Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на десети февруари две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело
№ 8387 по
описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 13154 от 16.01.2019
г. на СРС, ГО, 142 с-в, постановено по гр.д. № 24622/2017 г. по описана СРС,
142 с-в, е уважен в една част предявеният от И.Р.К. с ЕГН ********** срещу П.на
Република България, гр. София, бул. „Витоша” № 2, иск по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ, като последния е осъден да заплати сумата от 1800.00 лв., представляваща
обезщетение за имуществени вреди и сумата от 15500.00 лв. - обезщетение за
неимуществени вреди, следствие от повдигнато обвинение за престъпление по чл.
150, ал. 1, пр. 1 НК, по което обвинение ищецът е оправдан с присъда от 15.02.2016 г. по НОХД № 4051/2015 г. на СРС, потвърдена с
решение от 21.12.2016 г. на СГС по ВНОХ № 4902/2016 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба - 20.04.2017г. до окончателното изплащане на
сумите, като е отхвърлен иска за неимуществени вреди до пълния претендиран размер
от 20000.00 лв.
С постановеното
решение е осъдена П.на РБ, гр. София, бул. „Витоша” № 2 да заплати на И.Р.К. с
ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, сумата от
20.00 лв., представляваща заплатена държавна такса и сумата от 853.20 лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение- разноски пред СРС
съразмерно на уважената част от исковите претенции.
Срещу така
постановеното решение е постъпила жалба от ответника, в която са наведени
оплаквания, че решението на СРС е незаконосъобразно, необосновано и неправилно.
Изложени са доводи, че първоинстанционния съд неправилно е уважил в обжалваната
част предявените искове, като не е съобразил, че ищецът не е доказал
причинените му от незаконното обвинение неимуществени и имуществени вреди. В
случая съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
процеса /чл.154, ал.1 ГПК/ в проведеното производство от страна на ищеца не
била доказана една от изискуемите предпоставки за уважаване на претенциите –
претърпени имуществени и неимуществени вреди в пряка причинно-следствена връзка
с незаконното действие на правозащитния орган /обвинението/. Освен това в
проведеното производство съдът не е съобразил, че са налице обективно
съществуващи обстоятелства, че се касае за ниска степен на увреждане, което
възражение на ответника не е обсъдено от съда. На ищеца била наложена мярка за
неотклонение „подписка“, която не се е отразила по значителен негативен начин в
неимуществената му сфера. Извън нея други мерки за процесуална принуда спрямо
него не са били предприемани.
Според ответника, определеното
обезщетение е силно завишено и не е съобразено с икономическия стандарт в
страната, с утвърдената съдебна практика по сходни производства, с понесените
от това обвинение неимуществени вреди.
При определяне на
присъденото обезщетение СРС не е взел предвид, че ищецът е бил привлечен към
наказателна отговорност на 21.01.2015 г., а на 16.03.2015 г. е бил внесен
обвинителен акт в съда, като на 15.02.2016 г.е постановена оправдателна присъда
от СРС. Заявява, че наказателното производство е приключило в разумен срок, а
събраните в производството гласни доказателства не следва да бъдат ценени за
установяване здравословното и психично състояние на ищеца доколкото свидетелят
не притежава нужните специални познания в посочените области. Освен това
излага, че действията по полицейска регистрация не са извършени от ответника,
поради което последния не следва да носи отговорност за тях.
Въззиваемият И.Р.К. изразява становище за неоснователност на
въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК. Моли подадената въззивна жалба да
бъде оставена без уважение, а постановеното от СРС решение в обжалваната част –
потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, поради
което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на заявените
с въззивната жалба доводи за неправилност, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Пред
първоинстанционния съд са предявени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т.
3, пр. 1 ЗОДОВ от И.Р.К. срещу П.на Република България. Ищецът иска ответникът
да бъде осъден да му заплати обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от
обвинение за извършване на престъпление по чл. 150, ал. 1, пр. 1 НК приключило
с оправдателна присъда от 15.02.2016г. по НОХД № 4051/2015 г. по описа на СРС,
потвърдена от СГС по ВНОХ № 4902/2016 г., както и за осъждане да му заплати
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в суми, заплатени за адвокатска
защита по водените срещу ищеца наказателни дела.
От събраните по
делото доказателства е установено, че производството по ДП № 1070/2011г. по
описа на 07 - РУ - СДВР и пр.пр. № 3954/2011г. по описа на СРП е образувано по
реда на чл. 212, ал 1 НПК с постановление за образуване на досъдебно производство
от 25.02.2011г. срещу И.Р.К..
Установява се, че на
21.01.2015г. на И.Р.К. е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 150,ал. 1,
пр. 1 от НК, с постановление за привличане в качеството на обвиняем от
21.01.2015г. На 16.03.2015г. е внесен обвинителен акт в съда, по който е
образувано НОХД № 4051/2015г. по описана CPC. С присъда от 15.02.2016г. по НОХД
№ 4051/2015 г. по описа на СРС подсъдимият е признат за невиновен, като е
постановена оправдателна присъда от 15.02.2015 г. Присъдата е протестирана от
СРП и по образуваното ВНОХД № 4902/2016г. на СГС постановената от СРС присъда е
потвърдена с решение от 21.12.2016 г. на
СГС.
Чрез събраните пред
първата инстанция гласни доказателства – показанията на свидетеля Ч.Г.Н./племенница
на ищеца/ преценени съобразно указаното в чл.172 ГПК при съобразяване
евентуалната й заинтересованост с оглед всички доказателства по спора се
установява, че ищецът е узнал за образуваното срещу него наказателно
производство в периода 2011-2012 г., като я уведомил, че делото е за
престъпление от сексуален характер и е инициирано от дъщерята на неговата
съпруга. След 2012 г. ищецът споделил, че е останал с впечатление, че делото е
прекратено и така до 2015 г. Тогава с изненада установил, че отново го викат в
следствието за предявяване на постановление за привличане в качеството му на
обвиняем. Бил притеснен. Една част от адвокатското възнаграждение за защита в
производството заплатил сам, а за друга се наложило да получи в заем от семейството,
която сума по-късно върнал. Много тежко преживял делото, много тежко преживял
снемането на отпечатъците по повод полицейската регистрация. Бил смазан
психически, не вдигал телефона на майката на свидетеля Нейкова, спрял да излиза
и да се среща с хора. Много тежко му се отразило и връчването на призовки за
делото чрез кмета на село Ягодина, където живеел. Тежко преживял, че неговите
съселяни а разбрали, че срещу него има образувано наказателно дело, че е
обвиняем. Споделил и, че това дело „ще го довърши“.След постановяване на
оправдателната присъда на първа инстанция имало леко затишие в неговото
състояние, но когато разбрал, че присъдата е протестирана отново започнал да се
притеснява за това какво предстои. Към настоящия момент не е преодолял травмата,
която ще остане за цял живот.
От представената пред
първата инстанция диплома за висше образование се установява, че И.К. е завършил
висшето си образование с отличие. Чрез представеното удостоверение №228 се
установява, че ищецът е бил учител. Към момента на образуване на наказателното
производство и към настоящия момент ищецът е с чисто съдебно минало и не е
осъждан.
Чрез събраните пред
първата инстанция писмени доказателства - разписка за заплатена сума, съдържащи
се в присъединеното НОХД 4051/2015 г. по описа на СРС, се установява, че ищецът
е заплатил 1000 лв. на адв. К. за договореното между страните възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие (устен) пред СРС, а в кориците на НОХД
4902/2016 г. на СГС се съдържа договор за правна защита и съдействие, от който
е видно, че сумата от 800 лв. са платени в брой за процесуално представителство
по делото.
Повдигнатото
обвинение е за тежко умишлено престъпление по см. на чл. 93, т. 7 НК. По
воденото срещу ищеца наказателно производство е била взета мярка за
неотклонение „подписка“.
При така приетите за
установени правнорелевантни факти въззивната инстанция счита, че предявеният
осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинените неимуществени вреди
от незаконното обвинение е доказан по своето основание – изяснените от
свидетеля изменения в поведението на ищеца са закономерна, необходима последица
от незаконното обвинение за престъплението, за което ищеца е бил обвинен и се
намират в причинно-следствена връзка с незаконно предявеното обвинение за тежко
престъпление.
Доводите на
въззивника, че не следва да носи отговорност за извършената полицейска
регистрация на ищеца в качеството му на лице, което е било привлечено в
качеството на обвиняем, съдът намира за неоснователни. В практиката на ВКС
/решение № 201/22.07.2016 г. по гр. д. № 1190/2016 г., ІV ГО, определение №
1014/01.11.2017 г. по гр. д. № 671/2017, ІV ГО, които се възприемат от
настоящия състав/ се приема, че съгласно чл. 68, ал. 1 и, ал. 3 ЗМВР,
полицейските органи извършват полицейската регистрация на лица, които са
привлечени като обвиняеми за извършено престъпление от общ характер, като за
целите на регистрацията полицейските органи събират за лицата личните им данни,
дактилоскопират и фотографират лицата и изземват образци за ДНК профил на
лицата, а съгласно чл. 68, ал. 5 ЗМВР, когато лицето не съдейства за извършване
на регистрацията, то тя се извършва принудително. Полицейската регистрация се
снема, когато е извършена в нарушение на закона, наказателното производство е
прекратено, приключило е с влязла в сила оправдателна присъда или с
освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно
наказание, както и когато лицето е починало - чл. 68, ал. 6 ЗМВР. Тази уредба
на полицейската регистрация сочи, че тя не може да бъде извършена по преценка
на органите на МВР, а само в рамките на започнало от П.наказателно преследване
за извършено престъпление. Привличането на лицата като обвиняеми за извършено
престъпление от общ характер е действие, което се извършва под ръководството и
надзора на Прокуратурата- чл. 219 НПК. П.предава лицето на съд с внасянето на
обвинителния акт и поддържа обвинението пред съда - чл. 247, ал. 1, т. 1 НПК ;
чл. 291, ал. 2, пр. 1 НПК ; чл. 318, ал. 1, пр. 1 НПК, или от извършването на
полицейската регистрация до снемането й, повдигането и поддържането на
наказателното преследване е в рамките на правомощията на Прокуратурата.
Регистрацията е част от мерките, които се предприемат срещу лицето, привлечено
като обвиняем за извършено умишлено престъпление от общ характер, поради което,
когато наказателното преследване е приключило с оправдателна присъда или с
прекратяване на производството поради това, че деянието не е извършено от
лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че
наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е
погасено по давност или деянието е амнистирано, П.на Република България носи
отговорност по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди и от
полицейска регистрация.
Доводите на
въззивника, че не доказано в производството, че ищецът е понесъл неимуществени
вреди от неоснователното обвинение са неоснователни. Чрез показанията на
свидетеля Ч.Г.Н.се установява, че в пряка причинно-следствена връзка с воденото
срещу ищеца наказателно производство последния е понесъл морални вреди, които
подлежат на обезщетяване.
Тъй като
неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични,
нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно
критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от
съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо
обезщетение от обективна страна следва да се вземе предвид обстоятелството, че ищеца
е бил незаконно обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление, за което
се предвижда тежко наказание – лишаване от свобода; бил е обвиняем, респ.
подсъдим в един непродължителен период от време – около 5 години, като
явяването му пред досъдебните органи и пред съда за осъществяване на
съдопроизводствените действия го е ангажирало физически и емоционално. Същевременно
фактът, че спрямо ищеца е извършено действие по полицейска регистрация обуславя
определянето на по-висок размер. По идентичен начин следва да бъдат преценени
от субективна страна обстоятелствата, че към момента на образуване на
наказателното производство ищецът е на възраст около 70 години, има завършено
висше педагогическо образование и е упражнявал професията учител. Същевременно
същият обитава малко населено място, в което както се установява, чрез
показанията на свидетеля Ч.Г.Н.са му били връчвани призовки и съобщения чрез
кмета на селото, което от своя страна е довело до допълнителни тревоги и
притеснения. Негативни изживявания несъмнено ищецът е изпитал и от
обстоятелството, че производството е било образувано въз основа на сигнал от
дъщерята на неговата съпруга.
Като обуславящи
по-нисък размер на обезщетение, съдът отчете липсата на други извършени
ограничителни мерки спрямо ищеца, взета постоянна мярка за неотклонение
„подписка“, която е лека по своя характер; липсата на други мерки с репресивен
характер в хода на производството; сравнително разумния срок на проведеното
производство /досъдебна и съдебна фаза/ при съобразяване, че ищецът е бил
оправдан на първа инстанция. От субективна страна, като обуславящ по-нисък
размер на обезщетение съдът отчете и липсата на събрани доказателства за
установяване фактическите твърдения на ищеца за влошаване на здравословното му състояние
в резултат на незаконното обвинение. В този смисъл изложените доводи от
въззивника се явяват основателни.
Както последователно
се поддържа в практиката на ВКС, неимуществените вреди от незаконно обвинение
обхващат не само отрицателните психически преживявания на увредения, но и
обективното по своя характер лишаване от блага и ценности, към които всяка
личност се стреми. Справедливостта като законов критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за
всяко човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която
те са имали за личността на увредения. В този смисъл е и практиката на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. №
1107/2012 г., ІV г. о., ГК, която се възприема от настоящия състав.
Следователно, при
съобразяване на всички обстоятелства – тежестта на престъплението, за което е
повдигнато обвинение (то е „тежко” по смисъла на чл. 93, т. 7 НК), непродължителният
(разумен около 5 години) срок на висящност на наказателното производство,
преживеният дискомфорт от воденото производство, въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение
неимуществени вреди е в размер на сумата от 10000.00 лв. При определяне на това
заместващо обезщетение съдът взема предвид и че наложената му сравнително лека
мярка за неотклонение „подписка” не е била от такова естество, че да ограничи в
значителна степен неговият личен и професионален живот и социално общуване. За
определяне на посочения размер, съдът съобрази и че в производството не е
доказано съобразно правилата на чл.154, ал.1 ГПК, че проведеното наказателно
производство се е отразило по посочения негативен начин на здравословното
състояние на ищеца.
Следователно, искът
за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищеца
от процесното незаконно обвинение трябва да бъде уважен за сумата от 10000.00
лв., а да бъде отхвърлен за разликата до присъдения от СРС размер от 15500.00
лв.
При така приетите за
установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи
първоинстанционното решение трябва да бъде отменено в частта, в която
предявеният иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от
повдигането и поддържането на незаконното обвинение срещу ищеца е уважен над
сумата от 10000.00 лв. до присъдения размер от 15500.00 лв.
Поради липса на
изложени доводи срещу решението в частта на уважаване на исковете за заплащане
на обезщетение за имуществени вреди, настоящият състав намира че не дължи
произнасяне в посочената част.
Поради частично
несъвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде
отменено в частта на присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за
разликата над сумата 10000.00 лв. до сумата 15500.00 лв. В останалата част,
като правилно и законосъобразно решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Постановеното решение следва да бъде отменено и в частта на присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция за разликата над
сумата 550.00 лв. до сумата 853.20 лв.
По разноските:
С оглед изхода на
спора, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 550.00 лв. За
обосноваване на този извод съдът съобрази за неоснователно искането на
насрещната страна за намаляване размера на присъжданото адвокатско
възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 ГПК до размера на предвидения минимум. Съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения при гражданско дело с интерес от 10 000 лв. до 100
000 лв. възнаграждението е 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. В
настоящото производство интересът възлиза на 17300 лв. или в минимум определено
възнаграждението възлиза на 1049.00 лв. и не следва да бъде намаляван.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ :
ОТМЕНЯ Решение № 13154 от 16.01.2019
г. на СРС, ГО, 142 с-в, постановено по гр.д. № 24622/2017 г. по описана СРС,
142 с-в, в частта, с която е уважен предявеният от И.Р.К. с ЕГН ********** срещу
П.на Република България, гр. София, бул. „Витоша” № 2, иск по чл.2, ал.1, т.3,
пр.1 ЗОДОВ, за заплащане на сумата над 10000.00 лв. до сумата 15500.00 лв. /за
сумата 5500.00 лв./- обезщетение за неимуществени вреди, следствие от
повдигнато обвинение за престъпление по чл. 150, ал. 1, пр. 1 НК, по което
обвинение ищецът е оправдан с присъда от 15.02.2016 г. по НОХД № 4051/2015 г. на СРС, потвърдена с решение от
21.12.2016 г. на СГС по ВНОХ № 4902/2016 г., ведно със законната лихва от
датата на исковата молба - 20.04.2017г. до окончателното изплащане на сумата,
както и в частта, с която П.на Република България е осъдена да заплати на И.Р.К.
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ сумата 303.20 лв. /над
сумата 853.20 лв. до сумата 550.00 лв./-разноски за първата инстанция за
заплатено адвокатско възнаграждение и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен предявеният от И.Р.К. с
ЕГН ********** срещу П.на Република България, гр. София, бул. „Витоша” № 2, иск
по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ, за заплащане на сумата над 10000.00 лв. до
сумата 15500.00 лв. /за сумата 5500.00 лв./- обезщетение за неимуществени вреди,
следствие от повдигнато обвинение за престъпление по чл. 150, ал. 1, пр. 1 НК,
по което обвинение ищецът е оправдан с присъда от 15.02.2016 г. по НОХД №
4051/2015 г. на СРС, потвърдена с решение от 21.12.2016 г. на СГС по ВНОХ №
4902/2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13154 от 16.01.2019 г. на СРС, ГО,
142 с-в, постановено по гр.д. № 24622/2017 г. по описана СРС, 142 с-в, в
частта, с която е уважен предявеният от И.Р.К. с ЕГН ********** срещу П.на
Република България, гр. София, бул. „Витоша” № 2, иск по чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ, за заплащане на сумата 10000.00 лв. - обезщетение за неимуществени
вреди, следствие от повдигнато обвинение за престъпление по чл. 150, ал. 1, пр.
1 НК, по което обвинение ищецът е оправдан с присъда от 15.02.2016 г. по НОХД № 4051/2015 г. на СРС, потвърдена с
решение от 21.12.2016 г. на СГС по ВНОХ № 4902/2016 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба - 20.04.2017г. до окончателното изплащане на
сумата, както и за заплащане на сумата 1800.00 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди и сумата от 15500.00 лв. - обезщетение за неимуществени
вреди, следствие от повдигнато обвинение за престъпление по чл. 150, ал. 1, пр.
1 НК, по което обвинение ищецът е оправдан с присъда от 15.02.2016 г. по НОХД № 4051/2015 г. на СРС, потвърдена с
решение от 21.12.2016 г. на СГС по ВНОХ № 4902/2016 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба - 20.04.2017г. до окончателното изплащане на
сумите, както и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10,
ал. 3 ЗОДОВ П.на Република България е осъдена да заплати на И.Р.К. сумата
303.20 лв. /над сумата 853.20 лв. до сумата 550.00 лв./-разноски за първата
инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение и сумата 20.00 лв.-разноски за
заплатена държавна такса за първата инстанция.
В останалата част Решение
№ 13154 от 16.01.2019 г. на СРС, ГО, 142 с-в, постановено по гр.д. № 24622/2017
г. по описана СРС, 142 с-в, като необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да
заплати на И.Р.К. с ЕГН ********** сумата 550.00 лв.-разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на
чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.