Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

Номер 217 Дата 27.07.2020 година

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети състав,

                                                   Председател: Красимир Коларов

   Членове:       Георги Чамбов

                                                                              Емил Митев

Секретар: Златка Стойчева

в съдебно заседание на 8 юли 2020 г.

разгледа докладваното от К. Коларов

търговско дело номер 231 по описа за 2020 година

и за да се произнесе взе предвид:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

 

От дружеството „Ю.Б.“ АД е обжалвано Решение № 456 от 21.10.2019 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по т. д. № 101/2018 г., с което съдът е решил следното:

 

„ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „Ю.Б.“ АД, против И.И.И. и Д.В.И. искове с правно основание чл. 415, ал. 4, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗЗД за сума в общ размер на 62 947,85 евро, както следва:

 

-        61 648,43 евро – главница за периода от 10.09.2012 г. до 13.11.2017 г.;

-        1 299,42 евро – банкови такси за периода от 14.11.2014 г. до 13.11.2017 г.,

 

както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 13.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, представляващи част от общо дължимите суми по Договор за кредит за покупка на недвижим имот № …. г., ведно с прилежащите му допълнителни споразумения и извлечение от счетоводните книги на „Ю.Б.“ АД по кредитна сделка № … от … г., като неоснователни.

 

Ответниците по жалбата И.И.И. и Д.В.И. са на мнение, че тя е неоснователна.

 

         Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:

 

         Между страните е бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот № … от … г. (л. 58 и сл.), с договор за цесия от 09.04.2008 г. (л. 87 и сл.) кредитодателят прехвърлил вземанията си по този договор за дружеството „Б. Р. С.“ АД, впоследствие между това дружество и двамата кредитополучатели били сключени четири Допълнителни споразумения към договора за кредит – от 21.12.2010 г. (л. 65 и сл.), от 10.06.2011 г. (л. 68) от 21.06.2011 г. (л. 69 и сл.) и от 07.02.2012 г. (л. 72 и сл.).

 

На датата 08.10.2012 г., с договор за цесия (л. 75 и сл.) кредиторът „Б. Р. С.“ АД прехвърлил на настоящия ищец „Ю.Б.“ АД (с тогавашно наименование „Ю. И Е…. Д. Б.“ АД) всички свои вземания по договора за кредит и междувременно сключените към него четири допълнителни споразумения, а за да бъде възможно прехвърлянето на тези вземания да има действие спрямо длъжниците И.И.И. и Д. В. И., е трябвало това прехвърляне да им бъде съобщено от предишния кредитор „Б. Р. С.“ АД (чл. 99, ал. 4 ЗЗД).

 

Според разпоредбата по чл. 26 от договора за кредит, изпратените от страните уведомления и изявления във връзка с него е трябвало „да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез доставяне по пощата с обратна разписка, или с препоръчана поща, или с телеграма, достигнат до адресите на страните, посочени в началото на договора. В случай – продължава тази разпоредба – че някоя от страните промени адреса си, посочен в началото на договора, тя е длъжна да уведоми писмено другата страна като посочи новия си адрес, а до получаването на такова уведомление, всички съобщения, достигнали до стария адрес ще се считат за получени“.

 

В началото на договора кредитополучателят И.И.И. е  посочил като свой „постоянен адрес“***“, но освен това и изрично – като „адрес за кореспонденция“ следния друг адрес: гр. С. З., ул. „Г. С. № …, вх. …, ет. …, ап. …“.

 

  А кредитополучателката Д.В.И. е посочила като свой „постоянен адрес“***“. 

 

 Затова ищецът „Ю.Б.“ АД, за да установи своята активна материална легитимация на кредитор по отношение на двамата ответника (чл. 99, ал. 4 ЗЗД), е трябвало да установи факта, че предишният кредитор  „Б. Р. С.“ АД поотделно на всеки от тях е съобщил за прехвърлянето от 08.10.2012 г. на вземанията си по процесния договор за кредит № … от … г., което съобщаване – според чл. 26 от този договор – е трябвало да стане на следните адреси на всеки от  двамата кредитополучатели:

 

а)       по отношение на длъжника И.И. – на адрес:

***“ и

 

б)      по отношение на длъжника Д.И. – на адрес:

***. 

 

Като метод за връчване на съобщенията до длъжниците по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, предишният кредитор „Б. Р. С.“ АД не е избрал нито един от начините, описани в чл. 26 от договора, избрал е връчването да стане чрез нотариална покана (чл. 592 ГПК). Няма съмнение, че в конкретния случай това е бил допустим начин за връчване на съобщения, но щом не е бил посочен в договора, поне е трябвало да бъде изпълнен точно: не само съобразно условията и процедурата, изрично описани в закона (чл. 50 ЗННД, във вр. с чл. 37 – чл. 58 ГПК), но и според изискванията на самия договор.

 

 

         1.      Нотариалната покана до длъжника И.И.И. (л. 94 – л. 95), съдържаща съобщението на предишния кредитор „Б. Р. С.“ АД за прехвърляне на вземанията му по процесния договор на новия кредитор „Ю.Б.“ АД, е била изпратена на посочения в договора постоянен адрес ***“, а не – на изрично посочения в този договор „адрес за кореспонденция“ – „гр. С. З., ул. „Г. С. № …, вх. …, ет. …, ап. …“, връчителят не намерил на този адрес „никой, който да получи поканата“, затова залепил уведомление с изх. № …/… г. (чл. 47, ал. 1 ГПК, ред. ДВ, бр. 59/2007 г.) и след като никой не потърсил поканата в двуседмичен срок, нотариусът приел, че тя „се счита за служебно връчена“.

 

         Съобщаването е било нередовно, защото съобщението до И.И. не е било изпратено до изрично посочения в договора адрес за кореспонденция „гр. С. З., ул. „Г. С. № …, вх. …, ет. …, ап. …“. Никой няма задължение да живее на т. н. свой „постоянен адрес“, затова в договорите се посочват и адреси, на които страната или неин представител биха очаквали да получат изпратените им конкретно във връзка с договора съобщения. В случая адресът за кореспонденция на длъжника е бил известен на изпращача „Б. Р. С.“ АД, но съобщение до този адрес въобще не е било изпращано.

 

Затова фикцията по чл. 26 от договора е ненастъпила и следва да се приеме, че цесията от 08.10.2012 г. не е била съобщена на длъжника И.И.И. и спрямо него тя действие няма (чл. 99, ал. 4 ЗЗД).

 

 

         2.      Нотариалната покана до длъжника Д.В.И. (л. 99 – л. 100), съдържаща съобщението на предишния кредитор „Б. Р. С.“ АД за прехвърляне на вземанията му по процесния договор на новия кредитор „Ю.Б.“ АД, е била изпратена на посочения в договора постоянен адрес ***“.

 

Според написаното от връчителя, „на този адрес не бе намерен никой“, затова изпратеният от нотариуса връчител е трябвало да изпълни ясно написаната в закона процедура, като не другаде, а на същия този адрес „гр. С. З., бул. Р. …, вх. …, ет. …, ап. …“ залепи уведомление „на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея, а ако е имало достъп до пощенската кутия – да пусне уведомление и в нея (чл. 47, ал. 1 ГПК, ред. ДВ, бр. 59/2007 г.). Вместо това обаче, връчителят направил нещо съвсем друго – извършил справка в Националната база данни за адресни регистрации. От тази справка разбрал за нов адрес на Д.И. ***, отишъл направо на този адрес и понеже там „също не беше намерен никой, който да получи нот. покана“, точно там, на новооткрития адрес, за първи път залепил уведомление с изх. № …/… г. (чл. 47, ал. 1 ГПК, ред. ДВ, бр. 59/2007 г.). И след като никой не потърсил поканата в двуседмичния срок, нотариусът приел, че тя трябвало да „се счита за служебно връчена“.

 

Тоест, на изрично посочения в договора постоянен адрес на длъжника Д.В.И. ***, уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, ред. ДВ, бр. 59/2007 г., никога не е било залепяно.

 

Което на свой ред означава, че чрез приложената от нотариуса процедура по чл. 47, ал. 1 ГПК, съобщението на предишния кредитор „Б. Р. С.“ АД по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не е достигнало – по смисъла на чл. 26 от процесния договор за кредит – до длъжника Д.И.. Защото не само не е била спазена предвидената в закона последователност при залепване на уведомленията: първо да се залепи уведомлението на адреса по чл. 47, ал. 1 ГПК и чак след това евентуално – на адреса по чл. 47, ал. 3 ГПК, но дори – по отношение на първия адрес – процедурата въобще не е била изпълнена. И в този случай не само фикцията по чл. 26 от договора е ненастъпила, но – поради грубо нарушаване на процедурата по чл. 47 ГПК – фикцията по чл. 47, ал. 5 ГПК, също е ненастъпила.

 

Изводът е че цесията от 08.10.2012 г. не е била съобщена на длъжника Д.В.И. и прехвърлянето на вземанията от „Б. Р. С.“ АД на „Ю.Б.“ АД спрямо нея действие няма (чл. 99, ал. 4 ЗЗД).

 

         Заключението е, че ищецът „Ю.Б.“ АД не е установил активната си материална легитимация нито по отношение на ответника И.И.И., нито по отношение на ответницата Д.В.И. и предявените срещу всеки от тях осъдителни искове са отхвърлени правилно.

 

Затова обжалваното решение на окръжния съд, въпреки излишната му многословност, е – като краен резултат – законосъобразен отговор на поставения по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, ще следва да се потвърди.

 

Ето защо Пловдивският апелативен съд

 

 

Р     Е     Ш   И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 456 от 21.10.2019 г., постановено от Старозагорския окръжен съд по т. д. № 101/2018 г.

 

Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:               ЧЛЕНОВЕ: 1.             2.