№ 707
***, 28.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20234430104691 по описа за 2023 година
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, съобрази
следното:
Иск с правна квалификация чл.26, ал.2, изр.1, предложение 1 и 3 от ЗЗД.
Производството е образувано по искова от К. В. Ц., от ***, срещу ***,
***, за прогласяване на недействителност на ***, сключен между страните, а
в условията на евентуалност при неоснователност на главния иск, да бъде
прогласена за нищожна клаузата на чл. 10.1 от посочения договор – за
начисляване на неустойка. Твърди, че е сключил с ответника ***, придружен
с общи условия и СЕФ, като отпуснатият заем е в размер на 1600 лв., с
уговорка за разсрочено плащане - 12 двуседмични вноски, ГПР 49,65 %, ГЛП-
41%, и обща сума за плащане в размер на 3136.44 лв. Твърди, че в чл. 10 ал.1
от Договора страните уговорили кредитът да бъде обезпечен с поръчител или
безусловна банкова гаранция, която следвала да отговаря на многобройни
условия предвидени в чл. 20. При неизпълнение на задължението за
представяне на обезпечение в изискания от кредитора вид в договора е
уговорено, че потребителят дължи неустойка в размер на 1198.08 лв. за целия
срок на договора. Ищцата твърди, че нито в договора, нито в СЕФ се посочва
какво точно включва ГПР. Твърди, че договорът е недействителен на
1
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като клаузата за неустойка
не е включена в ГПР и по този начин ГПР по договора е неправилен и
заблуждаващ. Според ищцата уговорената неустойка представлява скрито
възнаграждение за кредитора и също следва да се разглежда като добавка към
възнаградителната лихва, поради което е следвало да бъде включен в ГПР по
договора. Счита, че нарушението на изискването на чл. 11, ал .1, т. 10 от ЗПК
е налице и поради това, че никъде не е предвидено как се формира ГПР по
договора. Неточността в посочения размер на ГПР я поставял в невъзможност
да прецени колко точно е оскъпяването на кредита, като счита, че това
представлява заблуждаваща търговска практика, тъй като в договора е
посочен по-нисък ГПР от действителния. Сочи и други нарушения по ЗПК в
договора. В условията на евентуалност сочи, че клаузата за начисляване на
неустойка противоречи на добрите нрави, защото размерът на уговорената
неустойка представлявал 38.19 % от заетата сума, има само санкционна
функция. Освен това уговорената клауза прехвърляла риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника, върху самия длъжник, като води до
допълнително увеличение на размера на задълженията. Претендира разноски.
Ответникът счита, че искът е недопустим, т.к. задължението е напълно
погасено и договорът е изпълнен. Не оспорва наличието на сключен договор,
твърди, че неустойка не е начислявана, твърди че е посочен реален размер на
ГПР, счита, че клаузата за неустойка е действителна и не следва да се
включва в ГПР. Моли съда да прекрати производството, като такова по
недопустими искове, евентуално – да отхвърли исковете като неоснователни
и недоказани. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по
делото доказателства, прецени ги поотделно и в тяхната съвкупност, приема
за установено от фактическа и правна страна следното: Не е спорно между
страните, а и от представения договор и приложения към него се установява,
че страните са сключили ***, със следните параметри: кредит от 1 600.00лв
лв., погасяване при 12 месечни вноски, ГПР 49,65 %, фиксиран годишен
лихвен процент - 41,00%, и обща сума за плащане, която обаче не е посочена
в договора, а е препратено към погасителния план, в който едва чрез
изчисляване се установява, че е в размер на 3136.44 лв. Съгласно чл. 20 от
договора заемателят се задължил в тридневен срок от усвояването на кредита
2
да представи обезпечение – поръчителство за пълния размер на кредита.
Съгласно чл. 10 ал. 2 от договора, ако кредитополучателят не предостави
обезпечение, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка, която също
не е посочена като размер, а като начин на изчисляване – 9.98лв. плюс 0.208%
от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е
обезпечен. Такава неустойка е начислена разсрочено в погасителния план към
договора, предварително към всяка погасителна вноска. Ответникът е
представил по делото доказателства, че ищцата е заплатила сумата от
1876.01лв., като същата е заплатена както преди подаване на исковата молба -
240лв., така и в по-голямата си част – след това – 1636.01лв., която включва
главница, договорна лихва, и законна лихва за забава. Не е начислявана
неустойка, но нито ищецът, нито ответникът твърдят по делото, че причината
за това неначисляване е представено обезпечение по кредита от
кредитополучателя, което отговаря на конкретните изисквания на чл. 20 от
договора – поръчител физическо лице, с брутен доход над 1400лв., работещо
по трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния
работодател, без активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни, което не
е страна по договор със същия кредитор. От заключението на допуснатата на
ССчЕ се установява, че ако към посочения в договора годишен процент на
разходите се добави и начислената месечно неустойка, то ГПР е 298.87%.,
като съдът кредитира изцяло това заключение, като обективно, пълно и
изготвено от компетентно вещо лице.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е допустим отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В
условията на евентуалност е предявен и отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД вр. чл. 21 от ЗПК, за
прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 10 от договора за
потребителски кредит за неустойка, поради заобикаляне на закона и
противоречие с добрите нрави.
Страните са обвързани от заемно правоотношение, породено от
сключения *** Не е спорно, че ищцата е усвоила главницата по кредита,
както и че е върнала същата, заедно с договорна и законна лихва. Правният
3
интерес от предявяването на иска и неговата допустимост се установяват по
делото, поради наличието на клауза в договора между страните, който
уговаря заплащането на неустойка, която независимо, че не е начислявана от
кредитора, може да бъде претендирана при липса на представяне на
обезпечение, още повече, че обстоятелството, че не е начислена се установява
едва след плащането на сумите за главница, и лихви и след завеждане на
исковата молба. Поради горното, съдът намира, че искът е допустим и
производството не следва да се прекратява, каквото е първоначалното искане
на ответника. С оглед правата и задълженията по договора, ищцата има
качеството на потребител, тъй като е действала като физическо лице за
задоволяване на собствени нужди, а ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, която има право да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други средства. Така сключеният договор е обвързан с нормите на ЗПК.
Между страните не е спорно, че е начислена неустойка за непредоставяне на
обезпечения – видно от погасителния план, в който неустойката е разсрочена
месечно и едва в него е посочен месечния й размер, без общ такъв. Тези факти
следват и от приетото по делото заключение на ССчЕ. Страните спорят
относно това дали начислената неустойка е следвало да бъде включен в
годишния процент на разходите по договора. Прочитът на клаузите на чл. 10
и чл. 20 от договора, налагат разбирането, че предоставянето на обезпечение
по договора е задължително условие за неговото сключване. Краткият срок за
предоставяне на обезпечение - 3 дни от сключването на договора и при
многобройните изисквания за обезпечение, е практически неизпълнимо
задължение. Правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят
ще разполага със съответна възможност да осигури поръчител, отговарящ на
конкретните изисквания поставени в договора.
За разрешаване на спорния факт, настоящият съдебен състав намира за
приложима разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която изисква в
договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
като съдът приема, че в случая тя не е посочена изрично нито в договора,
нито в погасителния план към него, а може да бъде достигната с изчисления,
които кредитополучателят може и да не е в състояние да направи. В § 1, т. 1
от ЗПК е предвидено, че в общия разход по кредита за потребителя, се
4
включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Видно от клаузата на чл. 12
от договора и погасителния план към него, е че начислената неустойка е
разсрочена предварително с всяка месечна вноска в погасителния план, като
това е довело до високо оскъпяване на кредита. С тази клауза кредиторът
измества отговорността от неизпълнението на задължението му по чл. 16 от
ЗПК да проучи платежоспособността на потребителя, върху потребителя,
възлагайки му допълнителен разход по кредита при липса на обезпечение.
Това обуславя и първоначалното очакване на кредитора, с оглед поставените
условия в ОУ за отпускане на кредита, че потребителят няма да покрие и
изпълни задължението за осигуряване на обезпечение. От друга страна,
кредиторът цели да капитализира допълнително вземане, обозначено като
„неустойка“, което представлява скрит разход за потребителя. Този скрит
разход, освен че е предварително известен на кредитора, с оглед
предпоставките за неговото възникване, е и пряко свързан с отпускането на
кредита. Тълкуването на нормите уредени в общите условия и договора
налагат извода, че предоставянето на обезпечение е задължително условие, а
непредоставянето му винаги поражда парична неустойка за потребителя. Този
скрит разход, макар пряко свързан с отпускането на кредита, не е част от
посочения ГПР, а е следвало да бъде включен в него, съгласно § 1, т. 1 от
ЗПК, защото е известен на кредитора и е пряко свързан с договора за кредит.
Изводът, че дължимата неустойка не е включена в ГПР по договора,
безспорно следва от заключението на допуснатата ССчЕ, от което се
установява, че посоченият ГПР в договора включва само главница и лихва, а
при включването на неустойка, стойността на ГПР е 298.87%. Тоест
заемодателят не е посочил действителния ГПР съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и
реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит
от договора е нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
5
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения
ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора. На
следващо място, посочването в договора за кредит на ГПР по-нисък от
действителния такъв, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.
3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Кредиторът е следвало да
изпълни задължението си по чл. 16 от ЗПК при сключване на тези типови
договори за бърз кредит за да охрани интересите си срещу
неплатежоспособни потребители.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В разглеждания случай настоящият
съдебен състав приема, че сключеният на *** не отговаря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, защото посочения ГПР не отговаря на
действителния такъв, в който следва да бъде включена начислената и
разсрочена с месечните вноски неустойка. Осъществяването на този
фактически състав от нормата на чл. 22 от ЗПК обуславя недействителност на
сключения Договор и основателност на предявеният отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 от ЗПК за
прогласяване на недействителност на процесния договор, поради
противоречие със императивния закон.
Основателността на главния иск не предпоставя разглеждането на
евентуалния иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът
следва да заплати разноски в полза на съда за държавна такса в размер на
125.46 лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 160.00 лв., поради това,
6
че ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Ответникът следва
да заплати и на основание чл. 78, ал. 7 от ГПК в полза на процесуалния
представител на ищеца разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като
от представените документи се установява, че адв. Д. е предоставил
безплатна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Достатъчно е да е представен договор за правна помощ и съдействие, в който
да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на
някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е необходимо
страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ / в този смисъл Определение № 191
от 16.01.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 2447/2023 г., определение №
163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г., ГК, I г. о. на ВКС, определение №
319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г., ГК, IV г. о. на ВКС/. При
определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази
възприетото в задължителните Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от
25.01.2024 г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С
202/04 на голямата камара на CEO) че националната юрисдикция не е
задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните
размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско
сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това
ограничаване "би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са
приложими не само за потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната
страна в съдебното производството, която при неблагоприятен изход на
производството дължи заплащане на размера на адвокатския хонорар, който е
част от сторените по делото разноски. Това нарушава основни принципи в
съдебното производство и прегражда правомощията на съда да прецени
правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер
на сторените разноски/ в този смисъл е и практиката, обективирана в
Определение №1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС
Плевен/. Минималните размери на адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални
7
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС (решение от 23 ноември
2017 г., ЧЕЗ Електро България и Фронтекс Интернешънъл, C-427/16 и C-
428/16, EU:C:2017:890, т. 51). Настоящият съдебен състав на РС Плевен
напълно споделя изложената по-горе задължителна съдебна практика и не
следва да прилага посочената Наредба при определяне на адвокатското
възнаграждение, което се дължи. Това е така, защото дължимото минимално
възнаграждение, определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ / 421.36 лв.,
а с ДДС 505.63 лв./, е несъразмерно на материалния интерес, фактическата и
правна сложност, и качеството на предоставената услуга/ Решение от
23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС/. Следва да се
има предвид, че цената на разгледания главен иск се определя съгласно чл.
69, ал. 1, т. 4 от ГПК, а стойността на договора е 3136.44 лв. На следващо
място, производството по делото е приключило при уважаване на главния
предявен иск, без разглеждане на евентуалния такъв, след провеждане на едно
открито съдебно заседание, на което страните не са присъствали, нито
техните процесуални представители, като са събрани незначителни по обем
писмени доказателства, част от които са анализирани от вещо лице.
Процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата молба, представил
е писмени документи, и е подал становище за с.з. При това положение, съдът
намира, че делото не се характеризира със значителна фактическа и правна
сложност, продължителност или многобройни съдебни заседания,
допълнителни разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално
представителство, поради което посоченият в Наредбата минимум не
отговаря на посочените цели и критерии за прилагането й. Съобразно
материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическата и
правна сложност, и качеството на предоставената правна услуга, съдът
намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено в
минималния размер от 400.00 лв., а с ДДС – 480.00 лв. Това възнаграждение
отговаря на фактическата и правна сложност на делото.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за недействителен ***, сключен между К. В. Ц., ЕГН
**********, и ***, ***, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. с
8
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА ***, ***, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ДА ЗАПЛАТИ по
сметката на РС Плевен сумата от 285.46 лв. – разноски за държавна такса и
възнаграждение на вещо лице.
ОСЪЖДА ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ на ***, ***, сумата от 480 лв. с ДДС,
за предоставена безплатна правна помощ на ищеца К. В. Ц., изразяваща се в
процесуално представителство на ищеца по гр.д. 4691/2023г. на ПлРС, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9