Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 08.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на двадесети август две
хиляди и двадесета година, в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 48 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени
установителни с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.
А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България,
срещу Т.Р.К. за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи
на ищеца следните суми: 6201,60 лв. – изискуема главница по договор за
потребителски кредит № PLUS-15063587/19.07.2017 г., 2275,44 лв. –
възнаградителна лихва за периода 05.09.2017 г. – 05.08.2019 г., и 1207,23 лв. –
мораторна лихва за периода 05.10.2017 г. – 03.09.2019 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
26.09.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед № 3548/27.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 7962/2019 г. по описа на РС Бургас.
В исковата молба се твърди, че с Договор
за потребителски заем № PLUS-15063587/19.07.2019 г. ищецът предоставил на
ответницата паричен кредит в размер на 6000 лв., както и сумата в размер на
806,40 лв. за закупуване на застраховка. Въз основа на чл. 3 от Договора за
ответницата възникнало задължение да погаси заема чрез заплащане на 24 месечни
вноски – всяка в размер на 378,41 лв., като тези вноски съставлявали изплащане
на главницата, ведно с оскъпяването ѝ съгласно годишния процент на
разходите и годишния лихвен процент. Твърди се, че ответницата преустановила
плащането на вноските си по кредита на 05.09.2017 г., като към тази дата не
била погасена нито една месечна вноска. Поддържа, че на основание чл. 5 от договора
вземането станало изискуемо в пълен размер на 05.09.2017 г. Поради това
кредиторът изпратил покана за доброволно изпълнение, с която обявил вземането
си за предсрочно изискуемо. Твърди, че поканата била изпратена до адреса, който
бил деклариран в договора, а съгласно чл. 10 от същия всички изявления на
кредитора се считали за узнати, ако бъдат изпратени на посочения в договора
адрес. Също така намира, че всички претенции били дължими поради изтичането и
падежирането на последната погасителна вноска по съставения погасителен план на
05.08.2019 г. Твърди се, че ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. №
7962/2019 г. по описа на РС Бургас. Тъй като заповедта за изпълнение била
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, на основание чл. 415,
ал. 1 ГПК ищецът предявил иск за установяване на вземането си.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба от назначения на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен
представител на ответника – адв. Ш., с който оспорва исковите претенции.
Поддържа, че липсвали доказателства, от които да се установи, че ответницата
дължи претендираните суми. Също така намира, че договорът за потребителски
кредит бил нищожен в частта относно уговорените годишен лихвен процент и
годишен процент на разходите.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа страна:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 7962/2019
г. по описа на РС Бургас в полза на ищеца е издадена Заповед № 3548 от
27.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните
суми: 6201,60 лв. – изискуема главница по договор за потребителски кредит №
PLUS-15063587/19.07.2017 г., 2275,44 лв. – възнаградителна лихва за периода
05.09.2017 г. – 05.08.2019 г., и 1207,23 лв. – мораторна лихва за периода
05.10.2017 г. – 03.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.09.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането. Тъй като заповедта е връчена на длъжника
при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК
е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. В
изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок ищецът е депозирал
настоящата искова молба.
От представения договор за потребителски
кредит № PLUS-15063587/19.07.2017 г. се установява, че праводателят на ищеца
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, в качеството му на кредитор, се е задължил
да предостави на ответницата Т.Р.К., в качеството ѝ на кредитополучател,
кредит за потребителски цели в размер на 6000 лв., който последната е следвало да
върне в срок до 05.08.2019 г. на 24 месечни вноски, всяка една в размер на
378,41 лв. или общо 9081,84 лв., включващи плащания по главницата, на застрахователна
премия в размер на 806,40 лв., такса
ангажимент в размер на 210 лв. и на договорна лихва в размер на 31,48 %. В чл.
2 от договора е посочено, че застрахователната премия е разделена на равен брой
вноски и е част от всяка месечна погасителна вноска. Кредитополучателят
следвало да заплати и такса ангажимент, срещу което кредиторът сключвал
договора при фиксиран лихвен % по смисъла на § 1, т. 5 от ЗПК. Таксата се
заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, като кредиторът
удържал сумата от общия размер на кредита. В чл. 5 от договора за кредит е
посочено, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят
дължал обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода
на забавата върху всяка забавена погасителна вноска. Предвидено е, че при просрочване
на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена
вноска, вземането на кредитора ставало предсрочно изискуемо, включително всички
определени надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски
за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение от
кредитора за настъпването на предсрочната изискуемост. Приложен е Сертификат №
PLUS-15063587/19.07.2017 г. за застраховка за рисковете „Смърт“, „Инвалидизация
над 70 %“, „Продължителни болнични над 30 дни“, „Нежелана безработица в
резултат на уволнение над 30 дни“, „Хоспитализация над 3 дни в резултат на
злополука“ при застрахователите „Кардиф Животозастраховане”, клон България и
„Кардиф Общо застраховане”, клон България, съгласно който трето ползващо се
лице е „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД. В чл. 7 от ОУ за застраховка „Защита
на плащанията“ е посочено, че еднократно дължимата застрахователна премия се финансира
от застраховащия и се заплаща на застраховащия от застрахования ведно с
месечната погасителна вноска.
От приетото като компетентно изготвено
заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че кредитът в
размер на 6000 лв. е усвоен, като сумата била преведена на 20.07.2017 г. по
банковата сметка на ответницата в „Първа инвестиционна банка” АД. Според вещото
лице размерът на дължимата главница по договора била в размер на 6201,60 лв.,
от които 6000 лв. – сума по кредита, и 201,60 лв. – застраховка. Експертът е
посочил, че мораторната лихва за периода 05.10.2017 г. – 03.09.2019 г. била в
размер на 1199,87 лв., а възнаградителната лихва за периода 05.09.2017 г. –
05.08.2019 г. – в размер на 2275,44 лв.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
За успешното провеждане на предявените
искове ищецът следва да установи наличието на валидно правоотношение по договор
за потребителски заем, по който е била предоставена и усвоена от ответника
твърдяната парична сума. Също така следва да установи и наличието на валидно
постигната договореност между страните за връщане на заема с лихва, както и
размера на дължимите възнаградителни лихви.
От наличните по делото доказателства може да се направи извод, че страните са обвързани от договор за кредит, съгласно който праводателят на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е поел задължение да предостави на ответника сумата от 6000 лв., която последният се е задължил да върне на 24 месечни вноски до 05.08.2019 г. Процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК. В случая договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, посочен е общият размер на кредита, фиксираният лихвен процент, ГПР и общата сума, дължима от потребителя, инкорпориран е и погасителен план. Тъй като за целия срок на договора е договорен фиксиран лихвен процент, не е налице задължение погасителният план да съдържа информация за последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съобразена е и императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева или валута, определена с постановление на МС на Република България. Неоснователно е възражението на особения представител на ответника за неспазване на изискването договорът да бъде изготвен при минимално допустим шрифт 12. При визуално сравнение същият отговаря на това изискване и доколкото ответникът е оспорил горното едва с писмената си защита, то не са прилагани специални знания чрез назначаване на съдебно-техническа експертиза, които категорично да отговорят какъв е видът и размера на шрифта. С оглед изложеното, съдът приема, че е възникналото заемно правоотношение, което валидно обвързва страните.
Във връзка с претенцията за главница
следва да се уточни, че е отпусната сума в размер на 6000 лв., от която е
приспадната сумата от 210 лв. – такса ангажимент и по сметка на лицето са
преведени 5790 лв. (видно от чл. 2, изр. посл. от договора и формуляра на л.
33), а отделно от това към кредита е включена и застраховка с цена от 806,40
лв., която го оскъпява допълнително. Според договора таксата ангажимент е
дължима чрез удръжка от отпуснатата сума, като в замяна кредиторът фиксира
лихвения процент за срока на договора. В този смисъл тя се явява такса по
усвояване на кредита, но тук следва да се има предвид нормата на чл. 10а ЗПК,
която предвижда, че кредиторът не може да събира такси за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Освен това, с уговарянето на това
допълнително възнаграждение съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. В този смисъл е налице
противоречие с императивна законова норма, поради което клаузата е нищожна и
като такава не поражда правни последици, респективно задължения за заемателя и
ищецът няма основание да търси тази сума. Предвид изложеното, съдът намира, че
подлежи на връщане от заемателя само сумата, която той е получил и реално му е
била предоставена. Също така по делото не са представени доказателства, че е
сключен договор за застраховка „Защита
на плащанията“. Приложеният „сертификат“ няма характер на договор за
застраховка, а такъв договор е задължителен да съществува, доколкото единствено
писмената му форма го прави действителен. Още повече, че този документ е
частен, като в него е посочено, че застрахователят се е съгласил да застрахова,
без обаче да е ясно дали това впоследствие е станало, защото достоверността на
този факт не се следва с издаването на сертификата, а с договор за застраховка
и плащане по него, каквито не се установяват тук. Тази постановка не отговаря
на разпоредбата на чл. 382 КЗ, която изисква задължително при сключването на
застрахователния договор да изрази воля застрахователят или негов посредник. Дори
да се приеме, че така постигнатите уговорки сочат на правоотношение по договор
за потребителски кредит под формата на заем, по силата на който заемодателят е
поел задължението да заплати на застрахователя дължимата от ответника
застрахователна премия, която последният се е задължил да върне разсрочено на
кредитора, то не са налице доказателства, че ищецът е заплатил тази премия на
застрахователя. Отделно от това тази сума е извън обхвата на настоящата
претенция. Видно от погасителния план по договора към заключението на съдебно-счетоводната
експертиза месечната вноска от 378,41 лв. включва и застрахователна премия в
размер на 33,60 лв. Включването на плащането за застраховка в погасителния план
не означава, че застраховката се приравнява на главница по кредита. Тя представлява
самостоятелно вземане, като нито в заповедното производство, нито в исковото
такова ищецът е заявил претенция по отношение на застрахователната премия.
Изрично е посочено, че търсените суми са за главница, договорна лихва и лихва
за забава.
Предвид изложеното съдът намира, че дължима
е само тази сума от главницата, която е била реално преведена по банков път на
лицето, а именно – 5790 лв. Неоснователна е и претенцията за заплащане на
прибавената към главницата застрахователна премия в размер на 201,60 лв. Въпреки
че длъжникът е преустановил плащанията по договора за кредит, съдът намира, че
не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като от представените от страна на
ищеца доказателства по делото не се установява, че същата е обявена преди
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК. Предсрочната изискуемост съгласно разясненията, дадени в
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в
чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Въпреки твърденията в
исковата молба, че за настъпилата предсрочна изискуемост ответникът бил
уведомен с достигането на поканата до адреса му, доказателства за това не са
ангажирани. Налице са обаче всички представки за уважаването на иска за
заплащане на главницата – съществуване на валидно облигационно отношение между
страните по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-15063587/19.07.2017
г., изпълнение на задължението на ищеца по него чрез предоставяне на ответника
на заетата сума и настъпване падежа на последната вноска от договора за кредит
на 05.08.2019 г. Поради това искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен до сумата от 5790 лв., ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.09.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането, като за разликата до пълния предявен
размер от 6201,60 лв. подлежи на отхвърляне.
Неоснователно се явява и възражението на
особения представител на ответника за нищожност на клаузата за уговорена
договорна лихва. Видно от съдържанието на договора същата е в размер на 31,48
%. Накърняване
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните за
сметка на другата. За да се приеме, че уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва е нищожна, е
необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните
престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително
надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не
само възмездяване. В настоящия случай следва да се съобрази, че праводателят на
кредитора е попадал в обхвата на определението за небанковите финансови
институции по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗКИ. Върху небанковите институции
не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов
нормативен акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции.
Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките
е, че те отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина
тяхната дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от
лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи
от тези, предлагани от банките. От друга страна, в случая се касае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради
което се ползва със засилената защита. Предвид горното, в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за
обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва (Решение № 378 от
18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.). Разбира се, посоченият
критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието с
добрите нрави следва да се прецени съобразно всеки конкретен случай, но при
изследването на този въпрос трябва да се вземе предвид съотношението между
уговорения размер на възнаградителна лихва и законната лихва, наред с
останалите условия и характеристики на договора. В случая отчитайки, че
възнаградителната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума,
както и конкретния ѝ размер от 2275,44 лв., срока на ползване от 24
месеца, и незначителното превишаване на трикратния размер на законната лихва, настоящият
съдебен състав счита, че размерът ѝ не противоречи на добрите нрави. Предвид
настъпилата изискуемост на кредита на 05.08.2019 г. и факта, че действително
предоставената главница е в размер на от 5790 лв., съдът, като съобрази
уговорения лихвен %, на основание чл. 162 ГПК намира, че дължимата за периода
05.09.2017 г. – 05.08.2019 г. възнаградителна лихва възлиза на 2200 лв. Поради
това за разликата до пълния предявен размер от 2275,44 лв. претенцията следва
да се отхвърли.
С оглед обстоятелството, че не е настъпила
предсрочна изискуемост на главницата, претендираното обезщетение за забава на
основание чл. 5 от договора за периода 05.10.2017 г. – 03.09.2019 г. следва да
се изчисли върху всяка една падежирала погасителна вноска. Съдът, отчитайки определения
от БНБ основен лихвен процент за процесния период, с нормативно установената
надбавка от 10 пункта, установи, че мораторната лихва за периода 05.10.2017 г.
03.09.2019 г. възлиза на 558,79 лв. От това следва, че до пълния предявен
размер от 1207,23 лв. искът следва да се отхвърли.
Съобразно т. 12
от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното
производство, следва да се присъдят с решението по исковото производство, като
съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство
ищецът е направил разноски в общ размер на 243,69 лв. за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение. В исковото производство е извършил разноски в
общ размер на 845,39 лв., като е бил защитаван от юрисконсулт. Според
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. От своя страна, нормата на чл. 37 ЗПП
препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25,
ал. 1 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лв., а
в исковото – от 100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените
процесуални действия, съдът определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 50 лв. за заповедното и 100 лв. за исковото производство. С оглед
уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да се присъдят сторените в
заповедното производство разноски в размер на 214,92 лв., както тези, направени
в хода на настоящото производство, които възлизат на 833,76 лв.
Така мотивиран,
РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД
по отношение на Т.Р.К., ЕГН: **********, с настоящ адрес: ***, че дължи на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” С. А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” С. А., клон България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, ж. к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сгр. 14, следните суми: 5790
лв. – изискуема главница по договор за потребителски кредит № PLUS-15063587/19.07.2017
г., 2200 лв. – възнаградителна лихва за периода 05.09.2017 г.– 05.08.2019 г., и
558,79 лв. – мораторна лихва за периода 05.10.2017 г. – 03.09.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК – 26.09.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, като за
разликата над сумата от 5790 лв. до пълния предявен размер от 6201,60 лв. за
главница, над сумата от 2200 лв. до пълния предявен размер от 2275,44 лв. за
възнаградителна лихва и над сумата от 558,79 лв. до пълния предявен размер от
1207,23 лв. за мораторна лихва ОТХВЪРЛЯ
исковете, за които суми е издадена Заповед № 3548/27.09.2019 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 7962/2019 г. по описа на РС
Бургас.
ОСЪЖДА
Т.Р.К., ЕГН: **********,
с настоящ адрес: ***, да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А. –
Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „Младост” 4, Бизнес
Парк София, сгр. 14, сумата от 214,92 лв. – разноски в заповедното производство,
и сумата от 833,76 лв. – разноски в исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Районен
съдия: