Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 1815 Година 2018,10.08. Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд.,VІІ състав
на 13.06.2018 година
в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР
КОЛЕВ
Секретар:СЪБИНА СТОЙКОВА
при
присъствието на прокурора ДИМИТЪР БЕЛИЧЕВ, като разгледа докладваното от СЪДИЯ
ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 3729 по описа за 2017
година и като обсъди :
Производство пред първа инстанция.
Ищецът А.А.А. ***, е предявил
срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - София, ***
претенция за присъждане на сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди, изразяващи се в силен психоемоционален
стрес, здравословни проблеми, всекидневни неудобства, чувство за обреченост,
безпомощност и отчаяние, които са пряка последица от допуснатото от страна на
ответника нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи/КЗПЧОС/, ведно със законната лихва върху посочената главница,
начиная от датата на изтърпяване на наказанието „лишаване
от свобода“, а именно 21.09.2016г., до окончателното и изплащане.
В уточнение на
исковата молба се сочи, че посочените неимуществени вреди на психическото и
физическото му здраве са настъпили в периода 08.08.2011г.-27.06.2013г.,
26.11.2014г.-27.02.2015г. и 23.11.2015г.-21.09.2016г. по време на изтърпявани
от него в Затвора Пловдив мярка за неотклонение „задържане под страж“, както и
наказание “лишаване от свобода” в килии 79, 80 и 81.
Твърди се на първо
място, че килията е с размер от 24 кв. м. и е обитавана от 12-16 човека.
Помещенията са били в изключително неблагоприятно състояние – окъртени и
мухлясали стени, един малък прозорец, двуетажни или триетажни вишки и шкаф, който се полага на няколко човека,
осветлението в килията е осигурявано от луминисцентни
лампи, включени постоянно от 6 часа сутринта до 22 часа вечерта. Санитарното
помещение, намиращо се в килията, също е било в окаян вид – без топла вода и
сифон за тоалетната, което е налагало изпражненията да се отмиват с маркуч.
Сочи се също така, че липсвали обособени килии за пушачи и непушачи, поради
което във всички килии, както и по коридорите, се пушело постоянно, като
тютюневият дим се наслоявал в дрехите и спалното бельо, което причинявало
изключителен дискомфорт на ищеца, който бил непушач.
Освен това, лишените от свобода са имали възможност да излязат на открито само
веднъж дневно за един час. Относно личната хигиена се твърди, че А. е бил
принуден да спазва определен график, тъй като лишените от свобода имали достъп
до общата баня само два пъти седмично, като определеното време за това е било
крайно недостатъчно, за да успеят всички да ползват банята, а извън графика
ищецът не е имал достъп до топла вода, поради това възможността за поддържане
на лична хигиена, е била сведена до минимум.
Относно
предоставяната на лишените от свобода храна се сочи, че е била крайно
незадоволително количество и качество – безвкусна, еднообразна, безмесна,
поради което ищецът разчитал предимно на хранителните пратки от родителите,
като част от тях са били неоснователно връщани от страна на затворническата
администрация, заедно с елементарни тоалетни принадлежности, което наложило
закупуването на продукти от първа необходимост от затворническата лавка на
значително завишени цени.
На следващо място се
твърди, че медицинските грижи в Пловдивския затвор са крайно неадекватни, тъй
като лишените от свобода са имали възможност да посещават лекар само при
особено тежки случаи, а за медикаменти от първа необходимост, е трябвало да
разчитат на пратки от близките си. Дори за посещение при зъболекар е трябвало
да се подаде молба. Вследствие на лошите хигиенно-битови условия в затвора,
цялостното здравословно състояние на А. се влошило, той получил конюнктивит в
резултат на мръсния въздух и бил лекуван в болница. Срещите с психолога на
затвора също се осъществявали рядко и то след настояване от страна А.. Ищецът
твърди, че докато е изтърпявал наказанието си, е станал неволен свидетел на
опит за самоубийство, което е предотвратил, но е останал потресен от инцидента
и е поискал консултация с психолог, която му била отказана с мотив, че с него
нямало какво да се работи.
И не са последно
място се сочи в исковата молба, че по време на престоя си, А. е имал право на
свиждания с близките всяка първа и трета седмица на месеца, които срещи по
правилник би следвало да продължават по един час, като на посетителите било
позволено да донесат една хранителна пратка, в много ограничен обем и със
строго определено съдържание, на практика обаче, свижданията траели значително
по-кратко време, а част от донесените продукти, били връщани произволно от
страна на охранителите.
Допълнителни
съображения са изложени в депозирано по делото писмено становище. Претендира се
присъждане на сторените разноски.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - София счита така предявената претенция с
основание чл.284 ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража/ЗИНЗС/, във връзка с чл.7 от Конституцията на Република България/КРБ/ и
чл.13 КЗПЧОС, за неоснователна, поради което
настоява за отхвърлянето и. Претендира разноски. Подробни съображения излага в
депозирани по делото писмени бележки. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца.
Представителят на
Окръжна Прокуратура – Пловдив дава заключение за основателност на исковата
претенция.
Пловдивският
административен съд – Второ отделение, седми състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство доказателства,
намира за установено следното.
От събраните по
делото доказателства се установява, че ищецът А.А.А.
е изтърпявал мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода от 08.08.2011г. до 27.06.2013г. и от 26.11.2014г. до 27.02. 2015г., както
и наказание „лишаване от свобода“ в периода от 23.11.2015г. до 21.09.2016г. в Затвора Пловдив. Ищецът е постъпил в
Затвора Пловдив за изтърпяване наказанието „лишаване от свобода“ на
23.11.2015г., като по време на престоя си там е пребивавал в килия 79. Не е
налична информация за помещенията, в което е бил настанен, през времето, през
което е изтърпявал мярка за неотклонение „задържане под стража“.
По делото са
разпитани като свидетели лицата Н.И.Ш., П.Т.Ч., Р.Д.А. и К.М.С., чиито
показания съдът възприема като достоверни, последователни и непротиворечиви на
събраните по делото доказателства.
В отговор на
поставените им въпроси свидетелите Ш. и Ч. заявиха пред съда, че с ищеца са
пребивавали по едно и също време в Затвора Пловдив, където условията са били
изключително лоши. Помещенията, в които са били настанени, са били с олющени
стени и са се виждали тухлите, целите били в мухъл и влага, имало само малък
прозорец. Мивката е от преди 20 години и цялата е била в котлен камък, имало е
само студена вода, същото било и в банята. Имало служебна баня, която преди се
използвала по веднъж месечно, а сега по два пъти седмично. Изпражненията се
измивали с кофа вода. Хигиената в килията била трудна за поддържане, не са им
предоставяни препарати, освен един сапун месечно, което е налагало те сами да
си ги закупуват. Свидетелите сочат, че килиите са пренаселени, в една килия са
настанявани по 12 човека. Отоплението е пускано сутрин от 6 до 10 часа и вечер
от 18 до 20 часа. Храната е била лоша. Лекарства освен аспирин, не са им
давани. Пушило се е във всички помещения, като нито има обособено място за
пушене, нито има обособени килии за непушачи.
Свидетелката А.,
майка на ищеца, заявява, че свиждането е било по-малко от определеното такова –
60 минути, храната е била недостатъчно, което е налагало необходимостта да
носят такава на сина си, която понякога по незнайни причини била връщана. Сочи
за възникналите здравословни проблеми с А. – конюнктивит, зъбобол, възпаление
на венците през времето, през което е пребивавал в Затвора Пловдив. Твърди, че
тя се е грижила за спалното бельо на сина си, като при всяко идване е носела
изпрано такова и е вземала мръсното. И най-сетне, в донесения от затвора
телевизор, свидетелката твърди, че било пълно с хлебарки.
Свидетелят С.,***
заявява, че познава А., тъй като му е бил инспектор. Твърди, че ищецът не му е
споделял да има проблеми, участвал е в театрални постановки, както и в
мероприятие „Майки срещу дрогата“, работел е добре с психоложката. Килията, в
която е бил настанен А. е била около 26 кв. м., а в нея били настанявани между
9 и 13 човека, имали са постоянен достъп до студена вода, банята се е ползвала
не по-малко от един седмично, тоалетна имало в килията, препарати са били
осигурявани при поискване, потвърждава, че бельото на ищеца се е обслужвало от
родителите му и при всяко посещение майката е взимала мръсното и е носела
чисто. Според свидетеля храната е била добра, като шест дни се сервира месо,
само в неделя храната е постна. Относно здравословните нужди на лишените от
свобода свидетелят сочи, че всеки месец всеки един пост има определена дата, на
която минава през медицински преглед, а когато има проблеми, му се съдейства от
постовия, за да отиде на преглед.
В хода на съдебното
производство по делото е приобщено затворническото досие на А.. Приети са и
копия на протоколи и фактури за процесния период за
закупени препарати и извършена дезинфекция, дератизация
и дезинсекция, както и Хранителна таблица № 1 и втора заменителна
таблица и двете от 2007г. на Министъра на правосъдието.
При така изяснената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното.
Исковата претенция е
процесуално ДОПУСТИМА.
Ищецът претендира
обезщетение за понесени неимуществени вреди в периода 08.08.2011г.
– 27.06.2013г., 26.11.2014г. – 27.02.2015г. и 23.11.2015г. – 21.09.2016г. по
време на изтърпявани от него в Затвора Пловдив мярка за неотклонение „задържане
под страж“, както и наказание “лишаване от свобода” в килии 79, 80 и 81, пряка
последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС. Твърдяното от ищеца нарушение се
изразява в неосигуряване на достатъчна жилищна площ в килията, невъзможност за
адекватно проветряване и осветяване на помещението, както и липса на топла
течаща вода в самото помещение, липсата на необходимата за битуване на човешки
същества хигиена, липсата на постоянен достъп до медицинско обслужване, ниското
качество на храната и недостатъчното й количество, както и за условията на
живот в цялост.
Разпоредбата на
чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС.
Според чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а ал.2 на текста сочи
като ответници органите по чл.284 ал.1, от чиито
актове, действия или бездействия са причинени вредите. Последните, според
правилото на чл.205 АПК са юридическите лица, представлявани от органа /в
случая от специализираните органи по изпълнение на наказанията/, от чиито
незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.
Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода, а
затворите, какъвто е и затворът в гр.Пловдив, са нейни териториални служби
/чл.12 ал.2 ЗИНЗС/. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия
и/или бездействия на администрацията на затвора и длъжностни лица в системата
на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния
период има както процесуална, така и материалноправна
легитимация да отговаря по предявения иск. Следва да се посочи, че цитираните
разпоредби на закона са приложими към настоящия казус в редакциите им,
обнародвани в ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 07.02.2017г.
За да бъде приета
основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва
кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3
от закона и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на
въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима
презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при
доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение
/чл.3 ал.1/, както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност /чл.3 ал.2/.
Ефектът от
неизпълнението на задълженията от страна на затворническата администрация
спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита
в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от бездействията е налице
различна законова регламентация. Според Европейския съд по правата на човека
/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/, разделянето на
исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията в мястото за
лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на
възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване на релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите
условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на
кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията.
Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до
заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно
сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се
счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в
контекста на съдебната практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3
от Конвенцията. Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в актуалната й редакция/ осъдените и задържаните под стража не могат да
бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В
ал.2 от същата разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС /в редакцията й към процесния период/ осъдените
не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение.
Съгласно чл.3 ал.2 т.2 и т.3 от с.з. за жестоко или нечовешко отношение се
смятат: умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна,
облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за
двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко
общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да
причинят увреждане на здравето; унизително отношение, което уронва човешкото
достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против
волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В най-общ план и
двете редакции са еманация на установените в практиката на ЕСПЧ стандарти за
защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл.3
ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2 и ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата
за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния
период, което е основание за преценка във всеки конкретен случай при предявен
иск за обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е
реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът
изтърпява наказание „лишаване от свобода“, респ. мярка за неотклонение
„задържане под стража“.
Относима
към спора е и друга материалноправна разпоредба на
чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните
свободи, която е ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната и
има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й
противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да
бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните
стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първият конгрес на
Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране
на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите: 10. Всички помещения, от които се ползват
лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да
отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото
внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на
тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците
трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на
дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да
осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на
вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да
могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното
зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице,
лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава,
когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните
помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице,
лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при
подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се
изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест
във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища /решение № 10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.
д. № 15508/2011г., решение № 6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.
д. № 13664/2012г., решение № 104 от 20.02.2009г. на ВКС по гр. д. №
5895/2007г., решение № 538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр. д. № 1648/2008г.,
решение № 15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр. д. № 4427/2007г./, в която се
приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен
възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в
местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за
осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите
от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от
свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за
лишаване от свобода.
При разрешаване на
настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на множество
решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от
български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от
Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода
/решение от 10.06.2006г. по делото Й.срещу България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г.
на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М.
срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу България,
решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н.и други срещу България/.
Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов механизъм, уреден в
глава V от правилата на съда, чл. 61 Пилотно решение Pilot
Judgment приложим при наличие на структурни или
системни проблеми в държава член на Съвета на Европа. Така например, в
пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в българските затвори „Н.и
други против България“, жалба № 36925/10, Съдът прие, че провеждането на исково
производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за обезщетяване за претърпени от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в българските затвори не е
ефективно средство за защита, което би поправило нарушението, заради
формалистичния подход на съдилищата при разглеждането на този тип дела във
връзка с преценката на редовност на исковата молба, указанията до ищеца за
посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на доказателствата, в
частност – на свидетелски показания; възлагане на доказателствената тежест
върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от Конвенцията, относно
установяване наличието и размера на претърпените от тях неимуществени вреди във
връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в посочените съдебни решения
се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на
един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл. 3
от Конвенцията.
От събраните по
делото доказателства се установява безспорно, че престоят на ищеца в Затвора
Пловдив е в периодите: 08.08.2011г. – 27.06. 2013г.,
26.11.2014г. – 27.02.2015г. и 23.11.2015г. – 21.09.2016г., където е изтърпявал
мярка за неотклонение „задържане под страж“, както и наказание “лишаване от
свобода”.
Едно от оплакванията
е за пренаселеност на килиите. От данните по делото се установява, че не са
спазени изискванията за осигуряване на минимална жилищна площ /4 кв.м./. В
Затвора Пловдив ищецът е бил настанен в спални помещения № 79, 80 и 81. За
последните две помещения данни по делото не се съдържат, но доколкото същото е
посочено в исковата молба и в отговора си ответникът не е възразил, съдът
намира, че спор по отношение тези факти не се формира между страните. Според
ищеца килиите са с размер от 24 кв.м., свидетелят Ш. сочи, че килиите са с
размери 3 на 4 метра, сиреч 12 кв.м., а Ч. не сочи конкретни размери, а само,
че са малки, докато свидетелят С. заявява, че килия № 79 е около 26 кв.м. Като
в последно посочената килия № 79 както ищецът, така и свидетелите заявяват, че
пребивават средно около 12 човека. При това положение, дори и да се приеме, че
килиите са с най-големия сочен размер /26 кв.м./, то на човек се полага по
около 2,16 кв.м.
От гореизложеното е
видно, че ищецът е пребивавал в килии, в които жизненото му пространство е било
значително под предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда
по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м. Тези обстоятелства,
съгласно практиката на Съда по правата на човека, включително в пилотното
решение „Н.и други срещу България“, съставляват самостоятелно и достатъчно
основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително
отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС.
Посочените помещения
обаче са разполагали със санитарен възел и течаща вода, тоест ищецът е имал
постоянен достъп до тях, както и до общия такъв, разположен на етажа. Килията
разполага и с прозорец, което ще рече, че има осигурена естествена светлина и
чист въздух. Твърдението на свидетеля Ш., че прозорецът се отваря само
половината, тъй като другата половина е застопорена,
е явно несъстоятелно.
