Р Е Ш Е Н И Е
№ 1514
Гр. Пловдив,
19.04.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, IX граждански състав, в публично
заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
Районен съдия: ПЛАМЕНА СЛАВОВА-МИЛЕВА
при
участието на секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното от
съдията гр. д. № 16961
по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Подадена е
искова молба от Д.Б.А., ЕГН **********, против „Терра
Кредит“ ООД, ЕИК *********. Ищецът твърди, че на 30.06.2015 г. между страните е
сключен Договор за потребителски кредит (заем) № …., по силата на който му
е предоставена в заем сумата от 500
лева. Същата сума следвало да се върне на 30 седмични погасителни вноски, в
периода 08.07.2015 г. – 27.01.2016 г. Вноската включвала връщане на част от
главницата, част от ГПР, в това число възнаградителна лихва, както и част от
застраховка. Сочи се, че общият размер на застраховката, която подлежала на
връщане, бил 337,20 лева. Била уговорена 40% възнаградителната лихва, като
размерът й не бил посочен в лева. Ищецът уточнява с молба за отстраняване на
нередовности, че по договора е заплатил на ответника обща сума в размер на
713,87 лева.
Ищецът счита,
че така сключеният договор за потребителски заем е недействителен. В тази
връзка навежда две основания, на първо място, че шрифтът на текстовата част на
договора, както и на Общите условия към него е по – малък от 12, а на следващо
място, че общите условия не са подписани от потребителя на всяка страница. По
второто сочено основание ищецът е направил отказ и съдът е прекратил частично
производството. Ищецът поддържа, че недействителността на договора засяга и
договорената застраховка към кредита, тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 19 ЗПК, застраховката била част от договора за потребителски кредит. Във връзка с твърдяната
недействителност на договора счита, че платената от него за застраховка и
възнаградителна лихва сума над дължимата по договора главница е платена без
основание.
Предвид изложеното, иска от съда да признание за
установено в отношенията между страните, че сключеният Договор за потребителски
кредит (заем) № …. е изцяло недействителен, както и да осъди ответника да плати
на ищеца сумата в размер на 200 лева, получена при начална липса на основание,
по повод недействителността на договора, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба в съда – 24.10.2017 г. до окончателното плащане.
Претендират се разноски.
Впоследствие ищецът е изменил установителната
претенция чрез добавяне на нови основания за недействителност на договора,
както следва: липса на посочване в договора на общата дължима сума от
потребителя, липса на посочване в договора на условията за прилагане на
договорения лихвен процент, както и непосочването в погасителния план на
разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. Изменен е и
размерът на осъдителния иск, като същият е увеличен до размер от 213,87 лева.
Изменението в основанието на установителната претенция и в размера на
осъдителната е допуснато от съда.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Терра Кредит“ ООД, е подал писмен отговор, с който оспорва
предявените искове. Ответникът взима становище и по уточненията на исковата
молба и изменението на исковете. Възразява срещу ищцовото твърдение, че
текстовата част на договора е с шрифт под законоустановените
12 пункта и твърди, че текстовата част на процесния договор е изцяло написана
на шрифт с големина 12 пункта. Сочи, че процесният договор отговоря на изискванията
на ЗПК, поради което счита, че същият е действителен. Оспорва твърденията на
ищеца, че последният е извършвал плащания по договора. Твърди, че в договора е
посочена общата стойност на плащанията, а именно 561,90 лева . Възразява също
срещу твърдението, че не са посочени условията за прилагане на договорения
лихвен процент, както и че не са било посочено в погасителния план
разпределението на вноските. Сочи още, че дори да се приеме договорът за
недействителен, договорът за застраховка е отделен договор и не се дължи
връщане на застрахователните суми. С тези доводи моли за отхвърляне на исковете
като неоснователни. Претендира разноски.
Съдът като
взе предвид доводите на страните, доказателства по делото и закона, приема
следното от фактическа и правна страна.
Предявени
са обективно съединени установителни искове с правно основание: чл. 22, вр. с чл.10, ал.1, вр. с чл.11,
ал.2, вр. с чл.5, ал.4 от ЗПК; чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК; чл.22, вр.
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК; чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, както и обективно кумулативно съединен осъдителен иск с правно основание
чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД.
Исковете
са допустими, вкл. установителните претенции. Доколкото кредиторът може да
търси изпълнение по договора, налице е правен интерес да се иска с отделен установителен
иск прогласяване на неговата нищожност.
За
прогласяване договора за заем за нищожен ищецът е предявил няколко основания.
Съгласно Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. 196/2011г. на I т.о. на ВКС, касае се за няколко обективно съединени
искове за недействителност на договора на различни основания. Според същото
решение, ако всяко основание е свързано с различни факти и може да съществува
самостоятелно, както и ако обявяването на недействителност на различните
основания не се свързва от ищеца с различни правни последици, посочените от
ищеца основания не могат да се разгледат кумулативно. Причината е, че
уважаването на иска на едно от основанията, изключва интереса от обявяване на недействителност
на някое от другите основания. В тези случаи според ВКС съдът следва да
разгледа основанията за недействителност при евентуалност в поредност,
произтичаща от естеството на твърдения порок, като при уважаване на главния
иск, не дължи произнасяне по евентуалните.
В
настоящия случай установителната претенция за обявяване договора за заем за
недействителен е предявена на 4 различни основания, които се базират на
различни факти и всяко основание може да съществува самостоятелно. Ищецът не е
обосновал наличие на различни правни последици от прогласяването на
недействителността на няколко основания, напротив, резултатът от уважаване на
всяко от основанията би бил един и същ. По тази причина и в съответствие с
посочената практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав, основанията
за недействителност следва да се разгледат при условията на евентуалност.
Сочените пороци имат еднаква тежест и значимост и не определят особена
поредност на разглеждането им, поради което ще се възприеме посочената от ищеца
поредност на евентуалните искове.
На първо
място, ищецът е посочил като основание за недействителност на договора
изписването на текстовата част на договора и общите условия с шрифт по-малък от
12. Предявеният иск е с правно основание чл. 22, вр.
с чл.10, ал.1, вр. с чл.11, ал.2, вр.
с чл.5, ал.4 от ЗПК, тъй като съгласно чл.22 от ЗПК, договорът е
недействителен, ако не отговаря на изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК да е
написан с шрифт, не по-малък от 12. В същото време, същото изискване се поставя
и към общите условя на основание чл.5, ал.4 от ЗПК и макар чл.22 да не препраща
към чл.5 ЗПК, съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК общите условия са неразделна част от
договора, поради което изискването на чл.10, ал.1 ЗПК за шрифта се разпростира и
върху общите условия, а следователно и правните последици от това за договора –
неговата недействителност. Доказването на това основание за недействителност е
в тежест на ищеца, като тежестта му е била указана, но същият не е установил
при пълно доказване твърденията си. Ищецът е поискал задължаването на ответника
да представи по делото оригинал на договора и общите условия, като е направил и
поддържал искане за съдебно-техническа експертиза за шрифта на договора, само
при условие, че се представят оригиналите. Ответникът, предупреден за
последиците по чл.190, ал.2 ГПК, не е представил исканите оригинали. При това
положение, поведението му следва да се преценява на основание чл.161 ГПК, т.е.съдът
може да приеме за установен факта на изписване текста на договора за кредит и общите
условия с шрифт по-малък от 12 с оглед на обстоятелствата по делото. По делото
обаче не са налице дори индиции за такъв извод. В
същото време ищецът не е положил доказателствени усилия, доколкото е можел да
поиска извършването на техническата експертиза въз основа на копието на
документите. Вместо това, без наличие на експертно мнение в тази насока и по
своя субективна преценка е счел, че копието е негодно за такова изследване и е
поддържал искането за експертиза само върху оригиналите. При тези обстоятелства,
свързани с липсата на активност от страна на ищеца, чиято е доказателствената
тежест, съдът не може да приеме, че договорът и общите условия са написани с
по-малък шрифт от изискуемия по закон, само въз основа разпоредбата на чл.161 ГПК, без други подкрепящи този извод доказателства по делото. Поради
изложеното, искът остава недоказан, тежестта от което е за ищеца, и искът за
недействителност на договора на това основание, подлежи на отхвърляне и следва
да се разгледа следващият евентуално предявен иск за недействителност.
На
следващо място, ищецът сочи, че договорът е недействителен на основание чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради непосочване в
договора на общата сума, дължима от потребителя. По този иск съдът е
разпределил в тежест на ищеца да установи основанието за недействителност, а в
тежест на ответника – да докаже твърдението си, че договорът съдържа посочване
на общата дължима сума от потребителя.
По този иск ищецът е провел пълно и главно доказване. От договор за потребителски
кредит № ..., сключен между страните, се установява, че кредиторът предоставил
на потребителя заем в размер на 500 лв. с лихвен процент 40 % и годишен процент
на разходите 49, 19 %. Към кредита била предвидена застраховка при договорени
от кредитора условия, по която ищецът следва да прави плащания в размер на 15 %
месечно от стойността на главницата по кредита. Съгласно чл.2, ал.1 от Договора
за кредит кредитополучателят се задължава да заплати изцяло за негова сметка
такса „Застраховка”, посочена по размер в преамбюла на договора, а именно – споменатите
15 % от стойността на главницата месечно. Посоченото плащане за застраховка е
включено и в погасителния план към договора, като ищецът има задължение да
плаща към седмичната погасителна вноски и сума в размер на 11,24 лв. за такса
„Застраховка”. Съгласно „Сертификат за застраховка” ищецът е включен в групова
застраховка „Злополука и Заболяване” на кредитополучателите на „Терра Кредит” ООД. Действително застрахователният договор е
отделен от договора за кредит, но ответникът не доказва твърденията си, че
уговорката за застраховка има характер на отделен договор. Напротив, от
застрахователния сертификат се установява единствено, че е сключена групова
застраховка със застраховани лица кредитополучателите на „Терра
Кредит” ООД, като застрахователното дружество е ЗК „Олимпик
– клон България”, а ответникът е посочен като посредник, но е положил подпис на
мястото на застраховател. Посоченият сертификат не е достатъчно доказателство,
което да установи характера на застрахователното правоотношение и страните по
него, а именно – кое лице е застраховащ. При тълкуване на уговорките в договора
за кредит обаче, се установява, че включването на ищеца в груповата застраховка
е допълнителна услуга, предоставена по договора за кредит, срещу която ищецът е
задължен по силата на договора за кредит да плати такса „застраховка” на
кредитора, като същата е добавена към седмичната погасителна вноска.
Следователно, наличието на застрахователно правоотношение с неизяснен докрай
характер, страни и ползващи се лица, не променя съдържанието на уговорката
относно застраховката в самия договор за кредит. Тя не гласи, че
кредитополучателят дължи заплащане на застрахователна премия към застрахователя
по застрахователен договор, а напротив, сумата, дължима за застраховка, е
определена като вид такса по договора за кредит, чието плащане е задължително,
размерът й се определя като процент от главницата и същата се дължи заедно с
погасителната вноска, платима именно на ответника съгласно погасителния план.
Посоченото води до извода, че задължението за плащане на такса „Застраховка” е
задължение, поето по договора за кредит и се подчинява на изискванията за
неговата валидност. Плащането по застраховката съгласно договора за кредит е възложено като
абсолютно задължение за кредитополучателя по предоставения кредит, което следва
от характеризирането му като такса, съпровождаща отпускането на кредита. Никъде
в договора, нито в общите условия не е посочено, че това плащане се предвижда,
в случай че кредитополучателят желае да се възползва от допълнителната услуга,
нито такова разяснение е дадено за потребителя, а напротив, от договора личи,
че същата такса е задължително свързана с предоставянето на кредита.
В договора
за кредит е посочено още, че общата стойност на плащанията е в размер на 561,90
лв. Установява се от погасителния план, че тази сума включва само седмично
дължимата сума в размер на 18, 73 лв., която съгласно чл.2, ал.1 от Договора
включва част от главница, възнаградителна лихва и ГПР. Същата седмично дължима
сума, умножена по 30 вноски, дава като резултата именно сумата от 561, 90 лв. В
тази сума обаче не е включена дължимата от ищеца такса „застраховка”, с размер
на седмичната вноска 11, 24 лв. и общ размер 337, 20 лв. Последната сума също
следва да бъде включена в общата дължима сума от потребителя, доколкото съставлява
разход по кредита, известна е на кредитора и подлежи на плащане от потребителя
именно по договора за кредит – съгласно чл.2, ал.1 от същия и погасителния план
към него.
Ето защо,
посочената в договор за кредит обща стойност на плащанията не изпълнява изискванията
за посочване в договора на общата дължима сума от потребителя, изчислена към
сключване на договора. Съгласно пар. 1, 2 и 3 на ДР на ЗПК тя следва да включва общия
размер на кредита (предоставената по договора сума – в случая 500 лв.) и общите
разходи по кредита (освен възнаградителната лихва, всички други такси,
комисионни и възнаграждения, свързани с договора, известни на кредитора и които
следва да се заплатят от потребителя, вкл.застрахователни премии, дължими като
разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит и задължителна при
предоставянето му). Ответникът не е изпълнил изискването да посочи в договора
тази обща дължима сума от потребителя, тъй като се установи, че посочената сума
от 561,90 лв. не включва в пълнота общите разходи по кредита за потребителя, а
именно – не включва уговорената такса „застраховка”. По този начин е нарушено
правото на потребителя да разбере каква обща сума дължи по кредита, а не да се
налага сам да изчислява същата. Липсата на посочване на компонентите на сумата
от 561, 90 лв., каква част от нея съставлява възнаградителна лихва, каква част
са разходи и какво включват те, след като не включват таксата „застраховка”, не
преодолява тази неяснота за потребителя, а я задълбочава.
На
ответника беше указано в тежест да докаже твърдението си, че в договора е
посочена общата дължима сума. Въпреки представянето на договора за кредит обаче,
се установи, че посочената в него сума не изпълнява изискването на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, тъй като не съставлява общата дължима от потребителя сума към
момента на сключване на договора и не включва всички уговорени между страните
разходи. Ищецът доказа това основанието за недействителност на договора,
доколкото съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Тази
недействителност следва да се прогласи в отношенията между страните на соченото
основание, като съдът не дължи произнасяне по останалите евентуално предявени
основания за недействителност, по изложените по-горе съображения.
С исковете
за недействителност ищецът е предявил кумулативно и иск за осъждането на
ответника да му плати сумата в размер на 213,87 лева, представляваща недължимо
платена сума по договора за заем. Установи се от заключението на ССЕ, както и
от представените писмени доказателства – извлечение от рефинансиране и
удостоверение от „Терра Кредит” ООД, които съдът
приема като обективни и кореспондиращи помежду си, че ищецът е платил по
договора за кредит на ответника обща сума в размер на 713, 87 лв., от които 420
лв. е платил по седмичните вноски, а сумата в размер на 293,87 лв. е била
погасена чрез рефинансиране (сключване на нов договор за кредит, като от
отпуснатата по него сума, 293, 87 лв. са използвани за погасяване на
задълженията по процесния договор за кредит). Съгласно представеното
удостоверение от самия ответник, имащо значение на извънсъдебно признание,
процесният кредит е изцяло погасен. При това положение с изплащане на сумата от
713,87 лв. ищецът е погасил главницата в размер на 500 лв., а останалите 213,87
лв. са използвани за погасяване на разходите по кредита (възнаградителна лихва,
застраховка и пр.) Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита (вкл. разходите за
застраховка с арг. от пар.1,
т.1 от ДР на ЗПК). Следователно, надплатената сума над главницата, в размер на 213,87
лв. е платена при начална липса на основание и като недължима подлежи на
връщане от ответника на основание чл.55, ал.1, предл.
1 от ЗЗД.
Неоснователни
са доводите на ответника, че ищецът е следвало да уточни какви задължения е
погасил със сумата от 213, 87 лв. Доколкото ищецът твърди, че тази сума е
недължимо платена по договора за кредит и няма основание за нейното плащане,
той не може да посочи основание, на което я е платил, нито как е било
прихванато изпълнението от кредитора. Ответникът е този, който следва да наведе
твърдения по иска по чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД, какво
е основанието за дължимост на сумата от 213, 87 лв., каква част от нея се дължи
за възнаградителна лихва, каква за застраховка, само за едно от двете
задължения, или за друг разход по кредита. Ответникът не е сторил това нито в
срока за отговор, нито в съдебното заседание, в което е увеличен размерът на
осъдителния иск. Едва с последваща молба навежда
доводи, че дължимата застрахователна премия по договора надвишавала исковата
сума, което правело претенцията неоснователна, без обаче изрично да твърди, че
сумата от 213,87 лв. е платена и прихваната от кредитора именно за
застрахователна премия. При липсата на твърдения от ответника и разграничаване
на различни основания за дължимост на тази сума,изобщо не може и да се говори
за доказване на тези обстоятелства. Лисата на посочване в договора за кредит на
общата дължима сума и нейните компоненти препятства и съда да направи преценка
какви задължения по договора за кредит са били погасени със сумата от 213, 87
лв. От една страна, съгласно погасителния план към договора, общо ищецът е
следвало да плати по 30-те вноски сумата в размер на 899, 10 лв., докато
фактически кредиторът е приел задължението за погасено с изплащането на сумата
от 713, 87 лв. Така или иначе, последната сума е била платена именно на
ответника, а не на трето лице, и именно по договора за кредит. Това се
установява от записванията в счетоводството на самия ответник и от извлечението
за рефинансиране, в които е посочено, че постъпващите суми са по процесния договор
за кредит. При това положение, като платена на ответника и по недействителен
договор, сумата над дължимата главница, в размер на 213, 87 лв., подлежи на
връщане на ищеца, като получени от ответника без основание. След като сумата е
получена от ответника по договора за кредит, без значение е дали той я е
използвал за сключване на застраховка в полза на длъжника като допълнителна
услуга и какви са правоотношенията на кредитора със застрахователя. Както се
посочи сумите за такса „застраховка” са платени от ищеца на ответника по
правоотношението между тях по договора за кредит, което обаче е недействително.
Ето защо,
дори да се приеме, че част от исковата сума е платена като разход за
застраховката, клаузата за такса „Застраховка” като част от договора за кредит
(по посочените по-горе съображения), се обхваща от неговата недействителност. Сумите
за застраховка са престирани на кредитора – ответник,
именно до договора за кредит. От заключението на ССЕ дори се установява, че
самият ответник е отразявал платените суми за застраховка като постъпващи по
договора за кредит и като част от плащане на погасителните вноски по кредита.
(Размерът на отразяваните в счетоводството на ответника седмични плащания – 30
лв., се равнява на сбора от сумите за главница и разходи по кредита, от една
страна, и застраховка, от друга страна, съгласно погасителния план.) Ето защо,
сумата за застраховка е платена в изпълнение на задължение, поето с процесния договор
за кредит и обективирано както в уговорка на самия
договор, така и в погасителния план. Това обстоятелство води до извод, че дори
исковата сума от 213, 87 лв. да е прихваната от кредитора за дължима такса
„застраховка”, което ответникът нито сочи като изрично основание за нейната
дължимост, нито доказва, то тази сума пак би подлежала на връщане от ответника,
като получена без основание по недействителния договор.
По
изложените съображения, осъдителният иск като основателен, подлежи на уважаване
и сумата - на присъждане, ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното плащане.
С оглед
изхода на спора право на разноски има само ищецът. Същият е поискал и сторил
разноски за държавна такса и депозит за ССЕ, както следва 100, 56 лв. за такса
и 100 лв. за експертиза. Същите следва да се присъдят в тежест на ответника, с
изключение на 0,56 лв., които са платени недължимо, доколкото и след
увеличаване размер на осъдителния иск, дължимата по него такса остава в рамките
на 50 лв., вече платени от ищеца. Ищецът е поискал и присъждане на адвокатско
възнаграждение, дължимо при условията на правна помощ, предоставена на
материално затруднено лице. Такава уговорка има и в договора за правна помощ,
поради което ответникът ще бъде осъден да плати на адв. Д.Г.Б., с л.н. ..
адвокатски хонорар на основание чл.38, ал.2 от ЗА, вр.
с чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в размер на 303,57 лв.
Така
мотивиран, съдът:
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Б.А., ЕГН: **********,
с адрес: *** иск с правно основание чл. 22, вр. с
чл.10, ал.1, вр. с чл.11, ал.2, вр.
с чл.5, ал.4 от ЗПК, за признаване за установено по отношение на „ТЕРРА КРЕДИТ”
ООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София, бул. „Арсеналски” № 11, ет.8, ап.12, че
договор за потребителски кредит (заем) № ... е недействителен поради изписването
на текстовата част на договора и на общите условия с шрифт по-малък от 12.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на „ТЕРРА КРЕДИТ” ООД, ЕИК: *********, с адрес: гр. София, бул.
„Арсеналски” № 11, ет.8, ап.12, по предявения от Д.Б.А., ЕГН: **********, с
адрес: ***, иск с правно основание чл. 22, вр. с
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, че договор за потребителски кредит (заем) № .. е
недействителен поради липса на посочване в договора на общата сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора.
ОСЪЖДА „ТЕРРА КРЕДИТ” ООД, ЕИК:
********* да плати на Д.Б.А., ЕГН: **********, по иск с правно основание чл.55,
ал.1, предл. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 213,87 лв., получена
от „ТЕРРА КРЕДИТ” ООД без основание, а именно - по договор за потребителски
кредит (заем) № ..., прогласен за недействителен, ведно със законната лихва от подаване
на исковата молба в съда – 24.10.2017 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „ТЕРРА КРЕДИТ” ООД, ЕИК: ********* да
плати на Д.Б.А., ЕГН: ********** сумата в размер на 200 лв. – разноски в
производството за държавна такса и възнаграждение за експертиза.
ОСЪЖДА „ТЕРРА КРЕДИТ” ООД, ЕИК: ********* да плати
на а. Д.Г.Б., с личен номер …, на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, сумата в размер
на 303,57 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ:/п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП