Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, .......01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на петнадесети
октомври през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря
Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от младши
съдия Углярова
въззивно гражданско дело № 3187
по описа за 2020
г. по описа на СГС,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 308290 от 21.12.2019г., постановено по гр.
д. № 29598/2019 г. на СРС, ГО, 166 състав, е уважен
предявеният от Г.С.Д.
срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т.
3 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в
резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК по ДП № ЗМ 1494/2014г. по описа на 06 РУ –СДВР, пр.пр.№ 18073/2014г. по
описа на СРП, което
наказателно производство било прекратено поради това, че деянието не е
престъпление, ведно със законната лихва от 27.05.2016г. до окончателното
изплащане, сумата от 500,00 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди
– сторени разноски за адвокатско възнаграждение по наказателното производство
по договор за правна защита и съдействие № 0364042/25.03.2015г., ведно със
законната лихва от 27.05.2016г. до окончателното плащане, сумата от 84,05 лева
– обезщетение за претърпени неимуществени вреди – пропуснати ползи от законна
лихва върху сумата от 500,00 лева, внесена като парична гаранция за периода
07.05.2014г. до 31.12.2015г., ведно със законната лихва от 27.05.2016г. до
окончателното плащане, като предявената
претенция за неимуществени вреди е
отхвърлена за разликата над сумата от 2 000 лева до пълния
претендиран размер от 8
000 лева, както и е отхвърлен искът за претърпени неимуществени
вреди – пропуснати ползи за разликата над сумата от 84,05 лева до пълния предявен
размер от 88,09 лева и за периода от 01.05.2014г. до 06.05.2014г.
С решението съдът се е произнесъл по разноските
в производството, съобразно изхода на спора.
Срещу решението
в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата
над сумата от 2 000 лева до пълния претендиран размер от 8 000 лева, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба
от ищеца Г.С.Д., с доводи за неговата неправилност и необоснованост.
Конкретно се поддържа, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е
определено в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като неговият
размер е съобразен с преценката на съда, че не са доказани в
производството вреди от разпространение в медиите на информация за обвинението
на ищеца и увреждане на здравето му, каквито вреди същият не е твърдял и не е
претендирал в производството.
Счита, че по делото са
доказани всички претендирани от ищцовата страна вреди, поради което и присъденото
обезщетение е занижено по размер и определено несправедливо. По
изложените съображения прави искане атакуваният съдебен
акт да бъде отменен в обжалваната част като неправилен, като вместо него бъде
постановен друг, с който предявеният иск да бъде уважен изцяло.
Въззиваемата страна
в производството – Прокуратурата на Република България, не е депозирала в срока
по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание се заявява
становище за неоснователност на въззивната жалба и се моли първоинстанционният
съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.
Решението в частта,
в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
за сумата от 2 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на
незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр.
чл.20, ал.2 вр. ал.1 от НК по ДП № ЗМ 1494/2014г. по описа на 06 РУ –СДВР,
пр.пр.№ 18073/2014г. по описа на СРП, за сумата от 500,00 лева – обезщетение за
претърпени имуществени вреди –разноски за адвокатско възнаграждение в
наказателното производство и за сумата от 84,05 лева – обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – пропуснати ползи от законна лихва върху сумата
от 500,00 лева, внесена като парична гаранция за периода 07.05.2014г. до
31.12.2015г., като необжалвано е влязло в сила.
Софийски градски
съд, като обсъди становищата и доводите на страните и събраните по делото
доказателства в рамките на въззивната жалба и по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК,
приема за установено следното:
Въззивната
жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящият състав на
въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, препраща своята към нея. Във връзка с доводите във въззивната жалба
следва да бъде допълнено следното:
Предявен е иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Ищецът
претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно
обвинение в престъпление, наказателното производство по
което е приключило с постановление на прокурор при СРП за прекратяване на
наказателното производство от 29.07.2015г.
В срока за
отговор на исковата молба ответникът Прокуратура на Република
България е оспорил исковете с правоизключващи
спорното право възражения, включително че
не са настъпили твърдените от ищеца вреди.
За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че съобразно продължителността
на периода, през който срещу ищеца било повдигнато и поддържано обвинение за
извършено престъпление, тежестта на обвинението, взетата мярка за неотклонение
"Гаранция в пари", изпитаното от него притеснение, безпокойство и изнервеност, справедливият размер на дължимото
обезщетение е в размер на 2 000 лева.
В жалбата,
с която е сезиран съдът, не се правят
обосновани оплаквания за неправилно установени факти в първоинстанционното
производство, поради което в правоприлагащата си дейност въззивният съд следва
да изходи от установеното от първата инстанция, като приложи закона, уреждащ
спорното право.
С оглед
изложеното, на настоящия етап от производството е установено, че досъдебно
производство № ЗМ 1494/2014г. по описа на 06 РУ –СДВР, пр.пр.№
18073/2014г. по описа на СРП, е образувано на 01.05.2014г. по реда на чл.356, ал.3 от НПК с първо действие по разследване – разпит на свидетели, срещу Х.Р.Х.и Г.С.Д.
за това, че в съучастие като извършители, на 01.05.2014г. около 02:47 часа в
гр.София, ж.к.“Хиподрума“ пред вход Б на блок № 103, са причинили разстройство
на здравето, временно опасно за живота – средна телесна повреда, изразяваща се
в мозъчно сътресение (сътресение на главния мозък) на А.Й.В.– престъпление по чл.129,
ал.2, пр.11, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.1 от НК.
С постановление от 01.05.2014г.,
Г.С.Д. е привлечен в процесуалното качество на обвиняем в производството за
това, че на 01.05.2014г. около 02:47 часа в гр.София, ж.к.“Хиподрума“ пред вход
Б на блок № 103, в съучастие с Х.Р.Х., чрез нанасяне на удари с ръце в областта
на главата и тялото на А.Й.В., като извършител е причинил средна телесна
повреда на В., изразяваща се в мозъчно сътресение (сътресение на главния мозък),
което му е причинило разстройство на здравето, временно опасно за живота - престъпление
по чл.129, ал.2, пр.11, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, ал.1 от НК.
На 01.05.2014г. и
на основание чл.115, чл.138, чл.221 и чл.237 НПК, на Г.С.Д. е проведен разпит в
съответното процесуално качество.
Безспорно е във
въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че на 01.05.2014
г. ищецът бил задържан за срок от 24 часа от органите на МВР на основание чл.
63, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Впоследствие ищецът бил задържан за срок от 72 часа с
постановление на прокурор при СРП от 01.05.2014г. С постановление от
03.05.2014г. на прокурор при СРП е постановен отказ да се внесе искане по реда
на чл.64 от НПК, като спрямо обиняемия в производството Г.С.Д. е взета мярка за
неотклонение „Гаранция в пари“ в размер на 500,00 лева.
С постановление от 24.07.2015г.
на прокурор при СРП, наказателното производство по ДП № ЗМ 1494/2014г. по описа
на 06 РУ –СДВР, пр.пр.№ 18073/2014г. по описа на СРП, водено срещу Г.С.Д. и Х.Р.Х.за
престъпление по чл.129, ал.2, пр.11, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2, ал.1 от НК, е
прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 от НПК.
Приетите за
установени негативни последици от повдигането на обвинение срещу ищеца са
доказани и посредством събраните гласни
доказателства чрез разпит на свидетеля Х.Р.Х., от
които е установено приетото от СРС отражение по неблагоприятен начин на
наказателното производство върху емоционалното състояние и социалната сфера на
ищеца, а именно че последният е бил силно притеснен по време на наказателното производство
срещу него, не искал да води социален живот, притеснявал се от
срещи с хора, приятелите му се отдръпнали от него.
Други, релевантни
за спора доказателства, не са ангажирани.
Въззивният съд
приема, че от незаконното повдигане на обвинение се засяга по един недопустим
начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което
води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди – неблагоприятно
отражение върху психиката на човек, независимо от конкретната преценка, която
следва да бъде осъществена за размера на дължимото обезщетение за неимуществени
вреди – чл. 52 ЗЗД.
Съгласно нормата
на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1-во, във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата - в
лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда -
отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан, независимо от това дали
вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в
трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (в този
смисъл са и разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по
тълкувателно дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължителни за съда).
Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е
обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по
Наказателния кодекс, като по повдигнатото и поддържано срещу ищеца обвинение e
постановена оправдателна присъда с влязъл в сила съдебен акт, респективно влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното
произведоство, т. е. налице е незаконен акт на правозащитен орган.
Отговорността на ответника произтича от законоустановените правомащия на
прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за
законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за
незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията
на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на
лицето предвид събраните доказателства – чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗОДОВ. Без значение е дали конкретните действия, предприети от органите на досъдебното производство са били в съответствие с процесуалния
закон; не е релевантно и наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк
причинител на вредите, съответно какво е било вътрешното му убеждение
(субективното отношение е от значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от
закона). Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия
състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ
основания за отпадане или намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление
се явява незаконно винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда,
постановена от съд,
или наказателното производство е прекратено, т.е. определящ е
крайният резултат от определено действие или акт, от който се установява, че
предприетите срещу съответно лице действия са били неоснователни, т. е.
констатира се незаконосъобразността на обвинението.
В този смисъл
без значение за обективната отговорност е това дали на определен етап от
производството действията на Прокуратурата са
били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент
доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени
процесуални правила. Въз основа на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1-во ЗОДОВ не може да се признаят определени действия на Прокуратурата за основателни и да се изключи
нейната отговорност за тях. Законът не е предвидил като изискване за възникване
на отговорността освен оправдаването/прекратяването на наказателното
производство и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му.
Затова и отговорността е налице, дори и от
страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото
обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на
вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона
гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата
възниква при наличието само на посочените в законовата разпоредба предпоставки
- в случая повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това,
че деянието не е престъпление.
Във връзка с
изложеното и въззивният съд приема за установено по делото, че е налице
незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в извършване на престъпление, образуваното наказателно производство по което е прекратено с постановление
от 24.07.2015г. на прокурор при СРП на основание чл.243, ал.1, т.1 от НПК.
Отговорността на
Прокуратурата на Република
България се извлича от правомощията по
осъществяването на ръководство и надзор върху разследването и от задължението
на Прокуратурата да повдига и поддържа обосновано
обвинение и да доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност
лица, като в случая незаконосъобразността на обвинението е констатирана с
влязлото в сила на
31.12.2015г. постановление от 24.07.2015г. за прекратяване на образуваното наказателно
производство.
Единственият спорен
по същество във въззивното производство въпрос е свързан с размера на
обезщетението за неимуществени вреди.
По отношение
доказателствената стойност на свидетелските показания съдът намира, че
обичайното, допустимо и подходящо средство за доказване на неимуществените
вреди са именно показанията на свидетели, които са наблюдавали пряко
поведението на ищеца през процесния период. В показанията на свидетелят
се съдържат сведения за негативните последици от обвинението върху начина на
живот, поведението и психиката на ищеца, които следва да бъдат ценени като
ясни, последователни и житейски логични, като преценката на доказателствената
им стойност е послужила за опора на правилни изводи на първоинстанционния съд
относно един от правопораждащите спорното право факти – настъпването на
горепосочените преки и непосредствени вреди.
Настоящият съдебен
състав също
кредитира показанията на свидетеля, в частта, относима
към психическите
страдания на ищеца, а именно, че същият е бил силно притеснен по време на
наказателното производство срещу него, не искал да води социален живот, притеснявал
се от срещи с хора, доколкото
св. Х.е приятел на ищеца и кръстник на двете му деца, поради което съдът намира, че същият е могъл да
възприеме поведението му
непосредствено.
Извън посоченото, събраните
гласни доказатества в частта, в която свидетелят е изложил данни, че ищецът е
получил телесни увреждания вследствие процесния инцидент, във връзка с който му
е било повдигнато обвинение, не следва да бъдат кредитирани, доколкото такива
твърдения в производството ищецът не е въвел, поради което същите остават и
извън предмета на делото, каквато преценка е направил и първостепенният съд. В
тази връзка неоснователни са доводите на въззивника, че присъденото обезщетение
за неимуществени вреди е определено в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като неговият размер бил съобразен с липсата на доказаност в
производството на вреди от увреждане на здравето на ищеца.
Въззивният съд
приема, че от събраните гласни доказателствeни средства,
се установяват неблагоприятните последици, касаещи
психически страдания,
за които ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение, а именно - конкретно се установява, че в резултат на незаконното
обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, в т. ч. същият е
изпитвал притеснение и страх, напрежение, потиснатост,
уронени са и честта и достойнството му, които са и закономерна (обичайна)
последица от повдигането на обвинението. Следва да се отбележи, че поначало при
незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната
сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това води до увреждане
и настъпване на вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек от
положението на несигурност в течение на наказателното производство, които са
пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето
да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от
конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД).
Настоящият съдебен
състав споделя извода на първоинстанционния съд, че е доказана връзката между
проведеното наказателно производство и претърпените от ищеца вреди.
Съгласно
установената практика на ВКС е нормално да се приеме, че по време на цялото
наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на
престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено
и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както
и социалното му общуване /в този смисъл решение № 388 от 02.12.2013 г. на ВКС
по гр. д. № 1030/2012 г., IV ГО; решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 85/2012 г., IV ГО; решение № 214 от 08.01.2019 г. на ВКС по гр. д. №
3921/2017 г., IV ГО/. В същите решения е прието, че не е в тежест на
пострадалия да докаже отделните си негативни изживявяния. Доказани ли са
увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и
съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка.
Размерът на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за
справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената
процесуална принуда - колко и какви процесуални действия са извършени с
участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко
време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и други.
В случая производството спрямо ищеца e продължило около една година и осем месеца, а именно – от 01.05.2014
г. /датата на привличането му като обвиняем/ до 31.12.2015
г. /датата на влизане в сила на постановлението за
прекратяване на наказателното производство/, като тази
продължителност категорично не надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС (в сила
за България от 07.09.1992 г.), тълкуван с оглед практиката на Европейския Съд
по правата на човека (ЕСПЧ). В частност
следва да бъдат отчетени и задържането на ищеца до 72 часа, което
го е поставило в принудителна изолация от неговите близки и обществото и е
органичило гарантирани му от Конституцията на Република
България
права /напр. на лична свобода и неприкосновеност, на личен живот, на
придвижване/, необремененото му съдебно минало /което
означава, че той е посрещнал по-тежко негативните последици от повдигнатото
обвинение/, продължителността и интензивността на психическия дискомфорт,
преживян от ищеца, страхът от осъждане и наложената мярка за неотклонение
"Гранция в пари".
В разглеждания
случай от фактическа страна по делото е установено, че на ищеца е повдигнато
обвинение за извършено умишлено престъпление, същото
"тежко" по смисъла на дефинитивната норма
на чл.
93, т. 7 НК, тъй като за него се предвижда наказание с лишаване от свобода до шест
години, като спрямо ищеца е приложена и мярка за процесуална принуда – "Гранция в пари". Наказателното преследване срещу ищеца е
осъществено от 01.05.2014
г., когато му е повдигнато обвинението, до 31.12.2015
г., когато е влязло в сила постановлението
за прекратяване на наказателното производство. С оглед критериите за разумност
на срока по чл. 6 ЕКЗПЧОС, установени в практиката на Европейския съд по
правата на човека, а именно сложност на делото, поведение на подсъдимия и
поведение на компетентните органи, въззивният съд приема, че в конкретния
случай наказателното производство е приключило в разумен срок.
Съобразявайки
всички изложени по-горе обстоятелства,
свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, разумната
продължителност на наказателното производство, взетата
мярка за процесуална принуда, въззивният съд, така както и
първостепенния такъв, намира, че в разглеждания случай за
претърпените болки и страдания от психическо естество, на ищеца следва да бъде
определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 000
лева, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и който
размер е съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната
лична болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по
делото.
Размерът на
обезщетението се определя също според вида и тежестта на причинените телесни и
психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство
на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за
развитието на заболяването. В процесния случай ищецът не е ангажирал
доказателства да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по
интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление, нито
настъпването на други специфични и трайни тежки последици от
повдигането на конкретното обвинение.
Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи глобално по справедливост, при
отчитане на всички обстоятелства, имащи отношение към размера му, включително
тежестта и характера на обвинението; продължителността на наказателното
производство; наложената мярка за неотклонение; както и презюмираните морални
страдания, преживени тревоги и притеснения.
От обсъдените
свидетелски показания не се установява повдигането на обвинение да е причинило
на ищеца душевни страдания и неудобства над обичайните. Eто защо изхождайки от
посочените по-горе критерии въззивният съд приема, че
предявеният иск е основателен именно до размера от 2
000 лева, който размер ще компенсира в най-пълна степен вредите от
неоправданата наказателна репресия, които са нанесени на пострадалия. По тези
съображения въззивният съд приема за неоснователни оплакванията във
въззивната жалба за нарушаване на
материалния закон при определяне размера на справедливото обезщетение за
причинени неимуществени вреди. Освен това, следва да се има предвид, че като
база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи
икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на деликта. В случая датата,
към която следва да се отчетат тези показатели съгласно приетото с ТР № 3 от
22.04.2005 г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2004 г., ОСГК (т. 4), е 31.12.2015
г. – влизане в сила на постановлението
за прекратяване на наказателното производство спрямо ищеца.
Отчитането на социално-икономическото развитие при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди е възприето в трайната практика на ВКС,
отразена в решения № 1207 от 4.11.2008 г. по гр. д. № 5502/2007 г. на IV ГО,
решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011г на I ТО, решение № 141 от
19.08.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. на II ТО, решение № 60 от 29.04.2014 г. по
т. д. № 3049/2013 г. на II ТО, решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. №
1154/2013 г., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на II ТО и
други.
С оглед липсата на
твърдения в производството, за наличие на вреди от разпространение в медиите на
информация за обвинението на ищеца, то такива не са били предмет на делото и не
са обсъждани от районната съдебна инстанция. Констатацията на първоинстанцонния
съд за липсата на твърдения и доказателства по делото за медийно отразяване на обвинението въз основа на съобщения на
прокуратурата и нейни длъжности лица, не формира извод за недоказаност на
претърпените от ищеца неимуществени вреди по посока намаляване на техния
размер, а единствено рамкира релевантните по делото обстоятелства, въз основа
на които съдът е изградил доказателствените си изводи. По изложените
съображения, съдът намира възраженията на въззивника – ищец в противоположния
аспект за неоснователни.
Като е достигнал
до същите крайни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
Настоящото
решение подлежи на касационно обжалване по аргумент за противното от чл. 280,
ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 308290 от 21.12.2019 г., постановено по гр. д. № 29598/2019 г. на
СРС, ГО, 166 състав, в обжалваната
част.
Решението може да бъде обжалвано
с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал.
1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.