Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 380 18.10.2019 година Град Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен съд граждански
състав
На деветнадесети септември Година
две хиляди и деветнадесета
В открито заседание в следния състав:
Председател: Симеон Михов
Членове:
Съдебни
заседатели:
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от С.Михов
търговско дело номер 125 по описа за 2018 година.
Производството по делото е
образувано по повод искова молба от „Юробанк България” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, район „Витоша“, ул. „Околовръстен
път“ № 260, представлявано от изпълнителния директор Петя Николова Димитрова,
изпълнителния директор Димитър Борисов Шумаров и прокуриста Милена Ивайлова
Внева, чрез пълномощник адв.Мая Антонова от АК-София, със съдебен адрес:
гр.София, район „Средец“, бул. „Васил Левски“ № 38 против Х.С.Г. - Г. с ЕГН **********,***
да бъде осъдена да заплати сумата от 75 393.02 швейцарски франка с левова
равностойност към 28.02.2018г. от 128 000 лв., представляваща част от главница в размер на
87 526.67 швейцарски франка по договор за кредит за покупка на недвижим
имот № **/ 19.03.2008 г., 266 лв. разноски за нотариални покани, ведно със
законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба до
окончателното заплащане на сумата, както и да заплати направените по делото
разноски. Според изложеното в исковата молба, с договор за кредит за покупка на
недвижим имот № **от 19.03.2008г., „Юробанк И Еф Джи България” АД (сегашно
наименование „Юробанк България” АД) е разрешила банков кредит в размер на
равностойността в швейцарски франкове с паричен еквивалент общо 107 570
лв. с краен срок на погасяване 240 месеца, считано от датата на усвояване на
кредита – 31.03.2008 г. Сключените 2 договора за цесия на процесното вземане на
банката, са довели до придобиването му от „Юробанк България” АД. Поради
неплащане от страна на ответницата на задълженията й по договора, Х.Г. е била
уведомена с нотариална покана, че кредита е обявен за предсрочно изискуем на
основание чл.19 ал.1 от договора. Другият кредитополучател - Д. Р. Г., е
починал на 24.03.2012 г. От страна на ответницата не е последвало плащане по
договора.
Ответницата Г. в отговора на исковата молба, направи
възражение за изтекла погасителна давност на основание чл.110 ЗЗД, вр.чл.288 от ТЗ по отношение правото на банката да предяви настоящия иск, предвид чл.18 ал.2
от договора, според който при неиздължаване кредитът е станал предсрочно
изискуем без да е необходимо изявление на страните, най-късно към м.юни 2012 г.
В случай, че съдът не уважи това възражение, се твърди изтичане на давността по
отношение на всички вноски за главницата с падеж преди 06.03.2013г. и за
начислени лихви преди 06.03.2015г.
Според ответницата, договорът за кредит е бил редовно
обслужван от починалия съпруг на ответницата до 24.03.2012 г. Самата Г. не
дължи връщане по договора, тъй като същия е бил сключен с починалия й съпруг,
който е преговарял и е отговарял на условията на банката. Ответницата не знаела
нищо за клаузите по договора, подписала го без да се запознае със съдържанието
и да разполага с доходи за погасяването му. Не е била уведомявана и за
извършените цесии. Г. е направила отказ от наследство и е предоставила
документите на банката. Никога не е искала да подписва договора, но била
заставена, тъй като иначе нямало да уважат искането за кредит. Счита договора
за нищожен спрямо нея на основание чл.26 от ЗЗД – липса на съгласие. Налице е и
накърняване на добрите нрави (чл.26 ал.1, предл.3 от ЗЗД) и заблуда, че ставало
дума за доходите на ответницата, а не за договор за кредит. Клаузите били
наложени от банката (чл.289 от ТЗ), без ответницата да е могла да се запознае с
тях, което е нарушение на чл.146 ал.1 от ЗЗП. На добрите нрави противоречат и
договорените лихви, които са непосилни за Г.. За 2012, 2013 и 2014 г. лихвата
била 7.76 % или 93.12 % годишно, а за 2016 и 2017 г. - 17.76 % или 213.12 %
годишно. След промяната в курса на швейцарския франк – от 1 швейц.фр. = 1.25
лв. е станал 1.63 лв. понастоящем, лихвата е станала стопански непоносима –
нараснала е с 30 %, а това е било наложено от банката на съпруга на Г.. Банката
не е застраховала кредита. Това е довело до увеличаване на лихвата с 50 %
повече от първоначално договорената. Прави се искане на основание чл.307 от ТЗ
договора да се прекрати от съда.
В допълнителната си искова молба, банката се позовава
на тълк.реш. № 4/ 18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013г. ОСГТК на ВКС, относно
задължението на кредитора да отправи недвусмислено изявление до длъжника, че
обявява кредита за предсрочно изискуем. Това банката е сторила с нотариална
покана, получена от Г. – Г. лично на 03.10.2017 г. Самата искова претенция е за
част от главницата и разноски за нотариални покани. Възражението е за
погасяване по давност на лихви, каквито ищцовата страна не претендира.
Ответницата е признала, че е подписала договора, макар с уговорки.
В отговора на допълнителната искова молба вх.№
11 731/ 15.08.2018г., Г. твърди, че цит.тълкувателно решение № 4/
18.06.2014г. на ВКС не намира приложение в настоящия казус, тъй като с чл.18
ал.2 от договора за кредит кредитополучателят се бил отказал от правото си да
бъде уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост (чл.60 ал.2 от ЗКИ). Прави
се извод, че предсрочната изискуемост е настъпила още към м.юни 2012 г.
Ответницата била подписала някакви книжа, но не знаела дали договора за кредит
бил сред тях, тъй като не ги е чела. Направено беше искане за прогласяване на
договора за кредит за нищожен на основание чл.26 от ЗЗД – поради липса на
съгласие и накърняване на добрите нрави, липса на предпоставки за отпускане на
кредита, подписването му от ответницата без да е била запозната със
съдържанието му, подписала го е поради заблуда, че ставало въпрос за документи
за ипотека на имота, за който се отпуска кредита, Г. била подставена в
неравностойно положение, като е била задължена да заплаща невъзможни за нея
суми.
В съдебно заседание, пълномощникът на ищцовата страна
поддържа предявените искове, като счита, че като доказани по основание и
размер, следва да бъдат уважени изцяло. Ангажира съдебно-счетоводна експертиза.
В писмена защита изложи подробни доводи.
Ответницата Г. - Г. чрез процесуалния си представител изрази
становище, че исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, а самото производство
по делото е недопустимо. Поддържа направените възражения с отговорите. Ангажира съдебно-счетоводна и
съдебно-почеркова експертизи. Защитната си теза разви в писмени бележки.
Съдът след преценка на
събраните по делото доказателства и като съобрази закона, приема за установено
от фактическа и правна страна следното.
Съдът приема, че исковата молба е допустима, като
предявена пред надлежния съд според чл.105 и чл.104 т.4 от ГПК. Внесена е
дължимата държавна такса.
Предявените искове са с правно основание чл.79 и чл.86
от ЗЗД, вр.чл.430 от ТЗ. Предявеният иск от ответницата е с правно основание
чл.26 ал.1 от ЗЗД.
Видно от приложения договор за кредит за покупка на
недвижим имот № **/ 19.03.2008 г. (л.40-47) (по-нататък само „договор за
кредит“), „Юробанк и еф джи България“ АД е отпуснала кредит в полза на Д. Г.в
размер на равностойността в швейцарски франкове на 107 570 лв. за
покупката на недвижим имот. Не се спори, че кредитът е бил усвоен изцяло, а
имотът закупен. Кредитополучателят Д. Г.е починал на 24.03.2012 г. (л.74). На
15.07.2008г. е бил сключен договор за цесия между банката и „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД с ЕИК/ БУЛСТАТ ********* (л.48-53), като банката е прехвърлила
вземанията си по договора за кредит. На 23.12.2016 г. „Бългериън ритейл
сървисис“ АД е цедирало вземанията си по процесния договор за кредит обратно на
ищеца (л.54-62). С получена на 19.12.2017 г. от Х.Г. – Г. нотариална покана (л.63-65
по делото), банката е уведомила ответницата, че обявява кредита за предсрочно
изискуем и следва в 7-дневен срок да заплати главница от 89 018.20
швейц.франка, просрочена лихва от 40 966.89 швейц.франка и такси и
застраховки в размер на 2881.28 швейц.франка. Било е изготвено уведомление до
ответницата от „Бългериън ритейл сървисис“ АД (л.70-72), относно извършената
обратна цесия. Приложени са писмените документи, съставени във връзка със
сключения договор за кредит (л.135-210). Справка от ЗАД „Армеец“ АД показва
(л.227), че Д. Г.за периода 28.03.2008 – 30.03.2013г. е имал 5 бр.
застрахователни полици „индустриален пожар – специални условия“, без
регистрирани щети.
Според заповед № 45/ 08.04.1999г. на кмета на община
Несебър, ответницата е била настанена в стая 601, 603 на VІ етаж на блока на ул.“Е.“
№ *в гр.Несебър срещу задължение да заплаща месечен наем. Имотът е бил върнат
от Г. на 03.09.2008г., видно от приемо-предавателен протокол (л.89). Не се
спори, че Б. Д. Г.е син на ответницата и починалия Д.Г., като детето е с
диагноза „***“ и *******, както става ясно от приложеното експертно решение на
ТЕЛК към МБАЛ – Бургас № 3151 от 217/ 08.12.2015г. (л.93) и епикриза (л.94).
Вещото лице Щ.Н. по приетата съдебно-почеркова експертиза (л.231-243) е
установило, че подписите в договора за кредит и анексите към него са положени
от Х.Г. - Г.
Според заключенията на вещото лице по приетите основна
и допълнителна съдебно-счетоводни експертизи (л.244-250; 262-264), към момента
на връчване на нотариалната покана – 03.10.2017г., главницата е в размер на
89 018.20 швейц.франка, лихви от 40 966.35 швейц.франка и такси –
2881 швейц.франка. Усвоената сума по кредита се равнява на 88 325
швейц.франка към 31.03.2008г. – 112 984.55 лв. Последната вноска по
кредита е от 23.03.2012 г. Вещото лице е направило преглед на увеличаване на
лихвите по кредита (общо 6 случая). Договорът за кредит в счетоводството на
банката е воден винаги като вземане по такъв, вкл.след обратната цесия. В
съдебно заседание вещото лице заяви, че деловодството на ищеца е водено
редовно.
Представените доказателства водят до извод за неоснователност
на исковете. Безспорно е, че страните са в облигационни правоотношения, като ответницата
се е задължила заедно с починалия си съпруг Д. Г.да върне на равни месечни
вноски получения кредит от 107 570 лв., изчислен в равностойност в
швейцарски франкове. След 23.03.2012 г.
плащания по задължението не е имало.
Правата си ищцовата страна черпи от сключения договор
за прехвърляне на вземания по договори за кредит от 23.12.2016 г., по силата на
който е закупила от „Бългериън ритейл сървисиз“ АД подробно изброени вземания,
вкл. по сключения договор за банков кредит съобразно приложение № 1, т.12
(л.62). Според клаузите на договора за цесия (л.54 и сл.), банката получава
всички вземания, произтичащи от договори за ипотечни кредити, както и от всички
анекси към тези договори,…. заедно с всички обезпечения, привилегии и други
принадлежности, включително начислената до съответната дата на прехвърлянето
лихва, включително и правата спрямо солидарните длъжници и поръчителите по
кредитите. Според заключението на вещото
лице Жечко Костенски, размерът на непогасената главница за периода 01.03.2013 –
28.02.2018г. е 22 070.51 швейц.франка. Но тези изчисления са направени при
увеличените едностранно от „Бългериън ритейл сървисиз“ АД лихвени проценти,
извършената „капитализация“ (л.246, отговор 2; л.8 таблица, колона 5 –
„капитализации“ ) и не могат да се вземат предвид по редица причини, някои изложени
и като възражения от ответната страна.
Първо, няма доказателства „Бългериън ритейл сървисиз“
АД да е банкова институция, която да има право едностранно да увеличава
лихвените проценти за дължимата лихва, нито да извършва „капитализация“.
Договорът за кредит за покупка на недвижим имот № ** е сключен на 19.03.2008 г.,
договорът за цесия между „Юробанк и еф джи България“ АД и „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД е от 15.07.2008 г. (л.48), а процесният договор е с дата
23.12.2016 г. Всички извършени промени в отношенията между кредитор и длъжници
са в периода между двете цесии. Поради това и всички извършени изменения в
първоначалния договор за кредит чрез сключване на допълнителни споразумения, нямат
действие по отношение на кредитополучателите.
Второ, основателно е възражението на ответната страна за
недействителност на извършените едностранно от „Бългериън ритейл сървисиз“ АД прибавяне
на начислени и неплатени лихви към дължимата главница. Според приложените
допълнителни споразумения от 29.05.2009 г. и 09.06.2009 г. и в частност чл.3 от
второто (л.193-195), страните са се съгласили, всички плащания във връзка с
кредита по чл.2 ал.1, т.1-4 да се преоформят „служебно“ от кредитора на датата
на допълнителното споразумение чрез натрупване към редовната усвоена и
непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит (в размер
съгласно чл.2 ал.1, т.5 – главница от 86 440.17 швейц.франка). Идентични
са последиците от сключеното на 28.07.2011 г. допълнително споразумение
(л.201-202) и съставения нов погасителен план (л.203-210). Чрез включването на
неплатените лихви към размера на дължимата непогасена главница, към която
новообразувана сума да се начислява дължимата лихва, кредиторът е извършил
недопустимото според нашето законодателство спрямо физически лица начисляване
на „лихва върху лихва“ или анатоцизъм, което е нищожно и не следва да се взима
предвид при изчисляване на дължимите по договора суми. При това положение,
съдът е длъжен да се съобрази с първоначалния договор за кредит и съставения
спрямо същия погасителен план. Обаче такъв план по делото не беше приложен,
въпреки искането на ответницата за прилагане на цялото кредитно досие и
изпълнението на това искане от страна на ищеца. Най-старият погасителен план
(л.196-201) е изготвен след първото едностранно увеличаване на лихвата от
страна на банката – 15.10.2008 г. (л.246). Или като краен извод, предявените
искове следва да бъдат отхвърлени и като недоказани по размер.
Тази последица води и до третия извод. Към момента на
спиране на плащанията – 23.03.2012 г., фактически е нямало действащ погасителен
план, което означава, че длъжникът не е знаел колко да плаща. А следователно не
са настъпили и условията за прилагане хипотезата на чл.19 от общите условия на
първоначалния договор (л.44). Липсата на предпоставките, кредиторът да обяви
предсрочна изискуемост на вземанията си по договора за кредит, води до
неоснователност на претенцията на отделно основание.
Четвърто, следва да се вземе предвид и възражението на
ответната страна за нищожност на клаузата на чл.23 от договора за кредит на
основание чл.26 ал.1, вр.чл.146 и чл.143 т.19 от Закона за защита на
потребителите. За кредитополучателите кредитът е бил потребителски и
следователно Г. са „потребители“ по смисъла на §.13.т.1 от ДР на ЗЗП, като за
сключения договор с ищеца приложими са и разпоредбите на чл.143, чл.146 и др. от ЗЗП. Чл.23 от договора за кредит
гласи следното: „Кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с
обстоятелството, че промяната на обявения от Банката курс купува и/или продава
на швейцарски франк към български лев или евро, както и превалутирането по
чл.21 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл.6,
ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита изразени
в лева/ евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива
промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително
пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите
лихвите, приложими по превалутирания кредит“. Впрочем съпоставката на цит.член
с диспозитива на решение № 295/ 22.02.2019г. по т.д.№ 3539/2015г. на ВКС, І
т.о., показва пълното покриване с атакуваната по делото пред ВКС клауза в чл. 22
ал.1 от договор за потребителски кредит между същата банка и физическо лице,
което прави позоваването на това решение от страна на ответницата коректно. И
така, според чл.6 ал.2 от разглеждания в настоящото производство договор за
кредит, погасяването на кредита става в същата валута, в която същия е разрешен
и усвоен – швейцарски франкове. Ако на падежа кредитополучателят не е осигурил
сумата в шв.франкове, но има средства в лева или евро, погасяването става с
тези средства, след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски
франкове по описан курс „продава“. Чл.21 позволява, кредитополучателят да
поиска превалутиране на предоставения му кредит в шв.франкове съотв.в български
лева или евро, срещу съотв. комисиона. Какво се разбира под „превалутиране“, е
посочено в чл.22. В ал.2 на чл.23 кредитополучателят е декларирал, че е
запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на цит.разпоредби.
В свое решение
от 20.09.2017 г. по дело С-186/2016г., Съдът на Европейският съюз (CURIA) е отговорил на въпроса за критериите, които
националният съд трябва прилага при преценка на клауза от договор за банков
кредит от гледна точка на чл.3, §.1, и чл.4 §.2 от Директива 93/13/ЕИО. Тези
разпоредби са транспонирани в чл.145 ал.1 и 2 от ЗЗП, поради което тълкуванието
от СЕС е задължително за националните юрисдикции на държавите – членки на ЕС.
