№ 207
гр. Смолян, 12.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Петър Хр. Маргаритов
Членове:Тоничка Д. Кисьова
Мария Ан. Славчева
при участието на секретаря Софка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Мария Ан. Славчева Въззивно гражданско
дело № 20235400500297 по описа за 2023 година
И за да се произнесе, взе в предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл. 268 във вр. чл.422ал.1 във вр.с
чл.415 ал.1 ГПК и чл.79ал.1 ЗЗД.
Смолянският окръжен съд е сезиран свъззивна жалба вх..№2188 от 28.03.2023година
от ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, депозирана чрез пълномощника
си юрисконсулт Кр. М., против Решение №111/ 10.03.2023 г., постановено по гр.д.
№574/2022година по описа на Смолянския районен съд, с което са отхвърлени като
неоснователни и недоказани обективно съединените искове с правно основание чл. 422, във
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, предявени от ищеца „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Мотописта, бул. „България“
№ 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7, представлявано от Св. Н. Н., Яр. Ян. Ч., Цв. Г. Ст. и Яр. Кж. Ч., с
които се иска да бъде признато за установено на по отношение на ответницата М. Л. Л., ЕГН
**********, от гр. Смолян, ул. „П. Р. Сл.“ № 27, че съществува вземането на ищеца по
издадената срещу ответницата заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК № 168/31.03.2022 г. по ч.гр.д. № 287/2022 г. по описа на РС – Смолян за сумите: 1
477.03 лв., представляващи главница по договор за паричен заем № 30041409204/19.12.2019
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.03.2022 г. – датата на
подаване на заявлението до окончателното плащане; 348.12 лв., представляващи договорно
възнаграждение за периода 10.01.2021 – 10.12.2021 г.; 402,34 лв., представляващи лихви за
забава за периода 11.02.2020 – 10.12.2021 г. и 89,27 лв. законна лихва за периода 10.12.2021
– 29.03.2022 г.
Със същото решение са отхвърлени като неоснователни и недоказани осъдителните
искове с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД, предявени от „Профи кредит България” ЕООД
1
за заплащане на дължимите възнаграждения по договор за паричен заем №
30041409204/19.12.2019 г. за услуга Фаст в размер на 373.63 лв. и за услуга Флекси в размер
на 775,04 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.03.2022 г. – датата
на подаване на заявлението до окончателното плащане.
В жалбата се мотивират пространни оплаквания за допуснати от районен съд
нарушения на процесуални и материално правни норми, както и за неправилност на
съдебния акт.Моли окръжният съд да отмени атакуваното решение в частта, с която се
обявяват за нищожни клаузите относно годишния лихвен процент и годишният процент на
разходите по договор за потребителски кредит № 30041409204 като незаконосъобразно и
да постанови решение, с което да установи със сила на пресъдено нещо съществуването
на вземане в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу длъжника ни М. Л. Л. с
ЕГН: ********** за претендираните за дължими суми - главница 1027.57 лева (хиляда
двадесет и седем лева и 0.57 ст.), договорно възнаграждение - 48.60 лева (четиридесет и
осем лева и 0.60 ст.) и законна лихва в размер на 89.27 лева, дължима от 10.12.2021 г. -
датата на изтичане на погасителния план до 29.03.2022 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането.развива се
оплакване,че договора за кредит е в съответствие с изискванията на чл.11ал.1т.10 ГПК и се
изразява несъгласие с извода на районен съд, че нарушения на посочената разпоредба не
може да доведе до недействителност на договора ,нито до нарушение на разпоредбата на
чл.19 ал.1 или 2 ЗПК. Според жалбоподателя общите разходи по кредита, които следва да
отчитат формирането на ГПР,включват разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите,когато получаването на такива услуги е задължително условие за сключване на
договора за кредит по аргумент от пар.1т.1 от ДР на ЗПК, какъвто не е настоящия случай,
тъй като е предвидена като възможност, а не са задължително условие за отпускане
потребителски кредит и не следва да попадат в обхвата на понятието за общи разходи по
кредита съобразно легалната дефиниция на посочената разпоредба.Поддържа се оплакване,
че неправилно се включва дължимото по процесните допълнителни услуги в ГПР,, а
неотразяването му в ГПР не е нарушение на императивните разпоредби на закона и не
обуславя нищожност на договора.позовава се на практика на СРС и АС на София град.
Развива оплакване,че в случая ГПР е формиран от посочените в разпоредбата на чл.19ал.4
ЗПК.
В съдебно заседание редовно и своевременно призован жалбоподателят „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД не изпраща процесуален представител. В писмено становище
пълномощникът на жалбоподателя Г. Ст.-Кр. поддържа изцяло подеданета въззивна жалба,
излага съображения по съществото на спора и предлага делото да се гледа в негово
отсъствие.
Въззиваемата М. Л. Л. редовно и своевременно призована не се явява и се
представлява от пълномощника си адв.В. Р., която поддържа неоснователност на въззивната
жалба и депозираният писмен отговор..
Окръжният съд след като взе в предвид оплакванията релевирани с
жалбата,становището в писмения отговор, след преценка на събраните доказателства
и доводите на страните, окръжен съд намира следното:
Въззивната жалба е редовна и допустима, депозирана в срока по чл.259ал.1 ГПК, тъй
като видно от приложеното към делото извлечение,решението е връчено на жалбоподателя
чрез ССЕВ на 20.03.2023година, от активно легитимирана страна,срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Атакуваното решение на районен съд е валидно и допустимо, постановено от
надлежен съд и състав, в пределите на правораздавателната компетентност..
Разгледана по същество, окръжен съд намира жалбата за неоснователна по следните
съображения:
2
От фактическа страна по делото е установено, че по инициатива на „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД срещу длъжника М. Л. Л. пред районен съд гр. Смолян се е
развило заповедно производство на основание чл. 410 от ГПК, образувано е ч. гр. д. №
287/2022 г. по описа на цитирания районен съд.
Молбата на дружеството заявител е уважена и районен съд е издал на основание чл.
410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение № 168/31.03.2022 г., с която е
разпоредил длъжникът Л. да заплати на дружеството заявител главница в размер на
1 477.03 лв.,ведно със законната лихва от подаване заявлението до окончателното изплащане
на сумата, договорна лихва от 348.13 лв. за периода от 11.02.2021 г. до 10.12.2021г.,сумата
402.34 лева мораторна лихва за период от 11.02.2020година до 10.12.2021година, сумата
89.27лева друга лихва за период от 10.12.2021 година до 29.03.2022 година, присъдена е
държавна такса в размер 46.34лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
В заповедта е посочено, че вземането произтича от непогасен договор за
потребителски кредит № 30041409204/19.12.2019 г.
От длъжника в производството М. Л. е постъпило възражение в срока по чл. 414, ал.
2 от ГПК за недължимост на сумите, за които е издадена заповедта на незабавна изпълнение,
при което дружеството заявител е предявило пред районен съд гр. Смолян срещу длъжника
Л. установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК за сумите по заповедта за
изпълнение, образувано е гр. дело № 574/2022 г. Районен съд гр. Смолян,който е решил
спора по същество, като с атакуваното решение отхвърлил предявените в обективно и
субективно съединение искове с правно основание чл.422 ал.1 във вр. с чл.415 ал.1 , както и
осъдителните искове на исковата претенция с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД за
заплащане дължимите възнаграждения по процесния договор за паричен заем за услуга
Фаст в размер на 373.63лева и за услуга Флекси в размер на 775.04лева, ведно със законната
лихва върху главницата,считано от 30.03.2022година –датата на подаване заявлението до
окончателното изплащане на сумите.
В настоящото производството се атакува постановеното от районен съд решение в
отхвърлителната част на установителния иск с правно основание чл.422ал.1 във връ. с
чл.415ал.1 ГПК..
По делото не се спори, че между страните е сключен процесния договор за
предоставяне на потребителски кредит № 30041409204/19.12.2019 г. за сумата 2500лева, за
срок от 24 месеца, месечен размер на вноската 152.12лева.Посочен е ГПР 41% и лихвен
процент на ден 0.11%, със задължение кредитополучателят да върне сума в размер на 3 650
лева.
Отбелязано е, че при кандидатстването за потребителския кредит кредитополучателят
е поискал допълнителна услуга посочена в т.V, с отбелязване,че редът за ползване
допълнителната услуга е регламентиран в Общите условия.на кредитодателя и е
посочено,че се дължи възнаграждение за закупена допълнителна услуга Фаст в размер на
750 лева и възнаграждение за допълнителна услуга Флекси в размер на 1550лева,с размер на
вноската по допълнителната услуга 95.83лева, дължима ведно със месечната погасителна
вноска.
Договорено е общо задължение по кредита и закупената допълнителна услуга в общ
размер на 5 950.60лева и общ размер на вноска 247.95 лева.
В погасителния план, неразделна част от договора са отразени дължимите вноски по
пера по кредита, за закупената допълнителна услуга и общия размер на вноски на
падежните дати с краен падеж на 24 вноска – 10.12.2021година.
Предвид така установените обстоятелства страна, СЪДЪТ формулира следните
изводи от правна страна:
За успешното провеждане на установителен иск с правно основание чл. 415, ал. 1 вр.
3
чл. 422 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже дължимостта на претендираната сума. В
разглеждания случай ищцовата страна е длъжна да установи при условията на пълно и
главно доказване наличието на учредено по нейна инициатива заповедно производство по
реда на чл. 410 от ГПК и издадена в нейна полза заповед за изпълнение; депозирано от
длъжника възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и депозиране на настоящата искова
молба в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК; съществуването на твърдяното вземане в нейна полза
по основание, както и по размер, длъжник и падеж; настъпилата изискуемост на
претендираната сума.
От своя страна в тежест на ответника по делото е да установи всички наведени от
него положителни правоизключващи и правопогасяващи възражения по исковете, от които
черпи благоприятни за себе си правни последици, в това число и да установи точното във
времево и количествено отношение изпълнение на задължението си за плащане процесната
сума.
По делото е прието за безспорно установено, че между страните е сключен процесния
договор за предоставяне на кредит № 30041409204/19.12.2019 г.
Спрямо сключения между страните договор приложение намират съответно
разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП).Ответницата има качеството
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според
който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с
отпускането на кредит в размер на 2 500 лева в полза на ответника като физическо лице му е
предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Като потребител ответникът разполага със защита срещу неравноправни клаузи,
предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. По отношение
задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на
договорните клаузи, включени в потребителските договори следва в допълнение на
гореказаното да се добави, че е налице категорично установена съдебна практика
обективирана в решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., І т.о. на ВКС, която
задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото
на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
клаузите на договора са нищожни (т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010
г., I г.о. на ВКС и определение № 751/17.08.2010 г. по гр. д. № 2022/2009 г., I г.о. на ВКС). В
този смисъл е и чл. 24 ЗПК,съгласно която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи
в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да
следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби
на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2
ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора.
В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП се предвиждат критерии, чрез които може да се
установи неравноправният характер на клауза в договор, сключен с потребител. Съгласно
посочената разпоредба неравноправни са: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя; 2/
клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя.
От доказателствата по делото се установи, че в процесния договор за потребителски
кредит за отпуснат на ответницата заем от 2500.00 лева и срок на погасяване 24 месеца е
4
договорена възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер на 41.00 % от стойността
на заема, лихвения процент на ден е 0.11%. Лихвата по договора е възнаградителна за
ползване на дадената парична сума. Договорената между страните годишна лихва
надхвърля значително размера на законната такава, при определения от БНБ основен
лихвен процент за 2019 г. и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на
добрите нрави и е нищожна.
Съотнесени тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 48.96 %, също
обосновават нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния договор нарушават
принципа на справедливост и създават условия за неоснователно обогатяване на ответника.
В този смисъл заплащане на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. В
процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема 41%
(ГЛП) и годишен процент на разходите 48.96%(ГПР) многократно и значително надвишават
трикратния размер на законната лихва. По делото не се установява, не се и твърди наличие
на обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на вреди за
заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя. Следователно, уговарянето на
възнаградителна лихва в размер няколкократно над законната значително надхвърля
размера на действителните вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга
(предполагащ недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите.В тези
случаи се дължи само законната лихва.
При така предвидените в процесния договор условия по кредита се приема от
въззивният състав, че при неговото сключване с така предвиденото обезпечение под
формата на услуга фаст и услуга Флекси с дължимо възнаграждение, е налице заобикаляне
на императивна разпоредба по чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед предвиденото ограничение в
разпоредбата относно максималния размер на ГПР.
Приема се от въззивната инстанция, че това възнаграждение има характер на скрита
възнаградителна лихва, която уговорка е в противоречие със справедливостта в
гражданските и търговските отношения и с посочената разпоредба на чл. 19 ал. 4 ЗПК.
Съгласно изричната разпоредба на чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона е нищожна.
Безспорно е установено по делото, че чрез закупуване процесния пакет допълнителни
услуги с визираната такса в установения размер, потребителят се натоварва с
допълнителни разходи, които не са предвидени в основния договор за кредит. В този смисъл
коментираната клауза съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП е неравноправна клауза, която
се преценява при вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със сключването на
договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в договора, а и на
друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Независимо от обстоятелството, че кредитоискателите сами избират дали да ползват
допълнителна услуга,подробно описана в Общите условия, за което се дължи
възнаграждение,включено в месечните погасителни вноски, което макар и формално да се
счита от въззивника, че не би могло да се включи в ГПР, преценено съобразно разпоредбата
на чл. 145 ЗЗП, води до значително неравновесие в отношенията между страните във връзка
с еквивалентността на насрещните престации, върху обема на които рефлектира свързания с
основния договор за потребителски кредит.
Уговореният ГПР по договора надвишава над 4 пъти размера на най-високата законна
лихва, действала за периода на договора, както и уговореният годишен лихвен надвишава
над 4 пъти този размер на законната лихва. Поради това неоснователна се явява претенцията
5
на ищеца за договорна лихва. Освен това в договора кредиторът – настоящ ищец се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него) и
как се формира посочения в договора ГПР от 48.96 %. Следва да се посочи още, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе в случая остават
неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя (настоящи или
бъдещи), доколкото в погасителната вноска е включено и изплащане на задължения по
споразумение за допълнителни услуги и доколкото се твърди с въззивната жалба,че пакетът
от допълнителни услуги предлаган от кредитополучателя е предвиден като възможност и не
са задължително условие за отпускане кредита, поради което не следва да попадат в обхвата
на понятието за общи разходи по кредита .
Неоснователно жалбоподателят счита, че в настоящия случай не е приложим § 1 от
ДР на ЗПК, с което е дадено легално определение на понятието "Общ разход по кредита на
поребителя" - всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати. С оглед на тази легална дефиниция настоящата инстанция приема, че
уговорените два пакета допълнителни услуги реално представляват разход, който
произтича от и е пряко свързан с договора за кредит и е следвало да бъде взет предвид при
определяне на ГПР.
От друга страна разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК предвиждат, че
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В разглеждания случай на датата на сключване на договора за потребителски кредит
в самия договор между страните е сключено и споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, които се изразяват в предоставено право на промяна на погасителния
план и съответно предоставено право на промяна на погасителния план на потребителския
кредит.
Въпросът, който се поставя е дали посочените „допълнителни услуги“ представляват
действия по усвояването и управление на кредита, за които кредиторът не разполага с
възможността да събира отделна такса извън сумата по общите разходи по кредита (вж.
легалната дефиниция по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК), или пък тези услуги действително не са
свързани с усвояването и управлението му, и тяхното заплащане не съставлява
задължително условие за получаване на кредита. При извършването на тази преценка трябва
да се изследва съдържанието на дължимото поведение от страна на кредитора, без съдът да
кредитира безрезервно декларираното в договора за потребителски кредит, съгласно което
„Профи Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за разглеждане и усвояване на
кредита и изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително
условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването му при предлаганите
условия.
Анализът на съдържанието на описаните в споразумението и т. 15.1 и 15.2 от общите
условия допълнителни услуги налага категоричния извод, че те касаят именно усвояването
(по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на сумата по кредита ) и
управлението (по отношение на възможността за предоставено право на промяна на
погасителния план) на кредита. Включването в съдържанието на договора за потребителски
кредит „услуги“ не поражда право за кредитора да претендира отделно възнаграждение за
6
тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона – чл. 10а ал. 2 от ЗПК, което следва да
бъде санкционирано с нищожност на споразумението – чл. 26 ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща възнаграждение не за конкретно поети от
ищеца задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани
условия, а само за предоставени му „възможности“, които така или иначе той има по силата
на самия закон. На „възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от
посочените в споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на
кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля
е неравноправна и следователно нищожна – чл. 143 т. 3 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. На практика
длъжникът е поел задължение за заплащане на възнаграждение за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, което е забранено от закона, като с уговореното
задължение за плащане на възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК
относно предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита. В противоречие
с изискванията на закона за т. н. предоставен пакет от допълнителни услуги заплащането на
възнаграждението от потребителя е предвидено като предварително, а не за реално
предоставени услуги. В този смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното ползване
на определена услуга. Изводът, който се налага е, че услуга, за която да се дължи такса не е
предоставяна, липсва конкретно поето задължение в този смисъл от страна на кредитора.
На практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо, което
страната има по силата на закона, като правото да се инициира предоговаряне на срока на
падежа на договора или плащане на вноските, свободата да се договори отлагане на една
или повече погасителни вноски, което води до неравнопоставеност на страните, тъй като на
практика излиза, че потребителят, заплаща правото си да договоря с кредитора за изменение
на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е гарантиран определен
резултат, а той зависи от волята на кредитора. Принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното
ползване на определена услуга, а не при хипотетично ползване на такава, поради което е
налице нищожност на споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги на
същия ищец по напълно идентични договори).
Отделно от всичко изложено в предходния абзац следва да се подчертае, че по
настоящото дело размерът на възнаграждението по пакета допълнителни услуги – съответно
услуга Фаст -750 лева и услуга Фест-1550 лева, имащо характер на главно вземане, че за
кредитора е предвидено възнаграждение в размер на 2 300 лева за избран и закупен от
длъжника пакет от допълнителни услуги. Прави впечатление фактът, че това
възнаграждение е в размер, близък до предоставената в заем парична сума и в размер по –
висок от уговорената възнаградителна лихва, като в договора касателно този „пакет
услуги“, не е уточнен размерът на възнаграждението на всяка една от услугите, които има
възможност длъжникът да поиска от кредитора. Уговорено е възнаграждението да е
дължимо, независимо от обстоятелството дали ще се предостави някаква услуга или не.
Съдът счита тези клаузи от договора за нищожни, поради накърняване добрите нрави
– чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД и заобикалящи разпоредбите на закона за
потребителския кредит, (чл. 21 ал. 1 от ЗПК). Добрите нрави са критерии и норми на
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората,
според вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани,
систематизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им, съдът следи служебно (Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по
тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК). При възмездните сделки, накърняване на добрите нрави
има най-често, когато се нарушават принципа на справедливост и производният му -
7
еквивалентност на престациите. Уговореното възнаграждение по процесния договор само
поради размера си е в противоречие и с двата принципа, тъй като предвиждайки
възнаграждение за някакви бъдещи, неясно определени „услуги“ в размер, доближаващ се
до отпусната в заем сума, води до липса на еквивалентност на престациите. По този начин
се позволява на кредитора да реализира значителен приход, без последният да полага
допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения.
Ето защо стига до извода, че в случая тази клауза от договора не цели да задоволи
имуществения интерес на кредитора, възмездявайки го за изпълнение на някакви негови
задължения, а да го обогати неоснователно. Действително законът предвижда свобода на
договаряне съдържанието на договора (чл.9 от ЗЗД), но автономията на волята означава
предвидена от законодателя възможност на страните свободно да определят съдържанието
на договора, като се съобразяват с повелителните разпоредби на закона и добрите нрави.
На следващо място ЗПК (чл. 10а), регламентира възможностите на кредитора да
събира такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с потребителски кредит, но
нормата изключва свързаните с усвояване и управление на кредита. При разглеждания казус
една от уговорените услуги е именно такава – „приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит“. В случая се изисква възнаграждение за изпълнение на основното
задължение на кредитора по договор за кредит, а именно- да предостави паричната сума по
договора. Отделно от това, както е посочено и по- горе пакетът включва още „услуги“, като
нито в договора, нито в общите условия има яснота какво е дължимото възнаграждение за
всяка „услуга“, нито те са ясно и точно определени, каквото е законовото изискване – ал. 4
на чл. 10а ЗПК.
Само това е достатъчно на съда да приеме, че тези клаузи имат за цел и резултат
заобикаляне изискванията на Закона за потребителския кредит, поради което и са нищожни.
По изложените вече съображения, не може да бъде споделено виждането на
жалбоподателя, че от общата сума на извършените плащания -2 978.20лева ако се извадят
сумата 1 151.33лева отнесена по допълнителните услуги Фаст и Флекс не означава,че
всички задължения са платени. Не случайно търговията с опции и други деривати се
осъществява на регулирани пазари, при други принципи и правила, а ЗПК, ЗЗД и
споменатите добри нрави, изискват плащанията по договори за потребителски кредит,
включително и по допълнителните услуги, свързани с него, да бъдат съответни на ползвания
ресурс и/или услуга, което изключва възможността на кредитора по такъв договор, да
изисква заплащане на опции.
По изложените съображения съдът намира, че претендираната сума за пакета
допълнителни услуги Фаст -750 лева и услуга Фест-1550 лева, в общ размер 2300 лева лв.,
представляваща възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги, също не се
дължи от ответницата, независимо, че с въззивната жалба е посочено,че не се обжалва
решението в частта, касаеща допълнителни услуги Фаст и Флекс.
Както вече съдът отбеляза по-горе ако въобще става дума за предоставяне на каквито
и да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат включени в ГПР, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за кредит - чл. 19 ал. 1 ЗПК. В случая , както по-горе
съдът вече отбеляза, липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент
на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него) и как се формира
посочения в договора ГПР от 48.96 %. Следва да се посочи още, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни
елементи в случая остават неизвестни. Не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя (настоящи или бъдещи), доколкото в погасителната вноска е включено и
изплащане на задължения по споразумение за допълнителни услуги.
Ето защо клаузите на договора, с които е уговорен ГЛП в размер на 41.00% и лихвен
8
процент на ден в размер на 0.11% накърняват договорното равноправие между страните,
противоречат на добрите нрави, поради което се явяват нищожни на основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето от ЗЗД.
Не е спазено и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК, поради което процесният
договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Нищожните уговорки нямат правно действие.
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесния договор за кредит се явява недействителен
на основание чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
без да дължи лихва и други разноски.
При съвпадение изводите на първостепенния съд с тези на настоящата инстанция ще
следва атакуваното решение да бъде потвърдено като законосъобразно постановено.
С оглед изхода на спора се дължат на адвокат В. Ил. Р. разноски за осъщественото от
нея безплатно процесуално представителство на въззиваемата страна М. Л. във въззивното
производство на основание чл.38 ал.2 от ЗА определеното адвокатско възнаграждение в
размер на 646.54лева следва да се възложи в тежест на жалбоподателя.
Мотивиран от изложеното окръжен съд гр. Смолян в настоящия си състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 111/10.03.2023година,постановено по гр.д.
№574/2022година съгласно описа на Смолянски районен съд като правилно и
законосъобразно постановено.
ОСЪЖДА ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В да заплати на адв. В.
Ил. Р. на основание чл.38ал.2 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение в
размер на сумата 646.54лева ( шестотин четиридесет и шест лева, петдесет и четири
стотинки) за осъщественото от нея безплатно процесуално представителство на
въззиваемата М. Л. Л. в производството пред Смолянски окръжен съд на основание чл.38
ал.2 закона за адвокатурата .
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280
ал.3пр.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9