Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 26.03.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети март през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14412
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.08.2018
год., постановено по гр.дело №23587/2018 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу Р.С.Т. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
149 ЗЕ, че ответницата дължи на ищеца сумата от 205.53 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за
периода от 01.10.2014 год. до 30.04.2017 год. /при допусната очевидна
фактическа грешка при отразяване на началният момент на периода, който е
посочен като 27.10.2014 год./ за топлоснабден имот, находящ се в гр.София,
ж.к.“Н.“, бл.*********ап.**, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №76856/2017 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в –
27.10.2017 год. и сумата от 51.79 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение,
като искът за цената на консумирана топлинна енергия е отхвърлен в останалата
му част, а предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ищеца срещу посочената
ответница искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата, представляваща цена на доставената топлинна
енергия в размер на 45.77 лв. и върху главницата, представляваща цена на
услугата дялово разпределение в размер на 8.45 лв. са отхвърлени изцяло; признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.С.Т.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 51.38 лв., предсатвляваща
цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2014 год. до 30.04.2017
год. /при допусната очевидна фактическа грешка при отразяване на началния
момент на периода, който е посочен като 27.10.2014 год./ за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.“Н.“, бл.*********ап.**, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №76856/2017 год. по описа
на СРС, ГО, 61 с-в – 27.10.2017 год. и сумата от 12.95 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение,
като искът за цената на консумирана топлинна енергия е отхвърлен в останалата
му част, а предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ищеца срещу посочения
ответник искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата, представляваща цена на доставената топлинна
енергия в размер на 11.44 лв. и върху главницата, представляваща цена на
услугата дялово разпределение в размер на 2.11 лв. са отхвърлени изцяло; ответниците
са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва:
ответницата Р.С.Т. – направените разноски по делото в размер на 139.41 лв. и
направените разноски в заповедното производство в размер на 32.17 лв., а ответникът
Л.С.Т. – направените разноски по делото в размер на 139.41 лв. и направените
разноски в заповедното производство в размер на 8.04 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че вземанията
за периода от м.май 2014 год. до м.септември 2014 год. включително са погасени
с изтичането на тригодишна погасителна давност. Видно било от данните по
делото, че за тези вземания била издадена фактура №********** от м.юли 2015
год., със срок за плащане 15.09.2015 год., от който именно момент започвала да
тече давността. В клаузата на чл. 32, ал. 1 от Общите условия на ищеца, бил
определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответниците/
са длъжни да заплащат сумите по издадените фактури за топлинна енергия, а
именно в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Ето защо
моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по
жалбата Р.С.Т. и Л.С.Т. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Претендират и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че ответниците са съсобственици на апартамент
№37, находящ се в гр.София, ж.к.“Н.“, бл.*********ет.7 – при следните права: Р.Т.
– 4/6 ид.ч., а Л.Т. – 1/6 ид.ч. и имат качеството на битови клиенти съгласно §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год.,
в сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия
за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД.
Не се спори също
така, че стойността на доставената през периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2017
год. топлинна енергия възлиза общо на 439.84 лв., а обезщетението за забава в
размер на законната лихва за периода от 16.09.2015 год. до 19.10.2017 год. – в
размер на 68.65 лв., както и че стойността на услугата дялово разпределение /предоставяна
през периода 2015 год. – 2017 год./ възлиза общо на 77.68 лв., а обезщетението
за забава в размер на законната лихва – в размер на 12.68 лв.
Единствените
спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са
свързан с това дали вземанията за стойността на доставена топлинна енергия,
които се отнасят за периода от м.май 2014 год. до м.септември 2014 год.
включително, са погасени по давност и дали ответниците са в забава по отношение
на задълженията си за заплащане на цената на доставената топлинна енергия и
извършената услуга дялово разпределение.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
По отношение на процесните задължения за
главници въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало, поради следните съображения:
Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването
на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените
за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от
страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми
по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това
дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите Общите условия на
ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение.
Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е.
той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи
от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към
възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от
възникването на правото.
В този смисъл настоящият съдебен
състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват
след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия –
всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за периода от м.май 2014 год. до
м.септември 2014 год. включително е започнала да тече от 1-во число на съответния
следващ месец и е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК – 27.10.2017 год. /чл. 422, ал. 1 ГПК/, както законосъобразно
е приел и СРС. Следователно процесните главни вземания се явяват погасени по давност,
ведно с натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД,
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта
на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на
задълженията в процесната фактура, с който жалбоподателят свързва началния
момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по
отношение на ответниците – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
По делото не са ангажирани каквито и
да било доказателства от страна на ищеца, че ответниците са били поставени в
забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената
топлинна енергия за периода от 01.10.2014 год. до 30.04.2017 год. и по
отношение на задълженията за заплащане на стойността на услугата дялово
разпределение, предоставена в периода 2015 год. – 2017 год. /за които СРС е
приел, че са налице основания за ангажиране на договорната отговорност на ответниците
в размерите, посочени в
първоинстанционното решение – в която част същото не е било обжалвано и
е влязло в сила/, поради което и при правилно приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест
първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху непогасените по
давност вземания се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Изводите на въззивния съд съвпадат с изводите
на първоинстанционния съд. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като
правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
Тъй като липсват данни ответниците да
са направили реално разноски във въззивното производство, СГС приема, че няма
основания за ангажиране на отговорността на жалбоподателя /ищеца/ по реда на
чл. 78, ал. 3 ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.08.2018 год., постановено по гр.дело
№23587/2018 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 61 с-в, за преценка
за провеждане на производство по реда на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/