В решението си по дело С-186/16, СЕС в т.2 счита, че
чл.4 §.2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че изискването
договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при
договор за кредит банката е предоставила на кредитополучателя достатъчно
информация, която да му позволи да вземе решение, основано на добра
информираност и благоразумие. В чл.50 от решението е посочено, че потребителят
трябва да е добре осведомен, че със сключване на договор за кредит в
чуждестранна валута поема риск, свързан с обменния курс, който ще му бъде
икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава
доходите си. Изисква се, националната юрисдикция да се увери, че банката е
предоставила на потребителя цялата относима информация, която би му позволила
да прецени икономическите последици. В постоянната си практика СЕС счита, че
потребителят е по-слабата страна в отношенията си с продавача или доставчика
поради позицията му в преговорите и степента на информираност, което го
принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или
доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. СЕС е изразил
мнение, че преценката за неравноправност на дадена клауза (чл.3 §.1 он
Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в чл.145 ал.1 от ЗЗП) трябва да се прецени
съм момента на сключване на договора при отчитане на всички обстоятелства,
които продавачът или доставчикът е можел да знае и което са от естество да се
отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена клауза може да е
носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на
изпълнение на договора. Тази преценка съдът дължи предвид експертната
компетентност и познания на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестранна валута (първо евентуалното неспазване на
изискването за добросъвестност, а след това и наличие на евентуална значителна
неравнопоставеност по смисъла на чл.3 §.1 от Директива 93/13/ЕИО). Съдът е
длъжен да провери, дали като постъпва
добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може
основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след
индивидуално договаряне. СЕС в т.55 от същото решение е посочил, че клаузата за
кредит в чуждестранна валута, която изисква месечни вноски за погасяването му
да се извършат в същата валута, в случай на обезценяване на националната
парична единици спрямо тази валута, поставя курсовия риск в тежест на
потребителя.
Съпоставяйки даденото в диспозитива в определение по
дело № С-119/17, че чл.3 до чл.5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. (транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 от ЗЗП) следва да се
тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като
неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора
и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя
значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи
от договора, в цит.решение ВКС е направил извод, че изключенията на чл.144 ал.3
от ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими единствено към основанията
по чл.143 т.7, т.10, т.12 от ЗЗП, в които не попада клауза, регулираща
валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута и погасителни
вноски, дължими в същата валута. ВКС се е позовал на свое решение № 95/
13.09.2016г. по т.д.№ 240/2015г., ІІ т.о., според което договорът за кредит
не е ценна книга, нито сделка с финансови инструменти, а цената на
кредит в чуждестранна валута по смисъла на чл.144 ал.3, т.3вр.чл.143 т.12 от
ЗЗП е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи, които
прави кредитополучателят вследствие поемането на валутен риск. Банковият кредит
в чуждестранна валута не представлява и договор за покупка или продажба на
чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда
валута. В края, ВКС е дал отговор на поставения въпрос, като е счел, че „Неравноправна
е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута,
последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя
и която не е съставена по прозрачен
начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и
разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и
когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че
въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя
значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните
разлики приложение не намират изключенията на чл.144 ал.3 от ЗЗП“.
Съпоставката с разглеждания казус води за извод на
пълно припокриване. Както беше посочено по-горе, ответницата и починалия й
съпруг са потребители, а банката търговец по смисъла на §.13 т.2 от ДР на ЗЗП.
Според чл.23 от договора, кредитополучателите са поели за своя сметка риска и
всички вреди от промяната от обявения от банката курс купува и/ или продава на
шв.франк към български лев, които са имали за последица значителното повишаване
на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева. Но според чл.143 и
чл.146 ал.1 от ЗЗП, нищожна е
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, освен ако клаузата е уговорена
индивидуално. А не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, както повелява
чл.146 ал.4 от ЗЗП. Задължението за доказване, че дадено условие е било
уговорено индивидуално, е за търговеца. Възражението за недействителност на
клаузата по чл.23 е направено още с отговора на исковата молба (л.83), като
ищцовата страна не ангажира доказателства за оборването на презумпцията на
чл.146 ал.4 от ЗЗП, вкл.че ответницата и починалия й съпруг са могли да изразят
становище по съдържанието на договора или да повлияят върху оспорената клауза. Г.
никога не са разполагали със сумата в швейц.франкове. Банката е извършила
превалутиране и по сметка на Д. Г.е постъпила сумата от 107 570 лв.
Декларирането в чл.23 ал.2 от договора, че кредитополучателят разбира
икономическите последици от евентуална промяна в курса на валутите, не
означава, че банката е предоставила необходимата информация за поетия риск.
Предложеният от кредитодателя паричен ресурс в швейцарски франкове, е бил приет
от кредитополучателите с оглед предлаганата по-ниска лихва, но без банката да
им предостави информация за очакваните промени в курса на предложената валута,
каквото е било необходимо предвид статута им на по-слаба страна в
правоотношението. Поради професионалния си статут, „Юробанк и еф джи България“
АД е разполагало с информация и до какво биха довели вероятни промени в курса
на швейц.франк спрямо лева в предстоящия дълъг период за погасяване на
получения кредит (до 31.03.2028 г.). Липсата на такива действия от страна на
банката, указват на невъзможност за кредитополучателите да извършат разумна
преценка дали да изберат кредит при по-ниска лихва, но с по-висок валутен риск
или при по-висока лихва, но без такъв риск, което напълно обезмисля
декларирането за „разбиране“ на икономическия смисъл и правните последици на
разпоредбата на чл.6 ал.2 и чл.21-23 от договора. Неравнопоставеността на тази
клауза се е проявила в хода на изпълнение на договора. Клаузата на чл.21 от
договора, която предоставя право на кредитополучателя да поиска превалутиране
на кредита, не представлява защита, тъй като правото на превалутиране е
предпоставено от съгласие на банката, която има противоположни на
кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила единствено при
неизгоден валутен курс за кредитополучателя. Изложеното води до извода, че
клаузата на чл.23 от договора е създала значително неравновесие между правата и
задълженията на страните по кредитния договор съобразно чл.143 т.19 от ЗЗП и
поради това е нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. Този извод също поставя
съда в невъзможност да установи, какъв е размерът на дължимата от ответницата Г.
сума. И това се отнася и до претендираната главница, тъй като липсва начинът,
по който кредитодателят е разнасял получените като вноски суми. Получената от Г.
сума е левовата равностойност на 88 325 швейц.франка. При внесени от
кредитополучателя повече от 45 000 лв., в исковата молба се твърди, че
дължимата главница за периода 01.03.2013 – 28.02.2018г. е 87 526.67
швейц.франка.
Останалите доводи на страните са неоснователни.
Според Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. по
тълк.д.№ 4/2013г., предсрочната изискуемост не настъпва от само себе си, а е
необходимо недвусмислено изявление от страна на кредитора, с което той
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Няма указания, че
това изискване е предвидено в полза на кредитополучателя и той може да „избира“
коя начална дата да се приложи. При това положение и с оглед приложената по
делото нотариална покана, следва да се заключи, че ответницата е била уведомена
за решението на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем на 19.12.2017 г.
и започналата да тече от тази дата давност, към момента на завеждане на
исковата молба не е била изтекла. Това възражение е неоснователно и поради
приетото по-горе от съда, че с оглед неустановеността на размерите на месечните
вноски, а и на цялата дължима сума, все още не са настъпили предпоставките за
обявяване на целия кредит за предсрочно изискуем.
Договорът за кредит не е нищожен на твърдените в
отговора на исковата молба основания. Не се спори, че към момента на
сключването му, Д. Г.и Х.Г. – Г. са били съпрузи. В самият договор ответницата
фигурира като кредитополучател. Фактът, че сумата е била преведена по сметка с
титуляр Д.Г., не води до извода, че само той се е ползвал от средствата – не се
спори, че ответницата и досега живее в закупеното с парите жилище. Дали
ответницата е отговаряла на изискванията на банката самостоятелно да получи
кредит, е без значение. Кредитът е отпуснат и на двамата съпрузи, двамата са се
ползвали от получените средства чрез закупуването на общо жилище. Това, че
ответницата не била запозната с условията по кредита, беше обсъдено по-горе
единствено поради явната липса у Г. – Г. на специфични знания относно валутните
курсове и евентуална промяна специално в курса швейц.франк – български лев. Поради
това и следва да бъде отхвърлено искането на Г. – Г., съда да обяви договора за
нищожен на твърдените основания.
Събраните по делото доказателства не позволяват да се
счете, че е налице хипотезата на чл.289 от ТЗ, както твърди ответницата.
Банката е в правото си да търси изпълнение по сключения договор за кредит,
който е закупила чрез цесия. Действала е чрез правноустановени способи – завела
е иск пред съда. Не е ясно с какво тези допустими от закона действия, са довели
до умишлено утежняване положението на ответницата.
Последицата от несключването от страна на банката на
застраховка на кредита, е липсата на възможност за банката да получи останалата
неиздължена сума от застрахователя. Банката няма задължение да търси суми по
договора от застрахователя при смърт на някой от кредитополучателите. Това е
само възможност в нейна полза.
Съдът не дължи произнасяне по исканията за
прогласяване нищожността на отделни клаузи от договора за кредит, доколкото
същите не са направени с отговора на исковата молба.
Като последица от отхвърлянето на главния иск, не може
да бъде уважен и иска за заплащане на законната лихва върху претендираната сума
от завеждане на исковата молба пред съда, както и иска за заплащане на разноски
за нотариални покани.
Предвид отхвърлянето на исковете, на основание чл.78
ал.3 от ГПК, „Юробанк и еф джи България“ АД следва да заплати в полза на Х.Г. -
Г. направените разноски, но
доказателства за такива не бяха представени, вкл.списък по чл.80 от ГПК.
„Юробанк и еф джи България“ АД следва да заплати в
полза на ОС-Бургас сумата от 235 лв. изплатено възнаграждение на вещо лице от
бюджета на съда.
Мотивиран от горното и на основание чл.79 и чл.86 от ЗЗД, вр.чл.430 от ТЗ и чл.26 ал.1 от ЗЗД, Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Юробанк България” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Витоша“, ул. „Околовръстен
път“ № 260, представлявано от изпълнителния директор Петя Николова Димитрова,
изпълнителния директор Димитър Борисов Шумаров и прокуриста Милена Ивайлова
Внева, чрез пълномощник адв.Мая Антонова от АК-София, със съдебен адрес:
гр.София, район „Средец“, бул. „Васил Левски“ № 38, против
Х.С.Г. - Г. с ЕГН **********,***, представлявана от от адв. Йоанна Гиздова от
АК-София, със съдебен адрес: гр.София, бул. „България“ № 132А искове, да бъде
осъдена да заплати сумата от 75 393.02 (седемдесет и пет хиляди триста
деветдесет и три швейцарски франка два сантима) с левова равностойност по курса
на БНБ към 28.02.2018г. 1.6977 лева за 1 швейцарски франк или 128 000 (сто
двадесет и осем хиляди) лв.,
представляваща част от главница в размер на 87 526.67 (осемдесет и
седем хиляди петстотин двадесет и шест швейцарски франка шестдесет и седем сантима)
за периода 01.03.2013 – 28.02.2018 г. по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № **/ 19.03.2008 г., 266 (двеста шестдесет и шест) лв. разноски
за нотариални покани, ведно със законната лихва върху главницата от завеждане
на исковата молба до окончателното заплащане на сумата, като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Х.С.Г. - Г. с ЕГН **********,***,
представлявана от от адв. Йоанна Гиздова от АК-София, със съдебен адрес:
гр.София, бул. „България“ № 132А, иск против
„Юробанк България” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260, представлявано от
изпълнителния директор Петя Николова Димитрова, изпълнителния директор Димитър
Борисов Шумаров и прокуриста Милена Ивайлова Внева, чрез пълномощник адв.Мая
Антонова от АК-София, със съдебен адрес: гр.София, район „Средец“, бул. „Васил
Левски“ № 38 иск, да бъде прогласена нищожността на договор за кредит за
покупка на недвижим имот № **/ 19.03.2008 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, район „Витоша“, ул. „Околовръстен път“ № 260,
представлявано от изпълнителния директор Петя Николова Димитрова, изпълнителния
директор Димитър Борисов Шумаров и прокуриста Милена Ивайлова Внева, чрез
пълномощник адв.Мая Антонова от АК-София, със съдебен адрес: гр.София, район
„Средец“, бул. „Васил Левски“ № 38, да заплати в полза на Окръжен съд – Бургас сумата от 235 (двеста тридесет и
пет) лв. изплатена от бюджета на съда.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен
съд – Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: