№ 2532
гр. София, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100505761 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20263293 от 27.11.2020 г., постановено по гр. д. № 45315
по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 69
състав е признато за установено по предявените искове по реда на чл. 422
ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Л. Л. К., ЕГН
**********, дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, сумата
от 410, 65 лв., представляваща цена на потребена топлинна енергия за
периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г. в топлоснабден имот - апартамент №
32, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 272870, ведно със законната
лихва върху главницата от 23.04.2019 г. до окончателното изплащане, като е
отхвърлен искът за разликата над уважения размер до предявения размер от
517, 84 лв. и за периода от 01.05.2015 г. до 31.03.2016 г., сумата от 50,99 лв.,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от
01.04.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
23.04.2019 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен искът за
разликата над уважения размер до предявения размер от 52,99 лв. и за
периода от 01.03.2016 г. до 31.03.2016 г. Отхвърлени са предявените искове
по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за
установено, че Л. Л. К., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София”
ЕАД, ЕИК *********, сумата от 50 лв., представляваща обезщетение за
забава, начислена върху вземането за топлинна енергия за периода от
14.09.2016 г. до 12.04.2019 г. и сумата от 3,12 лв., представляваща
1
обезщетение за забава, начислена върху вземането за дялово разпределение за
периода от 30.04.2016 г. до 12.04.2019 г.
С решението е осъден Л. Л. К., ЕГН ********** да заплати на
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 55, 49 лв., представляваща разноски в заповедното производство и
сумата от 351, 44 лв., представляваща разноски в исковото производство. С
решението съдът осъжда „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК ********* да
заплати на адв. Д.Ц.С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв., сумата от 78,04 лв., представляваща разноски за предоставена
безплатна адвокатска помощ в исковото производството.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на
страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК *********.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението в
частта, с която предявените искове са уважени, е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – Л. Л. К., ЕГН **********,
който го обжалва с оплаквания за нищожност, недопустимост и
неправилност. Въззивникът поддържа, че първоинстанционното решение е
постановено в противоречие с обективни закони на Земята. СРС бил нарушил
основни принципи в правото. Нормите на чл. 61 до 71 от Наредба № 16-334
за топлоснабдяването били отменени с влязло в сила решение, поради което и
неправилно СРС бил приел, че наредбата била действала до нейната отмяна.
Важно било основанието за нейната отмяна, като в случая намирала
приложение нормата на чл. 192а АПК. На вещото лице били поставени
въпроси, които не били относими към спора. Нарушен бил чл. 127, ал. 2 ГПК,
като писмени документи, които се намирали у ищеца и/или третото лице –
подизпълнител на ищеца, били ползвани от вещото лице, въпреки че не били
представени по делото. Игнориран бил принципът на действие на двутръбната
система с долно разпределение. СРС бил презумирал, че от цялата сградна
инсталация била отдавана топлинна енергия за целия процесен период.
Неправилно били приети и приложени Общите условия на ищеца.
Презумирано било облигационно отношение между етажните собственици и
фирмата за дялово разпределение при наличието на срочен договор, изтекъл
преди процесния период. Методиката, уредена в Наредба № 16-334 за
топлоснабдяването, противоречала на законови разпоредби: Закона за
енергетиката – чл. 155, ал. 2, Закона за енергийната ефективност – чл. 38, ал.
1 и 4, Закон за защита на потребителите – чл. 147а, както и на правото на ЕС,
Директива 2012/27 – чл. 9, § 3, б. „б”, чл. 10 и Директива 2011/83 – чл. 6 и чл.
7. Формулата по 6.1.1 от методиката била неотносима към вертикалната
двутръбна система. Тази формула била и нищожна, тъй като противоречала
на обективния закон и била издадена от некомпетентен орган. Ищецът бил
представил само частни документи по делото, които не са приети от
ответника и нямали материална доказателствена сила. Изготвената въз основа
на експертизи били производни и не доказвали доставено количество
топлинна енергия. Нещо повече, видно било от заключението по съдебно-
техническата експертиза, че технологичните разходи били неправилно
определени. Конструкцията, която била изградена по отношение на валидно
2
облигационно отношение между доставчик и потребител на топлинна енергия
в чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, още по-малко пък
имала характеристиката на договор. В случая ставало въпрос за двустранен,
потребителски договор, сключен от разстояние, за валидността на който
както във вътрешното ни право (чл. 298 ТЗ, чл. 147а ЗЗП), така и в правото на
ЕС (чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83) била предвидена писмена форма с
изрично преподписване на общите условия. Директивата била с императивен
характер и била в сила от 04.06.2014 г. Реално Директива 2011/83 не била
транспонирана в Закона за енергетиката. Разпоредбите на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ
(отм.) и чл. 153, ал. 1 ЗЕ влизали в колизия с разпоредбите на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП), поради което и СРС трябвало да приложи §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП. От друга страна обвързването на потребителя със
собственик или ползвател на имот (вещни права) влизало в колизия с чл. 17,
ал. 3 от Конституцията на Република България и правната доктрина, с оглед
абсолютния характер на вещните права. Недопустимо било да се накърнява
това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и по силата
на закон. Твърдението на ищеца било типичен пример за недопустима
държавна помощ в полза на търговско дружество (чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС).
Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че по силата на чл. 150, ал.
3 ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Тази
разпоредба влизала в колизия с разпоредби от по-висок ранг – Конституцията
на Република България – чл. 32 и чл. 19, Регламент 2006/2004 на ЕО –
съгласно чл. 3 към него са прикрепени и 15 бр. Директиви, ЕКЗПЧОС – чл. 8
и чл. 14. Директивата ЕО 93/13 относно неравноправните клаузи в договорите
била категорична, че под тях попадали договорите при Общи условия и че
неравноправна е всяка клауза, която ограничава правата на потребителя или
той не би сключил такъв договор при тези условия. Тези разпоредби били
реципирани в ЗЗП. Нарушен бил и основен принцип в гражданското право, а
именно, че мълчанието е липса на волеизявление, чл. 62, ал. 3 ЗЗП и чл. 9
ЕО/97/7. Нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ приравнявала Общите условия на
Наредба. Първоинстанционният съд неправилно бил възприел същността на
Общите условия. По принцип те били част от условията на индивидуален
договор по смисъла на чл. 298 ТЗ и чл. 16 ЗЗД. Договорът при общи условия
не можело да бъде квалифициран като нормативен акт, а бил само едно
предварително установено типизирано за окончателния договор предложение,
което можело да бъде прието от другата страна само, ако тя желаела това. В
Общите условия на ищеца се съдържали неравноправни клаузи, които
подлежали на проверка от съда – служебно. СРС не бил изяснил основни
елементи от продажбата на топлинна енергия – място на продажба при
поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата при
мястото на продажбата; индивидуализация на родово определена вещ.
Първоинстанционният съд не бил взел предвид, че по отношение на
доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани
доставки – чл. 62 ЗЗП и чл. 9 от ЕО 97/7 за непоръчаните доставки.
Възползвайки се от монополното си положение ищцовото дружеството
задължавало „клиентите” си да плащат необосновани суми за топлоенергия.
3
Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че страна по договора било
Общото събрание на етажните собственици. То нямало тази компетентност –
имало само по отношение на поддържането на сградата, включително и
общите части, за да функционират съгласно предназначението им; но нямало
право едни собственици да задължават други да ползват общата вещ (арг. чл.
17, ал. 3 от Конституцията на Република България). От друга страна всички
договори с фирмата за дялово разпределение били прекратени по сила на
разпоредбата на § 5 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването.
Измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост,
както било по закон. СРС неправилно бил възприел разпоредбата на чл. 13 от
Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално
потребената енергия. Въобще не можело да се говори за реално потребление
при наличие на методика и изчисление. Реалното потребление се отчитало по
измервателни уреди. Първоинстанционният съд неправилно бил тълкувал
основен принцип в правото на Общността – конкуренцията на енергийния
пазар, закрепен в първичния документ на общността (чл. 101 и 102 от ДФЕС)
и във 2-ри енергиен пакет. Централното топлоснабдяване било ниско
ефективно производство и налагането му от държавата било
нерегламентирана държавна намеса (непозволена държавна помощ) и
представлявало ограничаване на конкуренцията на енергийния пазар. По
отношение на сградната инсталация – разпределителна мрежа в сграда-етажна
собственост, имало уреден положителен безвъзмезден сервитут в полза на
ищеца. Съобразно правилото, „комуто ползите нему и вредите”
претендираните загуби били за сметка на ищеца – той извършвал търговска
дейност като ползвал чужда собственост, и формирал доход/печалба. По
силата на сервитута всеки собственик бил принуден да приема всички
неудобства от премиващото през имота му съоръжение. Уредбата в ЗЕ,
касаеща сградната инсталация, противоречала на неприкосновеността на
частната собственост, регламентирана в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на
Република България. Дори и със закон не можело да се задължи едно лице да
ползва своя/съсобствена вещ. СРС бил нарушил и чл. 86 ЗЗД. Нищожно било
начислявано на лихви върху прогнозни сметки. Мораторната (наказателната)
лихва за забава, която можела да се натрупва само върху действително
доказани пропуснати ползи, а не върху прогнозни сметки. Изчисляването на
лихви по неликвидни суми било в разрез с чл. 86 ЗЗД. В този смисъл клаузата
на чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца противоречала на закона.
Заключението по съдебно-счетоводната експертиза не съдържало описани
данъчни фактури, издадени от ищеца, за дължими суми съгласно изисквания
за това на ЗДДС. Съобщенията към фактурите нямали издател и подпис. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски
по делото.
Въззиваемата страна по жалбата на ответника – „Топлофикация
София” ЕАД, ЕИК ********* – ищец в първоинстанционното производство,
и трето лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК
*********, не са депозирали писмени отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК.
4
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и допустимо в обжалваните части,
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна
защита. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са
нарушени императивни материалноправни норми.
Решението в частта, с която предявените от ищеца срещу ответника
искове са отхвърлени, е влязло в сила като необжалвано.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за нищожност и
недопустимост на обжалваното решение, поради следните съображения:
В Решението по дело C-119/05 Lucchini е посочено, че решението на
гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, като
в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова
решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на
Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на Европейската комисия.
Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са
възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна
помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с
правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ
страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата
следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици
обаче става в изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС,
обективирана в горепосоченото решение, следва, че за да може едно съдебно
решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин,
че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна
помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или
институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на
гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на постановяване
на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската
комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено
Европейската комисия да разследва дали България е допуснала несъвместима
с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Топлофикация София” ЕАД,
поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в
рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай
5
се различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по
това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от
административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за
топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на
„Топлофикация София” ЕАД, поради което при неправилна преценка дали
приложимата нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното
решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално
неправилно поради противоречие с приложимия материален закон.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във
връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че
сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била
присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че
ответникът е собственик на процесния имот през процесния период, поради
което и същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент,
съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ (виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 г.
на ВКС по тълк. дело № 2/2017 г., ОСГК).
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
(писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая е несъмнено, че Общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че през исковия период между страните по делото са били
налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови
нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че разпоредбите на
чл. 150 и 153 ЗЕ, установяващи задължението на собствениците да заплащат
доставената в имотите им топлинна енергия и да спазват общите условия на
топлоснабдителните предприятия, които са приети от държавен орган,
6
ограничават правото на собственост. Основните права, уредени в
Конституцията на Република България, са гарантирани на гражданите в
определени граници, посочени в чл. 57 от Конституцията – това са правата на
останалите правни субекти и нормите, установени в защита на обществени
интереси. В случая нормите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между
правото на собственост и имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от
Конституцията (чрез гарантирането на стопанската инициатива) принцип за
забрана на неоснователното обогатяване. Собствениците на топлоснабдени
имоти са свободни да ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги
отдават под наем. Законът единствено предвижда, че титуляр на
задълженията за сметките на имота за топлоснабдяване е собственикът, а той
следва да уреди отношенията си с другите ползватели на имота на основание
сключен с него договор. Това е правило за разпределяне на отговорността по
облигационни задължения, а не ограничение на правото на собственост.
Следва да се посочи, че чл. 1, § 1 от Протокол № 1 към Европейската
конвенция за правата на човека и основните свободи изрично предвижда, че
правото на свободно ползване на благата (което отразява широкото разбиране
за „собственически” права) в съвременното конституционно право, включва
възможността да се налагат и определени ограничения на правото на
собственост. Съвременното право допуска и данъчно облагане на
собствеността т. е. натоварване на собственика със задължения дори и без
насрещна престация, поради което не е недопустимо законодателят да
предвиди, че собственикът е отговорен за заплащането на определени
доставени до имота му блага, включително топлинна енергия. Следователно
обсъжданите разпоредби от ЗЕ не противоречат на норми от правни актове с
по-голяма юридическа сила (нормативен акт от по-висока степен).
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и в действащите към процесния период
Наредба за топлоснабдяването (отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004 г. за
топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 г. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.).
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че
нормата на чл. 17, ал. 2 ГПК намира приложение само по отношение на
административните актове, а Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването е подзаконов нормативен акт, поради което по отношение
на същата е възможна само проверка по реда на чл. 15, ал. 3 ЗНА, т. е. за
съответствието с нормативен акт от по-висока степен (ЗЕ), каквото в
частност е налице.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ), като според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
7
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В частност е установено въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото и заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-
техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с
оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че в
конкретния случай дължимите суми за доставена в имота на ответника
топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна
уредба в областта на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на
действащите технически правила и норми. Установява се още, че от
отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати технологичните
разходи в абонатната станция, както и че в имота през процесния период е
имало един брой топъл водомер. Установява се и обстоятелството, че през
процесния период „Техем Сървисис” ЕООД е извършвало дялово
разпределение на топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна
уредба, като са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово
разпределение за абонатен № 272870. Конкретната методология по
отчитането и изчисляването на доставената топлинна енергия е описана в
заключението на СТЕ, като съдът изцяло възприема фактическите изводи, до
които е достигнала тази съдебна експертиза. От заключението на вещото лице
по съдебно - техническата експертиза се доказва и стойността на доставената
топлинна енергия през исковия период, която възлиза общо на 506, 52 лв.,
като за услугата дялово разпределение за процесния период е начислена такса
в размер на 52, 99 лв. (съгласно справка на л. 18 от делото на СРС) Липсват
представени по делото доказателства от ответника за извършено плащане на
доставената за топлоснабдения имот през процесния период топлинна
енергия, както и на услугата „дялово разпределение“.
Тоест доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответника топлоенергия в определено количество за исковия
период. При определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е
спазена нормативно установената методология и остойностяването е по
нормативно определените цени, поради което и възражението на
жалбоподателя, че дяловото разпределение е било извършено неправилно се
явява неоснователно.
На следващо място СГС приема, че разпоредбата на чл. 13, § 1 от
Директива 2006/32/ЕО предвижда задължение за осигуряване на
индивидуални измервателни уреди при крайните потребители само когато
„това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално
спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на
електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и
гореща вода за битови нужди”. Тоест, задължението за поставяне на
измервателни уреди на границата на собственост не е абсолютно, а при
енергийните системи, които са били изградени преди 2006 г., следва да се
вземе предвид доколко всяка индивидуална система позволява инсталиране
на индивидуални измервателни уреди и дали това не би изисквало за
8
потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално
отчитане. ЗЕ – чл. 156, ал. 2, т. 3, също не предвижда задължение за
инсталиране на измервателни съоръжения след общата за етажната
собственост абонатна станция. Следователно не съществува общо
нормативно задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки
потребител на топлинна енергия.
При това положение е допустимо законодателят да уреди с правни
норми начина на изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от
сградната инсталация. При липса на обективна възможност да се въведе
индивидуално измерване законодателят трябва да определи правило, по което
да се разпределя енергията между абонатите в сграда в режим на етажна
собственост. Това следва от характера на етажната собственост като особен
колективен режим на управление и стопанисване на общите за една сграда
разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13, ал. 2 от
Директива 2006/32/ЕО, тъй като посочената разпоредба изисква действително
измерване на отдадената енергия единствено в случаите, когато това „е
уместно”. При сградите в режим на етажна собственост изчисляването на
индивидуална консумация единствено по отдадените от отоплителните тела в
отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като
намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна енергия. В
случая следва да се има предвид, че критерият за „уместност”, който
Директива 2006/32/ЕО въвежда не може да бъде изпълнен чрез действително
отчитане на отдадената от тръбите топлина, тъй като от една страна
разходите за този реален отчет биха били твърде големи, тъй като се изисква
замерване на всички тръби във всяка топлофицирана сграда през дълъг
период от време със специална техника, а от друга – такива реални отчитания
биха били свързани и с твърде голямо засягане на личната сфера, тъй като
измерванията следва да се извършват в домовете на абонатите през
продължителен период от време. Поради това законодателят следва да
направи компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно
формула, която да облекчи доказването и да осигури отчитане както на
индивидуалното потребление, така и на общата отдадена за отопление на
сградата енергия. В случая следва да се има предвид, че всяка сграда
представлява отделна термодинамична система, която е изолирана от околния
флуид (въздуха) чрез своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази
система обитателите правят усилия да изолират колкото е възможно по-добре
външните стени, за да запазят топлината, която преминава през отделните
обекти и общите части и затопля сградата като цяло. При това всеки от
обитателите използва топлина от останалите и отдава топлина към тях.
Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите за
затопляне на сградата не представлява правило, което не съответства на
фактическата ситуация и при това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6
ЗЕ, която задължава всеки собственик в етажната собственост да заплаща за
отдадената от сградната инсталация топлина, не нарушава изискванията за
уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не е налице и нарушение
на друг правен принцип, което да води до основание за неприлагане на
9
посочената разпоредба.
Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите
за топлинна енергия за процесния период са начислявани от ищеца по
прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството,
извършващо дялово разпределение. Поради това и при забава в плащането на
тези прогнозни вноски потребителят държи обезщетение за забава в размер на
законната лихва. Въззивният съд намира, че това не съставлява нарушение на
чл. 13 от Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/, според който в сметките следва да
се включва само реално потребена енергия. Плащането по прогнозни сметки
съответства на посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като
ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по
правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и по-
малко от изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от
заплатената му топлоенергия. В крайна сметка с последната изравнителна
сметка взаимоотношенията между страните се уреждат справедливо и
потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за целия
отчетен период.
Неоснователен е и доводът на ответника относно приложението на
установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки,
поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2016 г., ОСГК,
за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови
нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е
така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил
съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че непоръчаната
от потребителя доставка на централно отопление не поражда за потребителя
задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в
колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 г.) изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат
различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните
собственици е „решава мнозинството”. Затова при доставката на централно
отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се
прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи
енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от
мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на
10
услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите
части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че централното
топлоснабдяване се е наложило в България като ефективен начин за
отопление на многофамилни сгради в градовете през втората половина на ХХ
век. Отношенията между етажните собственици и начина на управление на
общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за
управлението, реда и надзора на етажната собственост (отм.) и с отделни
разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи
момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за
топлоснабдяването на сградата, което е икономически обяснимо с оглед
съществувалите тогава обществено-икономически условия: отоплението с
централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради
това желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В
правилника за прилагане на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването
на жилищните сгради под режим на етажна собственост в цялостно застроени
топлоснабдени райони или в жилищни комплекси е уредено като
задължително (чл. 162, ал. 1 и 2), а искане от собствениците е предвидено
като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по
отношение на които топлоснабдяването не е задължително (ал. 3). Няма
изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под
режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на топлинна
енергия, посансоящем отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена
възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на
топлинна енергия (за цялата сграда или за отделни обекти в нея) при
определени предпоставки. Нормативните актове от този период не
предвиждат сключване на индивидуални договори между потребителите на
топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че
непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в режим на етажна
собственост (включително за сградна инсталация и отопление на общите
части) е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията на
чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на
индивидуален обект в сградата може по споразумение с топлопреносното
дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и битово
горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на
енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди,
нито се доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по
реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период
топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответникът дължи нейната
11
стойност.
Неоснователно е и инвокираното във въззивната жалба твърдение за
недоказване годността на средството за измерване, обслужващо процесния
адрес. От заключение на СТЕ, изготвено след проверка на документацията
относно експлоатацията и метеорологичния контрол на общия топломер,
приетото от съда, по безспорен начин е установено в производството, че в
исковия период общият топломер в процесната абонатна станция е бил годно
СТИ, технически изправно. Констатацията, че същото „съответства”, след
законовия двугодишен срок е нормативно нарушение, но от техническа
гледна точка наличието на метрологична проверка макар и след изискуемия
се срок със заключение „съответства”, дава основание да се направи извод, че
за исковия период общият топломер е бил годно СТИ.
На следващо място, установено е по делото въз основа на заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, което подлежи на
кредитиране – чл. 202 ГПК, а и не е спорно във въззивното производство, че
вземанията на ищеца за отоплителния период от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г.
възлизат на 333,04 лв. - цена на потребена топлинна енергия, а за услугата
„дялово разпределение“ в размер на 50,99 лв., както и вземане на ищеца,
възникнало в резултат от изравнителните сметки като сума за доплащане в
размер на 77,61 лв., до които суми и претенцията на ищеца законосъобразно е
била уважена от първоинстанционния съд, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
До пълния им предявен размер претенциите са отхвърлени, като погасени по
давност, като в тези части решението е влязло в сила като необжалвано от
ищеца. Не следва да се обсъждат доводите на въззивника относно
претенциите за обезщетение за забавено плащане на главниците, които са
отхвърлени в цялост от първоинстанционния съд, а решението, както се
посочи по-горе, е влязло в сила в необжалваните части, с които исковете са
отхвърлени.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
Такива на се следват и на въззиваемата страна. Аргументите за това са
следните:
Въззиваемият претендира юрисконсултско възнаграждение, съобразно
списък по чл. 80 ГПК, инкорпориран в молба от 26.03.2024 г. за даване ход на
делото в отсъствие на представител на страната. Съдът намира претенцията за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за неоснователна, доколкото
въззиваемият не е подал отговор на въззивната жалба, не е изпратил
представител в проведеното пред настоящата инстанция съдебно заседание, а
единствено е депозирал бланкетна молба с която е заявил претенция за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Предвид изложеното, съдът
намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата
12
инстанция, поради което липсва основание да се приложи разпоредбата на чл.
78, ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско
възнаграждение в полза на въззиваемия.
По частната жалба:
С Определение № 20071772 от 16.12.2022 г., постановено по гр. д. №
45315 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, II Гражданско отделение,
69 състав е отхвърлена молбата на Л. Л. К., ЕГН ********** по чл. 248 ГПК
за изменение на решението от 27.11.2020 г., постановено по гражданско дело
№ 45315/2019 г. на Софийски районен съд, 69 състав, в частта за разноските.
Срещу постановеното от СРС определение по реда на чл. 248 ГПК, с
което е оставена без уважение молбата на ответника-въззивник за изменение
на решението по делото в частта за разноските, е подадена частна жалба от Л.
Л. К., ЕГН **********. Излагат се доводи за нищожност на определението
като постановено от незаконен състав. Относно присъдените в полза на
ищеца разноски се твърди, че назначените съдебни експертизи били
фиктивни и били допуснати в нарушение на Наредбата за назначаване на
вещи лица. На вещите лица били поставени правни въпроси, както и не била
съобразена компетентността на вещите лица. Самите заключения съдържали
неверни факти, налице била схема за облагодетелстване на определени лица.
Затова счита, че не следва да дължи разноските за тези експертизи, защото
бил търсещ правата си гражданин. Иска се от настоящата инстанция да се
произнесе по законността на състава на СРС, тъй като бил нарушен чл. 9 ЗСВ.
По частната жалба не е постъпил отговор от ищеца. Третото лице
помагач на страната на ищеца не изразява становище.
По допустимостта на частната жалба:
Частната жалба е подадена в срок. Налице е правен интерес от
обжалване. Следователно частната жалба е допустима.
По основателността на частната жалба:
Неоснователни са доводите за нищожност на обжалваното определение.
Според съобразителната част на Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по
тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение респ.
определение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен
състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма,
абсолютно неразбираемо или неподписаното решение. В същия смисъл са и
решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г. о., решение
№ 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г. о., и решение №
437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г. о., Определение №
145 ОТ 27.03.2019 Г. ПО ГР. Д. № 2882/2018 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.
Действително процесуалният закон не определя с отделен текст кое
съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството
си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на
държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.
Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава
възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на
13
надлежно волеизявление. Липсата на мотиви не се приравнява на липса на
надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното
решение.
В конкретния случай произнасянето по молба по чл. 248 ГПК е
обхванато от подведомствеността на гражданските съдилища, поради което и
съдът е компетентен да го разгледа.
Съдебният състав, разгледал делото като първа инстанция е формиран
по начина, предвиден в чл. 82, ал. 1, т. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). С
оглед съдебната практика при нарушение на принципа на случайното
разпределение и ако такова възражение е било направено (какъвто е
настоящия случай), горната съдебна инстанция извършва проверка дали това
е довело до неправилно решение във връзка с допуснати от съда процесуални
нарушения, т. е. такова нарушение дори да е допуснато не води автоматично
до нищожност на съдебния акт (така и в Решение № 202 ОТ 07.04.2020 Г. ПО
ГР. Д. № 2832/2018 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС).
Въззивната инстанция констатира, че обжалваното определение е
постановено в изискуемата писмена форма, от надлежен съдебен състав,
както и е подписано от постановилия го съдия. Определението е напълно
разбираемо, като логиката на съда е последователна и проследима дори без да
се налага особено тълкуване. Диспозитивът на определението е логично
следствие от изложеното в мотивите му, като волята на СРС, изразена в
атакуваното определение се извежда от текста без особено затруднение.
За да постанови определение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
присъдените в полза на ищеца разноски са действително извършени като
разход. Същите били присъдени с оглед изхода на делото. При присъждането
им съдът се бил съобразил само със закона, като се е аргументирал с чл. 78
ГПК. А по отношение на присъденото юрисконсултско възнаграждение се е
позовал на чл. 78, ал. 8, вр. ал. 1 ГПК. Размерът бил определен в рамките на
минималното и при съобразяване с изхода на спора.
Софийски градски съд споделя мотивите на СРС, поради което по арг.
от чл. 272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето
решение. Определението е съобразено с указанията дадени в ТР № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на
разноските. Разноските са реално извършени от ищеца. Относно експертизите
важи изложеното по-горе. Същите са допустимо и относимо доказателствено
средство, включително и като се има предвид оспорването от страна на
ответника на предявените от ищеца искове, за установяване вземания,
включително и по размер.
Относно юрисконсултското възнаграждение:
С Решение № 10 ОТ 29 СЕПТЕМВРИ 2016 Г. ПО
КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 3 ОТ 2016 г. (обн. ДВ. бр. 79 от 7 октомври
2016 г.), е отхвърлено искането на омбудсмана на Република България за
установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 от Гражданския
процесуален кодекс (обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г.; посл. изм., бр. 43 от
7.06.2016 г.) относно присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
14
Ето защо настоящата инстанция намира, че постановеното определение
по реда на чл. 248 ГПК е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
Относно производството по чл. 248 ГПК съгласно константната съдебна
практика разноски не се присъждат (така например Определение №
393/17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 489
от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 552
от 25.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4894/2016 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 205
от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, І ГО; Определение №
254/05.08.2020 г. по ч. т. д. № 810/2020 г. на ВКС, І ТО; Определение №
278/01.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1338/2020 г. на ВКС, ІІІ ГО; Определение №
75/14.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4561/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО). Същите следва да
останат в тежест на страните, така както са ги направили.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20263293 от 27.11.2020 г., постановено
по гр. д. № 45315 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, II Гражданско
отделение, 69 състав В ЧАСТТА, с която е признато за установено по
предявените искове по реда на чл. 422 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1
ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Л. Л. К., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация
София” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 410, 65 лв., представляваща цена на
потребена топлинна енергия за периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г. в
топлоснабден имот - апартамент № 32, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб.
№ 272870, ведно със законната лихва върху главницата от 23.04.2019 г. до
окончателното изплащане и В ЧАСТТА за сумата от 50,99 лв.,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от
01.04.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
23.04.2019 г. до окончателното изплащане.
РЕШЕНИЕТО в останала част като необжалвано е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 20071772 от 16.12.2022 г.,
постановено по гр. д. № 45315 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, II
Гражданско отделение, 69 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице – помагач,
конституирано на страната на ищеца – „Техем Сървисис” ЕООД, ЕИК
*********.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
15
1._______________________
2._______________________
16