Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 05.09.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на девети
април две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева,
разгледа докладваното от
съдия Сантиров гр.
д. № 11607/2020 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение №
524439 от 30.10.2018 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с Определение №
562059 от 14.12.2018 г., а определението поправено с Решение № 169104 от
05.08.2020 г., постановени по гр.д. № 58277/2017
г., по описа на СРС, ГО, 52 състав, е признато за незаконно и отменено на
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението на Б.С.П. от длъжността
„Технически ръководител строителство“ при „Н.“ АД, като на основание чл. 344, ал.
1, т. 2 от КТ Б.С.П. е възстановен на длъжността „Технически ръководител
строителство“ при „Н.“ АД, а ответното дружество е осъдено да заплати на Б.С.П.
на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 255 от КТ
сумата от 938,10 лв., представляваща обезщетение за времето от 30.06.2017 г. –
11.09.2017 г., като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер 938,10
лв. до пълния предявен размер от 1928,57 лв., а на основание чл. 150 вр. чл. 262 от КТ ответникът „Н.“ АД е осъдено да заплати
на Б.С.П. и сумата от 9230,15 лв., представляваща трудово възнаграждение за
положен извънреден труд за периода 01.08.2014 г. – 31.05.2017 г.
Със същото
решение е отхвърлен предявения от Б.С.П. срещу „Н.“ АД осъдителен иск с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 1611,10 лв. представляваща
разлика в трудовите възнаграждения за периода от м.08.2014 г. до м.12.2014 г.,
а на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 страните са осъдени да заплатят една на
друга разноски съразмерно на уважената, респективно отхвърлената част от
исковете.
Срещу така
постановеното решение, в частта, с която ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 150 вр. чл. 262 КТ сумата от
9230,15 лв., представляваща трудово възнаграждение за положен извънреден труд
за периода 01.08.2014 г. – 31.05.2017 г., е подадена въззивна
жалба от ответника „Н.“ АД, чрез пълномощниците си - адв. А. А. и адв. С. С., с
надлежно учредена представителна власт по делото. В жалбата са изложени оплаквания
за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Поддържа, че първоинстанционния съд
не е обсъдил представените от ответното дружество доказателства и показанията
на свидетелите, както и че е базирал изводите си единствено на приетата по
делото съдебно – счетоводна експертиза и показанията на свидетелите на ищцовата страна. Изтъква, че от показанията на разпитаните свидетели
Я.и С.не се доказва по категоричен начин, че в предприятието на ответника е
полаган извънреден труд, още по – малко от ищеца, на твърдените от него дати и
в твърдения обем. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част.
Претендират се разноски.
Въззиваемият ищец Б.С.П.,
, чрез адв. Н. Н. с надлежно учредена представителна
власт по делото, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната
жалба по подробно изложени съображения и моли същата да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение потвърдено
като правилно и законосъоразно.
Подадена е
частна жалба от ответното дружество срещу Определение №
562059 от 14.12.2018 г. по гр.д. № 58277/2017
г. по поиса на СРС, 52 – ри състав, за неправилно
прилагане на института за поправка на очевидна фактическа грешка, неправилно
прилагане на института за изменение на решението в частта за разноските и
неприлагане на институтаза допълване на решението.
Счита, че съдът е извършил смесване на институтите на чл. 247, чл. 248 и чл.
250 ГПК, в резултат на което е налице процесуално нарушение и накърняване на
правото му на защита.
Решението не
е обжалвано от страните, в частта, с която са уважени исковете с правно
основание чл. 344, ал. 1 т.1 и т. 2, в частта, в която частично е уважен иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225 КТ,
както и в частта, с която е отхвърлен иск с правно основания чл. 128, т. 2 КТ
срещу „Н.“ АД, поради което в тези части решението е влязло в законна сила.
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо в обжалваната част, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания,
съотвено проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на фактическите
констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстационното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения на настоящия съдебен акт. По конкретно
наведените във въззивната жалба оплаквания, които
определят предмета на проверка от въззивния съд,
настоящия състав намира следното:
Не е спорно
между страните в настоящото производство, а и от представения трудов договор №
367/19.06.2007 г. е установено, че между страните е съществувало трудово
правоотношение, въз основа на трудов договор за неопределено време, по което
ищецът Б.П. е заемал длъжността „ Технически ръководител строителство“ при
ответника „Н.“ АД.
Извънредният
труд съгласно чл. 143, ал. 1 от КТ е работата по трудовото правоотношение между
работника или служителя и работодателя извън установеното по правоотношението
работно време, която се осъществява по разпореждане или със знанието на
определени лица в предприятието. За положения извънреден труд от работника или
служителя, който е съпроводен с изразходването на работна сила извън
установеното работно време и с който се засяга полагащата му се почивка,
работодателят съгласно чл. 150 във вр. с чл. 262 от КТ дължи възнаграждение според уговореното помежду им, а ако липсва уговорка
прилагат се минималните установени в закона размери, като то се дължи
независимо дали при полагането на извънредния труд са спазени законоустановените изисквания. Следователно, за да възникне
парично вземане за извънреден труд за работника или служителя, необходимо е да
са налице следните материалноправни предпоставки: 1.
работодателят да е възложил изпълнение на трудовите задължение на работника или
служителя извън уговореното работно време или той мълчаливо да е допуснал
полагането на труд извън установено по трудовото правоотношение работно време,
като законодателят не прави разлика между изричното разпореждане на
работодателя за извършване на извънреден труд и мълчаливото му допускане, и 2.
работникът и служителят ефективно да е престирал
своята работна сила извън установеното в трудовия договор работно време.
От
показанията на свидетелите С.Я.и С.С., бивши
работници при ответното дружество, които преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК, настоящият съдебен състав намира за обективно и безпристрастно дадени,
кореспондиращи с останалия доказателствен материал по
делото, и кредитира с доверие, се установява, че е имало случаи, в които са
работили събота и неделя, дори за повече от 12 часа на ден /сутрин от 7-8 часа
до 20-21 часа вечер, за което не са били компенсирани с почивни дни или допълнително
парично възнаграждение. Сочат още, че в края на работната седмица са били
издавани Заповеди, които са ги задължавали да работят в събота, а понякога и в
неделя. Дават показания, че задължителен инструктаж е имало всяка сутрин, а
ежедневният инструктаж е бил удостоверяван с подпис от служителя.
От приетата
и неоспорена от страните компетентно изготвена ССчЕ
се установява, че размерът на положения от ищеца извънреден труд за периода
01.08.2014 г. – 31.05.2017 г. възлиза на сумата от 10023,02 лв. Вещото лице
сочи, че положеният извънреден труд се установява като се съпоставят работните
часове за възприетия период за отчитане на работното време (дневно, седмично,
месечно или друг календарен период, който не може да бъде повече от 4 месеца) с
отработените часове от работника или служителя през този период.
От
предоставените по делото Заповеди ( находящи се на лист
55-149 от делото), изходящи от директора на Н. АД, се установява, че на
работниците при ответното дружество, в това число и на ищеца е бил възлаган
полагането на извънреден труд през съботни и неделни дни.
Предвид гореизложеното
са неоснователни оплакванията в жалбата на ответното дружество, че първоинстанционния съд необосновано е приел за доказано
обстоятелството, че ищецът е полагал извънреден труд за посочения период.
Тъй като
крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат напълно, то
решението в обжалваната част следва да бъде потвърдено, а подадената жалба
отхвърлена.
С оглед
изхода на спора на ищеца на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК, следва да се присъдят направените във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1100 лв., по
представения договор за правна защита, обективиран в
двустранно подписаното пълномощно /лист 37 по делото на СГС/.
По частната жалба срещу Определение № 562059 от 14.12.2018
г., постановено по реда на чл. 247 ГПК:
Частната
жалба е подадена в законоустановения срок, от
легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна поради следните
правни съображения:
В жалбата са
изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение, поради
неправилно прилагане на института за поправка на очевидна фактическа грешка.
Сочи се, че в обжалваното определение съдът е смесил същия с изменение на
решението в частта за разноските и макар и в мотивите да е посочил, че е
сезиран с искане по чл. 247 ГПК, се е произнесъл по реда на чл. 248 ГПК и чл.
250 ГПК, допълвайки същото, но в нарушение на процесуалния закон и отправеното
от страната искане.
Нормата на
чл. 247, ал. 1 ГПК предоставя на съда възможност по молба на страните или по
своя инициатива по всяко време /не е ограничено с преклузивен
срок/ да поправи допуснатите в решението очевидни фактически грешки. По смисъла
на горната разпоредба очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между
действително формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в
писмения текст на постановения съдебен акт, както и в случаите на очевидна техническа
грешка, какъвто всъщност е и настоящия
случай, доколкото в мотивите на постановеното решение съдът е формирал своята
правосъдна воля, приемайки че искът по чл. 150 вр.
чл. 262 КТ е основателен за сумата от 9230,15 лв. /лист 381 по делото на СРС/,
но в диспозитива на съдебния акт е пропуснал да обективира формираната правосъдна воля. В изложения смисъл
СРС се е произнесъл с обжалваното Определение
№ 562059 от 14.12.2018 г. и макар и непрецизно да е посочил в диспозитива, че допуска изменение/допълване, а не ПОПРАВКА
НА очевидна фактическа грешка, то като е посочил, че ОСЪЖДА „Н.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на Б.С.П., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 150 вр. чл. 262 КТ сумата от 9230,15 лв.,
представляваща трудово възнаграждение за положен извънреден труд за периода
01.08.2014 г. – 31.05.2017 г., СРС е отстранил именно допуснатата очевидна
грешка да обективира вече формираната правосъдна воля
в диспозитива на постановеното по делото Решение №
524439 от 30.10.2018 г. Имайки предвид, че поправката на допусната очевидна
фактическа грешка в решение следва да стане със същия вид акт, то в
съответствие с процесуалния закон – чл. 247, ал. 4 ГПК Определение № 562059 от 14.12.2018 г.
е било поправено с Решение № 169104 от 05.08.2020 г. относно наименованието на
акта.
Тъй като
крайните правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното Определение
№ 562059 от 14.12.2018 г., поправено с Решение № 169104 от 05.08.2020 г. следва
да бъде потвърдено.
С оглед цената на исковете, по арг. от чл. 69, ал. 1, т. 1. вр.
чл. 113, вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 524439 от 30.10.2018 г.,
поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с Определение № 562059 от 14.12.2018
г., а определението поправено с Решение № 169104 от 05.08.2020 г., постановени
по гр.д. № 58277/2017 г., по описа на СРС, ГО, 52 състав, в обжалваната част, с
която на основание чл. 150 вр. чл. 262 от КТ „Н.“ АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** е осъден да заплати на Б.С.П.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 9230,15 лв., представляваща трудово
възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.08.2014 г. – 31.05.2017
г.
ОСЪЖДА „Н.“ АД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати на на
Б.С.П., ЕГН **********, с адрес *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК направените във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1100,00 лв.
РЕШЕНИЕ № 524439 от 30.10.2018 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с
Определение № 562059 от 14.12.2018 г., а определението поправено с Решение №
169104 от 05.08.2020 г., постановени по гр.д. № 58277/2017 г., по описа на СРС,
ГО, 52 състав, в необжалваната част, с която е признато за незаконно и отменено
на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението на Б.С.П. от длъжността
„Технически ръководител строителство“ при „Н.“ АД, като на основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 от КТ Б.С.П. е възстановен на длъжността „Технически ръководител
строителство“ при „Н.“ АД, както и в частта с която ответното дружество е
осъдено да заплати на Б.С.П. на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 255 от КТ сумата от 938,10 лв., представляваща
обезщетение за времето от 30.06.2017 г. – 11.09.2017 г., а този иск е отхвърлен
за разликата над уважения размер 938,10 лв. до пълния предявен размер от
1928,57 лв., решението е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: