посочват нито един конкретен празник, месец или период, в който да е полаган извънреден труд. Макар и свидетелите да посочват, че жалбоподателката-ищца М. оставала след работа и работела през почивни дни, не е установено дали положеният труд е бил извънреден, дали е положен в твърдения от жалбоподателката – ищца М. период в рамките на исковия, или дали е извършвано компенсиране съгласно установеното от свидетеля Ниньов, че след раждането на детето си жалбоподателката – ищца М. си е тръгвала от работа по-рано. Показанията на последния свидетел съдът кредитира напълно като последователни, логични и незаинтересовани. Макар и свидетелят Н.да е служител на „Ш.Б.“ ЕООД, същият сочи в показанията си факти, които биха могли да се тълкуват във вреда на работодателя – обстоятелството, че ищцата М. е оставала до късно на работа, поради което същите следва да се кредитират като обективно.

По отношение на писмените доказателства, настоящият съдебен състав не кредитира представените от жалбоподателката – ищца М. отчетни форми за действително положените часове труд. Същата е била управител на хотела и е имала пълен достъп до посочените данни, поради което е можела да ги манипулира. Установено е освен това, че представените по делото формуляри нямат достоверна дата, като вещото лице по изслушаната съдебнотехническа експертиза посочва, че датата на създаване на файловете би могла да бъде лесно манипулирана, тъй като се взема от часовника на компютъра, на който същите се обработват. Във връзка с това настоящият съдебен състав няма основание да приеме за обоснован извода на вещото лице, че във файловете не се установява манипулация – вещото лице по никакъв начин не е установило кой е авторът на файловете, за да може да достигне до извод дали в последствие са били извършвани промени в тях от друго лице. Поради това съдът не кредитира представените от жалбоподателката – ищца извадки от таблици за отчитане на действително изработеното часово време.

Относно въведеното твърдение, че самият жалбоподател – ответник „Ш.Б.“ ЕООД бил представил документи за консумирана от жалбоподателката – ищца М. храна от хотелския бар в някой от дните, за които се твърди полагане на извънреден труд, настоящият съдебен състав намира, че същите не са релевантни относно доказването на полагане на извънреден труд. Съгласно т. 4 от трудовия договор между страните жалбоподателката – ищца е била настанена да живее в помещения на жалбоподателя – ответник – „Ш.Б.“ ЕООД. От представеното на лист 16 от гражданско дело № 17225/2013 г. на РС – Варна Приложение № 3 към трудовия договор се установява, че мястото за спане на жалбоподателката – ищца М. е било същото като мястото ѝ на работа – хотел „Премиер лъкжъри маунтин ризорт“ в Банско. Следователно ищцата е можела, доколкото е живеела на същото място, където е работела, по всяко време да поръчва храна от ресторанта и баровете на хотела, без това да означава, че в същия период е полагала труд.

При това положение всички доказателства относно твърдените периодите на полагане на извънреден труд от ищцата М. се оказват или дискредитирани, или непредоставящи достатъчно информация, за да може да се установи дали наистина е полаган извънреден труд. При това положение претенцията за заплащане на извънреден труд следва да се отхвърли, като първоинстанционното решение се отмени в частта, с която този иск е уважен за сумата от  69 958, 85 лева.

Щом главният иск за заплащане на положен извънреден труд е неоснователен, то неоснователен е и искът за изплащане на лихва за забава върху това претендирано вземане, като същият следва да се отхвърли. Първоинстанционното решение следва да се отмени и в тази част – за присъдените 10 319, 69 лева лихва за забава.

По насрещните искове на „Ш.Б.“ ЕООД за осъждане на жалбоподателката – ищца М. да му върне неоснователно заплатени възнаграждения за месеците септември и октомври 2013 г. (чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД):

Разглеждайки основателността на този иск, настоящият съдебен състав намира, че е не е обвързан от изводите на първоинстанционния съд по иска за заплащане на дължимото се на жалбоподателката – ищца М. възнаграждение за същия период (иск с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ), макар и същият да е отхвърлен, тъй като първоинстанционния съд не е установил недължимост на посоченото възнаграждение, а погасяване чрез плащане. Същевременно мотивите на първоинстанционния съд не обвързват страните, поради което настоящият съдебен състав следва да се произнесе по въпроса дали извършеното в хода на процеса плащане е било дължимо се или не.

Най-напред следва да се отбележи, че е безспорно между страните, че с преводни нареждания от 27.01.2014 г. (на лист 115 – 116 от първоинстанционното дело) жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД е заплатил на жалбоподателката – ищца (и ответница по насрещния иск) М. сумите от
1 317, 32 лева и 3 038, 32 лева с основание „заплата“ за месец септември и октомври 2013 г. С това ищецът е посрещнал доказателствената тежест, която му е била разпределена, да установи плащане на сумата от общо 4 335, 64 лева.

При това положение първоинстанционният съд правилно е приел, че по предявения иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД в тежест на ответницата по насрещния иск – жалбоподателката – ищца М., е да установи основанието, на което е получила претендираната сума в размер на общо 4 355, 64 лева – сбор от изплатено трудово възнаграждение от 1 317, 32 лева за месец септември 2013 г. и 3 038, 32 лева – възнаграждение за месец октомври 2013 г.  Съдът обаче е приел, че установяването, че сумата е получена на основание трудов договор между страните, е достатъчно, за да се установи правно основание за извършеното имуществено разместване.

Съдебната практика на ВКС обаче е категорична, че доказването на трудово правоотношение с определен работодател, което не е било прекратено, не е достатъчно за да се уважи иска на работника за присъждане на незаплатено трудово възнаграждение. Работникът следва да установи и факта на полагане на труд в периода, за който твърди, че му се дължи възнаграждение (така – Решение № 376/21.11.2011 г. по гр. д. № 329/2011 г., III ГО). Следователно обстоятелството, че между страните е установено наличие на трудово правоотношение в периода септември – октомври 2013 г. не е достатъчно да обоснове основание за плащане на сумата. Жалбоподателката – ищца М. следва освен това да докаже, че е полагала труд за жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД през този период, или че е налице друга хипотеза, при която ѝ се дължи заплащане на трудово възнаграждение, без да е работила – принудителен престой не по нейна вина
(чл. 267, ал. 1 КТ), при производство на негодна продукция не по вина на работника (чл. 268, ал. 3 ГПК) и при незаконно недопускане до или отстраняване от работа
(чл. 213, ал. 2 КТ и чл. 214 КТ).

В случая жалбоподателката – ищца М. твърди, че е не е била допусната до работа незаконно, въпреки че не е била уволнена. В подкрепа на твърдението си ищцата ангажира следните доказателства:

Представя писмени документи – писмо до дружеството, поддържащо компютърните системи на хотела, където е работила – „Хюгин сведа България“ ЕООД, изпратено по електронна поща на 17.09.2013 г. от Веселин Стоименов (на лист 530 от първоинстанционното дело), според което „по настояване на г-жа П.“ трябва да бъдат спрени правата за достъп на жалбоподателката – ищца М. до всички софтуерни продукти, ползвани от „Ш.Б.“ ЕООД. Същото доказателство не е оспорено от страните (съгласно изявленията им от откритото съдебно заседание от 02.12.2015 г. (на лист 749 от първоинстанционното дело). Ищцата е представила с исковата молба (на лист 22 -23 от гражданско дело № 17225/2013 г. на РС – Варна) в заверен превод и приемо-предавателен протокол, че на 18.09.2013 г. е предала на Катерина Мацурева телефони, ключове за витрини, хотелски ключове, ключ за задно помещение към рецепцията, идентификационна карта, ключове за два автомобила и 126 (вероятно стая в хотела), ключове за сейфа на хотела и „цялата документация“. Този протокол е оспорен от жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД като неподписан от представител на дружеството.

Във връзка с причините за неявяването на жалбоподателката – ищца М. на работа след 17.09.2013 г. са разпитани и четиримата свидетели по делото:

Свидетелката Ралица Чирпанска, разпитана в съдебното заседание от 26.11.2014 г. (на лист 413 от първоинстанционното дело), приятелка на ищцата М., излага спомени, че е ищцата ѝ била съобщила, че договорът ѝ е прекратен „от днес за утре, без да ѝ обяснят причините“, като след това ищцата не била допускана до работа.

Свидетелят А.Б., разпитан в съдебното заседание от 26.11.2014 г. (на лист 413 от първоинстанционното дело), също приятел на ищцата М., разказва, че един ден, след като жалбоподателката – ищца М. отишла на работа, се върнала малко по-късно, и му споделила, че „вече не е на работа“. От колеги от хотела същият разбрал, че ѝ било забранено вече да влиза в хотела.

Свидетелката Д.М., разпитана в съдебното заседание от 26.11.2014 г. (на лист 413 от първоинстанционното дело), работник в хотел „Премиер лъкжъри маунтин ризорт“ в Банско съобщава, че спряла да вижда ищцата от септември 2013 г., тъй като станало ясно, че същата била прехвърляла сметки за храни и напитки от едни на други мениджъри.

Свидетелят Исмаил Ниньов, разпитан в съдебното заседание от 26.11.2014 г. (на лист 413 – 414 от първоинстанционното дело), допуснат на страната на жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД, посочва, че не знае дали ищцата е била допускана до хотела след уволнението. Същият сочи, че не е била освободена на същия ден, когато станало ясно, че са били записвани на негова сметка консумации, които не бил правил. Казва, че не се е интересувал от това дали е имала достъп или не до хотела и на какво основание е уволнена.

Единственият доказателствен източник, който съдържа конкретни сведения досежно обстоятелството, че жалбоподателката – ищца М. не е била допускана до работа, са свидетелските показания на свидетелите Чирпанска и Богданов. Вярно е, че същите не са били очевидци на отстраняването на ищцата от работа, като черпят сведения за това от други свои колеги, както и от самата ищца. Техните показания се явяват косвено доказателствено средство – такова, което препредава съдържанието на преки такива – впечатленията на участвалите при самото отстраняване на ищцата от работа. Същите обаче изцяло се подкрепят от сведенията на свидетелката М., че ищцата не е била на работа след септември 2013 г., както и на впечатленията, които свидетелите М.и Н.са придобили за причините за отстраняването на жалбоподателката – ищца М. – че същата е злоупотребила с достъпа до служебни сметки. Лишаването на ищцата от достъп до компютърните програми, чрез които се е осъществявала дейността на управлявания от нея хотел, на 17.09.2013 г. – обстоятелство, което не е оспорено от страните, също подкрепя изложеното от двамата свидетели. В съвкупност тези доказателства по делото дават достатъчно основание да се направи извод, че действително ищцата не е била допускана до работа още в деня, в който работодателят е установил, че тя вероятно е извършвала неправомерни операции със системите за отчетна консумация на храна и напитки. Този извод следва и обичайната житейска логика, доколкото работодателят е имал основания да подозира, че неправомерно се ползва част от имуществото му, и поради това е избрал най-лесният път да ограничи евентуални бъдещи злоупотреби, като отстрани жалбоподателката-ищца М. от работа до уволнението ѝ.

Съдът не следва да разглежда оспорения приемо-предавателен протокол, като неизхождащ от упълномощено лице.

Косвен извод за това, че ищцата М. действително не е била допускана до работа, може да се направи о т момента, когато на същата са били изплатени заплатите ѝ за периода 17.09.2013 г. – 31.10.2013 г. Това е станало на 27.01.2014 г., след като жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД, е получил исковата молба за отговор на 08.01.2014 г. (съгласно разписка за получаване на съобщение на лист 122 от гражданско дело № 17225/2013 г. на РС – Варна), като в платежните нареждания не е посочено, че основанието, на което се дължи плащане се оспорва.

По отношение на отсъствието на жалбоподателката-ищца М. след деня, на който същата не е била допусната до работа, е налице константна практика на ВКС (вж. вместо всички Решение № 246/21.12.2018 г. по гр. д. № 4719/2017 г., IV ГО, и цитираната там съдебна практика), че когато работодателят е заявил на работника, че няма да го допуска на работа, не е необходимо работникът да се явява всеки ден, за да прави нови опити да изпълнява трудовата си функция. В случая се установява, че на жалбоподателката-ищца М. е било забранено да работи с компютърните програми, чрез които е предоставяла своя труд на работодателя, както и са ѝ били отнети ключовете, които ѝ дават достъп до работното място. Следователно е било налице недвусмислено изявление на работодателя, че същият не желае да се ползва от труда на ищцата М.. При наличие на такова изявление е било безпредметно същата да се явява всеки ден, за да се опита да изпълнява функциите си, поради което и законът не изисква такова поведение от нея.

Следователно от съвкупната преценка на доказателствата настоящият съдебен състав прави извод, че жалбоподателката-ищца М. действително не е била допускана на работа за периода от 18.09.2013 г. до 31.10.2013 г., поради което на същата се е дължало обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на основание чл. 213, ал. 2 КТ. Следователно е налице основание за изплащане на процесните суми от страна на жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД и искът за връщането им като неоснователно платени е бил правилно отхвърлен от първоинстанционния съд. В тази част първоинстанционното решение следва да се потвърди.

По направеното във въззивната жалба на жалбоподателя – ответник  – „Ш.Б.“ ЕООД възражение за прихващане настоящият съдебен състав намира, че същото е направено за пръв път с отговора на исковата молба, поддържа се в отговора на въззивната жалба на жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД, и следва да бъде разгледано. Същото се основава на твърдението, че жалбоподателката – ищца М. претендира в процеса обезщетение за неползван отпуск в размер на
7 193, 85 лева, а на нея са ѝ били изплатени 7 433, 17 лева, като се претендира прихващане с разликата от 239, 92 лева. Както обаче вече беше посочено, размерът на исковата претенция не е задължително да съвпада с дължимия се по материалното право размер на вземането, който се определя по правилата на съответния материален закон. В случая съдът прие, че общият размер на обезщетението за неползван отпуск от страна на жалбоподателката – ищца М. е бил 9 047, 00 лева. Поради това изплатените 7 433, 17 лева са били платени по дължимо се вземане и възражението за прихващане е неоснователно. Поради това няма и основание за изменение на определените от настоящия съдебен състав размери на сумите, за които осъдителните искове на страните следва да бъдат уважени, поради настъпили прихващания.

Относно разноските:

При този изход на спора разноски се дължат и на двете страни – на жалбоподателката – ищца М. – пропорционално на уважената част от предявените от нея искове и за отхвърлените насрещни искове, и на жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД – пропорционално на отхвърлената част от първоначалните искове, на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Разгледаните от първоинстанционния съд искове след постановяване на въззивното решение са решени в полза на ищцата за 22, 44 на сто от размера си, съответно са решени в полза на ответника за 77, 56 на сто (пред първоинстанционния съд исковете са решени в полза на ищцата за 60, 57 на сто от размера си, а в полза на ответника – за 39, 43 на сто). Исковете, предмет само на въззивното производство, са уважени за 21, 58 на сто от размера си, и са отхвърлени за 78, 42 на сто.

Пред настоящата инстанция жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД, е направил възражение относно размера на присъденото от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение на жалбоподателката – ищца М.. Същото е преклудирано, тъй като жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД е направил пред първоинстанционния съд искане за изменение на решението му в частта за разноските (чл. 248, ал. 1 ГПК), същото е оставено без уважение с Определение № 548983/28.10.2018 г. по първоинстанционното дело, и последното определение не е обжалвано (чл. 248, ал. 3 ГПК). Така това определение е влязло в сила и настоящият съдебен състав не може да изменя повече изводите на първоинстанционния съд относно размера на сторените от страните разноски, а може само да промени пропорцията, в която същите са присъдени.

В случая първоинстанционният съд е присъдил в полза на ищцата 3 266, 54 лева при уважени в нейна полза 60, 57 на сто от исковете съобразно размера им. Пред настоящата инстанция този процент е намалял до 22, 40 на сто, следователно и пропорционално присъдената сума следва да се намали с коефициент 0, 37, или претенцията на ищцата М. за разноски е основателна за 1 208, 69 лева, като над тази сума до присъдения от първоинстанционния съд размер от 3 266, 54 лева първоинстанционното решение следва да се отмени, или отмяната е за сумата от 1 793, 63 лева.

Пред въззивната инстанция жалбоподателката – ищца М. не е доказала разноски, като не е представила договор за защита и представителство с адвоката си и е освободена от такси, поради което разноски за въззивното производство не следва да ѝ се присъждат.

Първоинстанционният съд е присъдил в полза на  жалбоподателя – ответник „Ш.Б.“ ЕООД разноски в размер на 1 455, 12 лева. С оглед изхода на спора следва да се присъдят още разноски, като пълният размер, на който дружеството има право се получава, като присъдените разноски се разделят със същия коефициент, ползван и при намаляването на разноските на ищцата – 0, 37, като така се получава общ размер на разноските за присъждане от 3 932, 76 лева, или жалбоподателката – ищца М. следва да бъде осъдена да плати на дружеството още 2 447, 64 лева.

Пред въззивното производство жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД претендира разноски, като е доказал такива в размер на 1 717, 69 лева – държавна такса, и 7 200 лева – адвокатско възнаграждение, за което е представен договор за правна защита и съдействие от 27.05.2019 г. (на лист 65 от делото) и платежен документ за извършен превод от 10.06.2019 г. (на лист 68 от делото). Жалбоподателката – ищца М. не е възразила срещу размера на разноските, които възлизат в пълен размер на 8 917, 69 лева. От тази сума следва да се присъдят на дружеството 78, 42 на сто пропорционално на исковете, по които решението е в полза на ответника, или 6 993, 25 лева.

Жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД следва да бъде осъден да плати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на Софийския градски съд и разноските за държавната такса по въззивната жалба на ищцата М. пропорционално на уважения размер на претенциите по нея, или 21, 58 на сто. Държавната такса по въззивната жалба възлиза на 739, 63 лева, от които жалбоподателят – ответник „Ш.Б.“ ЕООД следва да плати 159, 61 лева. Същевременно, доколкото с първоинстанционното решение исковете на жалбоподателката-ищца М. са уважени в по-нисък размер, то първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която ответникът е бил задължен да плати държавна такса в размер на разликата между 1 467, 51 лева и присъдения от Софийския районен съд размер от 3 261, 14 лева (или сума в размер на 1 793, 63 лева).

Решението не подлежи на касационно обжалване в частите по иска за обезщетение за неползван платен годишен отпуск и за връщане на сумата от 4 355, 64 лева, тъй като тези искове в частта си – предмет на въззивно обжалване, са с цена под 5 000 лева, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 и 3 КТ.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ВРЪЩА въззивна жалба с вх. № 1146366/07.10.2016 г. на Е.М.М. В ЧАСТТА относно претенцията ѝ за уважаване на иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ за поправяне на основанието за уволнение в трудовата книжка.

ОТМЕНЯ Решение № 52-114-ΙΙ/24.08.2016 г. по гр. дело № 11426/2014 г. на Софийския районен съд, 52. състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено от управителя на „Ш.Б.“ ЕООД със заповед от 30.10.2013 г., инкорпорирана в нотариална покана с рег. № 11116, том II, акт № 154/01.11.2013 г. на нотариус Л.Г.с район на действие РС – Варна, за възстановяване на Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на заеманата от нея преди уволнението длъжност „управител на хотел“ при „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, както и за осъждане на „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да плати на Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 21 443, 64 лева (двадесет и една хиляди четиристотин четиридесет и три лева и 64 стотинки) – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 06.11.2013 г. до 06.05.2014 г., В ЧАСТТА, с която „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, е осъдено на основание чл. 150 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 69 958, 85 лева (шестдесет и девет хиляди деветстотин петдесет и осем лева и 85 стотинки) – възнаграждение за извънреден труд за периода от месец ноември 2010 г. до месец септември 2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 10 319, 69 лева (десет хиляди триста и деветнадесет лева и 69 стотинки) – мораторна лихва върху възнагражденията за извънреден труд за периода от месец ноември 2010 г. до месец септември 2013 г., както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, е осъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да плати на Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата в размер на 2 057, 85 лева, представляваща разликата между сумата от  1 208, 69 лева (хиляда двеста и осем лева и 69 стотинки) и присъдения размер от 3 266, 54 лева (три хиляди двеста шестдесет и шест лева и 54 стотинки) – разноски в първоинстанционното дело, и с която „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, е осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да плати на Софийския районен съд, сума в размер на 1 793, 63 лева, представляваща разликата между сумата от 1 467, 51 лева (хиляда четиристотин шестдесет и седем лева и 51 стотинки) и пълния присъден размер от 3 261, 14 лева (три хиляди двеста шестдесет и един лева и 14 стотинки) – държавни такси, вместо което

ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, извършено на 05.11.2013 г. от управителя на „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, със заповед от 30.10.2013 г., инкорпорирана в нотариална покана с рег. № 11116, том II, акт № 154/01.11.2013 г. на нотариус Л.Г.с район на действие РС – Варна,

ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на заеманата от нея преди незаконното уволнение длъжност „управител на хотел“ при „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***.

ОСЪЖДА на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да плати на Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 21 443, 64 лева (двадесет и една хиляди четиристотин четиридесет и три лева и 64 стотинки) – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 06.11.2013 г. до 06.05.2014 г.

ОТХВЪРЛЯ предявените от Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, искове с правна квалификация чл. 150 КТ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да ѝ плати сумите от 69 958, 85 лева (шестдесет и девет хиляди деветстотин петдесет и осем лева и 85 стотинки) – възнаграждение за извънреден труд за периода от месец ноември 2010 г. до месец септември 2013 г., както и 10 319, 69 лева (десет хиляди триста и деветнадесет лева и 69 стотинки) – мораторна лихва върху възнагражденията за извънреден труд, положен от месец ноември 2010 г. до месец септември 2013 г., за периода от 05.12.2010 г. до датата на подаване на исковата молба – 25.11.2013 г.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 52-114-ΙΙ/24.08.2016 г. по гр. дело № 11426/2014 г. на Софийския районен съд, 52. състав, в останалата обжалвана ЧАСТ, с която „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, е осъдено на основание чл. 224, ал. 1 КТ да плати на Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 522, 70 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 50 дена, и с която са отхвърлени исковете на „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, за осъждане на Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да му плати сумите от 1 317, 32 лева – за периода от 18.09.2013 г. до 30.09.2013 г. и сумата от 3 038, 32 лева за месец октомври 2013 г., или общо сумата от 4 355, 64 лева (четири хиляди триста петдесет и пет лева и 64 стотинки) за периода от 18.09.2013 г. до 31.10.2013 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и 1 ГПК Е.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, сумата от още 2 447, 64 лева (две хиляди четиристотин четиридесет и седем лева и 64 стотинки) – разноски в първоинстанционното дело, и 6 993, 25 лева (шест хиляди деветстотин деветдесет и три лева и 25 стотинки) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Ш.Б.“ ЕООД, с ЕИК: *******, с адрес на управление:***, да плати по бюджетната сметка на Софийския градски съд сумата от 159, 61 лева (сто петдесет и девет лева и 61 стотинки) – държавна такса във въззивното производство.

В частта, с която въззивната жалба е върната частично, решението (с характер на определение в тази част) подлежи на обжалване с частна жалба пред Апелативен съд – София в едноседмичен срок от получаване на препис от страните.

В частта, с която съдът се е произнесъл по претенцията на ищцата М. за обезщетение за заплащане на неползван платен годишен отпуск (чл. 224, ал. 1 КТ) и по претенцията на „Ш.Б.“ ЕООД за връщане на платени без основание суми (чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД) решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

В останалата си част решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                              2.