Решение по дело №15008/2018 на Софийски градски съд

Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е    № ……

                                               Гр. София, 20.11.2019 г.

 

                        В      И М Е Т О      Н А      Н  А  Р  О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ :  Здравка Иванова

                                                    ЧЛЕНОВЕ :  Цветомира Кордоловска

                                                                  Мл. съдия :  Биляна Коева

При секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 15008 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 443344/03.07.2018 г. по гр. д. № 72696/2017 г. на СРС, 48 с-в е признато за установено, на основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, че С.В.Ю., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК********сумата от 2 840, 13 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ ап. 41, находящ се в гр. София, ж. к. „********, аб. №264515, за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 10.02.2017 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК) до погасяването, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.03.2017 г. по ч. гр. д. № 8352/2017 г. по описа на СРС, 48 с - в, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 3 623, 36 лв. Ответникът е осъден за разноски в исковото и  в заповедното производства.

Недоволен от решението само в отхвърлителната част е останал ищеца „Т.  С.“ ЕАД, който го обжалва с доводи за неправилност и допуснати нарушения на материалния закон. Поддържа, че ответникът не е депозирал отговор на исковата молба и не е взел становище, като в съдебно заседание на 20.06.2018 г. е признал иска. Твърди, че при такова признание съдът не дължи обсъждане на никакви доказателства и обстоятелства по делото, нито дължи излагане на мотиви. Съдът е обсъдил доказателствата, като е приел, че със споразумението от 31.03.2017 г. ответникът е признал дължимост на сума, различна от претендираната и незаконосъобразно е отхвърлил иска за разликата над описаната в споразумението сума. Поддържа, че решението противоречи на процесуалния закон и следва да се обезсили. Споразумението е сключено след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и преди завеждане на иска, като сумата заплатена при сключването му е приспадната и цената на иска е съобразена с нея. Споразумението не е изпълнено от ответника и е отменено. Ирелевантно за спора е каква е общата сума, описана в него и как е осчетоводено плащането. Съдът не е следвало да определя размера на дължимите суми без заключение на ССчЕ. Моли да се отмени решението в оспорената част и да се уважи изцяло иска. Претендира разноски за въззивната инстанция, прави евентуално възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна.

Въззиваемата страна - ответникът С.В.Ю. не е взел становище по жалбата в срока по чл. 263 ГПК.

Третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД, не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Като съобрази установените по делото факти и становищата на страните, по реда на въззивната проверка, съдът намира следното :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо - производството е образувано след подадено в срок възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.

Съдът констатира, че срещу С.В.Ю. е издадена заповед по чл. 410 ГПК от 07.03.2017 г. за заплащане на сумата от 4 393, 13 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода 01.08.2013 г. - 30.04.2016 г., ведно със законна лихва за периода от 10.02.2017 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 542, 82 лв. за периода от 30.09.2013 г. - 31.01.2017 г., сумата от 26, 62 лв. за извършена услуга дялово разпределение през периода 01.08.2013 г. - 30.04.2016 г., мораторна лихва в размер на 4, 23 лв. за периода 30.09.2013 г. - 31.01.2017 г. и разноски в общ размер от 149, 34 лв.

Исковото производство е заведено за установяване дължимост на част от сумата по главницата в размер на 3 623, 36 лв., представляваща незаплатена ТЕ за периода 01.08.2013 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 10.02.2017 г. (подаване на заявлението) до окончателното изплащане, като за остатъка, за който е издадена заповедта не е заведен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК.

Неоснователно е възражението в жалбата, че СРС е следвало да постанови решение при признание на иска, по чл. 237 ГПК, без да разглежда фактите, установени в производството. Такова признание ответникът не е направил в рамките на производството.

Споразумението от 31.03.2017 г., сключено между ищеца и ответника в хода на заповедното производство, което касае разсрочване заплащането на суми за топлинната енергия, услугата дялово разпределение и лихви, не може да се разглежда като признание на иска, както твърди ищеца, а по скоро като признание на неизгодния за ответника факт, че дължи.

ГПК разграничава и урежда по различен начин признанието на факти и признанието на иска. В чл. 175 ГПК е уредено признанието на факт като доказателствено средство, то се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Признанието на иска е уредено в чл. 237 ГПК като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск. Признанието на иска по правната си природа е близко с отказа от иска като акт, с който ищецът се разпорежда със своето право на иск. Признанието на иска също е акт на разпореждане с правото на иск, но то не десезира съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него право.

Следва да се отбележи, че въпреки липсата на писмен отговор по реда на чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал възражение по чл. 414 ГПК, което предполага, че е оспорил дължимостта на вземането по заповедта. Именно за това от страна на ищеца за заявени искове по чл. 422 ГПК за установяване на вземането по заповедта. Освен това, длъжникът не се е явил в производството пред СРС нито лично, нито чрез свой представител, за да направи изявление за признание на иска, което се изисква по смисъла на чл. 237 ГПК. Пълномощникът му В.Ю. – негов внук, не е сред лицата по чл. 32 от ГПК, на които законът е предоставил възможност да осъществяват процесуално представителство пред съд. Поради това неговите действия и изявления в първото по делото заседание не могат да бъдат зачетени от съда като валидно извършени и на още по - голямо основание - не съставляват признание на иска по смисъла на ГПК.

Предвид изложеното, основателно СРС е приел, че страните са обвързани от валиден договор за продажба на топлоенергия - чл. 153, във вр. с чл. 149 от ЗЕ, понеже не е било спорно, че са в облигационно отношение при ОУ, по силата на което ищецът е доставил в процесния обект и през процесния период соченото от него количество топлинна енергия. Конкретното количество на доставената ТЕ не е било оспорено в производството, поради което не е било необходимо допускане на СТЕ или ССчЕ за установяването му. Възраженията на ищеца във въззивната жалба в обратния смисъл са неоснователни.

Понеже сградата е етажна собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. При прилагане на дяловото разпределение чрез индивидуални топломери ТЕ се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдените имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.с.“ ЕООД.

Настоящият състав намира за основателен и съобразен с доказателствата извода на СРС, че от представения от ответника и неоспорен от ищеца фискален бон, преценен в съвкупност със споразумението между страните от 31.03.2017 г. за разсрочване на плащането се установява, че на 31.03.2017 г. (след издаване на заповедта и преди поддаване на исковата молба) ответникът е заплатил на ищеца, на каса, сума в общ размер от 1 553 лв. Плащането е съобразено от съда, съгласно нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК, като е взето предвид правилото за погасяване на най - обременителното задължение по чл. 76, ал. 1 ЗЗД - т. е. с платената сума се погасява главницата за потребена топлинна енергия. При преценка размера на погасяването съдът дори е съобразил общата главница, за която е издадена заповедта в размер на 4 393, 13 лв., която е намалил с извършеното плащане от 1 553 лв., въпреки че в исковата молба е посочен различен размер на главницата. Доколкото не е подадена жалба от страна на ответника – т. е. в уважителната част решението е влязло в сила и спора не може да се пререшава, настоящият състав намира, че в оспорената част, в която искът е отхвърлен над размер от 2 840, 13 лв. (след приспадане на плащането) до пълния предявен размер от 3 623, 26 лв. решението е законосъобразно постановено и следва да се потвърди.

Като съобрази изложеното въззивният съд прави извод, че решението, в частта, в която иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за дължима сума за ТЕ за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2016 г. са отхвърлени над уважения размер от 2 840. 13 лв. до пълния предявен размер от 3 623, 36 лв.,  е съобразено с нормите на материалния и процесуален закон и следва да се потвърди. Това се отнася и до частта на присъдените разноски.

По разноските пред СГС :

Предвид изхода от спора - жалбата няма да бъде уважена, право на разноски има въззиваемата страна – ответник. Въззивният съд не присъжда разноски в полза на ответника, доколкото по делото не са представени доказателства за направени от него разноски в това производство. 

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                              

                                                       Р Е Ш И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 443344/03.07.2018 г. по гр. д. № 72696/2017 г. на СРС, 48 с - в, в частта, в която е ОТХВЪРЛЕН иска на „Т.С." ЕАД, ЕИК********срещу С.В.Ю., ЕГН **********, с правно  основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ - за признаване за установено, че дължи сумата над 2 840. 13 лв. до пълния предявен размер от 3 623, 36 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ ап. 41, находящ се в гр. София, ж. к. ********, аб. № 264515, за периода 01.08.2013 г. - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от 10.02.2017 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК) до погасяването, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 07.03.2017 г. по ч. гр. д. № 8352/2017 г. по описа на СРС, 48 с - в, както и в частта по разноските.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                    ЧЛЕНОВЕ : 1.                              2.