№ 438
гр. София, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20201000503573 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №1179/13.02.2020г. постановено по гр.дело № 6363/2015г. по описа на СГС,
ГО, 12 състав, е уважен частично иск с правно основание чл.430 ТЗ, като Ж. Д. П. и Е. Р. В.
ЕГН ********** са осъдени да заплатят солидарно в полза на „Банка ДСК" ЕАД сумите: 36
335,2 лв. - главница; 6 752, 28 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва; 564, 67 лева -
санкционираща лихва; 190 лева - такса управление; 162, 59 лева - заемни такси, всички
дължими към 17.12.19г.; законната лихва върху посочената главница от 17.12.19г. до
цялостното й изплащане; 2 096 лева - съдебни разноски /съразмерно на уважените искове/ и
50 лева - юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК във връзка с
чл. 37 от ЗПП и Наредбата към него.
Със същото решение в останалата им част исковете са отхвърлени като
неоснователни.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението са депозирани три въззивни жалби от
всички страни по делото.
Жалбоподателят-ищец „Банка ДСК" ЕАД оспорва решението в неговата
отхвърлителна част и моли съда да го отмени и уважи изцяло предявените осъдителни
искове. Посочва, че е неправилна констатацията на съда, че присъдените суми са сбор от
падежиралите вноски. Напротив, тези суми са сбор на всички дължими към Банка ДСК АД
1
суми както от падежиралите, така и от непадежиралите вноски. В крайна сметка не става
ясно какво точно е присъдил съдът. Ако са присъдени само падежиралите вноски, то защо
не са присъдени и непадежиралите след като е обявена предсрочна изискуемост с
връчването на ИМ по осъдителния иск, което има характер на покана. Посочва, че от
решението не става ясно какво точно е присъдено и какво не, а освен това липсва отговор на
въпроса „Защо“. Интересно е защо след като има експертиза, която не е оспорена от
страните и която съдът кредитира, не са признати в цялост поне посочените в нея остатъчни
суми, а именно: главница - 36 335,20 лева; възнаградителна лихва - 6 752,28 лева;
санкционираща лихва за забава - 564,67 лева; Такса управление - 190 лева; Заемни такси -
162,59 лв; Законна лихва - 11 496,05 лева. Оспорва насрещната жалба с твърдението, че
настоящият осъдителен иск е заведен поради факта, че вече има приключен, заведен от
Банка ДСК АД, установителен иск по чл.422 ГПК, който е отхвърлен именно поради липса
на предсрочна изискуемост. Като следваща стъпка Банката е преценила, че по-добрия
вариант е да заведе осъдителен иск и да уведоми длъжниците с исковата молба за
настъпването на предсрочната изискуемост. Исковата молба, както е отбелязано и
съобразено в експертизата по делото, е връчена на 03.11.2016г., т.е. дори и да няма връчено
уведомление за предсрочна изискуемост, преди завеждане на исковата молба, то самата
искова молба служи за такова. Претендира разноски.
Жалбоподателят-ответник Е. Р. В., чрез назначения й особен представител адв.В.-
И., оспорва решението в неговата осъдителна част и моли съда да го отмени, като отхвърли предявените искове
изцяло като неоснователни. Изтъква факта, че съгласно клаузите на сключения договор за банков
кредит, той става предсрочно изискуем при неплащането на дължимите вноски повече от 90
дни. В този случай, кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника.
Вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като
банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната му изискуемост. В случай, че предсрочната изискуемост е
уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ , правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е
упражнено преди завеждането на иска, като банката - кредитор трябва да е уведомила
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Твърди още, че по
сключения между страните договор за банков кредит за покупка на недвижим имот от
20.04.2006г. не е настъпила предсрочна изискуемост. По делото няма представени
доказателства от които да се установи, че банката - кредитор е уведомила
кредитополучателя за обяваване на предсрочната изискуемост на кредита към датата на
депозирането на ИМ. Действието на предсрочната изискуемост на вземането спрямо
длъжника започва от момента на получаване от него на изявлението на банката, че прави
кредита предсрочно изискуем. Това може да стане, ако към този момент са настъпили
уговорените в договора за банков кредит предпоставки, обуславящи настъпването й. Дори и
да се приеме, че депозирането на ИМ представлява уведомяване на длъжника за предсрочна
изискуемост на кредита и че с връчването на препис от нея на ответника по иска
предсрочната изискуемост се обявява на длъжника, то вземането не е изискуемо в
2
предявения размер и на предявеното основание. Твърди, че уведомяването на длъжника, че
кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от ИМ
има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице
уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване, считано от момента на
връчването й. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след
предявяване на иска, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на
изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен
иск. Твърди, че СГС не е взел предвид, че липсват доказателства за направено от Банка
„ДСК” ЕАД и надлежно връчено на ответниците волеизявление за предсрочна изискуемост
на кредита преди започване на исковото производство, т. е. преди датата на депозиране на
ИМ. Изтъква факта, че видно от представените по делото писмени доказателства към ИМ са
представени два броя уведомления, съответно до Ж. Д. П. и до Р. В. П., с които те са
уведомени, че кредитът е предсрочно изискуем. Доказателства, че тези уведомления са им
връчени, обаче няма. Следва де се има предвид и че в самите уведомления не е посочено от
коя дата банката счита кредитът за предсрочно изискуем, не е посочено и за колко вноски са
в забава кредитополучателите. От предоставените уведомления и извлечения от счетоводни
книги не може да се установи кога е последното плащане, извършено от ответниците, за да
се установи началния момент на неизпълнение на задължението за плащане, респективно
допусната забава с повече от 90 дни по чл.19.2 от договора за банков кредит, за да може да
се прецени кога е станал кредитът предсрочно изискуем. В хода на съдебното производство
не става ясно кои вноски не са платени и кога е настъпил падежа им. Следователно не може
се установи по категоричен начин, кога е настъпил моментът на неизпълнение от страна на
ответниците с оглед преценка възникнало ли е правото на банката да обяви кредита за
предсрочно изискуем. Вземанията на банката -кредитор не са заявени като конкретни
неплатени анюитетни вноски и акцесорни вземания и не е уточнено кои вноски са включени
в общия размер на главницата в извлечението от счетоводните книги, което прави
невъзможно произнасянето на съда по отношение на месечните погасителни вноски с
настъпил падеж към датата на подаване на исковата претенция. Вземанията за главница по
договора за кредит и лихвата за забава с наказателната надбавка се претендират в общ
размер, въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на кредита преди
подаване на иска. Моли да бъде осъдена Банка „ДСК” ЕАД да заплати направените по
делото разноски, в това число и за особен представител на Е.В. за двете съдебни инстанции.
Жалбоподателят-ответник Ж. Д. П., чрез назначения й особен представител, в лицето на
адв.Й., оспорва решението в неговата осъдителна част, като посочва, че анализът на
приетите счетоводни експертизи е неясен, като съдът говори за допълнителна счетоводна
експертиза, без да е направен анализ на основната такава, поради което остава неясно как са
формулирани сумите - главница, договорна лихва, санкционираща лихва, такса управление,
заемни такси, законна лихва. Твърди, че съдът не е изложил подробно фактическите си
констатации, като формално посочва кои са страните по банков кредит, датата на банковия
кредит, без да се посочва номер на същия, между кои страни се сключва и за какъв размер, с
3
какъв лихвен процент и условия за погасяване. Претендира разноски.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени осъдителни искове,
предявени от ДСК АД, с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД, вр.чл.430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.
Банката твърди, че на 20.06.2006г. е сключен Договор за кредит за покупка на
недвижим имот от 20.04.2006 г, в размер на 150 000 лева / сто и петдесет хиляди/ лева, за
срок от 300 /триста / месеца, при лихва и други условия съгласно клаузите на договора с Ж.
Д. П., в качеството й на кредитополучател и Р. В. П., в качеството му на съдлъжник.
Кредитът е усвоен на 27.04.2006г., чрез разплащателната сметка на Ж. Д. П. № 2244788,
открита в Банка ДСК ЕАД. За обезпечаване вземането на Банката за главница, лихви, такси
и други, е учредена договорна ипотека върху следните недвижими имоти :АПАРТАМЕНТ
№3, находящ се в гр.София, ул. *** № 6, вх.А, на 2 етаж, със застроена площ от 113 кв.м. и
ГАРАЖ № 11, находящ се в гр.София, ул. *** № 6-12, със площ от 16,27 кв.м. Твърди, че
„БАНКА ДСК”-ЕАД е изпълнила задълженията си по Договора за кредит от 20.04.2006г. и е
предоставила на ответниците сумата по т.1 от същия - 150 000 лева. Кредитът е усвоен от
ответниците в пълен размер, съгласно условията на договора - чл.З. През 2008г. срещу Ж.П.
е образувано от друг взискател изп. дело 787/2008г. при ЧСИ Р. М., per. № ***. По
изпълнителното дело на публична продан е продаден Гараж №11, ипотекиран в полза на
банката -предмет на обезпечение по Договор за кредит за покупка на недвижим имот от
20.04.2006 г, отпуснат от БДСК ЕАД. С постановление за възлагане на недвижим имот от
30.06.2010г. Гараж №11 е възложен на Д. Д. Д.. Част от сумата от продажбата в размер на 10
869 лева е разпределена в полза на „БАНКА ДСК“ ЕАД след снабдяването със заповед за
изпълнение и изпълнителен лист. Посочва, че поради неплащане на дължимите падежирали
вноски по кредита по главница и лихви от страна на ответниците, „БАНКА ДСК” ЕАД на
основание сключения договор за кредит и допълнително споразумение е предприела
необходимите действия за събиране на дълга по съдебен ред, който е станал предсрочно
изискуем. Твърдят, че ответниците дължат в полза на банката 84 бр. неплатени падежирали
вноски, считано от 01.10.2010г./ датата на входиране в СРС заявление за издаване на заповед
за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Затова претендират Ж. Д. П. и Р. В. П. да
бъдат осъдени СОЛИДАРНО ДА ЗАПЛАТЯТ на „БАНКА ДСК” ЕАД, сумата в размер на
142 389,78 лева - главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот от
20.04.2006г. и Допълнително споразумение от 19.12.2009г., сумата 67 637,18 лева -
неплатени редовни договорни лихви- възнаградителни, дължими за периода от
01.10.2010г./датата на подаването на заявление по чл.417 ГПК / до 18.05.2015г. вкл, 570,94
лв.- неплатена санкционираща лихва дължима от 01.10.2010г. до 18.05.2015г.; 570 лева -
такса управление по кредита, както и дължима такса за застраховка 391,79 лева, заедно със
законна лихва върху главницата, считано от датата на депозирана на исковата молба до
изплащане на вземането, както и направени разноски, в размер на 8462.39лева - държавна
такса-4% и 6 860 лева - юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно Наредба № 1
за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
САС констатира служебно, че пред първа инстанция са конституирани двама
ответници /солидарни длъжници/, като първоначално това са Ж. Д. П. и Р. В. П.. Последният
е починал в хода на производството на 26.10.2015г. и е заместен от неговия наследник по
закон, в лицето на Е. Р. В./дъщеря/ и преживялата съпруга. Двете са редовно призовани при
условията на чл.47 ГПК, поради което и на основание чл.47 ал.6 ГПК, съдът е назначил
особени представители и на двете ответници, сега жалбоподатели.
От фактическа страна се установява, че между страните по делото е сключен
на на 20.06.2006г. е сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 20.04.2006
г, в размер на 150 000 лева / сто и петдесет хиляди/ лева, за срок от 300 /триста / месеца, при
лихва и други условия съгласно клаузите на договора с Ж. Д. П., в качеството й на
кредитополучател и Р. В. П., в качеството му на съдлъжник. Кредитът е усвоен на
4
27.04.2006г., чрез разплащателната сметка на Ж. Д. П. № 2244788, открита в Банка ДСК
ЕАД. За обезпечаване вземането на Банката за главница, лихви, такси и други, е учредена
договорна ипотека върху следните недвижими имоти :АПАРТАМЕНТ №3, находящ се в
гр.София, ул. *** № 6, вх.А, на 2 етаж, със застроена площ от 113 кв.м. и ГАРАЖ № 11,
находящ се в гр.София, ул. *** № 6-12, със площ от 16,27 кв.м. „БАНКА ДСК”-ЕАД е
изпълнила задълженията си по Договора за кредит от 20.04.2006г. и е предоставила на
ответниците сумата по т.1 от същия в размер на 150 000 лева. Кредитът е усвоен от
ответниците в пълен размер, съгласно условията на договора - чл.З.
Безспорно е установено, че са допуснати закъснения в обслужването на отпуснатия
кредит, поради което на 19.12.2009г. е сключено Допълнително споразумение за
предоговаряне на кредита към Договора за кредит между БАНКА ДСК ЕАД - кредитор и Ж.
Д. П. - кредитополучател и Р. В. П. - съдлъжник. През 2008г. срещу Ж.П. е образувано от
друг взискател изпълнително дело 787/2008г. при ЧСИ Р. М., per. № ***, в рамките на което
на публична продан е изнесен и продаден Гараж №11, ипотекиран в полза на банката -
предмет на обезпечение по Договор за кредит за покупка на недвижим имот от 20.04.2006 г.
С постановление за възлагане на недвижим имот от 30.06.2010г. Гараж №11 е възложен на
купувача Д. Д. Д.. Част от сумата от продажбата в размер на 10 869 лева е разпределена в
полза на „БАНКА ДСК“ЕАД, след снабдяването със заповед за изпълнение и изпълнителен
лист.
Поради неплащане на дължимите падежирали вноски по кредита по главница и
лихви от страна на ответниците, „БАНКА ДСК” ЕАД на основание сключения договор за
кредит и допълнително споразумение е предприела необходимите действия за събиране на
дълга по съдебен ред. Въз основа на подадено на 01.10.2010г. до СРС заявление за издаване
на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК.
СРС, 40 с-в, по гр.дело № 47581/2010г. е издал Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист срещу Ж. Д. П.
и Р. В. П., които са осъдени солидарно да заплатят на „БАНКА ДСК” ЕАД, сумата 138 581,25 лева -
главница, 20 345,91 лева - дължими лихви за периода 03.05.2010г. до 30.09.2010г. вкл.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.10.2010г.; съдебни разноски в
размер на 3178,54лева - разноски за внесена д.т. и 2219 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
На основание издадените Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист банката е образувала срещу ответниците
изп.дело № 198/2011г. по описа на ЧСИ М. Б., рег.№ ***, с район на действие СГС. Имотът,
собственост на Ж. Д. П. и Р. В. П., върху който е учредена ипотека за обезпечаване на
вземането на Банка ДСК, е продаден на публична продан и на 11.11.2011г. е издадено
Постановление за възлагане в полза на К. Д. Г.. Част от платената от купувача цена в размер
на 163 291 лв. е разпределена в полза на Банка ДСК като в настоящото производство е
спорен въпроса дали с нея е е погасено изцяло или само частично процесното задължение.
Ж. Д. П. е направила възражение срещу издадената Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. В едномесечния срок „БАНКА
ДСК„ ЕАД е предявила установителен иск в СГС, като е образувано гр. дело № 7301/2011г.,
по описа на СГС, ГО, 19 състав. Постановено е Решение № 70 от 07.01.2015г. влязло в сила
на 12.02.2015г./л.16/, съгласно което съдът е отхвърлил предявения установителен иск от
„БАНКА ДСК“ ЕАД, поради неизискуемост на вземането, с оглед на това че Банката не е
уведомила предварително длъжниците за това, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем.
Банката твърди, че ответниците дължат общо 84 броя неплатени падежирали
вноски, считано от 01.10.2010г./ датата на входиране в СРС заявление за издаване на заповед
5
за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК, поради което на 19.05.2015г. депозира
настоящата ИМ, с която по същество прави кредитът предсрочно изискуем.
Въз основа на от депозираното на л.150 основно и на л.211 допълнително
заключение на вещото лице по ССЕ, прието от съда като обективно и компетентно дадено и
неоспорено от страните пред първа инстанция се установява, че към 17.12.19г. /когато е
изготвено заключението/ са налице следните изискуеми /с настъпил падеж/, непогасени
вземания на ищеца към ответниците: 36 335, 2 лева - главница; 6 752, 28 лева - договорна
/възнаградителна/ лихва; 564, 67 лева - санкционираща лихва; 190 лева - такса управление;
162, 59 лева - заемни такси. Затова първа инстанция е уважила претенциите в този
размер, без да отчита наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, за
наличието на които е длъжен да следи служебно, без изрично наведени в тази насока
правоизключващи възражения от страна на ответниците.
От изслушаното по делото пред въззивна инстанция заключение на допусната
допълнителна ССчЕ, прието от съда като обективно и компетентно дадено и неоспорено от
страните, се установява, че доброволно платени суми от кредитополучателя в общ размер на
57 155,21 лв. в периода 27.04.2006г. до 19.03.2011 г., посочени в колона 25 на приложение 1
към заключението. Постъпило плащане на 28.01.2011 г. в размер на 10 869,01 лв. от ЧСИ Р.
М. по изп. дело 198/2011 г.; както и постъпило плащане на 04.02.2015 г. в размер на 163
691,05 лв. от ЧСИ М. Б. по изп. дело 198/2011г. - и двете въз основа на реализирана
публична продан на ипотекираните в полза на банката апартамент и гараж. В резултат от
извършените изчисления по поставените от САС служебно в задачата критерии, при
отчитане на всички извършени плащания по кредита вкл. и тези от двамата ЧСИ, към
04.02.2015 г. всички задължения по кредита са погасени изцяло. След датата на плащане
04.02.2015 г. са начислени две суми от банката: 3,79 лв. остатък за застраховка и 38,80 лв.
такса за ипотека, които са погасени от формираната надплатена сума по кредита към
04.02.2015г. от плащането от ЧСИ М. Б.. От постъпилото на 04.02.2015 г. плащане в размер
на 163 691,05 лв. от ЧСИ М. Б. и преизчислението на задълженията при първоначално
договорения ГЛП 5,59%, след погасяване на сумите: 3,79 лв. неплатен остатък за
застраховка и 38,80 лв. такса ипотека, към датата 21.03.2017 г. се установи надплатена сума
в размер на 6466,47 лв., съгласно изчислението по колона 27 на приложение 1 към
заключението.
Вещото лице е дало варианти на заключението с оглед датата на връчване на преписи
от ИМ на всеки от ответниците, което следва да се счита за покана до тях, преобразуваща
периодичното им задължение в предсрочно изискуемо, като към момента на връчване на
препис от исковата молба на ответницата-жалбоподател - 21.03.2017 г., съгласно приложена
призовка по делото в резултат от извършените изчисления по задача 1-ва в приложение 1
към заключението се установява, че няма непогасени задължения по процесния кредит,
тъй като на 04.02.2015 г. при „Банка ДСК“ ЕАД е постъпила сума в размер на 163 691,05
лв. от ЧСИ М. Б. по изп. дело 198/2011 г., с която са погасени изцяло задълженията по
кредита.
С оглед гореизложеното настоящата съдебна инстанция намира, че исковете са
погасени, чрез проведено принудително изпълнение, което за разлика от производството по
чл.422 ГПК, в случая следва да бъде зачетено по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК.
При така установената фактическа обстановка САС, като въззивна
инстанция, в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно и
разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а като косвен резултат от
решаващата си дейност счита същото за неправилно.
Първо - няма спор, че с влязло в сила решение № 70 от 07.01.2015г. влязло в сила на
12.02.2015г./л.16/, по гр. дело № 7301/2011г., по описа на СГС, ГО, 19 състав са отхвърлени
претенциите на Банка ДСК“ ЕАД по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на
6
вземания на банката по същия договор за банков кредит от 20.04.2006г., като съдът е приел,
че не се доказва настъпването на твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на
задълженията на кредитополучателя. Със сила на пресъдено нещо между страните са
отречени вземанията на банката като неизискуеми към момента на приключване на
съдебното дирене, предвид задължението на съда да вземе предвид всички факти,
релевантни за спорното право, настъпили до този момент . В хипотезата на отхвърляне на
искове, не защото е отречено възникването на спорното право, а поради неизискуемост на
претендираните вземания, няма процесуална пречка същите вземания да бъдат предмет на
нов иск при твърдение за нов непреклудиран факт- настъпване на изискуемост на
вземанията след края на съдебното дирене по предходното дело. Затова исковете са
процесуално допустими.
Второ - съгласно константната вече практика на ВКС, обективирана в множество
решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. №
4452/2014 г. на ВКС, ГК, Трето отделение, решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. №
1899/2015 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение, решение № 51 от 04.04.2016 г. по т.д. №
504/2015 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 95 от 13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015
г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 205 от 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на
ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК,
Първо отделение, решение № 201/02.03.2017 г. по т.д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК, Второ
отделение, решение № 299 от 15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г. на ВКС, ТК, Второ
отделение и мн.други. една договорна клауза е неравноправна при наличието на
следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на
потребителя. Основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от
ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца
или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар
и/или от държавния регулатор, тъй като само тогава търговецът/доставчикът на финансови
услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 ЗЗП, доколкото увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните
договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с
чл.143 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и
потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как
търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой
ред да реагира по най-уместния начин. Уговорката в договор за банков кредит,
предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен
процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено
изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика
на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Методът на
7
изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана
изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно
правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от
постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението
на кредитодателя, т.е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната
лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато
потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина,
метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му
финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например
с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за
да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т. 1 ЗЗП. Уговорената неиндивидуално в договора
за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално
съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и
невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита,
не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза
изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП е неприложимо. Посочената разпоредбата изключва
неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т.7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в
посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята
и контрола на търговеца, но когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на
борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по
отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под
негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му.
Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не
субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието
законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея,
независимо че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по-слабата -
потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението следователно е въведено
при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му
поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за
неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на
изключващата неравноправността норма на чл.144, ал. 3, т.1 ЗЗП, което следва както от
целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл. 144,
ал. 4 от ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на
добрия търговец предпоставя "методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в
договора". Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми
критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово
задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147 ЗЗП. То е гаранция за
възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би
8
могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна
осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
Настоящият състав споделя напълно посочената практика и тъй като при
постановяване на решението си първостепенният съд, изобщо не е правил преценка на
нищожността на клаузите на чл.7 от договора и чл.25.3 от Общите условия, се е
отклонил от дадените разрешения, а от друга страна е допуснал и съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, като не е изложил каквито и да е било
мотиви по отношение на клаузите на чл. 9.1, чл. 9.4, чл. 20.3, чл. 21, т. 1, т. 2, т. 3, т. 5 и
т. 7 от Общите условия, спорът, с оглед липсата на необходимост от повтарянето или
извършване на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде решен по същество.
С чл. 7, изр.1 от процесния договор за ипотечен кредит от 20.04.2006г.
кредитополучателят Ж.П. е поела задължение да заплаща за предоставения от кредитора
"Банка ДСК" ЕАД кредит първоначална лихва за период от 3 години, считано от датата на
усвояване на кредита, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, и надбавка в
размер на 1, 40 процентни пункта, а за останалия срок на кредита се е задължил да заплаща
лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да
бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент
по програма ДСК Уют. Посочено е, че базовият лихвен процент се определя периодично от
кредитора, като към датата на сключване на договора е 3.69 %, а стандартната надбавка е в
размер на 1,9 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 5.59 %. В чл. 9.1
от Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити, версия септември 2007г., е
предвидено, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов
лихвен процент и надбавка, посочени в договора, както и че кредиторът има право да
променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по подходящ
начин. Съгласно чл. 25.3 от Общите условия кредиторът има право едностранно да променя
базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ
начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните условия:
При изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; При
изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; При
изменение от поне 0, 5% за месец на индекса на потребителските цени на България (CPI);
Въвеждане на рестрикции от страна на Централната Банка върху банковата система и/или
върху Банка ДСК; Промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната
Банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; При изменение от поне 10%
за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените
депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната Банка;
Съществена промяна в паричната политика на Централната Банка, като премахване на
валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
Клаузите на чл. 7 от договора за кредит, предвиждаща, че базовият лихвен процент се
определя периодично от кредитора и на чл. 9.1 от Общите условия, предвиждащ, че
кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен
9
процент и надбавка, посочени в договора, като кредиторът има право да променя базовия
лихвен процент, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Промяната на базовия лихвен
процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за
промяната му, с която да може да се аргументира основателна причина по чл. 144, ал. 2, т. 1
ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по
отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими. В клаузата на т. 25.3 от
ОУ, се съдържа единствено изброяване на обективните фактори като условия, при които
банката може да извърши промяната, но не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по
които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за
обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите
на факторите, които са посочени като основание за промяната.
Страните по процесния договор са потребител и доставчик на финансови услуги по
смисъла на § 13, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗЗП, като в хода на производството ответникът "Банка
ДСК" ЕАД /чиято е доказателствената тежест с оглед чл. 146, ал. 4 от ЗЗП/ не е представил
доказателства, че включването на оспорената клауза в договора, е в резултат на изричното й
обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на нейното съдържание, а
от друга страна е несъмнено, че като предварителни и едностранно формулирани от
кредитора, клаузите на Общите условия за сключване на съответния вид кредитен договор,
относими за неопределен период от време и неопределен кръг правни субекти, също не са
индивидуално уговорени. Клаузите на чл. 7 от договора за кредит, в частта, предвиждаща,
че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора, на чл. 9.1 от Общите
условия, в частта /изр.2/, предвиждаща, че кредиторът има право да променя базовия лихвен
процент /договорът за банков кредит е възмездна сделка, заплащането на лихва, чийто
размер се определя на базата на два компонента, е престация, представляваща съществен и
характерен елемент на този договор и която представлява дължимото на търговеца
възнаграждение за предоставените от него услуги, поради което уговорките за заплащането
й в чл. 7 от договора и в чл. 9.1, изр.1 от Общите условия, не водят изобщо до неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя/, на чл. 9.4 и на чл. 25.3 от
Общите условия, са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. С тези клаузи, промяната
на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е
посочена методика за промяната му, с която да може да се аргументира основателна причина
по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП, поради което по отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими.
Единствено в клаузата на т. 25.3 от Общите условия е налице изброяване на обективни
фактори като условия, при които банката може да извърши промяната, но не са предвидени
каквито и да е било алгоритъм или правила, по които базовият лихвен процент ще бъде
променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на изменението на лихвения
процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които са посочени като
основание за промяната.
По изложените съображения следва да се приеме, че клаузите на чл. 7 от
10
договора за ипотечен кредит и на т. 9.1. от Общите условия в посочените части, както и
на чл. 9.4 и чл. 25.3 от Общите условия са нищожни на основание чл.146 ЗЗП. Затова
САС намира, че следва да се прилага първоначално уговорения лихвен процент.
Нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП /предвидената в посочената
разпоредба, вр.чл.146 ЗЗП нищожност, се основава на противоречието с добрите нрави/ се
явява и разпоредбата на чл. 20.3 от Общите условия. С тази разпоредба е установено
начисляване на неустойка за забава, без да са уредени каквито и да е било правила за
изчисляването й с оглед размера на неизпълненото задължение от потребителя - във всеки
случай на неизпълнено задължение /дори и в размер на 0.01 лв. по договора за кредит, по
който е налице забава/, потребителят дължи заплащане освен на лихва за просрочие за
неизпълненото задължение, така и на лихва за просрочие върху вноските по друг/и
договор/и за кредит, които вноски обаче се погасяват точно и в срок и чийто размер може да
надвишава многократно размера на неизпълненото задължение. Т.е. определената изцяло от
банката методика на изчисляване на неустойка в размер, многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, води до извод, че
неустойката излиза извън присъщите с оглед разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от
15.06.2010 г., по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, поради което като нарушаваща добрите нрави, създава и значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, като
потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка. /така решение № 60095
ОТ 16.08.2021 Г. ПО Т. Д. № 663/2020 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, постановено по реда на
чл.290 ГПК/.
На следващо място на настоящата инстанция е ноторно известна казуалната
практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК по въпроса представлява ли
анатоцизъм по смисъла на чл.10 ал.3 ЗЗД и допустима ли е при действието на Наредба №
9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр. 38/11.04.2008 г., отм.
ДВ бр. 40/30.05.2014 г.) уговорка в допълнителни споразумения към договор за банков
кредит за преструктуриране на кредитно задължение на физическо лице - кредитополучател
чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви и такси към размера на редовната
главница. Според практиката, застъпена и в служебно известните на настоящия съдебен
състав решение № 118/11.12.2020г. по т.д. № 2278/2019г. на ВКС, I т. о, и решение №
132/13.01.2021г. по т.д. № 2195/2019г. на ВКС, I т. о, уговорката в допълнителни
споразумения към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната
главница на просрочени задължения за лихва представлява анатоцизъм по см. на чл.10 ал.3
ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл.294 ал.1 ТЗ респ. е недопустим
към процесния договор.
С допълнителното споразумение от 19.12.2009г. е постигнато съгласие просрочената
към този момент възнаградителна лихва да бъде прибавена към дължимата главница, в
рамките на 12 месечен гратисен период да не се плаща главница, а само част от
възнаградителната лихва, като непогасената част от начислената лихва се капитализира към
остатъка от главницата на кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата
от гратисния период /чл. 2.3./. Клаузите, предвиждащи включване на просрочените
задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност върху тях да бъдат
начислявани лихви, са нищожни като противоречащи на закона /чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10, изр.3
ЗЗД/. С постановени по чл. 290 ГПК решения на ВКС /решение № 66 от 29.07.2019 г. по т.д.
11
№ 1504/2018 г., II т.о.; решение № 30 от 20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г., I т.о./ е прието,
че уговорката в допълнителните споразумения към договор за кредит за прибавяне към
размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва, представлява
анатоцизъм по смисъла на чл. 10, изр.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци
съгласно чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9
от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и
установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена
в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, изр.3 ЗЗД.
ПО РАЗМЕРА на дълга и предвид факта, че исковете са осъдителни, а не
установителни по реда на чл.422 ГПК след проведено заповедно производство по реда на
чл.417 ГПК. Нищожността на клаузите на допълнителното споразумение за капитализиране
на просрочените лихви, както и прогласената от въззивния съд нищожност на клаузата на
чл. 7, пр.последно от договора за кредит, регламентираща правото на банката-кредитор да
променя едностранно размера на възнаградителната лихва имат за последица
недействителност и на установителната част от споразумението относно размера на
дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта на дължимите суми. Затова
САС възприема варианта от заключението на ССЕ, депозиран пред въззивна инстанция, при
който изчисленията на дължимите суми са направени съобразно първоначалния договор за
банков кредит и погасителен план /без капитализация на лихви/, при съобразяване, че
клаузата на чл.7, пр.последно е нищожна, т.е. без да се вземат предвид последващите
увеличения от страна на банката на размера на възнаградителната лихва, респ. и размера на
договорените наказателни лихви.
Според мотивите към постановката по т. 2 на задължителното за съдилищата в
Републиката тълкувателно решение № 8/2.ІV.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело №
8/2017 г., са изложени съображения, че решението на съда трябва да отразява правното
положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното
дирене, което "задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването
на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го
погасяват - например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска,
притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след
предявяването на иска". Прието е, че при преценката за основателността на иска следва да
бъде съобразено материалноправното положение към деня на приключване на съдебното
дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът
следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска съгласно чл.235
ал.3 ГПК.
При предявен осъдителен иск по общия ред /общ исков процес или производство по
търговски спорове/ с твърдение в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост на
кредита, но действително обявена предсрочна изискуемост в хода на исковото
производство, този факт следва да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
С оглед горното съдът намира, че е доказано пълно и главно наличието на виновно
неизпълнение - неплатени три последователно месечени вноски към 19.04.2011г.
/последната вноска е от 19.03.2011г./, както и проведеното принудително изпълнение от
ЧСИ Б., въз основа на което са погасени изцяло задълженията на кредитополучателите към
банката-ищец.
С оглед гореизложеното и при несъвпадане изводите на първа и настоящата
инстанции решението следва да бъде отменено в осъдителната му част и потвърдено в
отхвърлителната.
ПО РАЗНОСКИТЕ:
12
Обжалваем интерес от общо 211 559,69 лева, като жалбата на банката е изцяло
неоснователна, а тази на ответниците - основателна в пълен размер. Затова в полза на
банката изобщо не се дължат разноски.
На осн.чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателят-ищец дължи в полза на жалбоподателите-
ответници направените разноски за двете инстанции, но такива няма направени и не следва
да се присъждат.
Воден от горното и на основание чл. 271 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №1179/13.02.2020г. постановено по гр.дело № 6363/2015г. по описа
на СГС, ГО, 12 състав, в обжалваната осъдителна част, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от “БАНКА ДСК”ЕАД СОФИЯ, със седалище и адрес на
управление: гр.София, СО, Район „Оборище”, ул.’’Московска” № 19, ЕИК *********, адрес
за получаване на съдебните съобщения: гр.София, ул. „Княз Александър- 1”№ 6, 2 етаж
„БАНКА ДСК“ ЕАД срещу Ж. Д. П. ЕГН ********** с постоянен адрес гр.***, ул.*** №6,
вх.”А”, ет.2, ап.3, чрез особен представител адв.С. Й., гр.***, ул.*** 3, ет.2 и Е. Р. В. ЕГН
**********, чрез особен представител адв.М.В., гр.***, ул.“***” № 10, вх.А, ет.2, ап.5,
тел.********** обективно съединени искове с правно основание чл.430 ТЗ вр.чл.79 и чл.86 ЗЗД за заплащане
солидарно на сумите, както следва : 36 335,2 лв. - неплатена главница по договор за кредит
от 20.04.2006г.; 6 752, 28 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва; 564, 67 лева -
санкционираща лихва; 190 лева - такса управление; 162, 59 лева - заемни такси, всички
дължими към 17.12.19г.; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.12.19г.
до цялостното й изплащане, като погасени чрез принудително изпълнение.
ПОТВЪРЖДАВА решението в отхвърлителната му част.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му на страните с
касационна жалба пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13