Р
Е Ш Е Н И Е № 366
гр. ПЛОВДИВ 19.12. 2017
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пловдивският апелативен съд,
търговско отделение в открито заседание от 24.11.2017 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
РАДКА
ЧОЛАКОВА
с участието на
секретаря КАТЯ МИТЕВА, като разгледа докладваното от съдията СПАСОВ т. дело № 600 по описа на ПАС за 2017 г., установи следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
Повод за
започването му са две на брой жалби адресирани до Пловдивския апелативен съд
изходящи от „Б.Д.“ ЕАД, ***.
Първата е въззивна и е насочена против постановеното по
т. дело № 542/2014 г. по описа на П. окръжен съд решение.
Със същото
съдът е отхвърлил предявените от „Б.Д.“ЕАД, *** против „Г.П.“ЕООД, *** /И.З./ и
Е.П.Р. ЕГН **********,*** искове за установяване, че последните двама дължат на
първия солидарно към 16.10.2013 г. сумата от 256 323,66 лв. главница по договор
за кредит № ** от **.**.**** г., който е превърнат в предсрочно изискуем от
10.10.2013г. на основание чл.22 Б от Договора, неплатена лихва върху главницата
в размер на 10 745 ,92лв. за периода 25.10.2012 г. - 16.10.2013г., заемни такси
/такси управление/ в размер на 439,08лв. за периода 25.10.2012г. до
16.10.2013г., законна лихва върху главницата считано от 16.10.2013г. до
окончателното изплащане, за които суми банката се е снабдила със заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. ****/**** г. по описа на КРС. Производството
по делото в частта относно исковете за установяване, че „Г.П.“ЕООД, *** /И.З./
и Е.П.Р. ЕГН ********** дължат на „Б.Д.“ЕАД, ЕИК ********* сумите от 5 350,17
лв. ДТ и 3 125 лв. юрисконсултско възнаграждение представляващи разноски в
заповедното производство е било ПРЕКРАТЕНО.
В
жалбата са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност
на решението, поискана е отмяната му и постановяване на друго уважаващо всички
искове.
Втората жалба е
частна такава и е насочена против постановеното от П. окръжен съд на 13.07.2017
г. определение по чл. 248 от ГПК, с което „Б.Д.“ЕАД, *** е осъдена да заплати на
„Г.П.“ ЕООД,ЕИК *** /И.З./ сумата от 3 700 лв. разноски по делото, а на
адвокат С.Н.М. *** * адвокатско възнаграждение в размер на 6 880 лв.
В същата са изложени доводи за недопустимост
респ. неправилност на определението по чл. 248 от ГПК.
Въззиваемите
страни за изразили становище за неоснователност на жалбите.
Съдът, като се
запозна с акта предмет на обжалване и събраните доказателства намери за
установено следното:
На
18.07.2014 г. в П. окръжен съд е постъпила изходяща от „Б.Д.“ ЕАД, ***
искова молба против „Г.П.“ ЕООД, *** и Е.П.Р. ЕГН **********
***.
В обстоятелствената част се говори за сключен на **.**.****
г. договор за банков
кредит № ** между банката и ответното дружество за сумата от 292 000 лв. По него
Е.Р. изразила воля да бъде съдлъжник. Срокът за издължаване на кредита бил 60
месеца с краен срок за това 28.12.2016 г.
Споменава се,
че длъжникът не е обслужвал редовно този кредити и по тази причина с оглед
разпоредбите на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и чл. 22б от договора той бил превърнат в
предсрочно изискуем на 10.10.2013 г.
Настъпването
на предсрочната изискуемост се свързва с изпращането на покани до двамата ответници за изпълнение на
възникналите задължения. Това не било сторено и станало причина за предприемане
на действия по снабдяване със заповед за незабавно изпълнение. Такава била
издадена на 22.10.2013 г. по гр. дело № **** на К. районен съд ведно с
изпълнителен лист за сумата от 256 323,66 лв. представляващи главница по
превърнат в предсрочно изискуем на 10.10.2013г. договор за кредит № ** от **.**.****г.,
неплатена лихва върху главницата в размер на 10 745 ,92лв. за периода
25.10.2012 г. - 16.10.2013г., заемни такси /такси управление/ в размер на
439,08лв. за периода 25.10.2012г. до 16.10.2013г., законна лихва върху главницата
считано от 16.10.2013г. до окончателното изплащане, а и за 5 350,17 лв. ДТ и 3
125 лв. юрисконсултско възнаграждение направени разноски в заповедното
производство.
Изпълнителният
лист станал причина за образуване на изп. дело № ****/**** г. на ЧСИ М. О.. Във
връзка със същото се говори за подадени възражения, които обуславяли интереса
на банката да предяви настоящия установителен иск за съществуване на вземанията
предмет на заповедта за изпълнение. По повод на самите възражения се говори за
неподаването им в срок и за абстрактност на съдържанието с оглед на факта, че имало
твърдения за липса на задължения без посочване на причините даващи основание да
се твърди това.
В отговора на исковата
молба е изразено становище за неоснователност на исковите претенции.
В тази връзка
са изложени твърдения за липса на виновно неизпълнение на задължението за
изплащане на лихва от страна на кредитополучателя и солидарния длъжник поради наличието
на непреодолима сила. Сочи се също, че към сочената датата на предсрочната
изискуемост въобще не е било налице неизпълнение от ответниците т.е. кредита е
бил редовен, а в последствие има постигнат допълнително споразумение за
плащанията по същия. Твърде се също така за липса на валидно формирана воля от
страна на ищеца за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита.
В подкрепа на
твърдението за липса на изпълнение се сочи, че към момента на твърдяната
предсрочна изискуемост от притежаваните от ответниците вносни бележки и
извлечения от сметките, по които са извършвани плащания по кредита се
установявало че са извършени плащания в общ размер от 187 706 лв., която
сума била достатъчна за покритие на всички задължения на база погасителния план
неразделна част от договора. На тази база е направен и извод за редовно обслужване
на кредита от страна на ответниците и липса на основания за обявяване на
неговата предсрочна изискуемост. Във връзка с доводите за редовно изпълнение на
задълженията по кредита се излага становище, че при преценката за това не
следва да се взема предвид извършеното начисляване от страна на банката на
наказателна лихва върху просрочените лихви по чл. 21, б от договора. Твърди се,
че в тази клауза от договора била постигната договореност, че при просрочие на
задължението за плащане на лихва се начислявала неустойка в размер на 13, 501 %
върху размера на редовната главница. В тази връзка е изразено становище, че по
силата на същата се начислявала неустойка върху неизискуеми задължения/цялата главница/,
което противоречало на добрите нрави с оглед целите на неустойката и
значителния размер на внесените на това основание суми по кредита.
Съответно с
оглед тези твърдения е направено проследяване на внесените суми с вносни
бележки и тези удържани от разплащателните сметки на длъжниците, както те са
съпоставени с размера на задълженията по кредита на база погасителния план
неразделна част от същия. Така е посочено, че към края на декември 2012 г. общи
размер на дължимото се равнявал на 128 556, 896 лв., а внесените и
удържани суми били с 14 361, 14 лв. повече.
За следващата
година при същото проследяване е посочено, че вноските са в размер на
44 788 лв., а задълженията до датата 11.10.2013 г. били в размер на
36 973, 12 лв. т.е. също платеното било повече от дължимото.
Говори се
също, че след издаването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист има
постигнато споразумение между страните на 22.10.2013 г. за заплащане на вноски
по кредита в размер на 2 500 лв. месечно в период от 9 месеца. Самото
споразумение било удостоверено в Мемо протокол от 22.10.2013 г.По повод на същия
е направен извод, че дори да се приеме, че по него се съдържа само предложение
от страна на ответниците то липсата на изричен отказ от банката и трайните
търговски отношения давали основание за извод, че е приложима разпоредбата на чл.
292 от ТЗ т.е. то е прието и има действие между страните. В подкрепа на това се
излагат и доводи за приемане от страна на банката на следващите плащания по
предложението.
Съответно в
отговора от страна на ответниците са изложени и съображения, че дори да се
установи наличието на забава по отношение на някои от вноските по кредита съгласно
погасителния план то тя се дължала на непреодолима сила с оглед тежко
заболяване на сина на И. и Е. Р.и изискващо лечението му в чужбина за общо
270 000 евро. Споменава се, че за това обстоятелство банката била уведомена
и било искано предоговаряне на условията по кредита, но без успех.
Липсата на неизпълнение
съответно дава основание на ответниците да твърдят за липса на предпоставки за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
В отговора се
съдържат и доводи за липса на валидно формирана воля от страна на кредитора за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, за липса на ясни твърдения за
момента на нейното настъпване на предсрочната изискуемост и на такива за начина
на вземане на решението в тази насока. Посочено е че кредитът е свръх обезпечен
и реално липсват основания за обявяването му за предсрочно изискуем. Твърд се и
че волята на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не била
достигнала редовно до двамата длъжници.
В тази връзка е казано, че липсвали данни поканите представени с исковата
молба, да са били част от пратките, за които са представени доказателства за
връчване. Направени са твърдения, че в обратните разписки липсва посочване на
трите имена и качеството на лицето,
което ги е подписало и удостоверяване на съдържанието им. Посочено е и че
съгласно ОУ на Б.П. за доказване доставянето на пратките в служебните формуляри
следвало да се отрази три имена, ЕГН и адрес на получателя, а ако той е трето
лице или пратката е до търговец се удостоверява качеството на лицето, като
домашен или упълномощен представител.На последно място е споменато и че
подписите на самите обратни разписки не са на ответниците.
С отговора са
направени и евентуални възражения за прихващане на исковата сума с претендирани
вземания към ищеца.
Първото е в
размер на 200 000 лв. представляващи
сума на извършени от сметка на ответното дружество неразрешени платежни
операции. То не е прието за разглеждане от съда и не следва да се разглежда
подробно и в настоящето решение.
Второто също е
за 200 000 лева представляващи вземане на ответното дружество към банката
за недължимо платени неустойки по чл. 21 от договора. Същото е прието за
разглеждане и респективно ще подлежи на обсъждане при формиране на извод за
основателност на исковата претенция.
С ДИМ от
страна на банката са изложени съображения за неоснователност на направените от
ответниците възражения. Направата им се свързва от ищеца с желанието на ответниците
да шиканират и бавят приключването на спора помежду им. Съответно е посочено,
че паричните потоци по сметките на длъжниците не са свързани само с погасяване
на задълженията по кредита, а и с търговската дейност на ответното дружество
т.е. постъпилите по същите суми не са, а и не са могли да отидат единствено за
погасяване на кредита. Оспорени са и доводите за липса на предсрочна
изискуемост като на тази база е направено позоваване на представените с
исковата молба покани в тази насока.
С отговора на
ДИМ се преповторени направените с отговора възражения, като е взето и допълнително
становище по аргументите на ищеца за тяхната неоснователност в ДИМ.
Съдът след събиране
на поисканите от страните и относими по спора според него доказателства е
постановил и решението предмет на обжалване.
В него на
първо место е посочено, че до извод за наличие на вземане произтичащо от обявен
за предсрочно изискуем договор за банков кредит следва да са налице две
предпоставки - неизпълнение на задължението по кредита и упражнено от банката
кредитор право да обяви кредита за предсрочно изискуем. На тази база е направен
извод, че към посочения в ИМ момент на настъпване на предсрочната изискуемост
/10.10.2013г./ е налице само първия елемент от ФС. Липсва втория-волеизявление
на банката, което при това да е получено от длъжниците преди датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В хода на тези разсъждения
е посочено, че действително в някои от представените с исковата молба покани за
доброволно изпълнение се говори за предсрочна изискуемост от 22.06.2017 г.
Прието е обаче, че те нямат характер на уведомление до длъжниците най- малко по
причина, че самият ищец твърди такава да е настъпила не на 26.06.2012г., а на
10.10.2013г. Посочено е също, че във всички покани се съдържа подкана за плащане на ПРОСРОЧЕНИТЕ
задължения, а не и на тези, които все още не са падежирани т.е. на предсрочно
изискуемите. В подкрепа на тези изводи е споменато, че и самата банка е
осчетоводила кредита като предсрочно изискуем не към средата на 2012 г., а едва след издаване
на заповедта за незабавно изпълнение. Казаното е станало причина за извод, че
исковете са неоснователни. Посочено е и че исковата молба не следва да се приема
като уведомление за предсрочна изискуемост, защото тази възможност е отречена с
ТР № 4 от 2013г. на ОСГТК н ВКС.
Недоволна от
решението банката е подала жалбата станала причина за започване на настоящето производство.
В
същата съображенията за порочност на решението са свързани с доводи за
неправилност на изводите за липса на настъпила предсрочна изискуемост на
кредита. Твърди се, че дори това да е било така към момента на подаване на
заявлението съдът е следвало да приеме като такова самата искова молба, която е
връчена редовно на ответниците. На трето место са изложени доводи за това, че в
хода на самото съдебно производство е настъпил уговореният между страните в
договора краен падеж за издължаване на кредита и исковата сума е станала
дължима на това основание, което с оглед чл. 235, ал. 3 от ГПК е следвало да се
вземе предвид при постановяване на решението.
В
жалбата е изразено недоволство и с оглед факта, че в диспозитива на съдебния
акт не били посочени причините за отхвърляне на исковете, което пък било пречка
в последствие да се предяви осъдителна искова претенция за дължимата по кредита
сума.
С
оглед на тази жалба съставът на ПАС
намира за нужно да спомене, че пред ПОС са
били предявени положителни пасивно субективно съединени установителни искове с правно основание чл.
415 от ГПК вр. с чл. 422 от ГПК .
Видно от приетите по делото писмени
доказателства е безспорно, че по ч. гр. дело № 1419 от 2013 г. по описа на К.
РС ищецът е инициирал производство за издаване на заповед за незабавно
изпълнение на процесните вземания и на изпълнителен лист. Такива са издадени,
но длъжниците видно от приложените по това дело документи са възразили в срока
по 414 от ГПК. Това съобразено с чл. 415 от ГПК и чл. 422 от ГПК е породило
интерес за ищеца (кредитор) да предяви настоящите искове за установяване
съществуване на вземанията си. Те от своя страна са предявени в предвидения
едномесечен срок от узнаване за подадените възражения. С тях предмет на
установяване следва да са самите вземания, а не въпроса за дължимостта на
разноските в заповедното производство. В този смисъл е и ТР № 4/2014 г. на
ОСГТК на ВКС. С него е прието, че при подаване на иск изпълнителната сила на
заповедта за изпълнение в частта за разноските отпада и същите се присъждат с
постановяването на осъдителен диспозитив в решението по иска с основание чл.
415 ГПК вр. с чл. 422 от ГПК.
По процесния казус исковата претенция
обхваща и присъдените разноски, като съдът правилно е прекратил производството
по отношение на същата.
Изложеното прави решението валидно и
допустимо и налага даване отговор на въпроса за правилността му, която
съобразно чл. 271 от ГПК ще се провери, като ПАС разреши спора за съществуване на вземанията по
същество.
Предмет на установяване е съществуване
на изискуеми вземания в патримониума на банката кредитор произтичащи от договор
за банков кредит.
В тази връзка
е нужно да се спомене, че по делото е представен, а и не се спори, че е сключен
договор за банков кредит № ** от **.**.****г. Той е за сумата от 292 000 лв.
Кредитополучател е ответникът „Г.П.” ЕООД, а И. Д. Р. и Е.П.Р. са изразили
съгласие да бъдат съдлъжници по същия. Видно от данните по делото кредитът е
усвоен още на 29.12.2009 г., а страните са се уговорили погасяването на същия
да стане до 28.12.2016 г. съгласно погасителен план неразделна част договора,
като освен това в чл. 5 от същия изрично е определен размера на месечните
вноски за горния период относно усвоената главница.
В чл. 9.1 е
уговорено, че за предоставения кредит кредитополучателя заплаща възнаградителна
лихва в размер на 10, 501 % формирана като сбор от едномесечния СОФИБОР плюс
надбавка от 7, 30 %. Посочен е и размера на СОФИБОРА към сключване на договора /3,
201 %/ и фактът, че промяната му се отразява на размера на възнаградителната
лихва. В т. 9.2 е уговорено , че олихвяването на кредита и изплащането на
лихвата се извършва до 25 число на всеки месец. Моментът на погасяването на главницата
в самия договор за кредит не е посочен, а в чл. 10 се говори за размери и
срокове определени в погасителни план. В представения такъв липсват посочени
срокове за плащането й, което съотнесено с факта, че върху нея се начислява
лихва и определения срок за олихвяване и плащане на същата води до извод, че на
25 число следва да се плащат и вноските за
главницата.
В раздел VІ от договора за кредит са
предвидени и отговорностите и санкциите за страните при неизпълнение.
В чл. 21 е
постигнато съгласие, че кредиторът задължително прилага следните санкции:
А. При
неплащане на част или цяла погасителна вноска по главницата на кредита в уговорените
срокове се събира наказателна лихва върху размера на просрочената главница,
включващ договорната по чл. 9.1 и наказателна надбавка от 10 процента.
Б. При
неплащане на част или цялата дължима
лихва по кредита в уговорените срокове се събира наказателна лихва върху
размера на редовната главница, включваща договорната по чл. 9.1 и наказателна
надбавка от 3 %.
В. При
изискуемост на кредита на крайния падеж или предсрочна такава се събира
наказателна лихва върху размера на цялата главница включваща дговорната лихва
по т. 9.1 и наказателна надбавка от 10 %.
В чл. 22 от
договора е постигнат уговорка за случаите, при които кредиторът има право да
превърне кредита в предсрочно изискуем. В тази връзка е посочено, че това е
възможно при:
- нецелово използване на средствата
по кредита,
- всяко неплащане в срок на
уговорените погашения по лихви и/или главница,
- намаляване на обезпеченията,
което прави остатъка от кредита необезпечен,
- неизпълнение на задълженията за
подновяване на застраховките на обезпеченията,
- неизпълнение на задълженията от
страна на кредитополучателя по т.15, букви б, в, д, и е.
- предоставяне на невярна
информация преди разрешаването и при обслужването на кредита,
- започнало срещу кредитополучателя
изпълнително производство по реда на ДОПК или ГПК,
- В други случаи на неизпълнение на
задълженията по договора или в предвидени със закон случаи,
В чл. 23 е
казано, че кредиторът задължително превръща кредита в предсрочно изискуем,
когато кредитополучателя е в производство по несъстоятелност или е в
ликвидация.
От описаното
по- горе съдържание на исковата молба станала причина за започване на съдебното
производство между страните е ясно, че основания предмет на спор е това дали
към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение
ищецът е имал изискуемо вземане в посочения в него размер с оглед настъпила
предсрочна изискуемост на договора за кредит на 10.10.2013 г.
В тази връзка
е нужно да се спомене, че предсрочната изискуемост предполага изменение в
постигнатото в случая на **.**.**** г. съвпадение на две насрещни волеизявления
за получаване на кредит и погасяване на същия на вноски за определен период.
Това сочи, че правото да се измени договора, като се направи същия предсрочно
изискуем е потестативно по характер и съществува в патримониума на кредитора по
съответния договор. То се упражнява чрез направа на едностранно волеизявление
на носителя му до другата страна. Фактът, че в случая същото е свързано с изменение
на един договор и породеното от него правоотношение предполага, че настъпване
на тази промяна изисква и получаване на волеизявлението от насрещната страна
т.е. тя не може да стана факт автоматично при настъпване на опредени събития
т.е. освен тях правоимащата страна следва да извърши действия по упражняване на
потестативното право т.е. направа на самото волеизявление в тази насока.
От казаното,
съдържанието на договора и това на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ следва, че изводът за предсрочна изискуемост
на процесния кредит е възможен при наличие на доказателства за неизпълнение на
задължения по договора за кредит и на такива за отправено изявление на кредитора
за упражняване на потестативното си право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. То следва да е достигнало до насрещната страна. Именно момента на
достигане на изявлението до нея се свързва и с настъпване на самотно изменение
на договора. В този смисъл е и направеното тълкуване в ТР № 4/2014 г. на ОСГТК
на ВКС.
Изложеното
предполага, че преценката за наличието на неизпълнение следва да се извършва
именно към този момент т.е. ако за времето от упражняване на правото до
получаване на изявлението неизпълнението е отпаднало следва да се направи логичен
извод, че не са налице предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост.
Необходимостта
от извършване на преценка за наличието или липса на изпълнение по договора за
кредит в случая налага преди това да се даде отговор на въпроса за
основателност на направеното възражение за нищожност поради противоречието с
добрите нрави на чл. 21, буква Б от договора предвиждаща, че при неплащане на
част или цялата дължима лихва по кредита
в уговорените срокове се събира наказателна лихва върху размера на редовната
главница, включваща договорната по чл. 9.1 и наказателна надбавка от 3 %.
В
случая от страните не се използва израза неустойка, а се говори за лихва. От
начина на определянето на дължимите лихви в целия договор за ПАС е видно, че
едни имат възнаградителен характер, а други са дължими при неизпълнение на парични
задължения и тъй като не са в размера посочен по чл. 86 от ЗЗД следва да се
приеме, че с тях се определя размера на дължимото обезщетение при неизпълнение
т.е. имат характер на НЕУСТОЙКА по
смисъла на чл. 92 от ЗЗД.
Преценката за това е или не е налице
нищожност поради проиворечие на тези уговорки с добрите нрави изисква да се
даде определение на понятието „добри нрави“ и респективно да се извърши анализ
на клаузата, за които се твърди да е налице споменатото противоречие.
В тази връзка е
нужно да се спомене, че определение за това що е „добри нрави” не е дадено от
законодателя. Това сочи, че значението на това понятие следва да се извлече по
тълкувателен път.
Под „нрави”
според българския тълковен речник следва да се разбира обичаи, традиции,
обществени навици т.е. изградените порядки в нашето общество, които определят
нормалните отношения между неговите членове. Част от тези порядки(обществени
отношения) са регулирани от държавата с правни норми. Друга част от същите не
са нормативно урегулирани, но са се превърнали в принципи от значение за
правото и респ. за нормотворчеството. Трети не са определени от държавата като
задължително правило за поведение, но така са се наложили в обществените
отношения между хората, че са се превърнали в такива независимо от липсата на
държавна принуда при неизпълнението им. Именно вторите и третите при условие,
че не са залегнали в конкретна правна норма следва да се причислят към
т.н. „добри нрави”, които трябва да се
съблюдават при договарянето между страните.
В случая е нужно
да се даде отговор на въпроса до колко размера на договорена неустойка
противоречи на тези добри нрави т.е. може ли да се говори, че в обществото се е
определила от само себе си някакъв максимално допустим праг, до който страните
могат да уговорят предварително размера на дължимото обезщетение за неизпълнение
на договорно задължение.
Първото, което
следва да се има предвид при отговора на
този въпрос е предназначението на неустойката. С уговарянето й според чл. 92 от ЗЗД се цели да се упражни натиск върху длъжника да изпълнява в срок задълженията
си под страх от плащане на нещо повече от реално дължимото. Тя има и
обезщетителна функция т..е. предназначена е да покрие вредите, които изправната
страна търпи от неизпълнения на задължението от страна на длъжника. Уговорената
от страните неустойка може да е в по- голям размер от реално претърпените
вреди, като в тези случаи се говори и за НАКАЗАТЕЛНА функция на неустойката. Тя
разбира се не следва да се абсолютизира т.е.
има възможност за намаляване на самата неустойка поради прекомерност
според нормата на чл.92, ал.2 от ЗЗД. Тя от своя страна не намира приложение
съгласно чл. 309 от ТЗ по отношение на неустойки уговорени по сключени между
търговци търговски сделки.
В
случая договорът е такъв за банков кредит за извършване на стопанска дейност и безспорно има характер на търговска сделка, по която и двете страни са
действали в качеството си на ТЪРГОВЦИ.
Е.Р. от своя
страна съгласявайки се да бъде съдлъжник по договора за кредит реално е
изразила съгласие за да встъпи в дълга на длъжника кредитополучател. Договорът за встъпване в дълг е едностранен, безвъзмезден и абстрактен договор, с който едно или няколко
лица се съгласява да поеме едно ВЕЧЕ
съществуващо задължение, като солидарен длъжник. Интересното при него е,
че към момента на встъпването съдържанието на старото и новото задължение са
едни и същи и при липса на изменение в тях в последствие встъпилият в дълг вече
солидарен длъжник реално може да прави на кредитора същите възражения, като на
първоначалния длъжник с изключение на личните такива. От друга страна
встъпването в дълг не променя страните по договора за КРЕДИТ при условие, че
няма характер на СУБЕКТИВНА НОВАЦИЯ и не е основание да се приеме, че
ВСТЪПВАЩИТЕ придобиват качество на КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛИ (относно характера на
договора по чл. 101 от ЗЗД виж и решение № 420/2009 г. ВКС, ІV г.о. постановено по реда на чл. 290 от ГПК).
Това от своя страна сочи, че между банката ищец и Р. следствие встъпването в дълг са възникнали правоотношения
по
отношение, на които нормата на чл. 309 от ТЗ също намира приложение т.е.
единствената възможност и при нея относно уговорките за неустойка е да твърди
противоречие на същите с добрите нрави.
Размерът
на дължимата за кредита възнаградителна лихва е определен в чл. 9.1. от договора.
За наказателни лихви /неустойки/ става
реч в чл. 21 буква А и буква Б и буква В
от договора. В буква А се предвижда начисляване на наказателна лихва/неустойка/
върху просрочената главница и същата се равнява на сбора от дължимата по
принцип до момента на плащане на главницата възнаградителна лихва и НАКАЗЕТЛНА
надбавка от 10 пункта. По тази причина
за ПАС дължимото обезщетение за забава видно и от използвания израз НАКАЗАТЕЛНА
надбавка е 10 %/пункта/ годишно т.е. прибавянето им към лихвата по т.9.1. е
само за яснота. Това само по себе си за ПАС е и логично при условие, че с факта
на забавата просрочената главница все още се ползва и за това ползване следва
да се плати и съответното възнаграждение. По тази причина за съда в
случая безспорно става реч за уговорка имаща обезпечителен, обезщетителен и
санкционен характер, с която се търси бързо изпълнение на задълженията, а не
обогатяване на едната страна за сметка на другата.
В буква Б на чл.
22 е предвидено начисляване на наказателна лихва т.е. неустойка при
неизпълнение на задължението за плащане на месечната вноска по лихвата, като е
казано, че същата се равнява на сбора от дължимата по принцип до момента на
плащане на главницата възнаградителна лихва и НАКАЗЕТЛНА надбавка от 3 пункта.
Основата, върху която се начислява е редовната главница. В тази връзка на първо
место следва да се посочи, че върху нея по принцип до момента на погасяването й
/пълно или частично/ се дължи възнаградителна лихва. Това съпоставено с
изричното използване на израза НАКАЗАТЕЛНА НАДБАВКА сочи, че реалният размер на
договореното обезщетението за забавено плащане на месечната лихва е 3 % годишно,
а споменаването на лихвата по чл. 9.1. е за яснота с оглед на факта, че същата
по принцип се начислява върху тази основа. В подкрепа на този извод са и констатациите
в допълнителното заключение на вещото лице относно това, че размерът на
начисляваната неустойка върху забавените плащания на лихва е определян при
съотнасяне на 3 % към редовната главница за съответния период. Това от своя
страна изключва извода за двойно олихвяване на едно задължение и създаване на
условия за неоснователно обогатяване на кредитора по тази причина. В случая е без
значение и че за определяне размерът на неустойката се използва основа по-
голяма и различна от просрочената. Това от една страна е така поради липсата на
нормативна забрана, а от друга по този
начин се създава стимул за изпълнение т.е. уговорки от този тип постигат
напълно обезпечителната и наказателната функции на НЕУСТОЙКАТА.
Ето защо в
случая не може да се говори за нищожност поради противоречие на добрите нрави.
Казаното налага
де се пристъпи и към извършване на преценка е или не е налице предсрочна
изискуемост. В тази връзка на първо место следва да се посочи, че такава към сочената в
исковата молба дата 10.10.2013 г. безспорно не е била налице по причина, че към
този момент липсва получено и от двата длъжници, волеизявление на банката
кредитор за упражняване на потестативното й право да направи процесния договор
предсрочно изискуем. Липсата на изявление с оглед споменатото по- горе е
достатъчно за формиране на извод за липса на предсрочна изискуемост към
10.10.2013 г. независимо от факта, че към твърдяната дата видно от заключенията
на вещото лице е било налице неизпъленние на задълженията за плащане на
главница и лихви.
За пълнота на
преценката за предсрочна изискуемост следва да се посочи, че ищецът твърди да е
упражнил това свое право и в едни много по ранен момент, като в тази връзка представя
покани за установяване на споменатото волеизявление и доказателства удостоверяващи
връчване на същите на двамата длъжници.
Така първата
покана е от 17.05.2012 г./стр. 46 от делото/. В нея обаче въобще не се говори
за предсрочна изискуемост и изменение на договора за кредит. Посочен е просто
общия размер на главницата с уточнение, че в него е включена просрочената такава,
дължимата лихва и такси закъснение. Съответно е отправена покана за плащан на
ПРОСРОЧЕНИТЕ задължения. Това сочи, че в случая извод за упражнено потестативно
право за изменение в договора за кредит с връчване на тази покана въобще не
може да се направи, което пък изключва нуждата от обсъждане на въпроса за
редовно връчване на същата.
Втората покана е
от 05.07.2012 г./стр. 43 от делото/. В нея за разликата от първата вече се
използва израза предсрочна изискуемост, като се споменава за взето решение в
тази насока от 26.06.2012 г. В останала си част обаче съдържанието на поканата-известие
е идентично с предходното т.е. говори се за общ размер на дължима главница,
като е направена индивидуализация на просрочената такава. Съответно се сочат
дължими лихви и такси закъснение. Отправеното искане към двамата длъжници
отново е свързано с плащане на ПРОСРОЧЕНИТЕ
задължения и текущата начислена лихва. Липсата на изявление за
възникване на задължение за плащане на целия дълг /просрочен и редовен/ от
момента на получаване на поканата сочи, че ПАС не може да направи извод за наличие
на ясно изразена воля за изменение в договора за кредит и възникване по тази
причина на задължение за плащане на цялата усвоена и непогасена до момента сума.
Подобно е
положението и с другите изпратени покани от 29.09.2012 г./стр. 49 от делото/,
12.12.2012 г./стр. 51 от делото/ и 28.02.2013 г. /стр. 54 от делото/.
В подкрепа на
изводите за липса на воля за изменение на договора със споменатите покани
следва да се посочи и факта, че според заключението на в.л. банката кредитор не
е отразила счетоводно настъпване на предсрочната изискуемост и възникване на
задължението за плащане на цялата главница /редовна и просрочена/ към моментите
на изпращането или получаване на съответните покани.
От друга страна
по отношение на самото получаване следва да се посочи, че има проблеми и с удостоверяване редовността на
връчването им. По повод на същите от страна на двамата ответници са направени твърдения,
че същото е извършено от Б.П. в нарушение на опредените за това изисквания в общите
условия на дружеството, както и такива, че подписите на разписките не са на
двамата ответницата и представляващия дружеството ответник.
Във връзка с
това от страна на съда е открито производство по оспорване на истинността на
обратните разписки, като е указано, че ответниците носят тежестта да
докажат факта, че подписите не са техни.
Доказателства в тази насока не са ангажирани. Това на пръв поглед би следвало
да доведе до извод за редовност на тези връчвания. Той обаче би бил възможен
при условие, че има безспорни доказателства, че самите те са извършени лично на
представляващия ответното дружество респективно лично на ответницата Р.. Данни
в тази насока по делото обаче липсват. Това на първо место е така по причина,
че на самите разписки не са изписани трите имена на лицата получатели на съобщенията.
Това с оглед съдържанието на споменатите общи условия не е и задължително. Те
по принцип следва да бъдат изписани съгласно чл. 43 от тези условия в
служебните формуляри на пощата. В случая същите са представени от страна на
банката ищец, но от съдържанието им е видно, че никъде в тях не е удостоверено
връчване на ответницата Е.Р.. В интерес
на истината има удостоверени връчвания на фирмата „Г.П.“, но по отношение на
тях липсва изписване досежно лицата, на които е извършено то. Това от своя
страна е пречка да се направи извод, че са спазени изискванията на чл. 44 от
общите условия за връчване на юридически лица.
Тук за пълнота е
нужно да се спомене, че към момента на изпращане на първата покана,в която се
говори за формирана воля на кредитора за предсрочна изискуемост/05.07.2012 г./
не може да се говори за неизпълнение на задълженията по договора за кредит, което да предлога възникване
на съответното преобразуващо право в патримониума на изправната страна. Видно
от констатациите в основното заключение на вещото лице към последната падежна
дата 25.06.2012 г. общо дължимите вноски по погасителен план са били в размер
на 103 176, 72 лв., а внесените такива към 05.07.2012 г. за главница,
възнаградителна лихва и наказателни лихви са били в размер на 103145, 48 лв.
т.е. само с 31, 24 лв. по- малко т.е. една напълно незначителна част.
Това и фактът,
че неизпълнението към онзи момент се сочи и в следващите покани, с които се
твърди да е упражнено право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем изключва
възможността да се направи извод, че има неплащане по смисъла на чл. 22 от
договора и чл. 60, ал.2 от ЗКИ, което да предполага възникване на съответното
преобразуващо право.
Казаното от своя
страна води до извод, че към 16.10.2013 г./датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение/ не е имало изискуемо вземане по
процесния договор за кредит за главница от 256 323,66 лв. т.е. вземането в този
размер е било недължимо.
В случая за ПАС
е без значение, че двамата ответници може да са уведомени за предсрочната
изискуемост на кредита с получаването на исковата молба по простата причина, че по отношение на този
факт не намира приложение разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК .Това следва от
по особения характера на исковото производство по чл. 422 от ГПК. То започва с
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и ИЛ. С
оглед разпоредбата на чл. 418, ал.2 от ГПК това от своя страна е възможно ако е
налице подлежащо на изпълнение вземане т.е изискуемо такова. По тази причина
настоящия състав счита, че преценката за съществуване на ТВЪРДЯНОТО вземане
следва да се извършва единствено към този момент и да не се вземат предвид настъпилите
правопораждащи факти след това. За ПАС приложимостта на чл. 235, ал.3 от ГПК е
възможна по отношение на настъпилите правопогасяващи факти в хода на производството,
което следва и от едно комплексно тълкуване на приетото в ТР № 4/2014 г. на
ОСГТК на ВКС.
Казаното от своя
страна изключва и възможността да се вземе предвид при формиране на извод за съществуване
на съответното притезание в патримониума на ищеца и факта на настъпване на неговата
редовна изискуемост преди постановяване на решението. За ПАС тези две
обстоятелства са нови основания обуславящи възникване на вземането и следва да
се преценяват в един нов процес т.е. те трябва да са основание за предявяване
на нова искова претенция било то установителна или осъдителна.
С оглед на тези
разсъждения следва извод, че претендираното вземане за главница поради предсрочна
изискуемост на същата не съществува в патримониума на ищеца и исковата
претенция следва да се отхвърли като неоснователна. В този смисъл е и първоинстанционното
решение, което налага неговото потвърждаване. В случая е без значение дали в диспозитива
му е посочена причината за отхвърлянето на иска при условие, че тя се извлича
от мотивите на съдебния акт. От друга страна той има предвиденото в чл. 236 от ГПК съдържание вкл. и изричното посочване, че несъществува вземане за главница
обявена за предсрочно изискуема на 10.10.2013 г.
По отношение на претенцията за лихва следва да
се посочи, че същата не наказателна такава по чл. 22, буква В от договора, не е
и законна лихва по чл. 86 от ЗЗД начислявана върху пълния размер на считаното
за предсрочно изискуемо задължение т.е. не е функция на липсващата предсрочната
изискуемост. Реално тя видно и от заключението на вещото лице е възнаградителната
лихва дължима за период преди твърдяната предсрочна изискуемост, която не е
била платена. Изложеното сочи, че вземане за този размер към момента на
подаване на заявлението за незабавно изпълнение е съществувало и е било
изискуемо. Това и липсата на данни за погасяване на това вземане извън
започналото производство по принудителното му събиране прави тази част от
исковата претенция основателна.
Подобно е
положението и във връзка с претенцията за дължимите по договора такси за
управление на кредита.
Тук за яснота е
нужно да се спомене, че основателността на тези две искови претенции следва и
от факта, че в патримониума на ответното дружество не съществува предявеното
под формата на възражение вземане за сумата от 200 000 лв. недължимо
платени неустойки по чл. 21 от договора. Това на първо место е така по причина,
че не може да се говори за нищожност на тези клаузи от сделката. От друга
страна видно от допълнителното заключение на вещото лице всички начислени
наказателни лихви/неустойки/ са съобразени с уговорките в чл. 21 от договора и дните
на забава на съответните видове плащания.
Не в посочения
по- горе смисъл е решението на ПОС относно претенциите за лихвата и таксите
управление, което налага отмяната му тази част и постановяване друго уважаващо
исковите претенции за тази група вземания.
Този изход на
спора от своя страна предполага, че на страните следва да се присъдят и
разноски по съразмерност за настоящето производство.
Така на Банка
ДСК с оглед внесената ДТ и юрисконсултското възнаграждение от 450 лв. се дължат
по съразмерност 243, 82 лв.
Съответно на „Г.П.“ЕООД
се дължи по съразмерност платеното за адвокат. То видно от съдържането на
представения договор за правна помощ е равно на 3000 лв. или от тази сума се
дължат 2874, 56 лв.
От страна на Е.Р.
разноски за адвокат не са правени тъй като за нея представителството е
осъществявано при условията на чл. 38, ал.1 от ЗА. По тази причина на основание
чл. 38, ал. 2 от ЗА разноските следва да се заплатят на адвоката от страна на
Банката. Така същата следва да заплати
сумата от 6656, 47 лв.
По отношение
присъдените с определението по чл. 248 от ГПК разноски за първата инстанция на
първо место следва да се посочи, че са били налице предпоставките за постановяване
на този съдебен акт- има искане за присъждане на разноски, представени са
списъци за разноските и липсва произнасяне. От друга страна в хода на делото
има представен договор за правна помощ с Е.Р., от който е видно, че по него е договорено
безвъзмездно престиране на адвокатската услуга с оглед наличието на хипотезите
на чл. 38, ал.1 от ЗА. Това от своя страна предполага, че възнаграждението на адвоката
следва да се поеме от насрещната страна с оглед казаното в чл. 38, ал. 2 от ЗА.
На база изложеното следва извод, че в случая правилността на обжалваното определение
следва да се прецени с оглед направените от настоящия състав изводи за
основателност на исковите претенции т.е. разноските следва да се определят по
съразмерност.
От данните по
делото е видно, че направените такива от „Г.П.“ЕООД пред ПОС са в размер на
3700 лв., от които по съразмерност се дължат 3545, 30 лв. т.е. определението
следва да се отмени за сумата от 154, 70, а за другата да се потвърди.
На адв. М. по съразмерност
за защитата пред първа инстанция се дължат 6656, 47 лв. т.е. определението за
сумата от 143, 53 лв. следва да се
отмени.
От друга страна
двамата въззиваеми следва да бъдат осъдени да платят на банката по съразмерност
направените от нея разноски за първата инстанция в размер на 243, 82 лв. и
съответно също по съразмерност тези за заповедното производство в размер на 356,
36 лв.
Водим от това съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 542/2014 г. по описа на П.
окръжен съд решение относно отхвърленото на предявения от „Б.Д.“ЕАД, *** против
„Г.П.“ ЕООД, *** /И.З./ и Е.П.Р. ЕГН **********,*** иск за установяване, че
последните двама дължат на първия солидарно към 16.10.2013 г. сумата от 256
323,66 лв. главница по договор за кредит № ** от **.**.****г. ,който на
основание чл.22 Б от Договора е превърнат в предсрочно изискуем от 10.10.2013г.
ведно със законна лихва върху главницата считано от 16.10.2013г. до
окончателното изплащане,за която сума банката се е снабдила със заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № ****/**** г. по описа на КРС, както
и относно прекратяването на производството по т.дело № 542/2014 г. по описа на
ПОС по отношение на предявения иск за установяване, че „Г.П.“ЕООД, *** /И.З./ и
Е.П.Р. ЕГН ********** дължат на „Б.Д.“ЕАД, ЕИК ********* сумата от 5 350,17 лв.
ДТ и 3 125 лв. юрисконсултско възнаграждение представляващи разноски в
заповедното.
ОТМЕНЯ
постановеното по т. дело № 542/2014 г. по описа на П. окръжен съд решение в
частта, с която е отхвърлен предявения от „Б.Д.“ЕАД, *** против „Г.П.“ЕООД, ***
/И.З./ и Е.П.Р. ЕГН **********,*** иск за установяване, че последните двама
дължат на първия солидарно към 16.10.2013 г. по договор за кредит № ** от **.**.****г.
неплатена ВЪЗНАГРАДИТЕЛНА лихва върху
главницата в размер на 10 745 ,92лв. за периода 25.10.2012 г. - 16.10.2013г. и
заемни такси /такси управление/ в размер на 439,08лв. за периода 25.10.2012г.
до 16.10.2013г., като за тези суми банката се е снабдила със заповед за изпълнение
по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № ****/**** г. по описа на КРС и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по отношение на Б.Д.“ЕАД, ***, „Г.П.“ЕООД, *** /И.З./ и Е.П.Р. ЕГН **********,***,
че последните двама дължат на първия солидарно към 16.10.2013 г. по договор за
кредит № ** от **.**.****г. неплатена
ВЪЗНАГРАДИТЕЛНА лихва върху главницата в размер на 10 745 ,92лв. за периода
25.10.2012 г. - 16.10.2013г. и заемни такси /такси управление/ в размер на
439,08лв. за периода 25.10.2012г. до 16.10.2013г., като за тези суми банката се
е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.дело № ****/****
г. по описа на КРС.
ПОТВЪРЖДАВА
постановеното от П. окръжен съд на 13.07.2017 г. по т. дело № 542/2014 г.
определение по чл. 248 от ГПК, с което „Б.Д.“ЕАД, *** е осъдена да
заплати на „Г.П.“ ЕООД,ЕИК *** /И.З./
сумата от 3545, 30
лв. лв. разноски по делото, а
на адвокат С.Н.М. *** *, адвокатско възнаграждение в размер на 6656, 47 лв., като определението
над тези суми т.е. за присъдените на „Г.П.“ ЕООД,ЕИК ********* 154,
70 лв. и на адв. М. 143, 53 лв. се ОТМЕНЯ.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ поради несъществуване на вземането, направеното от
страна на „Г.П.“ ЕООД, *** /И.З./ възражение
за прихващане на сумата от 200 000 лв. недължимо платени неустойки по чл. 21 от договор за
кредит № ** от **.**.****г. със вземанията на „Б.Д.“ ЕАД, *** приети за съществуващи.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, *** да заплати на „Г.П.“ ЕООД,ЕИК *** /И.З./ сумата от 2874, 56 лв. разноски по съразмерност пред въззивната инстанция,
а на адвокат С.Н.М. *** *, адвокатско
възнаграждение в размер на 6656, 47 лв. за представителството на Е.П.Р. пред
въззивната инстанция при условията на чл. 38, ал.1 от ЗА.
ОСЪЖДА „Г.П.“ЕООД, *** /И.З./ и Е.П.Р. ЕГН **********,***
да заплатят на „Б.Д.“ ЕАД, *** разноски по съразмерност в размер на 356, 36 лв.за заповедното
производство, 243, 82 за първата инстанция и 243, 82 лв.за въззивната
инстанция.
Решението може да се обжалва в 1
месечен срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред ВКС.
Председател:
Членове: 1.
2.