№ 20279
гр. С., 08.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110119360 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. П. Н., ЕГН ********** срещу „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК
*********.
Ищцата твърди, че на 16.09.2021 г. (съгласно уточнение от 06.11.2023 г.) е сключила
договор за паричен заем № 4261223 с „И.А.М.“ АД, като се договорили отпуснатият заем да
бъде в размер на 300 лв., видът на вноската да бъде месечна, а размерът на месечния лихвен
процент не бил посочен. Посочва, че съгласно чл. 4 от процесния договор страните се
съгласили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители
или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Твърди, че на датата на
сключване на договора между „И.А.М.“ АД, ищцата и ответното дружество е сключен
договор за предоставяне на гаранция № 4261223, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД поело
задължение да обезпечи пред „И.А.М.“ АД задълженията на ищцата по договора за заем.
Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищцата се задължила да заплати на
ответното дружество възнаграждение, което било разсрочено за изплащане, заедно с
месечната вноска по договора за кредит. Посочва, че съгласно договора за поръчителство
следвало да предоставя дължимите парични думи на „И.А.М.“ АД, което от своя страна,
съгласно договора, било упълномощено от „Ф.Б.“ ЕООД да събира сумите по процесния
договор. Сочи, че съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се
дължало в полза на поръчителя „Ф.Б.“ ЕООД, а „И.А.М.“ АД единствено било овластено да
приеме плащането. Ищцата твърди, че изцяло е погасила процесния кредит. Твърди, че
договорът за потребителски кредит, обезпечен с договор за поръчителство, е нищожен,
което води до нищожност и на договора за поръчителство. Твърди, че договорът за
1
поръчителство не следвало да се сключва между поръчителя и главния длъжник, както е в
настоящия случай, а между кредитора и поръчителя. Счита, че договорът за заем е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР не е
включено възнаграждението по договора за поръчителство, с което се заобикаля чл. 19, ал. 4
ЗПК. Счита, че и договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен - лишен от
основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставя услуга, с него не се цели
реално обезпечаване на договора за заем, тъй като в договора за поръчителство се уговаря
възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като печалба на „И.А.М.“ АД,
доколкото с „Ф.Б.“ ЕООД са свързани дружества, цели се да се заобиколи чл. 19, ал. 4 ЗПК,
както и поради противоречие с добрите нрави, тъй като сумата, която е уговорена като
възнаграждение е в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия заем. Ето защо
моли съда да уважи предявените искове, като приеме, че договорът за предоставяне на
поръчителство е нищожен на посочените основания, както и да осъди ответника да му
заплати сумата от 154,60 лв. (след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК в
открито съдебно заседание на 29.11.2023 г.), представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор за поръчителство, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва предявените
искове. Счита, че предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен
интерес. Твърди, че отношенията между „И.А.М.“ АД и ищцата са неотносими по спора.
Оспорва твърденията за липса на основание за сключване на договора за поръчителство,
доколкото въз основа на договора ответникът се е задължил да отговаря солидарно с ищеца
пред кредитната институция, като при неизпълнение кредитната институция имала право да
заведе иск срещу него. Твърди, че е налице договор между него и „И.А.М.“ АД, който
урежда отношенията между кредитор и поръчител. Оспорва договорът за поръчителство да
противоречи на добрите нрави, доколкото претенциите не са нееквивалентни. С оглед на
това моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Третото лице – помагач „И.А.М.“ АД оспорва предявените искове като неоснователни и
моли за отхвърлянето им. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят, а и от представения и приет по делото договор за паричен заем №
4261223, се установява, че на 16.09.2021 г. В. П. Н. и „И.А.М.“ АД са сключили договор за
паричен заем, въз основа на който на ищцата е предоставен заем в размер на 300 лв., със
срок на погасяване 4 месеца, брой вноски – 4, едномесечни, последната с падеж на
17.01.2022 г., с размер на месечната погасителна вноска 81,35 лв., с уговорена годишна
лихва - 40 %, ГПР - 46,70 % и общо задължение 325,40 лв., състоящо се от размера на
заетата сума и лихвата за целия срок на договора, за което е приет и погасителен план.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от следните
2
обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение, като нетният им осигурителен доход да е в размер над 1000 лв.; да работят
по безсрочен трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен
заем, сключен с „И.А.М.“ АД; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да
нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната
им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да
подпишат договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за
дължимите суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Страните не спорят също, а и от приетия Договор за предоставяне на гаранция № 4261223
се установява, че на 16.09.2021 г. между ищцата в качеството й на потребител и ответника в
качеството му на гарант е сключен договор, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД, като гарант, се
е задължило да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза
на „И.А.М.“ АД, с наредител - потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем № 4261223,
както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя
по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на
заемната сума в размер на 300 лв.; задължение за плащане на възнаградителна лихва;
задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на
разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.
В чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че договорът влиза в сила
в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от
договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две
физически лица или банкова гаранция.
В чл. 3 от договора страните са уговорили възнаграждение за гаранта в размер на 154,60
лв., което е платимо разсрочено заедно с вноските по договора за заем с размер на всяка
вноска 38,65 лв., с падеж на последната на 17.01.2022 г., като съгласно чл. 3, ал. 2
потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен
заем за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „И.А.М.“ АД е овластено
да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
възнаграждение по договора.
От страна на ответника в отговора на исковата молба е инкорпорирана справка за
платени суми по договора за предоставяне на гаранция, видно от която по същия е
заплатена сумата от 154,60 лв.
По делото е изслушано и прието заключение на съдебно – счетоводна експертиза (ССчЕ),
неоспорено от страните, според което изплатената сума от ищцата по Договор за паричен
заем № 4261223 от 16.09.2021 г. и осигурено поръчителство от „Ф.Б.“ ЕООД е в общ размер
3
на 480 лв., от които – 300 лв. – главница, 25,40 лв. – договорна лихва, 154,60 лв. –
възнаграждение по договор за гаранция. С включено възнаграждение за гарант (съобразно
погасителен план) ГПР е в размер на 240,66 %, а съобразно последна дата на плащане –
122,35 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 2, ев. пр. 3, ев. чл. 26, ал. 2, пр. 4, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за предоставяне
на гаранция № 4261223, сключен между страните, както и за осъждане на ответника да
заплати сума в размер на 154,60 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на
иска в открито съдебно заседание на 29.11.2023 г.), представляваща недължимо платена
сума по нищожен договор за предоставяне на гаранция № 4261223 от 16.09.2021 г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба –
11.04.2023 г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК ответникът е реливирал възражение
за недопустимост на предявения установителен иск за прогласяване нищожността на
договора за предоставяне на гаранция при кумулативното му съединяване с иск за връщане
на даденото по нищожен договор, както и че е недопустимо в настоящото производство
съдът да разглежда възражения за нищожност на договор за кредит, по който ответникът не
е страна. Съдът намира възраженията за неоснователни. За ищеца винаги е налице интерес с
иск да прогласи нищожността на договор, по който той е страна, за да обвърже със силата на
пресъдено нещо страните по нищожния договор. Съединяването на такъв иск с иск за
връщане на даденото по нищожния договор не е недопустимо, като доводите на ответника,
че с иска по чл. 55 ЗЗД инцидентно се проверява действителността, респ. се разглеждат
доводите за нищожност на договора, са по принцип верни, но с решението по този иск
ответникът няма да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо по отношение на
нищожността на договора с оглед на това, че мотивите не обвързват страните. Ето защо за
всяка от страните по договора съществува правен интерес да предяви иск за прогасляване на
нищожността му, едновременно с иск за връщане на даденото по нищожния договор,
съответно и производството по делото не е недопустимо. Исковата молба е редовна, а към
нея е представено пълномощно за подалия я адвокат, поради което и тези доводи на
ответното дружество са неоснователни.
По предявените установителни искове в тежест на ищеца е да докаже: 1/. че на 16.09.2021
г. между страните е бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство № 4261223; 2/.
че договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания - че
с договора, като сключен за обезпечаване на задълженията на кредитополучателя по
договор за заем от 16.09.2021 г. се заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, че договорът
е лишен от основание, както и/или че накърнява добрите нрави, т. е. че накърнява
принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските
4
взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
даването на процесната сума, а в тежест на ответника – наличие на основание за
задържането й.
Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка, а в обстоятелствената част
на исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност,
съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове.
Независимо от поредността и съотношението, посочени от ищеца, исковете са предявени
при условията на евентуалност. Ако сделката е недействителна на едно основание,
предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за недействителност в поредност според
сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете преминава от най-тежкия порок
(противоречие със закона или заобикалянето му) към по-леките, каквито са липсата на
основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие, привидност, невъзможен предмет,
противоречие на морала или липса на форма (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. №
2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.).
С оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на процесния договор за
предоставяне на гаранция, съдът приема, че следва първо да разгледа иска на заявеното
главно основание – нищожност поради заобикаляне на императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният между ищцата и „И.А.М.“ АД договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция са сключени в един и
същи ден, отделни разпоредби от договорите препращат един към друг, дължимите в полза
на търговците престации имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на
вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за
заем обезпечение, да е ответникът, то кредитодателят е овластен да получава плащане по
договора за предоставяне на гаранция, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните
5
вноски по договора за заем. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани
помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата, като се държи
сметка за положението на потребителя, който извън всяко съмнение има това качество и по
двата договора. При преценка действителността на договора за гаранция, той следва да се
разглежда наред с договора за заем/кредит, който обезпечава. Преценката за
действителността на договора за гаранция следва да се извърши както в съответствие с
общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими към договора за кредит,
изпълнението на задълженията по който гарантът обезпечава.
В тази връзка и в отговор на наведените с отговора на исковата молба доводи следва да се
подчертае, че страните по едно съглашение са свободни да определят свободно
съдържанието на договора, но са ограничени от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на
добрите нрави. В конкретния случай от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства и разглеждайки в тяхната взаимовръзка уговорките между страните в
съдържанието на двата договора, не може да се приеме, че същите удовлетворяват
изискванията, поставени от ЗПК, имащи за цел да осигурят защита на потребителя
по договорите за кредит, по които е страна.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
В процесния договор за заем е посочен ГПР в размер на 46,70 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „Ф.Б.“ ЕООД, което следва да се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, независимо, че
страна по правоотношението е търговско дружество, което формално и юридически е
самостоятелен правен субект.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по
6
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условия за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съобразно конкретиката на казуса може да се обоснове извод, че възнаграждението по
гаранционната сделка представлява именно разход, свързан с предмета на договора за
кредит, доколкото касае обезпечението на вземанията по договора. Същевременно
сключването на този договор за допълнителна услуга е задължително условие за получаване
на кредита и същевременно е бил известен на кредитора.
От съдържанието на договора за кредит е несъмнено, че предоставянето на гаранция е
условие за получаването на сумите по кредита, доколкото гаранционен договор се сключва в
деня на сключване на договора за кредит и то със свързано с кредитора дружество. От
служебно извършената справка в Търговския регистър се установява, че „И.А.М.“ АД е
едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на
управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция,
„И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта плащане на възнаграждението по
договора. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта
е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства.
Не случайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция е подписан в
деня на сключване на договора за паричен заем, което създава значително неравновесие в
правата по съглашението между потребителя и търговеца. Тези уговорки на практика
лишават длъжника от избор и възможност за индивидуално договаряне. Съдът намира, че
алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде
впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение да
предостави, но на практика този избор е напълно привиден, защото осигуряването на
поръчителство на две физически лица, които да отговарят на изключително завишени
условия или банкова гаранция в рамките на три дни от датата на подписване на договора, е
изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази причина, единствената
възможност да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за паричен заем, е като сключи
договор за предоставяне на гаранция с предварително одобрено от кредитодателя дружество
– гарант, което е свързано с кредитора лице. Безспорно кредитополучателят е икономически
по - слабата страна по правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било
свобода да договаря условията, при които да му се предостави гаранция от одобрено от
кредитодателя лице. При тези данни, липсват съмнения, че сключването на договора за
предоставяне на гаранция е условие за сключването на договора за паричен заем и
усвояването му. Въз основа на изложеното съдът намира, че възнаграждението по
гаранционната сделка следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляване на
ГПР и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая
това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора за паричен
заем общата сума, дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 325,40
лв. и се състои от размера на заемната сума и на възнаградителната лихва за целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в тази сума не е
включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при
7
посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2.8
от договора за заем, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и
съобразено с размера на заема и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава
размера, посочен в договора, както е посочено и в приетата и неоспорена от страните
съдебно – счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обоснована и компетентно
дадена.
Всичко това сочи, че целта на договора за гаранция е да създаде за потребителя
задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все
на кредитодателя, който е овластен да получава и двете плащания. Последното несъмнено
води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по
същия, които се възлагат в тежест на потребителя. Прикривайки даден разход по кредита
като не е посочен изрично в договора за кредит и не е взет предвид при посочване размера
на ГПР, кредиторът на практика е въвел в заблуждение потребителя и същият не е бил
наясно за риска, който поема, респективно цената, която трябва да плати, преди да бъде
обвързан от договора.
Освен това, с въведеното задължение на кредитополучателя за обезпечаване на своето
задължение по договора за паричен заем с предоставяне на гаранция се цели да се обезщетят
вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16 ЗПК -
възмездността на договора за предоставяне на гаранция прехвърля върху кредитополучателя
тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и
други плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Въведеното задължение на
кредитополучателя за осигуряване на гаранция цели да се заобиколи забраната на чл. 143,
ал. 2, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния
последиците от неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че с позволени от закона средства -
създаване от кредитодателя по договора за кредит на негово собствено дружество, което да
генерира печалба от възнаграждения по договори за гаранция в полза на собственика му за
задължения на клиенти на този собственик, се постига заобикалянето на изискванията на чл.
19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни
плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с усвояване и управление на кредита.
Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона – чл. 10, ал. 2 и чл. 19, ал.
4 ЗПК.
С оглед на това, настоящият съдебен състав приема, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен поради заобикаляне на императивни норми на закона - с привидно
8
позволени от закона средства се постига забранен резултат - сумата, която се претендира по
договора за гаранция не е включена в ГПР, посочен в договора за заем, като при включване
на възнаграждението по гаранционния договор действителният ГПР по договора за кредит
би бил в размер, надхвърлящ приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение (така решение №
260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на СГС, решение № 54 от 09.01.2023 г. по
в. гр. д. № 7254/2022 г. на СГС, решение № 3136 от 09.11.2022 г. по в. гр. д. № 8850/2021 г.
на СГС, решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. на СГС и др.). Плащането
на възнаграждението за гаранция не е отразено като разход при формиране на ГПР и този
начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитане на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР съгласно заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза е значително завишен – в размер на 122,35 %.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС
счита, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.
10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит кредитодателят е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за заем на основание чл. 22 ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК. Както се посочи по – горе,
договорът, сключен между потребителя и „И.А.М.“ АД и договорът, сключен между
потребителя и „Ф.Б.“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си, поради което
последиците от недействителността на договора за паричен заем неминуемо рефлектират и
по отношение на договора за предоставяне на гаранция поради естеството на
правоотношенията. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че процесният договор
за предоставяне на гаранция е нищожен. Ето защо предявеният иск е основателен и доказан
изцяло на главното заявено основание – нищожност на договора поради заобикаляне
посредством същия на императивни норми на закона - чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност, поради което
не дължи произнасяне по тях.
С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на
ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването - факта на плащане на
9
процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са
относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Установява се по делото от неоспорената ССчЕ, че цялата дължима сума по договора за
паричен заем е заплатена от ищеца, включително и сумата от 154,60 лв. – неустойка
съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция.
Предвид доказване факта на плащане на сумата от 154,60 лв. – възнаграждение на
гаранта, в тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Тъй като
посоченият договор за предоставяне на гаранция съдът прие за нищожен поради заобикаляне
на закона, то липсва основание за задържане на сумата от ответника.
Искът е основателен в пълния си размер (след изменението в открито съдебно заседание
на 29.11.2023 г.) за сумата от 154,60 лв. и следва да бъде уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва върху
увеличената част – решение № 60141 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г. по описа на
ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения размер от 10 лв.
следва да бъде присъдена от 11.04.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба
(съобразно диспозитивното начало) до окончателното плащане, а върху разликата над 10 лв.
до пълния размер от 154,60 лв. (или за сумата от 144,60 лв.) – от подаването на молбата
по чл. 214 ГПК – 23.10.2023 г. до окончателното плащане.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се
присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 100 лв. и за съдебно -
счетоводна експертиза в размер на 250 лв.
Претендира се и адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ в общ размер на
960 лв. с ДДС (480 лв. – по установителните искове и 480 лв. – по осъдителния иск
съобразно договор за правна защита и съдействие – л. 47 от делото). Настоящият състав
приема, че когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен
ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който
следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от
цената на всички искове – в този смисъл определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. №
2982/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза в размер на 480 лв. с ДДС.
При съобразяване цената на предявените искове, свързания им предмет, липсата на
фактическа и правна сложност на делото, срочното му разглеждане пред
първоинстанционния съд без участие в открити съдебни заседаня на процесуални
представители на страните, съдът приема, че в полза на Еднолично акционерно дружество
10
„Д. М.“ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС, на
основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Следва да бъде
застъпена позиция, че този вид съдебни производства не следва да се превръщат в източник
на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по
същите, като съдът следва да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за предоставяне на гаранция № 4261223 от
16.09.2021 г., сключен между В. П. Н., ЕГН **********, и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, по
предявения от В. П. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул. „С.Т.И.“ № 1, ет. 4, ап. 4, срещу
„Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ № 28,
ет. 2, ап. 40-46, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл.
22 ЗПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на В. П. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул.
„С.Т.И.“ № 1, ет. 4, ап. 4, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 154,60 лв.,
представляваща недължимо платена сума за възнаграждение за гарант по чл. 3, ал. 1 от
Договор за предоставяне на гаранция № 4261223 от 16.09.2021 г., сключен между В. П. Н.,
ЕГН **********, и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, ведно със законната лихва върху сумата
от 10 лв., считано от 11.04.2023 г. – датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане, както и ведно със законната лихва върху разликата над 10 лв. до
пълния размер от 154,60 лв. (или за сумата от 144,60 лв.) – от подаването на молбата по чл.
214 ГПК – 23.10.2023 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на В. П. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ул.
„С.Т.И.“ № 1, ет. 4, ап. 4, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 100 лв. – разноски в
производството за държавна такса и сумата от 250 лв. – депозит за експертиза.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАТ *********, с адрес на упражняване на дейността: гр. С., бул. „А.С.“ № 125-2, ет.
5, офис 5.3., представлявано от управителя си Д. М. М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от общо 480 лв. с ДДС – разноски за
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищцата В. П. Н.,
ЕГН **********.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач - „И.А.М.“ АД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, на
страната на ищцата В. П. Н., ЕГН **********.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
11
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12