Р Е Ш Е Н И Е
Номер ІV- 53 09.10.2017 год. Гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Бургаският окръжен съд ,
гражданско отделение, четвърти въззивен състав
На осемнадесети септември, две хиляди и седемнадесетата
година
В
публично заседание в следния
състав
Председател: Кирил Градев
Членове:1.Веселка Узунова
2.мл.с.Красимир Сотиров
Секретар: Ани Цветанова
Прокурор: ______________
Като разгледа докладваното от съдията
Кирил Градев
Въззивно
гражданско дело № 955 по описа за 2017 година
И за да се произнесе взе в предвид
следното:
Делото е образувано по въззивната жалба на Р.Д.Д. , ЕГН – ********** *** против решение №63 от 25.04.2017 г. ,
постановено от Районен съд – Карнобат по гр.д.№254/2016 г. по описа на КРС.
Обжалваното решение се оспорва като
недопустимо , неправилно поради нарушение на материалния закон ,
съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. На първо място се сочи , че с обжалвания
акт съдът се е произнесъл извън претендираната защита от ищеца. Съдът е
възприел неправилно , че спора е относно целия съсобствен имот , докато предмет
на исковата претенция е само онази част,
която ответната страна ползва за
развиване на своята търговска дейност – съобразно петитума на исковата
молба. В случая обхвата е разширен за
целия имот , за което въззивната страна сочи , че няма претенции. При
условия на евентуалност – при
невъзприемане на довода за недопустимост , страната моли да се отмени решението като неправилно поради нарушение на материалния
закон. На първо място - налице е неправилна правна квалификация на иска – по чл.31 ал.2 от ЗС вместо предявената
от ищеца по чл.30 ал.3 от ЗС. Касае се за развиване от един от съсобствениците на търговска дейност
, от която се извличат облаги. От събраните по делото доказателства се
установява не само , че ответната страна е регистрирала адрес на управление и
седалище по административния адрес на имота , но и развива търговска дейност. Неправилно въпреки
събраните доказателства според ищцовата
страна иска е квалифициран като претенция за обезщетение за лишено право на
ползване по чл.31 ал.2 от ЗС.Претенцията на ищцата – въззивник се основава на
обстоятелството , че с ответницата са
съсобственици на недвижим имот
като в този съсобствен имот ответницата развива търговска дейност , от
която получава доходи като ползва имота несъразмерно със собствената си ид.част
и лишава ищцата от правото на собственост , която й се пада
съобразно дяла в съсобствеността. Страната се позовава и на практиката на ВКС –
Решение №108 от 07.05.2009 г. по гр.д.№1038/2011 г. / „правно значение за иска
има само дали ползващия съсобственик е реализирал доходи и дали тези доходи са
резултат и от ползването на притежаваната от другия съсобственик ид.ч. , от ползването на която последният е бил
лишен“/ респ. – при иска по чл.30 ал.3 от ЗС неползващият собственик има право
на обезщетение винаги когато другия ползващ съсобственик е извличал някакви
ползи от него / като напр. – търговска
дейност , от която определено се получават приходи/ , докато иска по чл.31 от
ЗС дава възможност на съсобственика да иска обезщетение независимо от това дали
ползващият съсобственик е извлякъл ползи или не , но само след поискване. Прави
се оплакване и от това , че съдът не е
обсъдил релевантни по делото факти и обстоятелства , че не са изложени мотиви.
Първоинстанционният съд е приел, че „Реинбоул 2011“ЕООД е дружеството получавало доходи , но то не е
страна по делото. Това е в противовес на практиката на ВКС , която сочи , че
няма значение как ползващият съсобственик е
ползвал общата вещ – дали лично , като ЕТ или чрез собствено ЕООД или
чрез предоставяне на друго лице. При липса на доказателства за получения доход следва да бъде определен среден пазарен наем за същия имот. В
процесния случай районният съд не е обсъдил в мотивите си , че въпросното ЕООД е собствено на ответницата и
че тя именно чрез това ЕООД ползва имота за търговска дейност. Този релевантен
факт не е обсъден от съда. Неправилно са кредитирани и експертните заключения
като се приема наемна цена на 1 кв.м площ от дворното място – 0.50 лв. въпреки
оспорването на същите. Оспорва се присъдения размер на разноските – присъден от
съда въпреки възражението за
прекомерност. Моли се за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на
друго по съществото на спора – по предявения иск по чл.30 ал.3 от ЗС
като се уважи същия за сумата от 7800 лв. – припадаща се част от ползите , от
които страната е лишена съобразно дела й
в съсобствения имот , в който
ответницата развива търговска дейност за периода м. февруари 2011 г. –
м. февруари 2016 г.ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на
иска до окончателното изплащане на сумата. Не се правят доказателствени искания.
Въззивницата поддържа пред съда жалбата
си лично.
Депозиран е в законоустановения срок отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна – ответник в производството по делото – К.В. В.. Въззивната жалба се оспорва изцяло като
неоснователно. Поддържа се решението на
КРС като правилно и законосъобразно.
Като неоснователни се оспорват възраженията на въззивната страна за
недопустимост на решението на КРС.
Квалификацията на иска дори и в доклада на съда е дадена по чл.31 ал.2 от ЗС
без да постъпи възражения от страна
на ищцата. В конкретизиращите молби
претенцията е разпростряна до ползването на целия имот , а не само на двуетажната
къща. Поради това произнасянето на съда е правилно. Самата правна
квалификация се посочва не от ищеца , а
от съда на основата на твърденията на ищеца в исковата молба. Квалификацията на
иска е дадена от съда още с доклада от
02.03.2017 г. като същия не е оспорен от ищцата.Сочи се , че дори и
във въззивната жалба се излагат оплаквания , които потвърждават дадената правна
квалификация – а именно – спор между съсобственици относно еднолично ползване
на съсобствена вещ от един съсобственик. В първоинстанционното производството
ищцата е имала противоречиви твърдения и искания , които са довели до невъзможност да дефинира искането си пред съда и това се използва пред въззивната инстанция
като основание за обжалване. Оспорват се възраженията в жалбата по повод приетото от съда досежно
третото неучастващо в делото лице-
„Рейнбоул“ЕООД. По делото не се доказва ползването на имота от страна на това
лице. Оспорва се липсата на предявен иск
по чл.30 ал.3 от ЗС за присъждане на припадаща се част от получавани доходи от съсобствена вещ. В
противоречие с твърденията , че иска е само за двуетажната къща по повод
експертното заключение - се претендира
обезщетение и за ползваното дворно
място. Следва според въззиваемата страна
да се отбележи , че никъде в жалбата не се оспорва правния извод на
първоинстанционния съд - че липсва
изрична писмена покана по смисъла на чл.31 ал.2 от ЗС – като предпоставка за присъждане на обезщетение
за лишаване от ползване на съсобствен имот. Поради това
извода , че не се дължи обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС поради липсата на
писмено поискване е обоснован. Страната
се позовава и на практиката на ВКС – Решение №129/04.04.2012 г. по гр.д.№1415/2010
на ІV отд. На ВКС по чл.290 от ГПК /
„когато един съсобственик извършва в съсобствен имот собствена търговска
дейност и реализира от нея приходи – печалба , другите собственици не могат да
претендират обезщетение нито по чл.31 ал.2 от ЗС , нито по чл.30 ал.3 от ЗС.
Нормата е относима за случаи при които
се получават приходи от имота като добив - наеми например , а такива в
процесния случай и не се доказват. В този смисъл дори и да се приеме , че иска
е по чл.30 ал.3 от ГПК според въззиваемата страна - няма приходи от имота , а собствено
ползване за собствени нужди/ по цитираното решение по чл.290 от ГПК./. Моли се
за отхвърляне на жалбата.Не се правят доказателствени искания.Страната не се
явява пред съда.
След преценка на доказателствата по делото
, Бургаският окръжен съд установява следното:
Производството по гр.д.№254 по описа на
КРС за 2016 г. е било образувано по исковата молба на Р.Д.Д. *** против К.В.В.
за заплащане на сумата от 7800 лв. Ищцата сочи , че с ответницата са
съсобственици на недвижим имот – дворно
място с площ от 508 кв.м в гр.Карнобат , представляващо УПИ І-4053 в кв.125 по
ПУП на града ведно с намиращите се в него две жилищни сгради – двуетажна
масивна еднофамилна на площ от 98 кв.м и едноетажна масивна еднофамилна със
застроена площ от 43 кв.м , като имота се намира на адм. Адрес – ул.“Сашо
Кофарджиев“ №1 като предназначението на имотите е за жилищни нужди. Освен масивните сгради в дворното място има
временен сглобяем павилион , в който се помещават печатарски машини, печатарски
нож като този павилион се използва изцяло от ответницата за развиване на
търговска дейност. Има и гълъбарник , поставен и ползван също от ответницата.
През м. февруари 2016 г. е извършено разпределение ползването на имота. Ищцата претендира заплащане на
обезщетение в размер на исковата сума от 7800 лв. за ползите , от които е била
лишена за периода от м. февруари 2011 г. до м. февруари 2016 г. – в размер на
средния пазарен наем на имота , съразмерно на
притежаваната от нея идеална част , ползвана от ответницата еднолично. В
петитума изрично се посочват частите от имота , които според ищцата се ползват
от ответницата за търговска дейност
- едноетажната масивна сграда с площ от
43 кв.м ведно с дворно място от 185
кв.м. Направени са били доказателствени
искания.
С отговора почл.131 от ГПК иска е
оспорен като неоснователен. Сочи се , че се смесват две съвсем различни правни
основания. В тази връзка е направено искане за оставянето на исковата молба без
движение. Изложени са подробни съображения по фактическата страна на спора
както и по основателността на иска. Също са направени доказателствени искания и
са ангажирани доказателства по делото.
Карнобатският районен съд след
събиране на доказателствата по делото е постановил решението си , в което след установяване на фактическата обстановка по делото е направил
съответните правни изводи и констатации и е
отхвърлил предявения от Р.Д. иск. Иска е квалифициран като иск по чл.31
ал.2 от ЗС – като иск за обезщетение поради
лишаване от възможността за
ползване на имота съобразно правата.
Съдът е изходил от разпоредбата на чл.31 ал.2 от ЗС – че когато общата вещ се ползва лично от само от
някои от съсобствениците то те дължат обезщетение на останалите за ползата , от
която са лишени от деня на писменото поискване. Като необходимо изискване
законодателят е поставил изискването за
писмено поискване и според първоинстанционният съд с оглед недоказването по делото за отправяне на покана към
ответницата, претенцията на ищцата Д. се явява неоснователна. Разгледана е и
претенцията за разпределение ползването,
предявена по гр.д.№656/2014 г. по описа на КРС , но исковата молба по това дело
е предявена от ответницата В. и не може
според съда да се приеме , че чрез
исковата молба е отправено писмено
поискване. Съобразно постановения акт са
присъдени и разноските по делото – в полза на
ответницата по делото.
Недоволна от постановения съдебен акт
Р.Д. е депозирала въззивната си жалба пред Бургаския окръжен съд. Жалбата
е редовна и допустима – изпълнени са указанията на първоинстанционния съд при
администрирането на същата.
По основателността на същата Бургаският окръжен съд съобрази следното:
Безспорно установено от фактическа страна по делото е, че страните са
съсобственици на недвижим имот , находящ се в гр.Карнобат , представляващ
дворно място с построените в него двуетажна масивна сграда със ЗП от 98 кв.м и
едноетажна масивна сграда със ЗП от 43 кв.м. Съобразно представените по делото
доказателства - показания на разпитани
по делото свидетели районният съд е
приел , че действително имота се ползва повече от 10 години само от ответната
страна за търговска дейност като ищцата – въззивница е лишена от
възможността да ползва имота. Претенцията си ищцата е формулирала по няколко различни
начина при условията на евентуалност.
Изрично в уточняваща молба е посочила , че правното основание на иска й е чл.30
ал.3 от ГПК като претендира припадащата й се част от ползите от имота съобразно
дела й в общия имот , от които ползи е лишена като посочва и ползата – като
резултат от търговската дейност на
ответницата. В съответствие с приетото по Решение №108 от 07.05.2012 г.
на ВКС по гр.д.№1038/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС всеки съсобственик участва в
ползите и тежестите на общата вещ
съобразно с частта си. ВКС е приел , че
за приложението на чл.30 ал.3 от ЗС е без значение как и защо ползващия
собственик е ползвал общата вещ - за да
развива търговска дейност лично , като ЕТ или ЕООД , или като предоставя вещта
на друго лице – възмездно или безвъзмездно. От правно значение е само дали ползващият съсобственик е реализирал
доходи и дали тези доходи са резултат о и от ползването на притежаваната от другия съсобственик идеална
част , от ползването на която последният е бил лишен. Това е така , защото
всеки съсобственик има право да получи
такава част от ползите от общата вещ , която съответства на неговия дял
в съсобствеността. Когато цялата обща вещ се ползва от един от съсобствениците
за развиване на търговска дейност и липсват доказателства за конкретния размер
на реализирания от него доход , то оценката
на ползите , от които е бил лишен неползващия съсобственик следва да
бъде осреднена , като се съобрази съответната пазарна стойност: - в този смисъл
е и постоянната практика на ВКС – Решение №405 от 24.10.11 г. по гр.д.№1541/10
на ІV г.о. Същевременно следва да се отчете и
друг аспект от практиката на ВКС
относно правото на съсобственика при лишаване от ползите от имота , макар и
квалифицирано по чл.31 ал.2 от ЗС – съсобствениците участват съразмерно на дела
им в ползите от имота – т.е. – те могат да претендират съответната част от
неговите плодове в т.ч. гражданските според вида и предназначението на имота.
Следователно – собствениците могат да претендират част , но не могат да
претендират част от доходите от
дейността , която съсобственикът е извършвал в общия имот – например част от
реализираната печалба , ако имота е ползван лично за извършване на занаятчийска или търговска дейност – Вж.
Решение №129 от 03.04.2012 г. на ВКС постановено по гр.д.№1415/2010 г. на ІV
г.о. на ВКС. Макар и в случая практиката по чл.290 от ГПК да е по
приложението на разпоредбата на чл.31 ал.2 от ЗС , то извеждайки логиката на горните разсъждения
може да се обоснове извода , че се касае
за приложимостта на чл.30 ал.3 от ЗС , тъй като се урежда проблематиката по
участието на съсобствениците съразмерно дела им в ползите от имота. В случая се поставя ограничение и същото
се споделя от настоящия въззивен състав по отношение на придобитите
с лични усилия доходи от страната- съсобственик , която ползва имота за
търговски или други цели.
В процесния случай претенцията на въззивницата – ищца е формулирана по основание и размер като среден пазарен наем , който би се получил ако
процесния имот от 43 кв.м бъде отдаден под наем за съответния период от 5 г.
Припадащата се част е оценена на 3 812.09 лв. ведно с наема на 185 кв.м
от дворното място – 925 лв. от назначената по делото експертиза докато ищцата сочи размер 7800 лв. дори и във
въззивната жалба.
Според настоящия съдебен състав на
основание чл.30 ал.3 от ЗС тази претенция
е основателна в размера , установен от експертното заключение. Касае се
не за добития доход от ответната страна , ползвала имота , а за конкретната полза от имота , изразяваща
се в неплатен наем от тази страна –
респ. – ако имота бе на трето лице би следвало да заплати този наем в посочения
от вещото лице размер, съответно – такъв
наем би се получил, ако имота би бил отдаван на трето лице за същите цели , за
които е бил използван през процесния период. Това се явява конкретната полза от имота в процесния случай и тя е в
съответствие с приетото от ВКС в горецитираното
Решение №108 по гр.д.№1038/2011 г. Ползата следва да бъде
за всички съсобственици, за
владеещия съсобственик тя се изразява в спестените разходи по заплащане
на евентуален наем за ползвания имот / който се ползва от него изцяло/ , а
неползващия – в случая въззивницата
следва да получи на основание чл.30 ал.3
от ЗС обезщетение в съответствие с
приетото по решение №108 от 07.05.2012 г. на ВКС в съответствие с частта си от
имота. Това удовлетворяване на претенцията на въззивницата – ищца е в
съответствие и с приетото от ВКС по Решение №129 по гр.д.№1415/2010 г. в понятието „полза“ по чл.30 ал.3 от ЗС да не
се включва дохода от търговската дейност на съсобственика – ползвател, резултат
от личните му усилия.
Ето защо решението на КРС с оглед на гореизложеното е незаконосъобразно и неправилно – не
съответства на предявения иск и установената фактическа обстановка и е постановено при неправилна правна
квалификация. Същото следва да бъде
изцяло отменено и на основание чл.30 ал.3 от ГПК на въззивницата следва да бъде присъдена припадащата се сума
от реализираната за периода 02.2011 г. –
02.2016 г. полза от имота , изцяло получена от ответницата В. съобразно
експертното заключение – в размер на 4737.09 лв. като претенцията й за частта
над този размер до пълния от 7800 лв. – бъде отхвърлена като недоказана и
неоснователна.
Съразмерно на уважената част от иска следва да бъдат присъдени и разноски в полза
на въззивницата – заплатени такси 156 и
312 лв. и 100 лв. за СТЕ или - общо 568 лв. -
съответно – 4737/7800 части от тази сума – 343 лв. разноски за двете
инстанции.
Съразмерно отхвърлената част от иска в
полза на ответницата - въззиваема следва
да бъдат присъдени направените от същата разноски – от общо 700 лв. – съответно
3063/7800 части от тази сума – 275 лв.
разноски.
Мотивиран от горното и на основание
чл.30 ал.3 от ЗС , Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №63 от 25.04.2017 г. , постановено от
Районен съд – Карнобат по гр.д.№254/2016 г. по описа на КРС като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К.В. ***, ЕГН-********** да
заплати на Р.Д.Д. *** с ЕГН-**********
сумата от 4737.09 лв. на
основание чл.30 ал.3 от ЗС – припадаща се част от ползи от съсобствен недвижим
имот , ползван от К.В. - едноетажна
масивна жилищна сграда със застроена площ от 43 кв.м и дворно място с площ от
185 кв.м , находящи се в съсобствен на
страните недвижим имот – УПИ – І – 4053
в кв.125 по действащия ПУП – ПРЗ на гр.Карнобат за периода – м. февруари 2011 –
м. февруари 2016 г. ведно със законната лихва върху главницата начиная от 22.04.2016 г. до окончателното й
изплащане като иска над този размер до претендираната сума от 7800 лв. - ОТХВЪРЛЯ
като недоказан и неоснователен.
ОСЪЖДА
К.В.В. да заплати на Р.Д. сумата от 343 лв. – разноски по делото за
двете инстанции съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА Р. Д.Д. да заплати на К.В. сумата от 275 лв. –
разноски по делото съобразно
отхвърлената част от иска.
Решението може да се обжалва с
касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от уведомяването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.