Действително, от
показанията на разпитаните по делото свидетели и твърденията на ищеца е
възможно да се приеме, че конкретно в килия № 79, в която ищецът е бил
преимуществено държан, е с изключително лоши хигиенни и битови условия, но
лишените от свобода са имали свободен достъп през цялото денонощие до санитарен
възел и течаща вода. Същите са имали възможност през времето, през което не са
били заключени, а именно от 09,00 часа до 13,00 часа, както и от 16,00 часа до
19,30 часа да излязат в коридора, както и да ползват общия санитарен възел,
където имало и топла течаща вода. Следва да се отбележи, че хигиената в
спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от
лишените от свобода, които се грижат за почистването. Освен това, по делото не
се установиха данни да има хлебарки, в каквато насока са дадените свидетелски
показания от майката на ищеца. Обратно, от администрацията са представени
конкретни данни за извършвани периодично дезинфекцията, дезинсекцията и дератизацията.
По отношение
твърденията за занижено медицинско обслужване и влошеното здравословно
състояние на А., съдът намира, че от събраните по делото писмени и гласни
доказателства, не може да бъде направен извод ищецът да е имал конкретен
здравословен проблем през исковия период, за решението на който да му е било
отказано медицинско обслужване, достъп до специализирано медицинско заведение
или специализирано лечение. Единствено представената епикриза
от Клиника по очни болести касае периода 19.11. 2013г. – 22.11.2013г., който
период обаче не е сред процесните, в които лицето е
пребивавало в Затвора Пловдив, освен това, както в пробационните
доклади, така и в предложението от Комисията по чл. 73 ЗИНЗС за
условно-предсрочно освобождаване се посочва, че А. е физически и психически
здрав, каквито и да било възражения в тази връзка, не са изложени.
Относно храната са
представени като доказателства Таблица № 1 за състава на дневната дажба и
полагаемите се хранителни продукти на един лишен от свобода – възрастен, както
и Заменителна такава и двете от 2007г., издадени от
Министъра на правосъдието, от където е видно, че менютата на лишените от
свобода съответстват по грамаж и калории на съответните изисквания, като
категорично не може да се твърди, че лишените от свобода са гладували.
Не може да бъде
споделено твърдението, че ищецът е бил ограничаван в свижданията, доколкото
безспорно се установи, че същият е бил посещаван редовно и е получавал както
храна, така и чисто спално бельо, за което свидетелстват многобройните
приложени по затворническото му досие молби, с които за предстоящото свиждане,
същият е заявявал желание да предаде личните си вещи.
Данните по делото
сочат обаче, че ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване
на наказанието, доколкото същият е бил непушач, а в Затвора Пловдив няма
обособени килии за непушачи, поради което същият е съжителствал с пушачи, което
е допринесло за неблагоприятното му третиране.
Ето защо, съдът
намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на
ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на конкретно
установените факти по делото относно пренаселеността в килиите, лошите битови
условия в спалните помещения, в т.ч. и задименост,
които водят до извода, че битовите условия в Затвора Пловдив създават
предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода,
създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези
неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение
към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им поради
липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.
С оглед
доказателствената тежест в процеса, ответникът не е представил доказателства за
осигуряване на приемливи условия на ищеца за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода в Затвора в гр.Пловдив за периода, в който лицето е
пребивавало в него. Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284
ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конкретно
длъжностно лице. Обективният характер означава още, че Държавата отговаря за
вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при изпълнение на
административната дейност, които са последица от незаконосъобразните им актове,
действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях.
В случая безспорно се
установява, че е налице незаконосъобразно фактическо бездействие от ответника,
защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство
и контрол върху дейността по изтърпяване на наложено с присъда наказание, не са
изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива
условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно
– минимална жилищна площ от 4 кв.м. в спалното помещение, в които е бил
настанен, необходима за спокойното му биологично съществуване, възможността
като непушач да е в отделна килия от пушачите, които да не създават
предпоставки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за нарушаване
на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ.
Макар да е предвиден отлагателен срок за влизане в сила на посочените
разпоредби, налице е общото правило на чл. 3 от ЕКПЧ, забраняващо нечовешко и
унизително отношение, поради което администрацията на затвора е длъжна да
осигури на задържаните лица такива условия, които да не създават предпоставки
за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото
им достойнство.
Недостатъчното
жизнено пространство поради пренаселеността в спалното помещение, в което е бил
настанен ищеца, поставянето му в невъзможност за уединение и липса на основна
хигиена, са предизвикали такова ниво на страдание за А., което надвишава това,
присъщо на лишаването от свобода. Според практиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване
на наказанието не трябва да излага лишения от свобода на отчаяние или
изпитание, които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание при
престой в затвора. В пилотното решение на ЕСПЧ по делото Н.и други срещу
България се сочи, че крайната липса на място в затворническа килия има голяма
тежест при оценката на това дали условията на задържане са в нарушение на чл.3
ЕКПЧ. Неблагоприятните ефекти от пренаселеността водят до нечовешки и
унизителни условия на задържане. Ако затворниците имат на разположение по-малко
от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за
толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Достъпът до чист въздух е основен елемент на
живота и всеки човек има това право. Достъпът до правилно оборудвани и
хигиенични санитарни помещения е от изключително значение не само за запазване
на чувството на затворниците за лично достойнство, но и за опазване на
физическото им здраве. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен
достъп до тоалетни помещения. В този смисъл са решенията по делото Н.и др.
срещу България, делото Т., делото |ЬЮЮЯЮ\Ч. срещу България и други. В случая
липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти са от такова
естество, че да предизвикат у всяко нормално психически здраво човешко същество
стрес, емоционално и физическо страдание от степен над неизбежното ниво на
страдание, присъщо на задържането, каквито ищецът е претърпял, и обосноват
настъпили за него неимуществени вреди. Лишаването на ищеца от горните права предпоставя нечовешко и унизително отношение спрямо него и
представлява нарушение на чл.3 ЕКПЧ.
Съгласно разпоредбата
на чл.52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по
справедливост. Размерът на обезщетението зависи от степента и характера на
вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени. С
оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни
последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия в
Затвора Пловдив от 08.08.2011г. до 27.06.2013г., от
26.11.2014г. до 27.02.2015г. и от 23.11.2015г. до 21.09.2016г. /1081 дни/
според настоящия състав обезщетението, което е най-справедливо в този случай да
се присъди, е в размер на 3 600 лева при съобразяване цялостната практика на
ВАС по идентични дела.
Според този Съд именно
посоченият размер най – точно и съответно
ще овъзмезди претърпените психически увреждания и този размер именно съответства
на конкретната преценка, направена от състава на
база установените по делото факти
и съобразно обществения критерий за справедливост.
За останалата част -
за разликата над 3 600 лева до пълния предявен размер от 15 000 лева
претенцията, като неоснователна, следва да се отхвърли.
По отношение на искането за присъждане на лихва, то и
съобразно задължителните разяснения, дадени с т.4 на ТР №3/2004г. на ОСГК на
ВКС, началният момент на забавата, респ. дължимостта
на лихвата е моментът на преустановяването на бездействието. Или лихвата следва
да се присъди начиная от 21.09.2016г., когато А.
окончателно е бил освободен.
При този изход на спора на основание чл.286 ал.3 ЗИНЗС, с
оглед частичното уважаване на иска, ответникът трябва да заплати на ищеца
разноски за производството - заплатената от него държавна такса и
възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част от иска. По тези
съображения Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца сумата 154 лева - 10 лева държавна такса и 144 лева
съразмерна част от заплатеното адвокатско възнаграждение, чийто реално заплатен
от ищеца пълен размер от 600 лева по договор за правна защита и съдействие
№140451/30.11.2017г./л.240/, който съдът намира, че не е прекомерен спрямо
заявената претенция.
Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –
ІІ отд., VІІ състав :
Р Е
Ш И
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията”/ГДИН/ - София, *** да заплати на А.А.А. ***,
сумата от 3 600/три хиляди и шестстотин/ лева,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за периодите: 08.08.2011г. до 27.06.2013г., от 26.11.2014г. до 27.02.2015г.
и от 23.11.2015г. до 21.09.2016г. включително, ведно със законовата лихва върху
посочената главница, начиная от 21.09.2016г., до
окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
претенцията до пълния и заявен размер от 15 000 лева, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията”/ГДИН/ - София, *** да заплати на А.А.А. ***,
сумата от 154/сто петдесет и четири/ лева, представляваща
сторените от последния разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен
срок от съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :