Решение по дело №78/2021 на Окръжен съд - Шумен

                                 Р      Е     Ш     Е       Н      И      Е №260101

                                       гр. Шумен,  10.05.2021 г.

 

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на тринадесети април две хиляди и двадесет и първа година, в състав

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагьозян

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

                                                                            2. мл.с. С. Стефанова

 

при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Т. Димитрова в.гр.д. № 78 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

            Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

 

             Делото е образувано по въззивна жалба на Министерство на отбраната на Република България, представлявано от министъра на отбраната К.Д.К., чрез юрисконсулт И.Б.-К.срещу решение № 260209/25.11.2020 г. по гр.д. № 3639/2019 г. по описа на Районен съд – Шумен, с което е осъдено да заплати на П.В.П. сумите от 6 826.55 лева – обезщетение за имуществени вреди за периода 08.12.2016 г. – 07.12.2017 г. и 2 099.15 лева – лихва за забава за същия период, ведно със законната лихва върху главницата от 09.12.2019 г. до окончателното й плащане и 1 000.00 лева – разноски. 

             Жалбоподателят намира решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, по съображения подробно изложени в жалбата, с оглед на което моли въззивният съд да го отмени изцяло и постанови друго, с което да отхвърли иска на П.В.П. като неоснователен и недоказан.

             В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият П.В.П., действащ чрез пълномощника адв. С. С. от ШАК депозира отговор, в който оспорва жалбата като неоснователна и моли за оставянето й без уважение. В пледоарията си по същество, процесуалният представител моли и за присъждане на извършените във въззивното производство разноски.

             Въззивната жалба е подадена в срок,  от надлежно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, редовна и допустима.

             Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:

             Гр.д. № 3639/2019 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемия, в която е навел твърдения, че на 10.08.1999 г., при изпълнение на задълженията му като военнослужещ претърпял трудова злополука. Вследствие, със заповед № КВ-301/28.04.2001 г. на Министъра на отбраната бил освободен от заеманата длъжност, а с последваща заповед № 266/30.05.2001 г. на началника на ВВУАПВО бил уволнен поради негодност за военна служба, считано от 30.05.2001 г.. За претърпените вреди предявил искове по ЗОВСРБ, като с поредица решения ответникът – жалбоподател в настоящото производство бил осъден да му заплати обезщетения, включая за имуществени вреди, съставляващи разлика между неполученото поради злополуката трудово възнаграждение и получената пенсия за инвалидност. На 07.12.2016 г. навършил 52-годишна възраст, която тогава била  пределната възраст за военна служба съобразно чл.160, ал.1, т.2 от ЗОВСРБ. Достигането на пределна възраст за военна служба  е основание за уволнение по чл.162, т.2 от ЗВОСРБ, поради което с навършването й загубил правото на обезщетения за неполучени трудови възнаграждения в резултат на злополуката за последващите периоди. С навършване на 52-годишна възраст не придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, видно от разпоредбата на чл.69, ал.1, вр. ал.9 от КСО. Трайната загуба на работоспособност, в резултат от трудовата злополука го лишила от възможността за друг доход, освен инвалидната му пенсия. Ето защо, претендира от ответника обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука, претърпяна като военнослужещ при изпълнение на служебните му задължения, съставляващо разлика между средната работна заплата за региона на гр. Ш.и получената пенсия за инвалидност за периода  от 08.12.2016 г. до 07.12.2017 г. включително, в размер на 6 756.22 лева, ведно със законната лихва за забава върху главницата за периода от деня на изискуемост на обезщетението – 08.12.2016 г. до предявяване на иска – 09.12.2019 г., в размер на 2 058.78 лева, законната лихва върху главницата от деня, следващ деня на предявяване на иска до окончателното й плащане и извършените деловодни разноски.

               В отговора на исковата молба, ответникът е оспорил исковата претенция като частично неоснователна и недоказана по размер по съображения, че като база за изчисляване на претендираното обезщетение следва да се има предвид основното месечно възнаграждение за длъжността, която ищецът е заемал, а не средната заплата за гр. Ш.. На следващо място е предявил възражение за погасяване правото на вземане на ищеца за главница и лихви за забава, поради изтичане на тригодишния давностен срок по чл.111, б. „б“ от ЗЗД.

               С протоколно определение от 23.11.2020 г. е допуснато изменение размера на първоначално предявените искове  от 6 756.22 лева на 6 826.55 лева – главница и от 2 058.78 лева на 2 099.15 лева – лихва за забава за минал период. 

               Първоинстанционният съд е квалифицирал исковете по чл.233, ал.5 от ЗОВСРБ, вр. чл.49 от ЗЗД  и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като с решението си е осъдил Министерство на отбраната на РБ, представлявано от министъра на отбраната да заплати на П.В.П. сумата от 8 925.70 лева, представляваща 6 826.55 лева – имуществени вреди за периода 08.12.2016 г. – 07.12.2017 г. и 2 099.15 лева – законна лихва за същия период, ведно със законната лихва върху главницата от 09.12.2019 г. до окончателното й плащане и 1 000.00 лева – деловодни разноски, както и сумата 357.03 лева – държавна такса, платима по сметка бюджета на съдебната власт.

            Решението се обжалва изцяло от ответника по исковете.

            При проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че атакуваното решение е валидно и допустимо.   

            По същество, от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установява  и не спори между страните, че на 10.08.1999 г., при извършване на водопроводно заваръчни работи в Артелерийско – техническия дивизион на ВВУАПВО „ П.В. „, гр. Ш., ищецът, изпълняващ по това време длъжността началник на базов пункт, с военно звание старшина І степен, паднал от тавана на столовата, вследствие на което получил контузни рани на главата и лявата гръдна половина. Инцидентът бил обявен за трудова злополука със заповед № 528/15.11.2000 г. на началника на ВВУАПВО. Със заповед № КВ-301/28.04.2001 г. на Министъра на отбраната ищецът бил освободен от заеманата длъжност, а с последваща заповед № 266/30.05.2001 г. на началника на ВВУАПВО бил уволнен поради негодност за военна служба, считано от 30.05.2001 г..

             През 2001 г. ищецът бил освидетелстван и му била отпусната пенсия за инвалидност поради трудова злополука. С ЕР № 1460/100/11.06.2015 г. на ТЕЛК при МБАЛ – Ш. бил преосвидетелстван като му била призната 54% неработоспособност по причина травматични увреждания вследствие трудовата злополука, за срок от 01.06.2015 г. до 01.06.2018 г.. С разпореждане № **********/01.07.2016 г. на ръководителя на ТП на НОИ, считано от 01.07.2016 г. пенсията му за инвалидност поради трудова злополука и професионална болест била определена в размер на 267.39 лева. С разпореждане № **********/01.07.2017 г. размерът на пенсията му бил актуализиран на 273.61 лева, считано от 01.07.2017 г..

             С влезли в сила решения по гр.д. № 681/2003 г. на ШОС, по гр.д. № 2712/2009 г. на ШРС, по в.гр.д. № 333/2013 г. на ШОС, по гр.д. № 449/2015 г. на ШОС и по гр.д. № 3105/2016 г. на ШРС ответникът бил осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди, явяващи се   разлика между полагащото му се трудово възнаграждение и получаваната пенсия за инвалидност за периода от 01.06.2001 г. до м. ноември 2016 г. вкл., ведно със законна лихва за забава.

             При така установените факти, съдът достига до следните изводи от правна страна:

             Съгласно чл.233, ал.1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ на военнослужещите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на 10 брутни месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 брутни месечни възнаграждения при средна телесна повреда, причинени при или по повод изпълнение на военна служба. Според чл.233, ал.5, лицата по ал.1 могат да търсят обезщетение и по общия исков ред. В този случай се дължи разликата между присъдената сума и полученото общо като обезщетение от Министерството на отбраната и от застрахователя.

             Релевантните факти, обосноваващи основателност на исковата претенция за обезщетение за вреди са качеството военнослужещ, претърпяна телесна повреда, установена по предвидения към момента на възникването ред относно медицинско освидетелстване за определяне на степента на телесната повреда на военнослужещите, повредата да е причинена при или по повод изпълнение на военна служба и наличие на пряка и непосредствена причинна връзка между нея и претендираните от пострадалия вреди.

             Трайната съдебна практика приема, че за да се присъди обезщетение за претърпени  вреди по реда на чл.233, ал.5 от ЗОВСРБ, следва да се установят фактическия състав на чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД, както и специфичните изисквания на специалната разпоредба на чл.233, ал.1 от ЗОВСРБ. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е изключение от принципа, че всеки носи отговорност за себе си и своите деяния. Законодателят е предвидил възможност да се репарират вредите, причинени от друг правен субект, като в този смисъл отговорността е за чуждо  деяние, с което е причинена вреда на пострадалия. За ангажиране отговорността по този текст следва да бъде установено наличието на  възлагане на работа от ответника на пострадалия, респ. на прекия причинител на вредите, ако има такъв; вреди, причинени от изпълнителя при или по повод извършване на възложената му работа и причинна връзка между деянието и настъпилите от него вреди. Правото на обезщетение по чл.233 от ЗОВСРБ възниква при наличие на доказана по съответния ред средна или тежка или телесна повреда. Получената тежка или средна телесна повреда, причинена при или по повод изпълнение на военната служба е правопораждащият факт, от който за военнослужещия възниква правото да търси от работодателя обезщетение за претърпени вреди. Този факт следва да бъде установен по предвидения към момента на неговото възникване ред.  

             В т. 6 от ППВС № 4/30.10.1975 г. е прието, че когато се касае за намаление на трудоспособността на работник, щетите се състоят в разликата между средно получаваното трудово възнаграждение преди увреждането и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност, ако такава е причинена. В закона не е разрешен изрично въпросът за какъв срок следва да се присъди тази разлика, ако е причинена трайна нетрудоспособност. Този въпрос следва да се разреши съобразно разпоредбите, които се отнасят за подобни случаи, ако това отговаря на правилата на морала. С оглед на това следва да се приеме, че обезщетение за неполучавана поради непозволено увреждане разлика между заплащаното преди него трудово възнаграждение и отпусната след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време възраст. Този срок може да бъде продължен най-много с толкова време, колкото би било необходимо за достигане на пълния трудов стаж.

              В конкретната хипотеза, между страните не се спори, че на 10.08.1999 г., при изпълнение на служебните си задължения, в качеството му на военнослужещ с военно звание старшина І степен, ищецът претърпял инцидент, квалифициран като трудова злополука, вследствие на което бил освободен от длъжност и уволнен поради негодност за изпълнение на военна служба, считано от 30.05.2001 г.. В резултат от злополуката му били причинени травматични увреждания, отговарящи на критериите за средна телесна повреда. През 2001 г. бил освидетелстван и му била отпусната лична пенсия за инвалидност поради трудова злополука и професионално заболяване по чл.78 от КСО. С ЕР на ТЕЛК от 11.06.2015 г. бил преосвидетелстван като му била определена 54 % намалена работоспособност за срок до 01.06.2018 г..

             Ищецът сочи, че на 07.12.2016 г. е навършил 52-годишна възраст, която към посочената дата е била пределната по закон за военна служба и основание за уволнение, но твърди, че не е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст с оглед разпоредбата на чл.69, ал.1, вр. ал.9 от КСО. Предвид това и, че трайната загуба на работоспособност, настъпила в резултат от трудовата злополука го е лишила от възможността за друг доход, освен инвалидната му пенсия, претендира имуществени вреди, представляващи разлика от средната работна заплата за региона на гр. Ш.и получената пенсия за периода 08.12.2016 г. – 07.12.2017 г..

             Съгласно чл.160, ал.1, т.2 от ЗОВСРБ,  в редакцията му от ДВ, бр. 98/12016 г., действала към датата на навършване на 52-годишна възраст от ищеца, пределната възраст за военна служба е  52 години за сержантите (старшините), офицерските кандидати и младшите офицери. Съгласно чл.162, т.2 от ЗОВСРБ, в редакцията му от ДВ, бр.16/2010 г., при навършване на пределна възраст от военнослужещия договорът му за военна служба се прекратява и същият се освобождава от военна служба, без която и да е от страните да дължи предизвестие. Съгласно чл.69 от КСО, в редакцията му от ДВ, бр.61/2015 г., военнослужещите придобиват право на пенсия при навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и/или като резервисти на активна служба по Закона за резерва на въоръжените сили на Република България. Считано от 01.01.2016 г. е в сила нова ал.9 на чл.69 от КСО, обн. ДВ, бр. 61 от 2015 г., изм., бр. 79 от 2015 г., съгласно която от 31 декември 2016 г. възрастта за лицата по ал. 1 – 7 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 55-годишна възраст за лицата по ал. 1, 2, 3, 5, 5а и 6 и до 45-годишна възраст за лицата по ал. 4 и 7.

             Въз основа на изложеното настоящата инстанция приема за безспорно доказано наличието на изискуемите елементи от фактическия състав на чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД, вр. чл.233, ал.5 от ЗОВСРБ, а именно служебно правоотношение между страните към датата на настъпване на инцидента на 10.08.1999 г., признаването му  за трудова злополука, причиняване вследствие на същия средна телесна повреда на ищеца, която е довела до трайно намаляване на работоспособността му и над 50% инвалидност, както и до невъзможност да изпълнява длъжността, която е заемал преди увреждането и съответно да реализира доход в размер на предвиденото за нея трудово възнаграждение през периода 08.12.2016 г. – 07.12.2017 г., през който не е отговарял на изискванията за придобиване на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст.

             Ето защо, достига до извод, че са изпълнени основанията за ангажиране отговорността на ответника за репариране на причинените на ищеца вреди от описаната трудова злополука, които за периода 08.12.2016 г. – 07.12.2017 г. се изразяват в разликата между получаваната от последния пенсия за инвалидност поради трудова злополука и професионално заболяване и размера на трудовото възнаграждение, което би получил за заеманата преди увреждането длъжност за исковия период, ако договорът му за нея не беше прекратен и той беше продължил да я изпълнява, в който смисъл е и трайната практика на ВКС. В тази връзка, счита претенцията на ищеца за определяне размера на обезщетението на база средната работна заплата за региона на гр. Ш.за необоснована и некореспондираща с принципа за възмездяване на относимите вреди от деликта, т.е. само на тези, които причинно следствено и обективно са произлезли от него.

             По отношение конкретния размер на обезщетението се установи, че за времето от 08.12.2016 г. до 30.06.2017 г. ищецът е получавал пенсия за инвалидност в размер на 267.39 лева, а за времето от 01.07.2017 г. до 07.12.2017 г. – в размер на 273.61 лева. Съгласно приложение т.V от Приложение № 1 към чл.1 от ПМС № 184/17.07.2015 г., отм. с ПМС № 191/04.09.2017 г., в сила от 12.09.2017 г., размерът на основното трудово възнаграждение за длъжността на ищеца е бил 705.00 лева месечно, като за периода от 12.09.2017 г. до 07.12.2019 г. липсва нормативен акт, който да определя друг размер на същото. На основание чл.213 от ЗОВСРБ върху основното трудово възнаграждение се начислява и допълнително възнаграждение в размер на 2 на сто за всяка прослужена година, но не повече от 40 на сто. В отговора на исковата молба ответникът признава като размер на основното трудово възнаграждение за длъжността на ищеца сумата от 705.00 лева, но твърди, че върху него следва да се начислява допълнително такова в размер на 2% за всяка година, което не кореспондира с данните по делото и постановените предходни решения по идентични претенции на ищеца, обвързващи със СПН съда и страните, с които допълнителното възнаграждение е определено в максималния  размер, а именно 40%. Въз основа на изложеното, настоящата инстанция приема, че полагащото се на ищеца възнаграждение за периода м. декември 2016 г. - декември 2017 г. е възлизало в размер на 987.00 лева месечно. От изложеното следва, че общият размер на получената от ищеца пенсия за инвалидност за исковия период възлиза на 3 201.46  лева, а размерът на полагащото му се трудово възнаграждение за заеманата преди увреждането длъжност – в размер на 11 812.16 лева, като разликата между двете суми е 8 610.70 лева, която представлява размер на дължимото от ответника обезщетение.

             Като съобрази горното, намери, че предявеният главен иск е основателен и доказан по размер за претендираната сума от 6 826.55 лева, поради което следва да се уважи.

             На основание чл.84, ал.2 от ГПК, ответникът дължи на ищеца и лихва за забава върху вземането за главницата от 6 826.55 лева, в размер на законната, считано от датата на възникване правото на вземане – 08.12.2016 г. до датата на завеждане на иска – 09.12.2019 г., възлизаща според заключението на вещото лице по ССЕ в размер на 2 099.15 лева, за която сума акцесорната претенция е основателна и следва да се уважи.   

             По възражението на ответника за погасяване правото на вземане на ищеца поради изтичане на тригодишна давност, съдът приема, че е изцяло неоснователно, тъй като, съгласно  чл.233, ал.5 от ЗОВСРБ обезщетението се определя по правилата на общия исков ред, а, съгласно утвърдената практика на съдилищата, вкл. и на ВКС  това е реда по чл.49, вр. чл. 45 от ЗЗД. Претенцията е за вреди от непозволено увреждане, поради което е приложима общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД за главницата и тригодишната давност по чл.111, б. „в „ от ЗЗД за лихвите за забава за минало време. В случая, ищецът основава претенцията си на решение на ТЕЛК от  11.06.2015 г., с което му е определена инвалидност за срок от 01.06.2015 г. до 01.06.2018 г., като иска му касае период от 08.12.2016 г. до 07.12.2017 г., а исковата молба е заведена на 09.12.2019 г., като 07. и 08.12.2019 г. са  били почивни дни / събота и неделя /. От изложеното следва, че от възникване правото на вземане до предявяване на исковите претенции не е могла да изтече предвидената от закона давност, поради което възражението е неоснователно и следва да се отхвърли.

             В съответствие с изложените фактически и правни доводи, настоящата инстанция достига до извод, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди изцяло.

             На основание чл.78, ал.3 от ГПК, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия деловодни разноски във въззивното производство в размер на 750.00 лева – платен адвокатски хонорар.

             Водим от горното, съдът

 

                                     Р      Е      Ш      И :      

 

             ПОТВЪРЖДАВА  изцяло решение № 260209/25.11.2020 г. по гр.д. № 3639/2019 г. по описа на Районен съд – Шумен.

             ОСЪЖДА Министерство на отбраната на РБ, представлявано от министъра на отбраната, с адрес: гр. С...№  да заплати на П.В.П., ЕГН **********,***, адв. С.С., деловодни разноски във  въззивното производство в размер на 750.00 лева – платен адвокатски хонорар.

             Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ:  1.               2.